Артър Хейли
Хотел (21)

12

— Странна работа — каза Кристин, като сложи върху масата огромното разноцветно меню. — Тази седмица имам чувството, че ще се случи нещо важно.

Питър Макдермот се усмихна от другия край на осветената със свещи маса, покрита с бяла, колосана покривка, върху която блестяха сребърни прибори. — Може би вече се е случило?

— Не — каза Кристин. — Поне не е това, за което си мислиш. Чувствам се неловко и много ми се ще да се избавя от това усещане.

— Храната и питието правят чудеса.

Тя се засмя в отговор на неговото настроение и затвори менюто.

— Тогава ти ще дадеш поръчката.

Седяха в ресторант „Бренънс“ във Френския квартал. Преди час Питър беше пристигнал с кола, наета от представителството на „Хърц“, във фоайето на „Сейнт Грегъри“, като се отби да вземе и Кристин от нейния апартамент. Паркираха колата на „Ибървил“, в началото на квартала и тръгнаха пеша по „Ройъл стрийт“, като надничаха във витрините на антикварните магазини, изпълнени със странна смесица от произведения на изкуството, вносни антикварни джунджурии и оръжия от времето на Конфедерацията — „Всяка сабя в тази кутия — десет долара“. Вечерта беше топла и задушна, а наоколо се носеше шумът на Ню Орлийнс — глухият тътен на автобусите в тесните улици, тропотът и подрънкването на фиакър, теглен от коне, а от Мисисипи долиташе меланхоличният вой на потеглящ товарен кораб.

Ресторант „Бренънс“, както подобава на най-доброто заведение в града, беше препълнен с посетители. Докато чакаха да се освободи някоя маса, Питър и Кристин бавно отпиваха от уискито с билки в тихия, залян с мека светлина вътрешен двор.

Питър се чувствуваше чудесно и присъствието на Кристин го изпълваше с радост. Това усещане не го напусна, когато ги поведоха към една от масите в прохладната главна зала. Той даде знак на сервитьора, следвайки молбата на Кристин.

Поръча за двамата по една порция „2 по 2 по 2“ — специалитет на заведението, който се състоеше от три вида стриди — „Рокфелър“, „Биенвил“ и „Рофиняк“, риба камбала по нюорлийнски с пълнеж от морски раци, цветно зеле по полски, печени ябълки, а от сервитьора за напитките, който се навърташе наблизо, поиска бутилка „Монраше“.

— Колко е приятно, когато не трябва да взимаш решения — каза Кристин одобрително.

Тя реши да прояви твърдост и да се освободи от обзелото я безпокойство. В крайна сметка това беше само едно интуитивно усещане, което можеше много просто да се обясни с обстоятелството, че не беше спала достатъчно миналата нощ.

— При такава добра кухня — каза Питър — няма голямо значение какво ще решиш да поръчаш. Каквото и да избереш, всичко е еднакво вкусно.

— Професионализмът ти отново се проявява — упрекна го тя.

— Извинявай. Струва ми се, че това често ми се случва.

— Е, не съвсем. А ако искаш да знаеш, на мен ми харесва. Макар че понякога съм се питала, какво те е накарало да започнеш тази работа.

— В нашия бизнес ли? Ами работех като пиколо, бях твърде амбициозен.

— Не е било така просто.

— Може би не. Наред с всичко друго имах и късмет. Живеех в Бруклин и през лятото, по време на ваканцията, работех като пиколо в Манхатън. Една вечер на втората година закарах някакъв пиян в стаята му, помогнах му да изкачи стълбите, облякох му пижамата и го сложих в леглото.

— А дали всеки се обслужва по този начин?

— Не. Случи се така, че нощта беше спокойна, а освен това бях придобил и доста опит. В продължение на години бях правил същото и у дома, с баща си — за миг в очите на Питър пробяга сянка на тъга, но сетне продължи: — В крайна сметка се оказа, че този, когото съм сложил в леглото, бил някакъв сътрудник в „Ню Йоркър“. След една-две седмици той писа в списанието за случилото се. Доколкото си спомням, беше ни определил като „хотелът, който е по-мил и от майчината ласка“. Доста се посмяхме, но това донесе и полза на хотела.

— А тебе те повишиха?

— Да, до известна степен. Но преди всичко ме забелязаха.

— А ето ги и стридите — каза Кристин и пред тях сръчно разположиха две ароматни подгрети блюда с печени раковини върху слой морска сол.

Питър опита и одобри виното, а Кристин каза:

— Защо в Луизиана можеш да ядеш риба през цялата година, независимо от това, дали в името на месеца има буквата „р“?

— Стриди можеш да ядеш винаги и навсякъде — отговори категорично Питър. — Тази история с буквата „р“ в името на месеца е една стара измислица отпреди четиристотин години на някакъв английски провинциален духовник. Ако не греша, името му било Бътлър. Учените се присмяха над това, а нашето правителство го определи като глупост, но хората все още му вярват.

Кристин отхапа от стридата „Биенвил“.

— А аз си мислех, че е заради хайвера, който хвърлят през лятото.

— Да, така е през някои сезони в Нова Англия и в Ню Йорк. Но не и в залива Чесапайк, който е най-големият развъдник на стриди в света. В него и на юг те хвърлят хайвера си по всяко време на годината. Така че няма никаква причина, поради която хората на север да не ядат стриди през цялата година, така както правят тук, в Луизиана.

Настъпи тишина, а после Кристин каза:

— Когато научиш нещо, винаги ли го помниш след това?

— Да, струва ми се, че в повечето случаи помня. Имам странна памет, която поема всичко — прилича малко на старомодна мухоловка. Донякъде това ми е помагало.

Той набоде една стрида „Рокфелър“, вкусвайки с наслада едва доловимия й дъх на пелин.

— Как ти е помагало?

— Ами през онова лято, за което говорихме, ми предложиха да опитам и в други служби на хотела, включително да помагам и на бара. Тогава проявих интерес и взех на заем няколко книги. В едната от тях предлагаха указания за приготвяне на коктейли — Питър замълча, като мисълта му се върна към полузабравените събития. — Веднъж бях сам и в бара влезе някакъв посетител, когото не познавах, и ми каза: „Разбрах, че вие сте онова чудесно момче, за което пишат в «Ню Йоркър». Можете ли да ми направите един коктейл «Ръждив гвоздей»?“

— Та той се е пошегувал?

— Не, и аз бих си помислил същото, ако не бях прочел няколко часа преди това съставките на този коктейл — „Драмбуйе“ и шотландско уиски. Ето ти късмет, казах си. Въпреки всичко приготвих коктейла, а сетне той ми каза: „Това е добре, но така няма да овладееш бизнеса в този бранш. Нещата са се променили от времето на «Произведения на изкуството».“ Казах му, че не си въобразявам да стана Майрън Уигъл, но не бих възразил да бъда и Ивлин Орчъм. Той се засмя на думите ми — предполагам също беше чел Арнълд Бенет^[1]. После ми даде визитната си картичка и ми каза да се отбия при него на другия ден.

— Предполагам, че е бил собственик на петдесет хотела.

— Оказа се, че не притежава нищо. Казваше се Хърб Фишър и работеше като търговски посредник — продаваше консерви на едро или нещо подобно. Освен това беше нахакан и самохвалко и през цялото време намираше начин да те над-приказва. При това беше наясно с бизнеса в хотелите и познаваше повечето хора от тези среди, защото именно там си въртеше търговията.

Блюдата със стридите бяха прибрани и напътстван от оберкелнера в червено сако, сервитьорът постави пред тях димящата камбала.

— Страхувам се да ям — каза Кристин. — Навярно нищо друго не би могло да има такъв божествен вкус като стридите — и като набоде сочната риба, приготвена с великолепни подправки, тя възкликна: — Хъм! Невероятно, дори е по-вкусна.

Едва след няколко минути тя каза:

— Разкажи ми за господин Фишър.

— Всъщност отначало си помислих, че говори само големи приказки. Такива като него колкото искаш по баровете. Но едно писмо от Корнелския университет промени мнението ми.

В него се казваше да се явя в Статлър хол — факултета за хотелна администрация — за конкурсен изпит. После се оказа, че ми предлагат стипендия и след гимназията се записах там. По-късно разбрах, че всичко е станало благодарение на Хърб, който беше изтормозил някои собственици на хотели да ме препоръчат на университета. Струва ми се, че той беше добър търговски посредник.

— Само ти се струва?

— Никога не съм бил напълно уверен — каза замислено Питър. — Дължа много на Хърб Фишър, но понякога се питам дали хората не са се съгласявали с него, предоставяйки му дори възможност да се занимава със своята търговия, само и само да се отърват от него. След като всичко се уреди с университета, аз го видях само веднъж. Опитах се да му благодаря, както и да се сдружа с него, но той не ми позволи — продължаваше да се хвали, като говореше за сделките, които бил сключил или възнамерявал да сключи. После каза, че са ми необходими някакви дрехи за колежа — беше прав — и настоя да ми даде на заем двеста долара. Трябва да е било много за него, защото по-късно разбрах, че спестяванията му не са били големи. Издължих му се, като изпращах чекове с малки суми, но повечето от тях не бяха никога осребрени.

— Но това е забележителна история — възкликна Кристин, която беше слушала задълбочено. — А защо не се срещаш вече с него?

— Той умря — каза Питър. — Опитах се да го потърся няколко пъти, но не успях. Преди година ми позвъни някакъв адвокат — очевидно Хърб нямаше семейство. Отидох на погребението. И видях, че там сме само осем души — такива, на които беше помагал по същия начин. Необичайно бе това, че при всички хвалби той не беше разказал на никого от нас за останалите.

— Ще се разплача — каза Кристин.

— Разбирам — кимна той. — И аз тогава се чувствах по същия начин. Струва ми се, би трябвало да се поуча от това, макар да не бях съвсем сигурен какво точно съм разбрал. Може би, че някои хора издигат пред себе си огромна преграда, която през цялото време желаят да разрушиш и ако не успееш, никога няма да можеш да ги опознаеш истински.

Кристин мълчеше, докато пиеха кафето — бяха се уговорили да се откажат от десерта. Накрая тя попита:

— Дали някой от нас наистина съзнава какво желаем от себе си?

Питър се замисли.

— Може би не съвсем. Макар че аз сигурно знам какво искам да постигна или поне харесвам.

Той помоли сервитьора за сметката.

— Кажи какво е то.

— По-добре би било да ти го покажа — каза той.

Те спряха пред ресторанта, опитвайки се да привикнат с горещия нощен въздух след прохладата в залата. През изминалия час градът изглеждаше притихнал. Светлините наоколо гаснеха и нощният живот във Френския квартал се преместваше на други места. Питър улови Кристин за ръка и я поведе, прекосявайки по диагонал „Ройъл стрийт“. Спряха на югоизточния ъгъл на улица „Сейнт Луис“ и се загледаха пред себе си.

— Ето какво бих искал да създам — каза той. — Нещо подобно или може би по-добро.

Под изящните балкони, обточени с метални дантели, и набраздените стоманени колони, блещукаха газови фенери, които хвърляха светлосенки върху сивобялата класическа фасада на хотел „Ройъл Орлийнс“. През сводестите, двукрили прозорци струеше кехлибарена светлина. По тротоара крачеше портиер с богата златоушита униформа и шапка с козирка. Някъде горе, високо, под внезапния порив на лекия ветрец заплющя-ха знамена. Пристигна такси. Портиерът се приближи, за да отвори вратата. До тях долетя потропването на женски токчета и мъжки смях. Затръшна се вратата. Таксито си замина.

— Някои смятат — каза Питър, — че „Ройъл Орлийнс“ е най-хубавият хотел в Северна Америка. Няма значение дали си съгласна. Важно е, че той показва какъв може да бъде хубавият хотел.

Те прекосиха улица „Сейнт Луис“ към сградата, която някога е била обикновен хотел, център на Креолската община, след това средище за търговия с роби, болница по време на Гражданската война, законодателно събрание на щата и сега отново хотел. Питър заговори въодушевено:

— Всичко е в тяхна полза — история, стил, съвременни съоръжения и въоръжение. Те разполагаха с две фирми архитекти от Ню Орлийнс — една невероятно традиционна, а другата съвременна. И успяха да докажат, че може да се строи оригинално и същевременно да се съхрани старинната атмосфера.

Портиерът, който беше престанал да се разхожда наоколо, отвори главната врата, когато влязоха вътре. Точно пред тях две огромни негърски фигури от камък охраняваха бялото мраморно стълбище, което водеше към фоайето.

— Най-интересното е — каза Питър, — че при всичките си индивидуални особености „Ройъл Орлийнс“ принадлежи към едно от хотелските обединения. — И той добави сдържано: — Но не към веригата на Къртис О’Кийф.

— А по-скоро към веригата на Питър Макдермот?

— О, много път трябва да извървя дотам. А пък и аз се върнах назад. Предполагам знаеш това.

— Да — каза Кристин. — Знам. Но ти ще се справиш. Обзалагам се за хиляда долара, че един ден ще успееш.

Той притисна ръката й.

— Ако разполагаш с толкова пари, по-добре да си купиш малко от акциите на веригата О’Кийф.

Прекосиха надлъж фоайето на „Ройъл Орлийнс“ — бял мрамор и старинни гоблени в бели, лимоненожълти и оранжеви тонове — излязоха през изхода към „Ройъл стрийт“.

В продължение на час и половина се поразходиха из Френския квартал, отбиха се в „Презървейшън хол“, като изтърпяха задушаващата жега и претъпканите пейки, за да се насладят на истинския джаз, изпълняван от диксиленда; след това в приятната прохлада на „Джаксън скуеър“ пиха кафе на Френския пазар до брега на реката, разгледаха критично безвкусните произведения на изкуството, с които изобилствуваше Ню Орлийнс, а сетне в „Двора на двете сестри“, на открито под звездите, меките светлини и нежната листовина на дърветата, пийнаха по един студен джулеп^[2].

— Беше чудесно — каза Кристин. — Сега вече мога да си вървя у дома.

Докато вървяха към „Ибървил“, където беше паркирана колата, едно малко негърче с картонена кутия и четка се приближи към тях.

— Да ви лъсна обувките, господине?

Питър поклати глава.

— Много е късно, мойто момче.

Но момчето със светнали очи стоеше, препречило пътя им, разглеждайки краката на Питър.

— А на бас, че мога да ви кажа, къде се намират такива обувки като вашите. Значи мога да ви кажа и града, и щата. Ако позная, ще ми дадете двайсет и пет цента, а ако не позная — аз ще ви дам двайсет и пет.

Преди години Питър беше купил обувките си в Тенъфли, Ню Джърси. Той се поколеба, обзет от чувството за предимство пред момчето, но после кимна.

— О’кей.

Светналите очи на момчето се устремиха нагоре.

— Господине, обувките, дето носите, се намират на тротоара в Ню Орлийнс, щата Луизиана. Спомнете си сега, че ви казах „къде се намират такива обувки“, а не откъде сте ги купил.

Те се разсмяха, а Кристин хвана Питър под ръка, когато той плати двайсет и петте цента на момчето. Продължиха да се смеят, докато караха колата на север, към апартамента на Кристин.