Артър Хейли
Хотел (25)

1

Когато сивите проблясъци на новия ден плахо пропълзяха над Ню Орлийнс, Ключаря вече седеше на леглото в своята стая в „Сейнт Грегъри“, освежен, бодър и готов за работа.

Целия предишен следобед и вечерта той спа дълбоко. После се поразходи навън и се върна в два след полунощ. Спа още час и половина и се събуди точно когато му беше необходимо. Стана, избръсна се, взе си душ и накрая се обля със студена вода. Потрепера от ледените струйки, но после се разтърка силно с пешкира и се загря.

Според един от ритуалите преди всеки делови набег той си сменяше бельото и си обличаше чиста, колосана риза. Почувствува приятния допир на свежата ленена тъкан и това спомогна да придобие необходимото напрежение, за което се беше настроил. Щом само за миг го обхванеше някое краткотрайно съмнение — сянката на страха от ужасната възможност отново да го заловят и да го тикнат в затвора за петнайсет години, — той бързо го прогонваше от съзнанието си.

С чувство на задоволство си помисли за подготовката, която протече гладко и спокойно.

От пристигането му през вчерашния ден колекцията му от ключове порасна от три на пет.

Един от двата допълнителни ключа, с които се сдоби предишната вечер, той получи по твърде прост начин, като го поиска направо от администратора на рецепцията. Номерът на неговата стая беше 830, а той помоли да му дадат 803.

Преди да направи това, взе някои елементарни предпазни мерки. Най-напред провери дали ключът си е на мястото и дали в преградката под него няма оставени писма и бележки. Ако имаше някаква поща, би се наложило да изчака. Когато предаваха пощата или съобщенията, администраторите обикновено питаха за името на госта. Поради това той се помота наоколо, докато пред рецепцията се натрупаха хора, и тогава се нареди на опашката. Подадоха му ключа без всякакви въпроси. Ако възникнеше нещо непредвидено, би поднесъл правдоподобното обяснение, че е объркал номера на стаята си.

Лекотата, с която всичко премина, помисли си той, беше добро знамение. По-късно, когато се убеди, че на рецепцията са на смяна други администратори, той щеше да получи по същия начин и ключовете от 380 и 930.

И вторият залог се оказа изгоден. Преди две вечери чрез надеждни връзки той се договори с едно момиче от някакъв бар на „Бърбън стрийт“. Именно тя му достави петия ключ, като обеща да му донесе и други.

Единствено на гарата, след досадното бдение при потеглянето на няколко влака, усилията му не се възнаградиха с успех. И преди се беше случвало така и Ключаря реши да се възползува от натрупания опит. Очевидно хората, които пътуват с влак, са по-консервативни от пътниците на самолетите и поради тази причина навярно са и по-внимателни към ключовете си от хотела. Ето защо той реши да изключи занапред железниците от плановете си.

Погледна часовника. Нямаше защо да отлага повече, макар и да изпитваше странно желание да се надигне от леглото, в което седеше. Но като превъзмогна това чувство, той се зае с последните приготовления.

В банята бе напълнил вече една трета от чашата с шотландско уиски. Направи си гаргара с уискито и без да поглъща от него, го изплю в умивалника.

После взе един прегънат вестник — сутрешния брой на „Таймс Пикаюн“, който беше купил вечерта, и го сложи под мишница.

Накрая като провери джобовете си където беше разположил в определен ред колекцията си от ключове, излезе от стаята.

Каучуковите подметки на обувките му не издаваха никакъв шум по служебното стълбище. Спусна се, без да бърза, до шестия етаж. Когато се озова в коридора на етажа, успя да се огледа бързо и внимателно наоколо, без да го показва, в случай че го следят.

Коридорът беше пуст и тих.

Ключаря вече беше проучил разположението на хотела и системата за номериране на стаите. Извади от вътрешния си джоб ключа на 641 стая и като го държеше небрежно в ръка, бавно се запъти в посоката, където знаеше, че трябва да се намира тази стая.

Това беше първият ключ, с който се беше сдобил на летище „Мойсънт“. Преди всичко Ключаря постъпваше методично.

Пред него се намираше вратата на 641 стая. Спря. Под прага не се процеждаше никаква светлина. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Извади чифт ръкавици и ги нахлузи.

Усети как сетивата му се обострят. Безшумно вмъкна ключа в бравата. Ключът се превъртя и вратата се отвори тихо. Извади ключа, влезе и затвори след себе си.

Бледите светлосенки на зората разсейваха тъмнината в стаята. Ключаря остана неподвижен, докато се ориентира и очите му привикнат с полумрака. Опитните крадци в хотелите предпочитаха сивкавата мрачина и това бе една от причините, поради които избираха този час на денонощието за своите действия. Светлината беше напълно достатъчна, за да виждаш добре и да избегнеш предметите пред себе си и за щастие да не могат да те забележа. Наред с това съществуваха и други причини. По това време настъпваше затишие в живота на всеки хотел — нощният персонал, който беше още на работа, не бе така бдителен в края на смяната си. Служителите от дневната смяна още не бяха пристигнали. Гостите, дори и тези, които ходеха по забави или не се прибираха до късно, вече си бяха в стаите и вероятно спяха. Освен това с настъпването на зората хората изпитваха чувство за сигурност, сякаш опасностите на нощта са отминали.

Ключаря различи точно пред себе си очертанията на тоалетка. Вдясно съзря леглото. Съдейки по равномерното дишане, гостът явно спеше дълбоко.

Трябваше най-напред да прегледа дали на тоалетката няма пари.

Пристъпи внимателно, опипвайки с крак терена пред себе си за предмети, в които би могъл да се препъне. Протегна се напред и като стигна тоалетката, я докосна с ръце. С върха на пръстите си той обследва повърхността й.

Облечените в ръкавици пръсти се натъкнаха на малка купчина монети. Зарежи това! При прибирането в джоба на такава дребна сума щеше да се вдигне шум. Но там, където има монети, би трябвало да има и портмоне. А, ето го! Беше доста издуто.

Изведнъж ярка светлина заля стаята.

Всичко стана така внезапно, без всякакъв предупредителен шум, че бързата мисъл на Ключаря, с която той така се гордееше, съвсем му изневери.

Реакцията му беше инстинктивна. Той изпусна портмонето и виновно се извърна към светлината.

Човекът, който включи нощната лампа, беше по пижама и седеше в леглото. Беше млад, як и ядосан.

— Какво, по дяволите, правите тук? — избухна той.

Ключаря стоеше зяпнал глуповато, без да може да проговори.

Вероятно, помисли си след това Ключаря, на разсънилия се също му бяха необходими няколко секунди, за да събере мислите си, и затова не усети първоначалния гузен тон в отговора на своя посетител. Но в този миг, съзнавайки, че пропуска ценното предимство, Ключаря със закъснение реши да действува.

Той се олюля, като че ли беше пиян, и изломоти:

— К’во искаш да каеш, че правя тука? А, ти к’во правиш в мойто легло? — и като каза това, той незабелязано свали ръкавиците си.

— Да те вземат мътните! Това е моето легло! И тази стая е моята стая!

Но ключаря се приближи и изпусна от дробовете си облак уиски, останало от гаргарата. Забеляза, че другият се отдръпна. Сега умът на Ключаря работеше бързо и хладнокръвно, както винаги. Не за пръв път беше успявал да заблуди противника си и да се измъкне от опасното положение.

Знаеше, че сега е изключително важно да премине в отбрана и да изостави агресивния тон, тъй като законният собственик на стаята може да се изплаши и да се развика за помощ, макар че този имаше вид на човек, който би се справил самичък с каквито и да било непредвидени обстоятелства.

— Вашата стая ли? Сигурен ли сте? — попита глупаво Ключаря.

Човекът в леглото още повече се ядоса.

— Ах, ти загубен пияница! Разбира се, че съм сигурен, че това е моята стая.

— Ама това 614-а ли е?

— Това е 641-ва, тъпанар такъв!

— Извинявай, приятел. Май съм се объркал — Ключаря измъкна изпод мишница вестника, който носеше със себе си, за да създава впечатлението, че току-що идва от улицата. — Ето ти сутрешният вестник. Специалният брой.

— Не ми трябва проклетия ти вестник. Взимай го и изчезвай!

Все пак номерът мина! Още веднъж добре замисленият изход от положението даде резултата.

И като се запъти към вратата, той рече:

— Казах ти, че се извинявам, приятел. Недей да се разстройваш. Отивам си.

Беше почти излязъл, а мъжът в леглото продължаваше да го гледа. Натисна бравата с помощта на едната сгъната ръкавица. Все пак успя. Ключаря затвори вратата след себе си.

Заслуша се внимателно и чу как мъжът стана от леглото, пристъпи към вратата, бравата щракна и предпазната верига се спусна. Ключаря продължи да чака.

Цели пет минути той остана в коридора, без да се помръдне, в очакване човекът да позвъни на администрацията. Важно беше да разбере. Ако другият се обадеше, Ключаря трябваше веднага да се прибере в стаята си, преди да се разнесат викове и шум. Но вътре беше тихо и телефонът не звънеше. Непосредствената опасност беше отминала.

Може би по-късно нещата все пак щяха да се променят.

Когато господин 641 се събуди, след като се развидели, той ще си спомни какво бе станало. Размисляйки върху случката от предишната нощ, той ще си зададе някои въпроси. Например защо пристигналият по погрешка в стаята му има ключ, който става на неговата врата? И защо, когато влезе в стаята, остана на тъмно, а не запали лампата? А и това гузно поведение на Ключаря в първите минути…

Всеки съобразителен човек, след като се разсъни, би могъл да си припомни някои подробности от случката и да обмисли всичко наново. Все пак той щеше да има достатъчно основания, за да позвъни на ръководството на хотела.

Ръководството — вероятно в лицето на хотелския инспектор — веднага ще се досети за какво става дума. Ще последва обичайната проверка. Ще се свържат с госта от 614 и ако е възможно, ще направят очна ставка с другия клиент. И двамата ще потвърдят, че никога не са се срещали. Ченгето на хотела няма да се изненада, но това ще потвърди съмненията му, че в хотела действува професионален крадец. Новината бързо ще се разнесе. И едва успял да положи началото на своята дейност, Ключаря ще трябва да внимава, защото целият персонал на хотела ще бъде нащрек.

Голяма беше вероятността хотелът да се свърже с местната полиция. Те на свой ред ще поискат от ФБР сведения за известните хотелски крадци, които могат да се подвизават тук и там из страната. А щом пристигне такъв списък, в него съвсем сигурно ще фигурира и името на Джулиъс Милн — Ключаря. Към него щяха да добавят и фотографии — полицейски снимки с отличителни белези, които ще се представят на администраторите и на останалите служители.

Не му оставаше нищо друго, освен да събере багажа си и да напусне хотела. Ако побърза, би могъл да изчезне от града за по-малко от час.

Все пак това не беше така просто. Той беше вложил доста пари — за колата, за мотела, за стаята си в хотела и за момичето в бара. Капиталите му вече бяха на привършване. Трябваше да се сдобие с някакви средства от Ню Орлийнс и при това солидни. Помисли си отново, Ключарю, каза си той. Хубаво си помисли.

Досега беше обмислил най-лошото, което би могло да се случи. Но нека разгледа нещата от другата им страна.

Дори ако събитията следваха пътя, който си беше представил, навярно щяха да изминат няколко дни. Полицията в Ню Орлийнс е доста заета. Според сутрешния вестник всички налични детективи работеха денонощно над неразрешимата загатка около автомобилната злополука — инцидента с убийството на двама души, от който целият град беше развълнуван. Малко вероятно бе полицията да отдели време, още повече че в хотела не беше извършено никакво престъпление. При все че рано или късно щяха да се заловят и с този случай. Винаги постъпиха така.

Всъщност с колко време разполагаше? Преценявайки трезво, вероятно му останаха един, най-много два дни. Премисли всичко внимателно. Да, това му беше достатъчно.

До петък сутринта щеше да се измъкне от хотела и да напусне града, заличавайки всички следи подир себе си.

Решението беше взето. А сега какво да прави? Да се върне ли в стаята си на осмия етаж и да остави всичко до утре, или да продължи? Изкушението да спре за днес беше твърде голямо. Това, което стана преди малко, ако трябваше честно да си признае, го беше разстроило повече откогато и да било. Неговата стая му изглеждаше като тихо и спокойно пристанище.

Тогава той реши мрачно: трябва да продължи. Беше чел някъде, че при повреда на военен самолет, независеща от пилота, същият пилот отново се отпраща във въздуха, преди да е загубил самообладание. Трябваше да действува по този принцип.

Първият ключ, който беше намерил, не оправда надеждите му. Навярно това беше знамение, което му показваше да започне в обратен ред и да опита с последния. Момичето от бара на „Бърбън стрийт“ му беше продало ключа от 1062. Още едно знамение — неговото щастливо число две. И докато броеше стъпалата, Ключаря се заизкачва по служебното стълбище.

Човекът от Айова, на име Станли, който се беше хванал на въдицата за мухльовци като него в бара на „Бърбън стрийт“ бе заспал накрая. Той дълго чака едробедрата блондинка, надявайки се отначало, че тя ще дойде, а сетне, докато часовете се изнизваха, увереността го напусна и бе обзет от неприятното чувство, че е измамен. Накрая, като не можеше повече да държи очите си отворени, потъна в тежък, пиянски сън.

Той не чу влизането на Ключаря, нито неговия внимателен и методичен оглед на стаята. Продължи дълбокия си сън, дори когато Ключаря измъкна парите от портмонето му, после извади от джоба часовника му, пръстена с монограм, златната табакера в комплект със запалка и диамантени копчета за ръкавели. Не се помръдна и когато Ключаря се измъкна тихо навън.

Утрото вече преваляше, когато Станли от Айова се събуди, но трябваше да мине още един час, преди да осъзнае, след смазващите последици от пиянството, че е бил ограбен. Но когато осъзна накрая размера на новосполетялото го нещастие наред с мизерното си състояние и скъпото, но безрезултатно преживяване от предишната вечер, той седна на стола и заплака като дете.

Много преди това Ключаря беше укрил плячката си.

След като напусна 1062, Ключаря реши, че е твърде светло, за да рискува повече, и се върна в своята стая. Преброи парите. Сумата възлизаше на задоволителната цифра от деветдесет и четири долара, предимно пет и десетдоларови банкноти — всички стари и използувани, което означаваше, че не могат да бъдат идентифицирани. С чувство на доволство той прибра парите в портмонето си.

Часовникът и другите вещи бяха по-опасни. Той се поколеба първоначално, размисляйки дали да ги вземе, но се по-даде на обзелата го алчност и на чудесната възможност. Разбира се, това означаваше, че днес по някое време щеше да се вдигне шум. Хората могат да загубят пари, без да бъдат сигурни къде и кого е станало това, но изчезването на ценности решително говореше за кражба. Сега вероятността от спешна намеса на полицията беше много по-голяма, а сроковете, които си беше определил, трябваше навярно да се съкратят. Почувствува, че увереността му нараства наред с усилващото се желание да поеме при необходимост и други рискове.

Сред вещите му се намираше и едно малко дипломатическо куфарче — от онези, които може да внасяш и изнасяш от хотела, без да привличаш вниманието. Ключаря прибра откраднатите предмети в него, установявайки, че те несъмнено ще му донесат стотина долара от някой сигурен човек, макар че истинската им стойност беше много по-голяма.

Изчака, докато хотелът се събуди и фоайето се напълни с хора. После слезе с асансьора и се отправи с куфарчето в ръка към паркинга на „Канал стрийт“, където беше оставил колата си предишната нощ. Оттам потегли внимателно към наетата стая в мотела на магистралата „Шеф Мънтуър“. Спря веднъж по пътя, за да вдигне капака на форда и да отстрани някаква привидна повреда в двигателя, докато измъкне ключа за мотела от въздушния филтър на карбуратора. В мотела остана колкото да прехвърли ценностите в друга чанта с ключалка. На връщане отново разигра същата пантомима с колата, като върна ключа на мястото му. Когато паркира колата, този път на друг паркинг, нито у него, нито в стаята му в хотела имаше нещо, което да издава, че е свързан с откраднатите вещи.

Сега беше обзет от такова благоразположение на духа, че реши да се отбие да закуси в кафенето на хотела.

Едва след това, на излизане, той видя кройдънската дукеса.

Миг по-рано тя се беше появила от един асансьор във фоайето на хотела. Бедлингтънските териери — три от едната и два от другата й страна, подрипваха пред нея като неудържими форлойфери. Дукесата държеше уверено и властно каишките им макар че мислите й очевидно бяха някъде далеч, а погледът й, устремен напред, като че ли проникваше през стените на хотела и отвъд тях. Както винаги, характерната за нея великолепна надменност веднага се хвърляше на очи. Само внимателният наблюдател можеше да забележи бръчиците от напрежение и умора по лицето й, които не бяха напълно заличени нито от козметиката, нито от усилията на волята.

Отначало Ключаря спря, без да повярва на очите си, но всъщност това беше самата кройдънска дукеса. Като жаден читател на списания и вестници, Ключаря беше попаднал на много нейни фотографии, за да се усъмни в това, което виждаше. Очевидно дукесата беше отседнала в този хотел.

Умът му заработи трескаво. Кройдънската дукеса се славеше със световноизвестната си колекция от скъпоценности. Тя се явяваше по всякакъв повод щедро отрупана с диаманти. Дори сега Ключаря примижа при вида на пръстените й и сапфирената брошка, която макар и небрежно прикачена беше безценна. Този навик на дукесата говореше, че независимо от предохранителните мерки тя винаги носи със себе си част от своите скъпоценности.

В ума на Ключаря се зараждаше мъглява, безразсъдна, дръзка, невъзможна и… каква ли не още идея.

Той продължи да следи дукесата, предшествувана от териерите, докато тя самата прекоси фоайето на „Сейнт Грегъри“ и излезе на залятата от слънце улица.