Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 75гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008)

Издание:

Артър Хейли. Хотел

Второ издание

Издателска къща „Иван Вазов“, София, 1990

 

Преводач: Пламен Матеев, 1988

Рецензент Александър Бояджиев

Редактор Кръстан Дянков

Художник Бисер Дамянов

Художествен редактор Мария Табакова

Технически редактор Станка Милчева

Коректор Светомир Таков

Дадена за набор декември 1990 г. Подписана за печат март 1991 г. Излязла от печат февруари 1991 г. Печатни коли 27,50. Издателски коли 24,83.

Формат 60/84/16. Код 27/9536625531/5637-250-88. Поръчка № 3/63/36. Цена 14,38 лв.

Печат ДФ „Дунав-прес“, Русе

Завършване Ф „Абагар“, В. Търново

 

Doubleday & Company, Inc. New York, 1965 A Bantam Book

История

  1. —Добавяне

15

До сряда оставаха само няколко минути.

В едно от заведенията със стриптийз на „Бърбън стрийт“ някаква блондинка с широк ханш се беше притиснала към партньора си, положила ръка върху бедрото му, а с пръстите на другата ръка го милваше по тила.

— О, разбира се, — каза тя. — Разбира се, че искам да спя с тебе, миличък.

Тоя, някой си Стан, както се представи, е от някакво си провинциално градче в Айова, за което не съм и чувала. Но ако продължава още да диша срещу мене, помисли си тя, просто ще повърна. Дъхът, който се разнася от устата му, направо мирише на канал.

— К’во чакаме тога’а? — попита я мъжът завалено. Той хвана ръката й и я пъхна нагоре между бедрата си. — Тука, маце, имам нещо специално за тебе.

Всички са еднакви — помисли си с презрение тя. — Гръмогласни дървеняци, които се мъкнат тука и си мислят, че това, дето е между краката им, е нещо изключително, по което жените припадат, а пък са едни такива тъпи горделивци, като че ли са отгледали краставици за селскостопанска изложба. Ама ако речеш яко да го изпиташ, и тоя ще свърши и ще се разхленчи „като останалите“. Но тя нямаше намерение да го изпитва. Боже, какъв отвратителен дъх!

Близо до тях фалшиво свирещият дзажов оркестър, чиито музиканти бяха доста неопитни, за да свирят в някое по-добро заведение на „Бърбън стрийт“ като „Славната врата“ или „Паркът“, неблагозвучно завършваше поредния си номер. Изпълнението беше придружено и от танц, ако неумелото тътрене по сцената на някоя си Джейн Мансфийлд можеше да се нарече така. (Това беше един от триковете, характерни за „Бърбън стрийт“: името на някой известен изпълнител се поизменяше леко и се прикачваше на неизвестен изпълнител с надеждата, че отминаващата публика по погрешка можеше да го вземе за истинска звезда.)

— Слушай — каза нетърпеливо мъжът от Айова, — що не се разкараме оттука?

— Вече ти обясних, душичке. Аз работя тук. Още не мога да си тръгна. Трябва да си изпълня номера.

— Да ти пикая на номера.

— Е, душичке, не е хубаво така — и като че ли обзета от внезапно вдъхновение, едробедрата блондинка попита: — В кой хотел си се настанил?

— В „Сейнт Грегъри“.

— Не е далече оттука.

— Само след пет минути ще мога да ти сваля гащите.

— Няма ли преди това да ме почерпиш? — сгълча го тя.

— На всяка цена! Айде, да тръгваме.

— Станли, миличък, почакай! Сетих се нещо.

Нещата се развиваха чудесно, помисли си тя, също като в добре играна пиеса. И защо не? Това беше около хилядното представление — със стотина повече или по-малко. През последния час и половина Стан, или който и да бе и откъдето и да бе той, следваше покорно стария, изтъркан сценарий: още с първото питие се опитаха да му измъкнат четворно по-голяма цена от тази, която би платил в някое порядъчно заведение. След това келнерът донесе и на нея да пийне. Питиетата пристигаха едно след друго, но на нея, както и на останалите момичета на комисионна към бара, сервираха студен чай вместо евтиното уиски за клиентите. После тя предупреди незабелязано келнера да приключи с поръчката с половин бутилка местно шампанско и с това сметката на този нищо неподозиращ мухльо Стан щеше да стигне четиридесет долара и нека само се опита да се измъкне, без да плати!

И така, оставаше й само да го разкара, сега би могла, ако всичко вървеше наред, да спечели поредната дребна комисионна. В крайна сметка й се полагаше някакво възнаграждение, след като изтърпя вонящия му дъх.

— Какво се сети бе, маце? — попита той.

— Що не ми оставиш твоя ключ от хотела? На тебе ще ти дадат друг от рецепцията, те винаги имат резервни. Аз ще дойда веднага щом свърша тук — тя притисна мястото, където той беше оставил ръката й. — И да се приготвиш.

— Ще се приготвя.

— Добре тогава. Дай ми ключа.

Той държеше ключа здраво в ръката си.

— Абе ти сигурна ли си, че ще… — попита той със съмнение.

— Душичке, обещавам ти, че ще хвръкна — каза тя и пръстите й започнаха отново да го милват. Тоя мърльо май ще напълни гащите всеки миг. — Та кое момиче не би дошло при тебе, Стан?

Той притисна ключа в ръката й.

Преди да успее да размисли, тя беше изчезнала. Келнерът щеше да довърши останалото с помощта на един юначага, ако господин Зловоние се противеше за сметката. Но той вероятно нямаше да упорства, а и тук повече не би се върнал. Такива мухльовци никога не се връщат.

След около два часа, към края на деня, който беше сив като останалите й дни, макар и да се утешаваше, че днес е успяла да изкара повече, едробедрата блондинка продаде ключа за десет долара.

Купи го Милн Ключаря.