Артър Хейли
Хотел (17)

8

Разбърканите страници на сутрешния вестник лежаха разпръснати върху леглото на кройдънската дукеса. Беше прочела внимателно почти всичко и сега лежеше, облегната върху възглавниците, докато умът й работеше напрегнато. Тя разбираше, че в този миг нейната проницателност и находчивост й бяха необходими повече от всякога.

На страничната масичка имаше табла със закуската, която тя бе използувала и отместила встрани. Й в най-критичните минути тя се хранеше добре. Този навик беше придобила още в детските си години в семейния замък в абатството Фолингбрук, където солидната закуска след бързата езда из околностите винаги се състоеше от няколко богати ястия.

Дукът беше закусил сам в гостната и преди няколко минути се бе върнал в спалнята. И той беше прочел вестника на един дъх, веднага щом го донесоха. Беше облякъл червен халат върху пижамата и крачеше неспокойно наоколо, от време на време прокарваше ръка през разрешената си коса.

— За бога! Престани вече! — и в гласа на жена му прозвуча взаимно обхваналото ги напрежение. — Не мога въобще да мисля, когато ми се разхождаш като жребец от надбягванията в Аскът.

Той се извърна и на ярката утринна светлина пролича отчаянието по набръчканото му лице.

— И какво толкова ще излезе от твоето мислене? Нищо няма да се промени.

— Полезно е, когато мислиш. Ако, разбира се, мислиш достатъчно и както трябва. Ето защо едни постигат успехи, а други не могат.

Той прокара отново ръка през косата си.

— От миналата нощ нищо не се променило.

— Да, но не е станало и по-лошо — отбеляза практично дукесата. — А трябва да сме благодарни и на това. Ние все още сме тук — незасегнати от нищо.

Той поклати уморено глава. Беше спал съвсем малко през нощта.

— И какво от това?

— Доколкото разбирам, това е въпрос на време. А времето е на наша страна. И колкото по-дълго чакаме и нищо не се случва… — тя спря и след това продължи да говори бавно, като мислеше на глас: — Сега би трябвало на всяка цена да насочим вниманието на околните към тебе. И по този начин всичко останало би изглеждало така абсурдно, че никой няма да му обърне внимание.

Като че ли по взаимно съгласие и двамата не говореха за разправиите си от предишния ден. Дукът закрачи отново из стаята.

— Това би могло да стане само ако обявят моето назначаване във Вашингтон.

— Точно, така.

— Да, но с това не може да се избързва. Ако Хол усети, че го насилват, ще вдигне „Даунинг стрийт“ във въздуха. Цялата работа е страшно деликатна.

— Тя ще бъде още по-деликатна, ако…

— Не смяташ ли, че това ми е пределно ясно? Но ти си мислиш, че не съм си направил сметката да се откажем от всичко това. — В гласа на дука прозвучаха истерични тонове. Той запали цигара с треперещи пръсти. — Не, няма да се откажем — за разлика от този на мъжа и гласът на дукесата беше твърд и делови. — Дори и министър-председателите се поддават на натиск, стига той да им бъде оказван откъдето трябва. Хол не е изключение. И затова ще се обадя в Лондон.

— Защо?

— Ще говоря с Джефри. Смятам да го помоля да направи всичко възможно, та да ускори назначаването ти.

Дукът поклати със съмнение глава, като че ли не вярваше в тази идея. В последно време имаше възможност да се увери неведнъж в забележителното влияние, което притежаваше семейството на жена му. Въпреки това той я предупреди:

— Само да не стане тъй, моето момиче, че да изхабим барута напразно.

— Ни най-малко! Джефри може да свърши чудесна работа, когато пожелае да окаже натиск. А освен това, ако си седим тук и чакаме, може да стане и по-лошо — и в резултат на това, което каза, дукесата вдигна телефона до леглото си и разпореди на телефонистката: — Искам да ме свържете с Лондон. Ще говоря с лорд Селуин.

Тя продиктува номера на Мейфеър.

След двадесет минути позвъниха. Когато кройдънската дукеса обясни за какво се обажда, брат й лорд Селуин се отзова без всякакъв ентусиазъм. От другия край на спалнята дукът чуваше плътния, изпълнен с негодувание глас на своя шурей, който отекваше в телефонната слушалка: „За бога, сестричке, недей да ровиш в гнездото на змиите. Трябва да ти кажа, че назначаването на Саймън във Вашингтон сега е страшно рискована работа. Някои от членовете на кабинета засега го смятат за неподходящ. Не казвам, че съм съгласен с това, но няма полза да пренебрегваме този факт, нали?“

— А ако не насилваме нещата, след колко време ще се вземе решение?

— Трудно ми е да ти кажа, миличка. Доколкото разбирам, ще трябва да минат няколко седмици.

— Но ние просто не можем да чакаме толкова дълго — настоя дукесата. — Повярвай ми, Джефри, би било ужасна грешка, ако не се опитаме сега.

— Поне засега не го виждам — гласът от Лондон прозвуча определено недоволно.

— Аз те моля в името на цялото ни семейство — отвърна тя остро. — Сигурно ще повярваш на думите ми.

Последва пауза, а след нея предпазливият въпрос:

— Саймън при тебе ли е?

— Да.

— Какво се крие зад всичко това? В какво се е забъркал?

— Дори и да можех да ти отговоря — отвърна кройдънската дукеса, — не съм толкова глупава, че да сторя това по обществения телефон.

Отново настъпи мълчание, последвано от неохотното му признание:

— Е, хубаво. Ти обикновено си наясно какво правиш. Това мога да ти кажа.

Дукесата улови погледа на мъжа си и едва доловимо кимна, преди да попита брат си:

— Трябва ли да разбирам тогава, че ще постъпиш, както те помолих?

— Не ми се ще много, сестричке. Не ми харесва тая работа — а после добави: — Добре, ще направя каквото мога.

И като си размениха още няколко думи, те се сбогуваха.

Едва оставила слушалката и телефонът отново иззвъня. И двамата трепнаха. Дукът нервно навлажни устните си, докато слушаше как жена му отговаря на позвъняването:

— Да?

— Кройдънската дукеса? — запита един глух, носов глас.

— Да, на телефона.

— Обажда се Огилви. Главният полицейски инспектор на хотела.

В слушалката се разнесе тежко дишане, последвано от мълчание, сякаш този, който звънеше, искаше да даде възможност на другия да разбере думите му.

След като видя, че мълчанието продължава, тя попита рязко:

— Какво желаете?

— Личен разговор. С вас и съпруга ви. — Това грубо и безчувствено изявление беше изречено провлачено.

— Струва ми се, че грешите, ако ни безпокоите по въпроси, отнасящи се до хотела. Ние обикновено се обръщаме към господин Трент.

— Ако и този път направите така, после ще има да съжалявате — каза той и студеният му, нахален глас излъчваше безпогрешна увереност. Това я накара да почувства колебание и тогава усети, че ръцете й треперят.

Тя успя да се овладее и отговори:

— Не е удобно да ви приемем сега.

— Кога? — отново настъпи мълчание, придружено от тежко дишане.

Стана й ясно, че каквото и да знае или пък желае, този човек може умело да се възползува от психологическото напрежение.

— Може би по-късно — отговори тя.

— Ще дойда след един час — заяви той без колебание.

— Но може би…

И без да дочака нейното възражение, от другия край се чу изпращяване от затварянето на телефона.

— Кой беше? Какво искат? — попита напрегнато дукът, като пристъпи към нея. Изпитото му лице изглеждаше още по-бледо.

Дукесата притвори за миг очи. Ужасно й се дощя да се отърве от задълженията си да ръководи и да носи отговорността и за двама им; да можеше някой друг да поеме бремето да взима решения. Знаеше, че това са празни надежди и че откакто се помнеше, нищо не се е променило. Нямаше никакво избавление, след като бе родена с характер, по-силен от околните. Дори и нейното семейство, където силата на характера беше нещо обичайно, останалите инстинктивно се оглеждаха към нея, следваха напътствията и се вслушваха в съветите й. Дори и Джефри със своите изключителни способности и упоритост в крайна сметка винаги се подчиняваше, както постъпи и сега. За миг тя отново се върна към действителността и отвори очи.

— Обади се инспекторът на хотела. Настоява да дойде тук след един час.

— Значи той знае! Боже, господи — той знае.

— Явно, че нещо е усетил, но не каза какво.

Неочаквано кройдънският дук се изправи, вдигна глава и изпъна рамене. Ръцете му се успокоиха, а устните му се свиха решително. Това беше същата промяна, както у хамелеон, която бе показал и предишната нощ. Той каза тихо:

— Може би ще бъде по-добре дори сега, ако отида… ако се предам…

— Не! Безусловно и категорично не! — очите на жена му искряха. — Разбери едно — каквото и да сториш, нищо не би могло да оправи макар и мъничко нещата. — Двамата замълчаха, а после дукесата каза замислено: — Нищо няма да правим. Ще чакаме да дойде този човек и ще разберем какво знае и какви са намеренията му.

Изглежда за миг дукът беше готов да възрази. Но след като премисли, кимна унило. Като се загърна в халата си, той излезе от стаята и след малко се върна с две чаши чисто уиски. Предложи едната на жена си, но тя възрази:

— Знаеш, че е още рано…

— Няма значение. Необходимо е — и със загриженост, към която не беше привикнала, той тикна чашата в ръцете й.

Учудена, тя отстъпи, взе чашата и я пресуши. Неразреденото питие я изгори и пресече дъха й, но след миг тя усети прилив на приятна топлина по тялото си.