Артър Хейли
Хотел (16)

7

Когато Питър Макдермот пристигна във фоайето, Къртис О’Кийф бе вече настанен в апартамента си. Питър реши да не отива при него. Понякога прекомерните грижи към гостите предизвикват у тях същото недоволство, както и липсата на всякакво внимание. При това официалното приветствие от името на хотела щеше да бъде поднесено от Уорън Трент и като се увери, че собственикът е известен за пристигането на О’Кийф, Питър отиде да види Марша Прейскът в стая 555.

Тя отвори вратата и каза:

— Радвам се, че дойдохте. Вече си мислех, че няма да се отбиете.

Беше облякла рокля без ръкави в прасковен цвят, която очевидно й бяха изпратили сутринта. Тя падаше свободно по тялото й. Дългата й черна коса се спускаше непринудено по раменете за разлика от изисканата и същевременно небрежна прическа от предишната нощ. Във външния вид на тази полужена и полудете имаше нещо твърде примамливо, почти възбуждащо.

— Съжалявам, че се забавих — отговори той и я изгледа одобрително. — Но както виждам, не сте си губила времето.

Тя се усмихна.

— Помислих си, че пижамата може да ви потрябва.

— О, тя е само за такива изключителни случаи, както и тази стая. Аз самият рядко я използвам.

— Точно така каза и камериерката — отговори Марша. — Ако нямате нищо против, бих останала тук и тази нощ.

— А мога ли да зная защо?

— Какво да ви кажа? — тя се поколеба; двамата стояха един срещу друг. — Може би ми се ще да се съвзема от вчерашните преживелици, а най-добре мога да направя това тук.

Всъщност истинската причина, както самата тя си призна, бе породена от желанието да отложи завръщането си в голямата и празна къща в квартал „Градина“.

Той кимна със съмнение.

— А как се чувствате?

— По-добре.

— Радвам се.

— Не, такова преживяване не може да се забрави само за няколко часа — съгласи се Марша, — но сега ми се струва, че постъпих глупаво, като изобщо дойдох тука — вие самият ми напомнихте това.

— Не съм ви казвал такова нещо.

— Да, но си го помислихте.

— Ако е така, не трябва да забравяме, че понякога всички изпадаме в трудни положения — настъпи тишина, а после Питър каза: — Нека да поседнем.

Когато се настаниха, той продължи:

— Надявам се, че ще ми разкажете как стана всичко.

— Така си и мислех — и с прямотата, към която той започна да привиква, тя добави: — Чудя се, трябва ли да ви разкажа това.

През изминалата нощ тя бе обхваната от чувството за покруса, наранена гордост и физическо изтощение. А сега, след като сътресението беше отминало, подозираше, че мълчанието би могло да навреди много повече на гордостта й, отколкото негодуванието. При това на заранта, когато Лайл Дюмер и неговите приятели изтрезнеят, вероятно нямаше да се хвалят с постиженията си.

— Аз не мога да ви разубедя, ако сте решила да мълчите — каза Питър, — но бих искал да ви напомня, че след като се отърваха сега, те отново ще се опитат и ако не с вас, може би ще го направят с друг. — В очите й пролича тревога. — Не зная дали момчетата, които бяха вчера в онази стая, са ваши приятели. Но дори и да са ви приятели, вие нямате абсолютно никаква причина да ги прикривате.

— Един от тях ми беше приятел. Поне така си мислех.

— Приятел или не — продължаваше да настоява Питър, — важно е какво се опитаха да направят и те щяха да го направят, ако Ройс не беше дошъл. А на всичко отгоре, когато насмалко щяха да ги заловят, и четиримата се измъкнаха и ви оставиха сама.

— Снощи — каза Марша колебливо — чух да споменавате, че знаете имената на двама от тях.

— Стаята беше на името на Станли Диксън, а другият се казва Дюмер. Те ли са?

Тя кимна.

— Кой им беше главатарят?

— Струва ми се… Диксън.

— Я сега ми разкажете как стана всичко.

Марша разбра, че тя самата не може да вземе решение. Усещаше, че е подвластна на нечие външно влияние. Това беше съвсем непознато чувство, но още по-невероятно й се стори, че то й харесва. Тя смирено описа развоя на събитията, като започна с тръгването си от залата за танци и завърши с появата на Алоисиъс Ройс.

Разказът й беше прекъсван на два пъти. Видяла ли е, попита Питър Макдермот, някое от момичетата от съседната стая, за които бяха говорили Диксън и останалите? Не е ли забелязала някой от персонала на хотела? Марша поклати отрицателно глава в отговор и на двата въпроса.

Накрая й се прииска да му разкаже всичко.

— Цялата работа е там — каза Марша, — че това може би нямаше да се случи, ако вчера не беше рожденият ми ден.

— Вчера е бил вашият рожден ден? — попита той учудено.

— Да, навърших деветнайсет.

— И бяхте сама?

Сега, след като му разкри толкова много неща, нямаше смисъл да мълчи и Марша обясни за телефонното позвъняване от Рим и огорчението, причинено от това, че баща й не може да се върне.

— Съжалявам — отвърна той, когато разказът й свърши. — Но сега ми е по-лесно да разбера какво се е случило.

— Това никога няма да се повтори. Никога.

— Вярвам ви — отвърна той, като придоби по-деловито изражение. — А сега бих искал да се възползвам от това, което ми казахте.

— По какъв начин? — попита тя със съмнение.

— Ще повикам четиримата — Диксън, Дюмер и останалите двама — в хотела да си поговорим.

— Те могат и да не дойдат.

— Ще дойдат — Питър вече бе решил как да си осигури тяхното присъствие.

Все още неуверена, Марша каза:

— Но така ще разберат много хора.

— Обещавам ви, че когато привършим с тях, вероятността за някакви слухове ще бъде много по-малка.

— Добре — съгласи се Марша. — Благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

Тя почувства облекчение, от което й стана неизразимо спокойно.

Е, всичко мина много по-лесно, отколкото очаквах, помисли си Питър. А освен това сега разполагам с информацията, която така ми се искаше да използувам. Все пак ще трябва да поостана още малко, поне да успокоя момичето.

— Бих искал да ви обясня нещо, госпожице Прейскът — каза той.

— Марша.

— Е, добре. А аз съм Питър.

Помисли си, че би било чудесно да бъдат по-непринудени; макар че служителите в хотелите не можеха да си позволят това освен с гостите, с които се познаваха много добре.

— Ние си затваряме очите, Марша, пред много неща, които стават в хотелите. Но когато се случи нещо подобно, ние сме изключително строги. То се отнася и за нашите служители, ако разберем, че и те са замесени в това.

Питър знаеше, че ако става дума за доброто име на хотела, Уорън Трент би бил неотстъпчив като него самия. Затова всякакви действия на Питър в тази насока, при условие че са подкрепени с факти, биха срещнали решително одобрението на собственика.

Разговорът с Марша, прецени Питър, бе довел до желания резултат. Той се надигна от стола и отиде до прозореца. Шестте улични платна бяха изпълнени от плътно наредени коли, които се движеха бавно или бързо, а по широките тротоари вървеше тълпа от хора. Групи пешеходци чакаха да пресекат засадения с палми булевард, по който плавно преминаваха блестящи на слънцето алуминиеви автобуси с климатични инсталации. Националната асоциация на цветнокожите, както забеляза, отново беше подела някаква акция. „НЕ КУПУВАЙТЕ В ТОЗИ МАГАЗИН. ТУК ДИСКРИМИНИРАТ“ гласеше някакъв плакат, но и други бяха понесли плакати, като крачеха отпуснато, докато потокът от хора ги заливаше отстрани.

— Вие сте отскоро в Ню Орлийнс, нали? — попита Марша. Тя се беше приближила към него до прозореца. Той усети нежния й и сладък дъх.

— Съвсем отскоро, но се надявам, че след време ще го опозная по-добре.

— Аз познавам добре историята на това място — заяви ентусиазирано тя. — Ще се съгласите ли да ви бъда учител?

— Добре… Аз си купих някои книги, само че нямах време за тях.

— Можете и по-късно да ги прочетете. Много по-добре ще бъде да видите най-напред нещата или да ви разкажа за тях. Освен това бих искала да направя нещо за вас, за да ви покажа колко съм благодарна…

— Няма нужда.

— Е, хубаво. Бих искала все пак. Моля ви! — тя докосна ръката му.

Недоумявайки дали постъпва правилно, той каза:

— Това е интересно предложение.

— Добре. Значи се разбрахме. А утре ви каня на вечеря у дома. Ще бъде както някога от времето на старомодния Ню Орлийнс. А след това ще можем да поговорим за историята.

— О!? — запротестира той.

— Искате да кажете, че вече сте зает за утре?

— Е, не съвсем.

— Значи и за това се разбрахме — каза твърдо Марша.

Неговото минало, страхът от увлечения с млади момичета, които бяха при това гости на хотела, разколебаха Питър. Но после реши: би било грубо, ако откаже. А и нямаше нищо неразумно да приеме поканата за вечеря. В крайна сметка там ще има и други хора.

— Ще дойда — каза той, — ако изпълните една моя молба.

— Каква?

— Приберете се в къщи, Марша. Напуснете хотела и си идете у дома.

Погледите им се срещнаха и той почувствува още веднъж нейната младост и благоухание.

— Добре — каза тя. — Щом искате, ще си отида.

 

 

Погълнат от мисли, Питър се върна след няколко минути в кабинета си на мецанина. Безпокоеше се за това младо момиче, което вероятно от раждането си разполагаше с цял списък от предимства, поднесени на, златна табла, а беше така очевидно пренебрегвано. И при все че баща й беше в чужбина, а майка й бе изоставила семейството — бившата госпожа Прейскът, за чиито многобройни женитби беше слушал, — на него му се стори невероятно, че гаранциите за благополучието на младото момиче не са уредени. Ако бях неин баща, помисли си Питър, или… брат…

Мислите му бяха прекъснати от Флора Йейтс, неговата грозничка, луничава секретарка. Късите пръсти на Флора, които танцуваха по клавишите на пишещата машина с неподражаема виртуозност, сега стискаха снопче с бележки за телефонни обаждания. Питър ги посочи и попита:

— Има ли нещо спешно?

— Само няколко. Но могат да почакат до следобед.

— Тогава ще ги оставим. Помолих да ми изпратят от касата сметката на стая 1126–7. Води се на името на Станли Диксън.

— Ето я — каза Флора и измъкна една папка от купчината върху бюрото му. — Приложена е и сметката от дърводелската работилница за повредите в апартамента. Сложих ги заедно.

Питър погледна и двете сметки. Фактурата, която включваше няколко услуги за апартамента, възлизаше на седемдесет и пет долара, а сумата от дърводелците беше сто и пет долара. Като посочи сметката, Питър каза:

— Намерете ми телефонния номер по този адрес. Предполагам, че е на името на баща му.

На бюрото му лежеше сгънат вестник, който не беше успял да прегледа досега. Беше сутрешният брой на „Таймс Пикаюн“. Той го разгърна, Флора излезе от кабинета и пред очите му заплуваха черните букви на заглавията. Автомобилната катастрофа от предишната нощ се бе превърнала в двойна трагедия — майката на убитото дете беше починала в болницата рано тази сутрин. Питър прочете набързо статията, в която се представяше подробно разказът на полицая, който ги бе спрял с Кристин пред бариерата. „Досега — се казваше в статията — няма никакви следи както от колата, така и от нейния шофьор. Въпреки това полицията се позовава на показанията на един минувач, според когото «ниска, черна кола с голяма скорост» е била забелязана да се отдалечава от мястото на злополуката няколко секунди след това. Градската и щатската полиция, добавяше «Таймс Пикаюн», си сътрудничат в издирването по целия щат на всеки повреден автомобил, отговарящ на описанието.“

Поиска да разбере дали Кристин е видяла статията. Тя му въздействува още по-силно поради това, че бяха заедно за кратко време на самото местопроизшествие.

Завръщането на Флора с телефонния номер, за който я беше помолил, върна мислите му към непосредствените задължения.

Сложи вестника настрана и набра сам номера по директния телефон. Отговори му плътен мъжки глас:

— Семейство Диксън.

— Бих искал да говоря със Станли Диксън. В къщи ли е?

— Мога ли да знам кой се обажда, сър?

Питър каза името си и добави:

— От хотел „Сейнт Грегъри“.

Последва пауза, нарушавана от шума на бавно отдалечаващи се стъпки, които след това се върнаха:

— Съжалявам, сър, но младият господин Диксън не е у дома.

Гласът на Питър прозвуча рязко:

— Предайте му, че ако не се обади, веднага ще позвъня на баща му.

— Но може би, ако позвъните…

— Престанете! Предайте му каквото казах!

Последва явно колебание, а след това Питър чу:

— Добре, сър.

И стъпките отново се отдалечиха.

В слушалката се разнесе изпращяване и сънен глас се обади:

— На телефона е Станли Диксън. За какво е този шум?

Питър отговори рязко:

— Шумът е за това, което се случи снощи. Учудвате ли се?

— Кой сте вие?

Питър повтори името си.

— Вече разговарях с госпожица Прейскът, а сега искам да поговоря и с вас.

— Вие вече говорите — каза Диксън. — Какво повече искате?

— Не по този начин. Искам да говорим в хотела. — Чу се възклицание, на което Пиитър не обърна внимание. — В четири часа утре с другите трима. Доведете ги със себе си.

Последва бърз и груб отговор:

— Да дойда, по дяволите! Какво си мислиш бе, нехранимайко, ти не си нищо повече от един хотелски мърляч и хич не ме е грижа какво ми нареждаш. А освен това трябва да внимаваш, защото моят старец се познава с Уорън Трент.

— За ваше сведение вече обсъдих този въпрос с господин Трент. Той ми позволи да се заема със случая, включително и с това, дали да заведем дело. Но аз ще му предам, че предпочитате да се намеси баща ви. Оттук нататък ние ще решим какво да правим.

— Чакайте! — до него достигна учестеното дишане на другия, който после каза с омекнал глас: — Утре в четири имам лекции.

— Няма да отидете! — отговори му Питър. — Доведете и останалите. Кабинетът ми е на мецанина. И не забравяйте — точно в четири.

Като затвори телефона, той усети, че очаква с нетърпение утрешната среща.