Артър Хейли
Хотел (37)

244

Съвсем притеснен, младият администратор върна веднага пакетите. Неговият по-опитен колега се извърна със снизходителна усмивка.

— Извинете, господине.

— Няма нищо.

И като получи пакетите и ги натъкми към останалите, той протегна ръка за ключа.

За миг младият човек се поколеба. Но представата, която Ключаря се надяваше да внуши за себе си, успя да се наложи: да, това беше един уморен и изнемогнал от кръстосване по магазините купувач, невероятно натоварен с покупки, но същевременно той представляваше миниатюрно олицетворение на почтеността, за която свидетелствуваха познатите опаковки на „Мезон Бланш“, а на всичко отгоре беше и гост на хотела, при това ядосан, а с такива шега не бива…

И администраторът почтително му подаде ключа на 973.

Ключаря се запъти спокойно към асансорите, а около рецепцията отново се насъбраха хора. Един бърз поглед назад му стигна да се увери, че администраторите отново са заети. Чудесно! Това намаляваше вероятността да обсъдят и преосмислят случилото се. Все пак трябваше да върне ключа колкото е възможно по-скоро. Отсъствието му можеше да се забележи и да породи въпроси и подозрения, които са особено опасни, когато хотелът е нащрек.

Той нареди на пиколото от асансьора да го качи на деветия етаж, като предпазна мярка в случай, че някой го е чул, когато поиска ключ от същия етаж. Асансьорът спря и той излезе, като се поспря да нагласи пакетите, докато вратите се затворят зад гърба му, а после се забърза към служебното стълбище. Стаята му се намираше на долния етаж. На междинната площадка имаше кофа за смет. Отвори я и натика в нея растението, което си бе изпълнило задачата. Подир няколко секунди вече се намираше в стаята си.

Напъха бързо пакетите в един шкаф. Утре щеше да ги върне в магазина и да си поиска обратно парите. Сумата не беше от значение в сравнение с печалбата, която се надяваше да получи, но нямаше да е удобно да ги вземе със себе си, а ако ги зареже, би оставил подире си подозрителни следи.

Без да губи време, отвори един куфар и извади от него малка кожена кутийка. В нея имаше много бели картончета, няколко грижливо подострени молива, шублер и микрометър. Ключаря избра едно картонче и наложи върху него ключа от президентския апартамент. След това придържейки ключа с ръка, очерта старателно контурите му. После с помощта на шублера и микрометъра измери дебелината и точните размери на всеки хоризонтален улей и на вертикалните профили, нанасяйки данните в полето на картончето. Върху метала беше изобразен серийният номер на производителя. Той го запи-са: можеше да се окаже необходим при избора на подходящ слитък. Накрая вдигна ключа срещу светлината и внимателно скицира цялостния му вид.

Вече разполагаше с точна и подробна спецификация, от която всеки опитен ключар можеше да изготви безупречно копие. Цялата процедура, често си мислеше Ключаря с наслада, беше твърде различна от любимия на криминалните автори способ за получаване на восъчен отпечатък, но затова пък беше много по-ефикасна.

Той прибра кожената кутийка и сложи картончето в джоба си. Подир няколко минути отново се намираше във фоайето.

Както преди, изчака да се съберат повече хора пред рецепцията. После невинно се приближи и незабелязано постави ключа върху банката.

Отново изчака. При следващото затишие един от администраторите забеляза ключа. Взе го безразлично, погледна номера и го постави на мястото му.

Ключаря почувствува как пламна при мисълта за професионалния си подвиг. С помощта на своята изобретателност и умение и превъзмогвайки предохранителните мерки в хотела, той успя да завоюва първоначално набелязаната цел.