Артър Хейли
Хотел (38)

13

Питър Макдермот си избра една тъмносиня връзка на фирмата „Скиапарели“ и замислено затегна възела. Беше се прибрал в малкия си апартамент в търговската част на града, недалеч от хотела, откъдето си бе тръгнал преди час. След двайсетина минути трябваше да бъде на вечеря у Марша Прейскът. Много му се искаше да разбере кои са останалите гости. Навярно освен приятелите на Марша, които очакваше да се различават от калибъра на квартета Диксън-Дюмер, там щяха да поканят и по-възрастни хора, с което се обясняваше и неговото присъствие.

Сега, когато бе време да тръгва, изведнъж усети, че съжалява за поетия ангажимент и много му се прииска да се срещне с Кристин. Обзе го изкушението да й телефонира, преда да тръгне, но прецени, че ще бъде по-разумно да изчака до следващия ден.

Тази вечер изпитваше някаква неувереност, сякаш беше разпънат във времето — между миналото и настоящето. Тревожеше го привидната неизясненост на толкова много неща и отлагането на решения, чиито отговори още не бяха уточнени. Предстоеше да се разреши въпросът и със „Сейнт Грегъри“. Дали Къртис О’Кийф ще надделее? Ако успее, всичко останало би било маловажно, дори и конгресът на стоматолозите, чиито ръководители все още обсъждаха дали да напуснат „Сейнт Грегъри“ в знак на протест, или не. Заседанието на изпълнителния комитет, свикано преди час от разгневения председател на асоциацията доктор Инграм, все още продължаваше и навярно щеше още да продължи според думите на оберкелнера, обслужващ стаите, чиито подчинени влязоха няколко пъти в залата да заредят допълнително с лед и питиета. Макар че Питър беше изпратил тези свои задкулисни агенти да следят дали ще завърши скоро заседанието, оберкелнерът го уведоми, че разгорещените дебати навярно още дълго ще продължат. Преди да си тръгне от хотела, Питър се уговори с дежурния заместник-управител незабавно да му телефонира, ако разбере решението на зъболекарите. Досега никой не беше позвънил. Интересно, мислеше си Питър, дали доктор Инграм ще надделее с непоколебимото си становище, или пък ще се потвърдят циничните прогнози на Уорън Трент, че нищо особено няма да стане.

Същата тази несигурност беше накарала Питър да отложи поне до утре всякакви действия срещу Хърби Чандлър. Той бе наясно, че мръсният старши пиколо трябва веднага да се уволни, сякаш за да бъде прочистен хотелът от някаква нечиста зараза. Разбира се, Чандлър няма да бъде уволнен заради бизнеса му с проститутките, защото ако не той, то някой друг би го организирал, а за това, че беше позволил алчността да надделее над здравия разум.

С уволнението на Чандлър можеше да се обуздаят редица други злоупотреби, макар да не беше ясно дали Уорън Трент ще се съгласи на такива генерални действия. Все пак припомняйки си насъбралите се факти и загрижеността на Уорън Трент за доброто име на хотела, Питър смяташе, че шефът му ще се съгласи.

Каквото и да станеше, Питър си припомни, че трябва показанията на групата Диксън-Дюмер да се опазят и да се ползуват единствено от хората в хотела. Трябваше да удържи на дадената дума. При това днес следобед той ги подведе, като ги заплаши, че ще каже на Марк Прейскът за опита да бъде изнасилена дъщеря му. Още тогава, а и сега, Питър си припомни молбата на Марша: „Баща ми е в Рим. Моля ви да не му казвате никога за това!“

Мисълта за Марша го накара да побърза. След няколко минути излезе от апартамента и повика една минаващо наблизо такси.

 

 

— Това ли е къщата? — попита Питър.

— Разбира се — шофьорът на таксито изгледа внимателно клиента си. — Ако адресът е верен.

Питър проследи погледа на шофьора, който наблюдаваше огромната бяла къща. Само при вида на фасадата човек можеше да затаи дъх. Зад живия плет от тисови насаждения и грациозни магнолии от терасата се издигаха стройни набраздени колони, които опираха във висока, оградена с перила, галерия. Над галерията колоните се извисяваха към класически фронтон, който увенчаваше сградата. Двете крила отляво и отдясно представляваха умалени копия на основното здание. Цялата фасада беше в отлично състояние, със запазени дървени части и подновена мазилка. Във вечерния здрач около къщата се носеше сладкият дъх на разцъфнали маслинови дръвчета.

Питър плати за таксито и се приближи към желязната решетъчна врата, която плавно се отвори. През дърветата и затревените площи лъкатушеше алея, застлана с едновремешни червени тухли. Макар че все още не се беше здрачило, от двете страни на алеята до къщата горяха два високи фенера. Той се бе приближил до стъпалата на терасата, когато бравата тежко изщрака и двете крила на вратата се разтвориха. На широкия портал стоеше Марша. Тя го изчака да се изкачи на терасата и тръгна към него.

Беше цялата в бяло — с елегантна тясна рокля, върху която рязко се открояваха гарваночерните й коси. Повече от всякога Питър усети привлекателната сила на момичето и жената у нея.

— Добре дошъл! — поздрави го радостно Марша.

— Благодаря! — той направи широк жест с ръка. — Все още не мога да се опомня.

— Всички са така — отвърна тя, като го хвана под ръка. — Но преди да се е стъмнило, ще ви предложа да направим официална обиколка из дома на фамилия Прейскът.

Те се върнаха по стълбата и прекосиха поляната с килим от мека трева. Марша застана близо до него. През ръкава на сакото си той усети топлото присъствие на тялото й. Върховете на пръстите й леко докоснаха китката му. Лъхна го нежно ухание, примесено с аромата на маслиновите дръвчета.

От тази страна на поляната се откриваше още по-внушителна гледка към къщата.

— Къщата е построена от един френски благородник, който обичал удоволствията — каза Марша. — Някъде през четиридесетте години на миналия век. Той харесвал древногръцката архитектура, безгрижния смях на робите и любовницата си, която трябвало да му бъде подръка. Затова и построил допълнителното крило. Баща ми построи пък другото. Той предпочита всичко да бъде балансирано — както счетоводните сметки, така и архитектурата.

— Това да не би да е нов стил екскурзоводство? Факти, примесени с философия!

— О, имам си достатъчно от едното и от другото. Искате ли още факти? Тогава погледнете покрива — и двамата извърнаха очи нагоре. — Както виждате, той се извисява над горната галерия. Повечето от старите големи къщи тук са построени в този характерен за Луизиана древногръцки стил, съобразен с местния климат, като по този начин покривът пази сянка и прохлада. Много пъти галерията е била най-обитаемата част от жилището. Там се събира цялото семейство, хората разговарят и общуват.

— „Домът и семейството са достойно изживяния живот във форма, която доставя едновременно смисъл и удовлетворение.“

— Кой е казал това?

— Аристотел.

Марша кимна.

— Той би харесал галерията — спря и се замисли. — Баща ми свърши доста голяма довършителна работа. Сега къщата изглежда много по-добре, но ние не можем да се възползваме от това.

— Навярно тук много ви харесва?

— Не, мразя тази къща — каза Марша. — Мразя я, откакто се помня.

Тоя я погледна учудено.

— И нямаше да е така, ако идвах тук, за да я разгледам заедно с другите туристи, които плащат по петдесет цента за една обиколка, когато отваряме къщата за Пролетната фиеста. И аз бих я харесвала, защото обичам старинните неща. Но не и да живееш тук постоянно и при това сама в нощния мрак.

— Вече се стъмва — напомни той.

— Виждам — отвърна тя. — Но сега не съм сама. Вие сте с мен и това е нещо съвсем друго.

Те прекосиха обратно поляната и едва тогава той усети колко е тихо наоколо.

— Няма ли да липсвате на другите гости? Тя го стрелна с лукав поглед.

— Какви други гости?

— Но вие ми казахте, че…

— Аз казах, че ще дам вечеря, което и ще направя. На вас. Но ако ви притеснява отсъствието на някаква компания, трябва да ви кажа, че Ана е тук.

Влязоха в къщата. Във високите помещения беше тъмно и прохладно. Застанала в дъното на стаята, една дребна, възрастна жена, облечена в черно, усмихнато им кимна.

— Аз разказах на Ана за вас — каза Марша — и тя е съгласна. Баща ми напълно й вярва, така че всичко е наред. А пък и Бен също е тук.

Появи се един прислужник негър, който безшумно ги последва в малък кабинет, чийто стени бяха покрити с книги. Той донесе от един шкаф поднос с гарафа и чаши за шери. Марша направи отрицателен знак с глава, а Питър се съгласи да му налеят една чаша, от която замислено отпи. Настанила се на едно канапе, Марша го прикани с жест да седне до нея.

— Често ли сте сама тук! — попита той.

— Баща ми се отбива тук между пътуванията си. Само че тези пътувания стават все по-дълги, а престоят му по-кратък. Всъщност бих искала да живея в някое грозно модерно бунгало, но в него да има живот.

— Интересно дали бихте направила това наистина?

— Сигурна съм, че ще го направя — отвърна твърдо Марша. — Стига да живея с някого, когото истински обичам. А може и в хотел. Управителите нали разполагат с апартамент на последния етаж на хотела?

Питър я погледна сепнато и видя, че се усмихва.

Миг по-късно прислужникът обяви тихо, че вечерята е сервирана.

В съседната стая беше подредена кръгла маса за двама. Запалена свещ хвърляше отблясъци върху покривката и ламперията по стените. От черната мраморна лавица при камината го гледаше портретът на някакъв строг родоначалник и на Питър му се стори, че той критично го проучва.

— Не се притеснявайте от дядо ми — каза Марша, когато седнаха на масата. — Той се мръщи на мен. Разбирате ли, навремето писал в дневника си, че има намерение да основе династия, но аз останах последната му слаба надежда.

Докато вечеряха и негърът незабележимо им прислужваше, те започнаха да разговарят по-свободно. Храната беше великолепна — основното ястие бе превъзходно приготвена Джамбалая и бе последвано от крем-брюле с приятен аромат. Макар в началото да бе обзет от опасения, Питър разбра, че сега изпитва истинско удовлетворение. Времето минаваше и Марша му изглеждаше по-жива и очарователна, а той се чувствуваше по-свободно в нейната компания. Няма нищо чудно, помисли си той, все пак разликата в годините не е толкова голяма. И на светлината на свещта, в полумрака на старинната стая, той отново усети изключителната й красота.

Навярно много отдавна френският благородник, който бе построил тази голяма къща, също е вечерял тук насаме с любовницата си. Но дали това не му хрумна под влияние на чара, с който обстановката го беше пленила?

На края на вечерята Марша каза:

— Ще пием кафе в галерията.

Той издърпа стола й и тя бързо стана, като отново го улови импулсивно за ръка. Със задоволство той се остави да го поведе към хола и оттам по широката вита стълба. Горе прекосиха просторен коридор, изписан с мъждиво осветени фрески и оттам излязоха към отворената галерия, която видяха преди това от потъналата в мрак градина.

Върху плетена маса бяха поставени малки чаши и сребърен сервиз за кафе. Отгоре премигваше газен фенер. Те взеха кафето си и се настаниха на терасата върху подредения с възглавнички диван-люлка, който лениво се поклати, щом седнаха. Обгърна ги приятната прохлада на нощния въздух, раздвижван от време на време от лекия полъх на бриза. От градината се носеше сънният припев на насекомите, а през две преки от тях достигаше приглушеният шум на уличното движение по авеню „Сейнт Чарлз“. Той усещаше присъствието на Марша, притихнала до него.

— Защо така изведнъж се умълчахте? — смъмри я Питър.

— Ами, така. Чудя се как да ви кажа нещо.

— Опитайте направо. Понякога се получава.

— Добре — гласът й пресекна. — Аз реших, че искам да се омъжа за вас.

Стори му се, че времето замря, но всъщност бяха минали няколко секунди, през които остана неподвижен и дори лекото поклащане на люлката спря. Накрая остави внимателно чашата си.

Марша се закашля, после кашлицата й премина в нервен смях.

— Ако искате да избягате, стълбите са там.

— Не — каза той. — Ако реша да избягам, никога няма да разбера защо ми казахте това преди малко.

— И аз самата не мога да разбера — Марша се загледа право пред себе си в нощната тъмнина, полуизвърнала лице встрани. Той почувствува, че тя трепери. — Всъщност изведнъж ми се прииска да ви го кажа. Сигурна съм, че щях да го направя.

Питър разбра, че каквото и да отговореше на това импулсивно момиче, думите му на всяка цена трябваше да бъдат изпълнени с нежност и загриженост. С притеснение усети, че гърлото му се присви от нервен спазъм. Някак досадно в паметта му изплуваха думите, които Кристин му беше казала сутринта: „Малката госпожица Прейскът е толкова дете, колкото котенцето прилича на тигър. Но си мисля, че ще бъде много приятно на един мъж да бъде изяден.“ Разбира се, това беше незаслужена, дори язвителна забележка. Но наистина Марша не беше дете и не трябваше да се отнася с нея като с дете.

— Марша, вие твърде малко ме познавате, а и аз вас.

— Вярвате ли в инстинкта?

— До известна степен.

— Аз ви почувствувах инстинктивно. Още от самото начало — гласът й първоначално потрепера, но после се овладя. — Инстинктът ми рядко ме е лъгал досега.

— И за Станли Диксън и Лайл Дюмер ли не се излъгахте? — напомни й той предпазливо.

— Да и тогава инстинктът не ме подведе. Само че не се вслушах в него — това е. Но сега ще се вслушам.

— Но инстинктът може и да мами.

— Винаги можете да се измамите, дори когато чакате много дълго — Марша се извърна към него и го погледна. Очите и настойчиво търсеха неговите и той почувствува както никога досега силата на характера й. — Баща ми и майка ми са се познавали от петнайсет години, преди да се оженят. Веднъж майка ми бе споделила, че според всичките им познати те щели да бъдат съвършено семейство. Но се получи тъкмо обратното. Аз знам това, защото се оказах между тях, в средата.

Той замълча, без да знае какво да отговори.

— От това си извадих поука. И не само от това. Нали видяхте Ана тази вечер?

— Да.

— На седемнайсет години я принудили да се омъжи за човек, когото била срещнала само веднъж. Това било един вид семеен договор. По онова време много често постъпвали така.

— Продължавайте — каза той, гледайки я право в лицето.

— Преди сватбата Ана плакала цяла нощ. Но въпреки това я омъжили и тя прекарала заедно с този човек четиридесет и шест години. Мъжът й умря миналата година. Живееха тук при нас. Той беше най-милият, най-добрият човек, когото познавах. Ако някога е съществувало най-добро семейство, това бе тяхното.

Той се поколеба, тъй като не желаеше да взема надмощие в спора, но все пак възрази:

— Но Ана не се е ръководила от инстинкта си. Ако беше постъпила инстинктивно, нямаше да се омъжи.

— Знам. Просто искам да ви кажа, че няма никаква гаранция, така че инстинктът може също да се окаже добро средство — Марша замълча, а после добави: — Зная, че след време мога да ви накарам да ме заобичате.

Макар и да бе безсмислено, той почувствува, че го обхваща внезапно вълнение. Това беше, разбира се, абсурдна идея; плод на романтичното въображение на едно момиче. На него, който се беше напатил от такива романтични увлечения в миналото, всичко му беше добре познато. Но дали бе така? Дали всяка ситуация беше последица на предишните събития? Дали предложението на Марша бе толкова фантастично? Внезапно му хрумна нелогичното предположение, че Марша навярно говори самата истина.

Запита се как би реагирал отсъствуващият Марк Прейскът.

— Ако си мислите за баща ми…

— Как се досетихте? — попита той сепнато.

— Ами започвам вече да ви опознавам.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш вдишваше разреден въздух.

— Та какво за баща ви?

— Очаквам, че първоначално ще се разтревожи и вероятно ще долети тук набързо. Нямам нищо против това — Марша се усмихна. — Но той винаги се вслушва в разумните доводи и аз съм сигурна, че ще успея да го убедя. Освен това вие ще му допаднете. Познавам хората, които най-много харесва, и вие сте от този тип.

— Хубаво — отвърна той, без да знае дали да приеме всичко от забавната му страна, или да бъде сериозен. — Това все пак е една облекчение.

— Има още нещо. За мен то не е важно, но е от значение за него. Разбирате ли, аз съм сигурна, а и баща ми ще се убеди, че един ден вие ще завоювате големи успехи в бизнеса с хотелите и може би ще притежавате и собствен хотел. Това мене не ме интересува. Аз искам само вас — довърши тя задъхано.

— Марша — каза нежно Питър, — аз… аз просто не зная какво да отговоря.

Настъпи тишина, в която Питър усети как увереността напуска Марша. Сякаш доскорошната й самоувереност се крепеше на скрити волеви резерви, които я бяха изоставили, а заедно с тях се бе стопила и смелостта й. С тъничък неуверен глас тя подхвърли:

— Намирате ме глупава. По-добре така кажете и да свършим с това.

— Не, не смятам, че сте глупава — увери я той. — Ако повечето хора, а и аз самият, бяха така честни като вас…

— Искате да кажете, че не възразявате?

— Далеч съм от мисълта да възразявам. Аз съм трогнат и поразен от вас.

— Тогава не говорете повече! — Марша скочи на крака и протегна ръце към него. Той се изправи, взе ръцете й и пръстите им се преплетоха. Тя беше в състояние да превъзмогне всяка неувереност, дори и да изпитваше все още съмнения: — Тогава вървете си и помислете! — настоя Марша. И мислете, мислете, мислете! И най-вече за мен!

— Би било трудно да не мисля за вас — отвърна искрено той.

Тя извърна лице за целувка и той се наведе към нея. Искаше да я целуне по бузата, но тя долепи устни до неговите и когато те се срещнаха, ръцете й силно го обгърнаха. Някъде дълбоко в паметта му просветна малка сигнална лампичка. Тялото й се притисна към него и Питър усети пронизваща тръпка. Дъхът й го омая. Той пое аромата на парфюма й. В този миг можеше да я възприема само като жена. Почувствува, че по тялото му се разлива приятна възбуда и сетивата му изпаднаха в унес. Сигналната лампичка угасна. Успя само да си спомни: „Малката госпожица Прейскът… ще бъде много приятно на един мъж да бъде изяден.“

Той се отдръпна решително. Улови ръцете й и отсече:

— Трябва да вървя.

Тя излезе с него на терасата. Ръката му милваше косата й.

— Питър, мили — прошепна.

Той заслиза по стъпалата на терасата, без да усеща нищо под краката си.