Артър Хейли
Хотел (30)

6

— Полицията знае ли нещо ново? — попита кройдънската дукеса.

Наближаваше единайсет. Още веднъж в уединението на президентския апартамент развълнуваната дукеса и съпругът й разговаряха с инспектора на хотела. Огилви се беше настанил върху някакъв стол с плетена седалка, който едвам удържаше огромното му тлъсто тяло, и при всяко негово движение проскърцваше с негодувание.

Бяха седнали в просторната слънчева гостна, при плътно затворени врати. Както вчера, дукесата беше отпратила за някакви поръчки секретаря и прислужницата.

Огилви помисли, преди да отговори:

— Те знаят доста местенца, дето може да се скрие всяка кола, която търсят, нали? Досега, доколкото знам, търсят извън града и в предградията с всичките си налични хора. Имат още терени за изследване, но мисля, че утре ще започнат да стесняват кръга.

От вчерашния ден в отношенията между семейството Кройдън и Огилви беше настъпила незабележима промяна. Преди те бяха противници. А сега се държаха като съзаклятници, макар и не съвсем уверено, а сякаш проправяха пътя към съюз, който все още не беше установен.

— След като разполагаме с толкова малко време — каза дукесата — какво чакаме повече?

Злите очички на инспектора се присвиха.

— Вие да не си мислите, че трябва сега да изкарвам колата? Посред бял ден? Или да я паркирам на „Канал стрийт“?

Неочаквано кройдънският дук се намеси:

— Съпругата ми преживя голямо напрежение и не е необходимо да се държите грубо с нея.

Лицето на Огилви, изразяващо мрачен скептицизъм, не трепна. Той извади пура от сакото си, огледа я и сетне внезапно я върна на мястото й.

— Струва ми се, че всички сме напрегнати. И така ще бъде, докато тази история приключи.

— Няма значение — каза търпеливо дукесата. — Мен ме интересува какво ще стане сега. Полицията има ли някаква представа, че трябва да търси кола марка „Ягуар“?

Огромната глава, с двойна гуша, бавно се поклати.

— Ако знаеха, отдавна да сме чули. Както казах, вие сте с чуждестранна кола и ще им трябват няколко дни, докато я открият.

— Ами няма ли някакви признаци, че… как да кажа, че повече не се интересуват от това? Понякога като се отделя прекомерно внимание на нещо и след ден-два нищо не стане, хората загубват интерес.

— Вие да не сте луди? — по лицето на инспектора се изписа удивление. — Не четохте ли сутрешния вестник?

— Да — отговори дукесата. — Четох го. Моят въпрос беше по-скоро пожелание.

— Нищо не се е променило — заяви Огилви. — Да приемем, че полицията все още търси колата. На мнозина репутацията им зависи от разкриването на този инцидент, а ченгетата си знаят, че ако не успеят, ще ги раздрусат много яко и ще започнат отгоре. При това самият кмет беше така добър да се обади по въпроса, така че тук е замесена и политиката.

— Значи извеждането на колата от града ще бъде по-трудно отпреди?

— Да кажем, че е така, дукесо. Всяко ченге, включено в акцията, знае, че ако открие колата — вашата кола, — само за един час ще му окачат нова нашивка на ръкава. Та затова сега си отварят очите на четири. Това е положението.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на Огилви. Беше ясно какъв въпрос ще последва, но, изглежда, никой не желаеше да го постави, сякаш отговорът щеше да вдъхне надежда или да я отнеме.

Накрая кройдънската дукеса каза:

— Кога предлагате да тръгнете? Кога ще закарате колата на север?

— Довечера — отговори Огилви. — Та затова съм дошъл да ви видя.

Дукът шумно въздъхна.

— Как ще се измъкнете? — попита дукесата. — Няма ли да ви забележат?

— Гаранция не мога да дам, но съм си направил сметката.

— Продължавайте.

— Мисля, че най-добре ще е да тръгна към един часа.

— Един през нощта ли?

Огилви кимна.

— Тогава е по-спокойно. Движението е напълно намаляло, макар и не съвсем.

— Но и тогава могат да ви видят.

— По всяко време могат да ме видят. Просто трябва да си опитаме късмета.

— Ако се измъкнете от Ню Орлийнс, къде смятате да отидете?

— Ще карам, докато се развидели към шест часа. Сигурно ще стигна до щата Мисисипи, най-вероятно около Мейкън.

— Не е много далече — възпротиви се дукесата. — Това е едва половината от щата и по-малко от четвъртината разстояние до Чикаго.

Дебелакът се размърда, а столът под него изскърца с негодувание.

— А вие да не мислите, че ще карам като на състезание? Или да поставям нови рекорди? Или май трябва някой полицай да се лепне подире ми за превишена скорост?

— Не, нямам предвид това. Само си мисля как да закарате колата по-далече от Ню Орлийнс. А какво ще правите през деня?

— Ще отбия от пътя и ще кротувам някъде. В Мисисипи има колкото щеш такива местенца.

— А после?

— Щом се стъмни, ще продължа нататък. Нагоре през Алабама, Тенеси, Кентъки, Индиана.

— Къде ще бъде безопасно? Съвсем безопасно.

— Мисля, че в Индиана.

— И в Индиана ще пристигнете в петък?

— Надявам се.

— Тогава ще бъдете в Чикаго в събота?

— Събота сутринта.

— Много добре — каза дукесата. — Ние с мъжа ми ще пътуваме със самолет за Чикаго в петък вечерта. Ще отседнем в хотел „Дрейк“ и там ще чакаме да ни се обадите.

Дукът гледаше ръцете си, като се стараеше да отбягва погледа на Огилви.

— Ще ви се обадя — каза безизразно инспекторът.

— Имате ли нужда от нещо?

— По-добре е да ми дадете една бележка за гаража. Може да ми потрябва. Да пише там, че ми разрешавате да взема колата ви.

— Сега ще я напиша — дукесата прекоси стаята към писалището. Написа набързо една бележка върху бланка на хотела, върна се след малко и я подаде сгъната на инспектора. — Това ще свърши работа.

Без да погледне бележката, Огилви я прибра във вътрешния си джоб. Очите му не слизаха от лицето на дукесата.

Настъпи неловко мълчание.

— Има ли друга? — попита тя неуверено.

Дукът стана и вдървено излезе. Като се извърна, той каза сопнато:

— Парите. Той иска парите.

Месестото лице на Огилви се ухили.

— Точно така, дукесо. Десет хиляди сега, както се уговорихме, а останалите петнадесет в Чикаго в събота.

Дукесата разсеяно опря отрупаните с бижута пръсти до слепоочията си.

— Ах, не зная… как съм могла да забравя. Толкова други грижи имах.

— Няма значение. Аз щях да ви подсетя.

— Ще трябва да свърша това днес следобед. Нашата банка трябва да го уреди…

— В брой — каза дебелакът. — На банкноти не по-големи от двайсет долара и да не са нови.

— Защо? — изгледа го злобно тя.

— Така не може да ги проследят.

— Нима не ни вярвате?

Той поклати глава.

— За такива работи е глупаво да вярваш комуто и да е.

— Тогава защо ние трябва да вярваме?

— Щото ще получа още петнайсет хиляди — и в странния му фалцет се доловиха нотки на нетърпение. — И да не забравите, че и тях ги искам в брой, само че банките не работят в събота.

— А да допуснем — каза дукесата, — че не ви платим в Чикаго?

Усмивката се смъкна от лицето му, дори нейното подобие изчезна.

— Много се радвам, че питате за това — каза Огилви. — Ние трябва да се разберем по всички въпроси.

— Мисля, че всичко съм разбрала, но все пак кажете.

— Та ето какво ще стане, дукесо, в Чикаго. Аз ще скрия някъде колата, без вие да знаете. Ще дойда в хотела и ще взема петнайсетте хиляди. Като свърша тази работа, ще получите ключовете и ще ви кажа къде се намира колата.

— Вие не отговорихте на въпроса ми.

— Ще стигна до него — малките свински очички проблеснаха. — Ако нещо не е в ред — например можете да кажете, че нямате парите в брой, щото сте забравили, че банките не работят в събота, — тогава ще извикам ченгетата направо там, в Чикаго.

— Тогава и вие ще трябва доста да обяснявате например как сте откарал колата на север.

— Няма нищо по-лесно от това. Ще кажа само, че за да ви докарам колата, сте ми платили двеста долара, които ще нося у себе си. Казали сте, че разстоянието е доста голямо и затова сте пожелали да пътувате с мъжа си със самолет. И че едва в Чикаго съм огледал добре колата и ми е светнало… — и той сви огромните си рамене.

— Ние нямаме намерение да не спазим дадената дума — увери го дукесата. — Но като вас и аз искам да съм убедена, че сме се разбрали по този въпрос.

Огилви кимна.

— Смятам, че се разбрахме.

— Елате в пет — каза дукесата. — Парите ще ви чакат.

 

 

След като Огилви си отиде, кройдънският дук се завърна от доброволната си изолация в другия край на стаята. На шкафа имаше поднос с чаши и бутилки, които бяха отново напълнени. Той си наля чисто уиски, ливна малко сода и гаврътна питието.

— Както виждам, започваш отрано — отбеляза кисело дукесата.

— Това е за прочистване — каза той и си наля повторно, но този път пи на малки глътки. — Когато съм в една стая с този човек, имам чувството, че съм омърсен.

— Очевидно той не е така придирчив — каза жена му. — В противен случай нямаше да приеме компанията на един пияница и убиец на деца.

Дукът пребледня и остави питието с треперещи пръсти.

— Вече биеш под пояса, моето момиче?

— …който след това взе, че избяга — добави тя.

— За бога! Няма ли да спреш? — изкрещя гневно дукът. Той присви юмруци и за миг изглеждаше, че ще я удари. — Именно ти ме накара! Ти ме молеше да избягам и да не се връщам! Ако не беше ти, щях да се върна. Само че ти ми каза, че нямало полза, станалото — станало. Дори вчера щях да отида в полицията, ама ти не се съгласи. И сега се хванахме за тоя… това прокажено леке, което ще ни обере до последната стотинка — гласът на дука изтъня и заглъхна.

— Трябва ли да смятам, че приключи с истеричния си пристъп? — попита дукесата. Отговор не последва и тя продължи: — Мога ли да ти напомня, че не се наложи дълго да те убеждавам, за да постъпиш така. Ако желаеше или пък имаше намерение да постъпиш по друг начин, моето мнение щеше да бъде за тебе без всякакво значение. Колкото до проказата, съмнявам се, че ще се заразиш, тъй като ти внимателно се отдръпна, като ми остави цялата работа с този човек да я свърша аз.

— Ако знаех, нямаше да споря — въздъхна съпругът й. — Извинявай.

— Ако смяташ, че спорът ще ти помогне да си сложиш в ред мислите — каза тя с безразличие, — аз нямам никакви възражения.

Дукът отново се зае с питието си и повъртя чашата в ръка.

— Странна работа — каза той. — За миг ми се стори, че всичко това, колкото и да е неприятно, някак ни сближи.

Очевидно думите му прозвучаха като молба и дукесата се поколеба. Тя също се чувствуваше унизена и изтощена от разговора с Огилви. Дълбоко в себе си жадуваше за миг спокойствие.

Ала силите й не стигаха да преодолее своенравната си природа и да се помирят.

— Дори и да сме се сближили — каза тя, — не съм и усетила такова нещо. — После добави със суров тон: — Все пак сега нямаме време за нежности.

— Правилно! — и сякаш думите й му подействуваха като сигнал, дукът пресуши питието и си наля отново.

Тя го погледна с унищожителен поглед.

— Ще ти бъда благодарна, ако си запазиш трезва мисълта. Предполагам, че аз трябва да се оправям с банката, но има много документи, които трябва и ти да подпишеш.