Артър Хейли
Хотел (13)

4

Безрезултатното съвещание със собственика на хотела породи у Питър Макдермот чувството на разочарование и безизходност. И като закрачи по коридора на петнайсетия етаж, щом Алоисиъс Ройс затвори вратата след него, той се размисли, че срещите му с Уорън Трент неизменно продължаваха все в същия дух. Както и в други случаи, той горещо си пожела да му предоставят шест месеца свобода на действие при управлението на хотела.

Спря до асансьорите, за да позвъни по вътрешния телефон на рецепцията и да се осведоми за резервацията на господин Къртис О’Кийф и неговата придружителка. Отговориха му, че са определени два съседни апартамента на дванайсетия етаж, и Питър реши да слезе по служебното стълбище два етажа по-надолу. Както във всички големи хотели, и в „Сейнт Грегъри“ нямаше тринайсети етаж и вместо това беше номериран като четиринайсет.

Когато се приближиха, от четирите отворени врати на двата апартамента се разнесе вой на прахосмукачка. Вътре две камериерки работеха усърдно под критичния поглед на язвителната, но опитна домакинка госпожа Бланш дю Кесней. Тя се извърна, щом влезе, и очите й блеснаха.

— Като че ли си знаех, че някой от вас ще дойде да провери дали се справям с работата си. Нима нямаше да се сетя сама, че всичко трябва да си бъде на мястото, ако се има предвид кой ще дойде тук?

Питър се засмя:

— Не се притеснявайте, госпожо К. Господин Трент ме помоли да се отбия — харесваше му тази червенокоса жена на средна възраст, една от най-съвестните ръководителки на отдели. Двете камериерки се усмихваха. Той им намигна и добави: — Ако господин Трент знаеше, че вие лично сте се заели с тази работа, той отдавна нямаше да се тревожи за това.

— Ако в пералнята ни се свърши течния сапун, тогава пък ще потърсим вас — каза домакинката с лека усмивка, докато подреждаше умело възглавниците на двата дълги дивана.

Той се засмя и попита:

— Поръчахте ли цветя и кошница с плодове?

Навярно на този хотелски магнат са му омръзнали кошници с плодове, помисли си Питър, стандартното приветствие на хотелите до особено важните посетители. Но ако кошницата я нямаше, отсъствието й веднага би се забелязало.

— Носят ги — госпожа Кесней вдигна поглед от възглавниците и каза рязко: — Чух, че господин О’Кийф си носел свои цветя, от онези, които не се поставят във вази.

Както разбра Питър, това се отнасяше до факта, че Къртис О’Кийф рядко се лишаваше от дамския ескорт по време на пътуванията си, като съставът му често се променяше. Той замълча дискретно.

Госпожа дю Кесней го стрелна с един от своите мълниеносни и дръзки погледи.

— Я се огледай на около! Това е безплатно.

Докато минаваше през стаите, Питър забеляза, че и двата апартамента са приведени в изряден вид. Мебелите, в бяло и златно с френски мотиви, бяха подредени и почистени от праха. Чистите кърпи в спалните и баните бяха безупречно сгънати, подсушени умивалници и вани блестяха от чистота, а тоалетните чинии със спуснати капаци безупречно излъскани. Огледалата и прозорците светеха. Осветлението навсякъде работеше безотказно, както и радио-телевизионният шкаф. Климатичната инсталация откликваше на подадените от термостата промени, макар че температурата в помещенията сега беше приятна — деветнайсет градуса. Нищо повече не може да се направи, помисли си Питър, застанал в средата на втория апартамент.

Ненадейно му хрумна една мисъл. Досети се, че Къртис О’Кийф е изключително набожен и, както казваха, понякога стигал до демонстративни жестове. Магнатът често се молеше публично. Други твърдяха, че когато проявявал интерес към покупката на някой нов хотел, той се молел като дете за коледна играчка, а преди преговорите уреждал частна църковна служба, на която по задължение присъствували всички негови служители. Питър си припомни как веднъж шефът на друга конкурираща фирма за хотели подхвърли злобно: „Къртис не пропуска нито една възможност да се помоли. Той гледа да коленичи дори когато пикае.“

Тази мисъл накара Питър да провери двете библиотеки — по една във всеки апартамент. И добре, че го стори. Тъй като се използуваха отдавна, началните страници на библиите, разбира се, бяха осеяни с номерата на „телефонните момичета“; опитните гости знаеха, че библията е първото място, от което могат да получат такава информация. Той показа мълчаливо книгите на госпожа дю Кесней и тя изсъска:

— Това май няма да му трябва на господин О’Кийф, нали? Ще наредя да донесат нови — и като взе книгите под мишница, тя изгледа въпросително Питър. — Струва ми се, че вкусовете на господин О’Кийф ще се различават от тези на останалите хора, които са тук на работа.

Той поклати глава:

— Честно казано, не знам, госпожо К. И вие, както и аз можем само да гадаем.

Когато излизаше от апартамента, Питър усети върху себе си въпросителния поглед на домакинката. Той знаеше, че госпожа дю Кесней се грижи за своя съпруг, инвалид, и че се тревожи от опасността да остане без работа. Изпита истинско съчувствие към нея, докато слизаше с асансьора към мецанина.

Ако настъпят промени с ръководството, предложи Питър, по-младите и енергични служители ще имат възможност да останат тук. Той реши, че много от тях ще се възползуват от това, тъй като хотелската система на О’Кийф се славеше с доброто си отношение към персонала, ала възрастните, особено онези, които не проявяваха усърдие в работата си, имаха за какво да се тревожат.

Когато Питър наближи служебния апартамент, оттам излезе главният механик Док Викъри. Той го спря и му каза:

— Знаеш ли, че тази нощ четвърти асансьор не беше в ред?

Главният механик кимна мрачно с плешивата си, куполообразна глава.

— Така се получава, когато не се дават пари за поддържане на машините.

— Толкова ли е развален? — Питър знаеше, че средствата за поддържане на машините напоследък бяха съкратени, но за пръв път разбра за сериозните затруднения с асансьорите.

Главният механик отново поклати глава и каза:

— Ако ви интересува дали ще стане някоя злополука, ще ви кажа „не“. Наблюдавам предпазните системи, както се гледа новородено. Досега сме имали само някои дребни повреди, но някой ден ще се повреди и нещо голямо. Стига ни само да блокират за няколко часа два от асансьорите и целият хотел ще се разпадне.

Питър кимна. Ако това беше най-лошото, което можеше да се случи, тогава нямаше смисъл да се тревожи. Той попита:

— Колко ти трябват?

Главният механик надзърна над очилата си с дебели рамки:

— Сто хиляди долара като начало. Така ще мога да подменя повечето от основните части на асансьорите, а така също да оправя и някои други механизми.

Питър подсвирна леко.

— Само едно ще ви кажа — отбеляза главният механик. — Добрата машина е чудесно нещо и понякога е като човека. Може да ти свърши много повече работа, отколкото очакваш, а после ще я позакърпиш и ще я придумаш да поработи допълнително. Но по някое време ще удари последният й час, който не можеш да избегнеш, каквото и да направите — ти и твоята машина.

Питър все още размишляваше над думите на главния механик, когато влезе в кабинета си. Кога ли настъпва последният час, питаше се той, на един хотел? Сигурно това време още не е настъпило за „Сейнт Грегъри“, но му се струваше, че при сегашния режим на хотела този час отдавна е отминал.

На бюрото му беше струпана поща, докладни записки и бележки за телефонни обаждания. Той взе първата и прочете: „Госпожица Марша Прейскът се обади по телефона. Ще ви чака в стая 555 да й позвъните“.

Това му напомни, че възнамерява да проучи случая от предишната нощ в апартамент 1126–7.

И още нещо: трябва да се отбие до Кристин. Налагаше се Уорън Трент да разреши няколко дребни въпроса, които не бяха така важни, за да ги докладва на срещата им тази сутрин. Той се усмихна и мислено се укори: „Я престани да разсъждаваш! Иска ти се да я видиш и защо не?“

И докато обмисляше къде да отиде най-напред, телефонът иззвъня. Обаждаха се от рецепцията.

— Струва ми се, че трябва да ви уведомя — каза администраторът, — че господин Къртис О’Кийф току-що пристигна.