Артър Хейли
Хотел (11)

2

В личния си шестстаен апартамент на петнайсетия етаж Уорън Трент стана от бръснарския стол, на който Алоисиъс Ройс го обръсна. Ишиасът го прободе жестоко, като нажежено копие през лявото бедро: болестта го предупреждаваше, че и днес му предстои да укротява променливия си нрав. Бръснарският салон се намираше в отделно помещение, свързано с просторна баня със сауна, японска вана под нивото на пода и вграден в стената аквариум, през чието обшито с метал стъкло надничаха тропически риби със замислени очи. Уорън Трент запри-стъпва сковано към банята и се спря пред стената, облицована с огледало, за да провери дали е избръснат добре. Не можа да открие никакви пропуски, докато разглеждаше отражението пред себе си. Отсреща го гледаше твърдо изсечено лице, набраздено от дълбоки бръчки, с отпусната уста, която рядко се усмихваше, клюновиден нос и хлътнали, малко потайни очи. Косата му на младини гарвановочерна, макар гъста и къдрава, бе вече побеляла. Високата яка и старателно вързаната вратовръзка допълваха портрета на един забележителен джентълмен от Юга.

В друго време грижливо поддържаният външен вид би му доставил удоволствие, но днес това не го удовлетворяваше. Потиснатото настроение, което го беше обхванало през последните седмици, помрачаваше всичко останало. Спомни си че днес е вторник от решаващата седмица, и отново пресметна, както беше правил много сутрини досега. От днес оставаха само четири дни — четири дни, през които би могъл да запази делото на своя живот или да го провали.

Навъсен от собствените си мрачни мисли, собственикът на хотела закуцука към трапезарията, където Алоисиъс Ройс беше сервирал закуската. До голямата дъбова маса с колосана покривка и блеснали сребърни прибори стоеше подвижна масичка с нагревател, която бяха донесли преди няколко минути от кухнята на хотела със светкавична бързина. Уорън Трент вдървено се настани на стола, който Ройс му предложи, а после посочи с ръка към другия край на масата. Младият негър веднага сервира втори прибор и се мушна на свободното място. На масичката имаше още една закуска за такива случаи, когато, воден от капризите си, старецът решаваше да измени на навика си да закусва сам.

След като сервира двете порции омлет със сметана и сухар-чета, канадски бекон и овесена каша, Ройс замълча, тъй като знаеше, че собственикът ще заговори, когато сам реши. Досега не бе споменато нищо за издрасканото лице на Ройс или за двете лепенки от лейкопласт, които си беше сложил, за да прикрие най-опасните рани от снощния бой. Накрая, като отмести чинията си встрани, Уорън Трент отбеляза:

— По-добре си изяж всичко. Може би нито един от нас няма да се наслаждава повече на всичко това.

— Хората от тръста май не са си променили решението за продължаване на заема?

— Не, не са, а и няма да го променят. Поне засега — внезапно старецът стовари юмрука си на масата. — Боже господи! Навремето аз им давах тон и не танцувах по тяхната свирка. Преди всички, от първия до последния — банки, попечителски дружества и тем подобни, се надпреварваха да ми заемат от парите си и как ли не ме подвеждаха да им ги взема.

— Времената се менят за всички ни — Алоисиъс Ройс наля кафе. — Някои неща се оправят, други тъкмо обратното.

— Лесно ти е на тебе — каза кисело Уорън Трент. — Млад си още. Не си доживял да видиш как всичко, което си съградил, се разпада.

И ето че се стигна точно дотам, помисли си унило той. След четири дни, в петък, преди края на работното време, изтича двайсет и пет годишната ипотека на хотела, а синдикатът за инвестиране отказа да продължи срока. Първоначално той се учуди, когато разбра за това решение, но не се разтревожи. Предположи, че много други заемодатели ще му предложат нов заем, с несъмнено по-висок процент, но тези два милиона долара трябваше да се намерят независимо от условията. Едва когато всички отхвърлиха решително молбата му — банки, тръстове, застрахователни компании и частни заемодавци, неговата първоначална увереност го напусна. Един от банкерите, когото познаваше добре, откровено го посъветва:

— Хотели като твоя, Уорън, вече нямат предимство. Мнозина смятат, че е отминало времето на големите независими хотели и сега големи печалби могат да носят единствено веригите от хотели. А освен това я си погледни баланса. Ти постоянно губиш. Нима очакваш при това положение заемодателите да те субсидират?

Протестите му, че сегашните загуби са временни и че всичко ще се промени, когато бизнесът потръгне, не дадоха резултат. На него просто не му вярваха.

И точно в това безизходно положение позвъни Къртис О’Кийф, като му предложи да се срещнат през седмицата в Ню Орлийнс.

„Имам намерение само да си поговорим приятелски, Уорън — бе заявил хотелският магнат с мекия си, тексаски провлачен говор, който галеше спокойно ухото в междуградската връзка. — В крайна сметка ние сме едни остаряващи собственици на хотели и трябва от време на време да се виждаме.“ Но Уорън Трент не можеше да бъде измамен от спокойния му тон. Системата на О’Кийф беше правила и по-рано такива опити. Лешоядите започват да се навъртат, помисли си той. Къртис О’Кийф пристигаше днес и нямаше най-малко съмнение, че беше подробно осведомен за финансовите затруднения на „Сейнт Грегъри“.

Като въздъхна сподавено, Уорън Трент насочи мислите си към преките си задължения.

— Ти фигурираш в доклада за работата от миналата нощ — каза той на Алоисиъс Ройс.

— Знам — отвърна Ройс, — четох го.

Той беше прегледал бегло доклада, когато, както винаги, го донесоха рано сутринта, и забеляза забележката „Оплакване за силен шум в стая 1126“, а след това с почерка на Питър Макдермот беше написано „Уредено от А. Ройс и П. Макд. Следва допълнителна докладна.“

— Предполагам — изръмжа Уорън Трент, — че скоро ще започнеш да четеш и личната ми кореспонденция?

— Още не съм започнал — ухили се Ройс. — А желаете ли да го правя?

Тази размяна на остроти беше част от личната им игра, в която участвуваха, макар и да не си признаваха това. Ройс прекрасно съзнаваше, че ако не беше прочел доклада, старецът щеше да го обвини в липса на интерес към работата в хотела.

Уорън Трент запита саркастично:

— След като всеки е наясно какво е станало, ще се изтълкува ли погрешно, ако попитам за някои подробности?

— Не бих казал — Ройс наля още кафе на собственика. — Госпожица Прейскът, дъщеря на господин Прейскът, щяла да бъде насмалко изнасилена. Желаете ли да ви разкажа?

Той помисли за миг, че си беше позволил твърде много, тъй като лицето на Трент придоби сурово изражение. Неопределените им повърхностни взаимоотношения почиваха предимно на дружбата, установена от бащата на Алоисиъс Ройс преди много години. Възрастният Ройс, който работеше при Уорън Трент отначало като личен слуга, а сетне като компаньон и привилегирован приятел, беше говорил винаги открито и без страх, с незлобливо пренебрежение за последствията и това предизвикваше яростният гняв на Трент в младежките им години, караше ги по-късно да си разменят обиди, но ги и бе направило неразделни. Алоисиъс беше още момче, когато преди десетина години баща му умря, но той никога нямаше да забрави скръбното и насълзено лице на Уорън Трент на погребението на стария негър. Бяха си тръгнали заедно от гробището „Маунт Оливът“ след негърския джазов оркестър, който весело свиреше „О, не бродеше ли той?“, и Уорън Трент, държейки Алоисиъс за ръка, му беше казал навъсено:

— Ще останеш с мене в хотела. После ще измислим нещо.

Момчето се съгласи доверчиво — след бащината смърт той беше останал съвсем сам, тъй като майка му бе умряла при неговото раждане и „нещото“ се превърна в колеж, после в университет по право, който щеше да завърши след няколко седмици. През това време, докато момчето порасна и стана мъж, Ройс пое грижите около апартамента на собственика и тъй като тежката работа се извършваше предимно от персонала, Алоисиъс се зае да обслужва Уорън Трент, който приемаше всичко безмълвно или отвръщаше с кавги според обзелото го настроение. Понякога спореха разгорещено, най-вече щом Алоисиъс се поддаваше, както можеше да се очаква, на уловките, които Уорън Трент подхвърляше в разговора.

При все че между тях съществуваше близост и макар да съзнаваше, че Уорън Трент му позволява известни волности за разлика от другите, Алоисиъс Ройс усещаше тънката разделителна линия, която не биваше да прекрачва.

— Младата дама извика за помощ — каза той — и аз случайно чух.

После обясни как беше постъпил, без да драматизира нещата, като описа и намесата на Питър Макдермот, без да го похвали или критикува.

Уорън Трент го изслуша и накрая каза:

— Макдермот е постъпил правилно, но защо не го харесваш?

Ройс не за пръв път се изненадваше от проницателността на възрастния човек.

— Навярно между нас има някаква нетърпимост на биотоковете — каза той. — Или може би просто не харесвам големите бели футболисти, които умират да докажат колко са мили, като проявяват добро отношение към цветнокожите момчета.

Уорън Трент го изгледа насмешливо:

— Сложен случай си ти. А не ти ли е хрумвало, че може и да не си справедлив към Макдермот?

— Както ви казах, навярно това са биотоковете.

— Баща ти имаше усет за хората, но той проявяваше много повече търпимост от тебе.

— Кучето обича онези, които го галят по главата. А това се дължи на опростения му начин на мислене, който не е обременен от познанията и образованието.

— Дори да е така, съмнявам се, че животното би използвало точно тези думи.

Тържествуващи, очите на Уорън Трент срещнаха погледа на младежа. Ройс замълча. Споменът за баща му винаги го разстройваше. Старият Ройс, който беше роден още в годините на робството, по предположенията на Алоисиъс е бил от онзи тип хора, които в днешно време негрите презрително наричаха „негъра чичо Том“. Старият човек приемаше с леко сърце несгодите на живота, без да се оплаква или да задава въпроси. Познанията за живота отвъд неговия ограничен хоризонт рядко го тревожеха. Въпреки това той имаше независим дух и за доказателство служеше дружбата му с Уорън Трент, а също така притежаваше проницателност спрямо околните, която бе твърде дълбока, за да бъде възприета като елементарна мъдрост. Алоисиъс изпитваше дълбока обич към баща си, която в мигове като този прерастваше в силен копнеж.

— Може би се изразих неправилно — отговори той, — но това не променя смисъла.

Уорън Трент кимна мълчаливо и извади старомодния си джобен часовник.

— По-добре предай на младия Макдермот да дойде при мен. Кажи му да дойде тук. Малко съм уморен тази сутрин.

 

 

— Значи Марк Прейскът е в Рим? — замисли се собственикът на хотела. — Струва ми се, че ще трябва да му телефонирам.

— Дъщеря му настояваше да не правим това — каза Питър Макдермот.

Те седяха в разточително обзаведена гостна на Уорън Трент. Възрастният човек се беше отпуснал в дълбоко и удобно кресло, подпрял краката си върху една табуретка, а Питър седеше срещу него.

— Аз решавам тези неща — каза навъсено Уорън Трент. — След като е допуснала да бъде изнасилена в моя хотел, ще трябва да понесе и последствията.

— Ние всъщност предотвратихме изнасилването. Но аз бих желал да разбера как се е стигнало дотам.

— Видяхте ли момичето тази сутрин?

— Госпожица Прейскът спеше, когато я потърсих, и затова й оставих бележка да ми се обади, преди да си отиде.

Уорън Трент въздъхна и махна с ръка, показвайки на Питър, че е свободен.

— Оправяйте се вие с тази работа.

От това му стана ясно, че всичко му е омръзнало. Питър с облекчение установи, че няма да се звъни в Рим.

— Аз бих желал да се оправи и още нещо, което се отнася до администрацията. — Питър описа случая с Албърт Уелс и забеляза, че лицето на Уорън Трент помръкна, когато разбра произволната смяна на стаите.

— Трябваше да закрием тази стая още преди години — изръмжа възрастният човек. — И няма да е зле, ако направим това и сега.

— Смятам, че не е необходимо да се закрива, но трябва да се предлага като крайна възможност, като се обясни на госта в какво ще бъде настанен.

Уорън Трент кимна:

— Погрижете се за това.

— Бих искал да изготвя някои специални общи указания за смяната на стаите. Имало е и други неприятни случаи и е необходимо да се подчертае, че гостите ни не бива да се местят от стая в стая като пионки.

— Заемете се с последния случай, а ако ми потрябват общи указания, аз ще ги изготвя.

Този рязък отговор, помисли си Питър примирено, характеризира пропуските в управлението на хотела. Грешките се отстраняваха частично след появата им и не се предприемаше почти нищо за изкореняването на основните причини.

— Струва ми се, че трябва да знаете и за случая с кройдънския дук и дукеса — каза Питър. — Дукесата желаеше да разговаря лично с вас.

Той обясни инцидента с разлетите креолски скариди и различната версия на сервитьора Сол Начъз.

— Известна ми е тази проклета жена — промърмори недоволно Уорън Трент. — Няма да се примири, докато не уволним сервитьора.

— Не мисля, че трябва да го уволняваме.

— Тогава му кажете да отиде на риболов за няколко дни, ще му платим, само да не се мярка в хотела. И освен това предупредете го от мое име, че следващия път, когато реши да разлее нещо, първо да се увери, че е вряло, и да го изсипе право върху главата на дукесата. Пак ли е довела ония проклети псета?

— Да — каза Питър и се усмихна.

Един от законите на Луизиана забраняваше най-строго да се внасят животни в хотелите. Колкото до съпрузите Кройдън, Уорън Трент се беше съгласил при условие, че бедлингтънските териери не се показват официално, а се вкарват и извеждат контрабандно през задния вход. Въпреки това дукесата всеки ден дефилираше предизвикателно с кучетата си през главното фоайе. Вече двама разгневени почитатели на кучета бяха запитали защо на техните любимци е отказан достъп в хотела.

— Снощи имах неприятности с Огилви.

Питър докладва за отсъствието на главния инспектор на хотела и разправията помежду им.

Последва мигновена реакция:

— Вече съм ви казвал да оставите Огилви на мира. Той е отговорен само пред мен.

— Но така срещаме трудности, когато трябва да оправим нещо…

— Чухте какво казах. Огилви не ви интересува! — Уорън Трент беше почервенял. Но не толкова от гняв, усъмни се Питър, а от неудобство. Това правило да не се безпокои Огилви беше безсмислено и самият Трент го съзнаваше. Питър Недоумяваше с какво именно бившият полицай държи собственика. Като смени бързо темата, Уорън Трент заяви:

— Днес пристига Къртис О’Кийф. Иска два съседни апартамента и аз вече се разпоредих. Проверете дали всичко е на ред и като пристигне, веднага да ме осведомят.

— Дълго ли ще остане господин О’Кийф?

— Не зная. Зависи от много неща.

Питър усети за миг, че го обзема прилив на състрадание към стария човек. Независимо от критичните нападки, отправяни към начина на ръководство на „Сейнт Грегъри“, за Уорън Трент той означаваше много повече от един хотел — това беше делото на неговия живот. Пред очите му хотелът се освободи от безличието и придоби известност и от скромна, обикновена сграда се превърна в извисило се, огромно здание, заело почти цял квартал от града. В продължение на много години хотелът се радваше на голяма слава и се равняваше с традиционно известните хотели в страната като „Билтмор“, „Палмър Хауз“ от Чикаго или „Сейнт Франсис“ от Сан Франциско. Трудно можеше да се възприеме фактът, че при Досегашния си престиж и блясък „Сейнт Грегъри“ е изостанал от времената. Това изоставане не е окончателно и така гибелно, помисли си Питър. Влагането на нови финансови средства и въвеждането на здрав контрол при управлението можеха да извършат чудеса и дори да възвърнат предишната конкурентнеспособност на хотела. Но при сегашното положение и капиталът, и контролът трябваше да дойдат отвън и той предположи, че това ще стане чрез Къртис О’Кийф. Питър още веднъж си припомни, че оставаха навярно броени дни и до неговото напускане.

— Какво е положението с конгресните гости? — попита старият собственик.

— Близо половината от инженерите химици вече напуснаха. Останалите си отиват днес. Всичко е готово за пристигащите участници в „Голд Краун Кола“. Ангажирали са триста и двайсет стаи, повече отколкото очаквахме, и затова увеличихме и бройките за обедите и банкета. — Възрасният човек кимна в знак на одобрение и Питър продължи: — Утре започва конгресът на американските стоматолози, само че някои пристигнаха вчера, а днес ще пристигнат и останалите. Ще им трябват двеста и осемдесет стаи.

Уорън Трент изръмжа със задоволство и си помисли, че новините не са чак толкова лоши. Конгресите бяха солиден източник на приходи за хотелския бизнес, а два конгреса вече представляваха добра подкрепа, но, уви, и това беше недостатъчно, за да се компенсират последните загуби. Независимо от това конгресът на стоматолозите беше чудесно постижение. Младият Макдермот беше действувал светкавично и щом узна, че предишната договореност за провеждането на конгреса на стоматолозите се е провалила, веднага отлетя за Ню Йорк и успя да убеди организаторите да проведат мероприятието си в Ню Орлийнс, в „Сейнт Грегъри“.

— Вчера целият хотел беше пълен — каза Уорън Трент и добави: — В нашия бизнес или пируваш, или гладуваш. А ще се оправим ли с тези, които пристигат днес?

— Тази сутрин най-напред проверих изчисленията. Ще се освободят много стаи, но въпреки това може и да не стигнат. Приели сме доста резервации.

Както всички останали хотели и „Сейнт Грегъри“ приемаше повече резервации, отколкото позволяваха неговите възможности. Но и тук, както в другите хотели, рискуваха, позовавайки се на предвижданията, че някои клиенти с резервации няма да пристигнат, и тогава проблемът се разрешаваше чрез прогнозиране на точния процент на непристигналите. Много пъти опитът и сполуката позволяваха на хотела да компенсира и всички стаи да се продават. Това беше идеалното разрешение. Но понякога сметките излизаха погрешни и тогава възникваха сериозни неприятности. В живота на всеки управител на хотел най-неприятното беше да обяснява на възмутените гости, че няма къде да бъдат настанени, макар да държат в ръцете си потвърдените резервации. На него му беше неприятно от човешка гледна точка, а и безнадеждно съзнаваше, че хората, които отпраща, по възможност никога повече няма да потърсят услугите на този хотел.

Най-неприятният случай от практиката на Питър беше свързан с конгреса на хлебопроизводителите в Ню Йорк, които бяха решили да останат още един ден, за да могат някои от тях да разгледат Манхатън на лунна светлина. Двеста и петдесет хлебари и техните съпруги останаха в хотела, без да предупредят администрацията, която очакваше да настани в свободните стаи участниците в конгреса на инженерите. Споменът за последвалите неуредици, стотиците разгневени инженери с жените си, които се бяха настанили във фоайето, размахвайки резервации направени преди две години — мисълта за всичко това караше Питър все още да потръпва. И тъй като хотелите в града бяха вече заети, в крайна сметка новодошлите гости бяха разпръснати в крайградските мотели на Ню Йорк до следващия ден, когато хлебарите си заминаха невинни и праведни. Ала изумителните сметки от такситата на инженерите, както и значителната сума за предотвратяване на съдебните усложнения бяха поети от хотела и те пометоха приходите от двата конгреса.

Уорън Трент запали пура и подкани с жест Макдермот да си вземе цигара от кутията до него. Като запали, Питър каза:

— Говорих с хотел „Рузвелт“. Ако бъдем затруднени тази вечер, те могат да ни помогнат с трийсетина стаи.

Той си помисли, че новината е обнадеждаваща — един резервен коз, който трябваше да се използува само в краен случай. Дори и хотелите, които се намираха в състояние на жестока конкуренция, си съдействуваха в такива критични положения, тъй като не знаеха кога щяха да си разменят ролите.

— Добре — каза Уорън Трент и изпусна нагоре дим от пурата. — А сега ми кажете какви са перспективите за есента?

— Разочароващи. Аз ви представих доклад за двата големи профсъюзни конгреса, с които се провалихме.

— Защо се провалихме?

— Поради онази същата причина, за която ви бях предупредил и преди това. Ние продължаваме дискриминационния курс. Не спазваме Закона за гражданските права и профсъюзите са възмутени от това.

Питър неволно погледна към Алоисиъс Ройс, който беше влязъл и подреждаше купчина списания.

— А вие, изглежда, не се стараете да пощадите чувствата ми, господин Макдермот? — каза младият негър, без да вдигне очи. Той преднамерено говореше с южняшки акцент, както беше направил и предишната вечер: — Защото ние, цветнокожите, сме привикнали с това.

Уорънт Трент беше смръщил лице и каза сурово:

— Стига с тези комедии!

— Да, господине! — Ройс остави списанията и се обърна към двамата със спокоен глас: — Но ще ви кажа само едно: профсъюзите са постъпили така, защото имат някакво обществено съзнание и освен това не са единствените. Много конгреси, а и обикновените хора ще започнат да отбягват нашия хотел и нему подобните, докато не разберете, че времената са се променили.

Уорън Трент махна с ръка към Ройс.

— Отговорете му — каза той на Питър Макдермот. — Ние тук не се превземаме.

— Всъщност излиза така — отвърна тихо Питър, — че и аз съм съгласен с него.

— А защо, господин Макдермот? — попита Ройс подигравателно. — Смятате, че това ще е по добре за бизнеса ли? Или може би ще си облекчите работата?

— Това са съвсем основателни причини — каза Питър. — Ако размислите, ще видите, че за нас те са единствените.

Уорън Трент удари силно ръчката на фотьойла.

— Престанете с тези причини! Важното е, че и двамата сте пълни глупаци.

Този въпрос бяха разисквали и друг път. Макар преди няколко месеца сдружените хотели в Луизиана да бяха приели на думи промяната, някои от независимите хотели, предвождани от Уорън Трент и неговия „Сейнт Грегъри“, продължаваха да се противопоставят. За известно време повечето от тях спазваха Закона за гражданските права, но когато първоначалната шумотевица утихна, те спокойно се върнаха към старата политика на сегрегация. И при все че се очакваха съдебни процеси, стана ясно, че възпротивилите се собственици, получавайки силна подкрепа от местните хора, можеха в продължение на години да се противопоставят на закона.

— Не! — каза Уорън Трент и ожесточено угаси пурата си. — Другаде може всичко, но ви казвам, че ние тук още не сме готови за това. Много добре! Пропуснахме профсъюзните конгреси и сега трябва да се поразмърдаме и да се опитаме да намерим нещо друго.

 

 

Уорън Трент чу от гостната, че външната врата се затваря след Питър Макдермот, а после се разнесоха стъпките на Алоисиъс Ройс, който се прибра в своето владение, една малка стая, чиито стени бяха покрити с етажерки с книги. След малко Ройс щеше да излезе, тъй като в този час на деня имаше лекции.

В голямата гостна настъпи тишина, нарушавана единствено от шепота на климатичната инсталация и случайните градски шумове, които долитаха отдолу и се процеждаха през дебелите стени и изолираните прозорци. Проблясъците на утринното слънце пълзяха като пръсти по едрите фигури на килима и докато ги наблюдаваше, Уорън Трент усети, че сърцето му бие тежко в резултат на обзелия го преди малко гняв. А това е предупреждение, помисли си той, на което по-често трябваше да се обръща внимание. Дори и сега толкова много неща го разстройваха, че му се струваше непосилно да овладее чувствата си и да запази спокойствие и самообладание. Навярно тези избухвания бяха плод на един сприхав характер, страничните явления на възрастта. Но по-вероятно това се дължеше на усещането, че твърде много неща му се изплъзват и остават извън неговия контрол. При това той се поддаваше лесно на гнева си освен през онези кратки години, когато Естер го бе приучила да приема всичко спокойно и с чувство за хумор и той го беше постигнал за известно време. Останал сам в тишината, спомените оживяха в паметта му. Колко отдавна бе всичко. Изминали бяха повече от трийсет години, откакто я пренесе на ръце като младоженка през прага на същата тази стая. И колко малко бяха заедно — само няколко кратки години, изпълнени с извънмерна радост, докато детският паралич не я порази ненадейно. Това уби Естер за едно денонощие, а Уорън Трент остана сам със скръбта си, за да преживее останалите години от живота си със „Сейнт Грегъри“.

Малцина от старите служители си спомняха Естер, и то смътно и не такава, каквато я помнеше Уорън Трент: като нежно пролетно цвете, което облагороди и обогати дните му, както никой преди и след нея не бе успял да стори това.

Стори му се, че в тишината се прокрадна някакво мигновено движение и че до вратата зад него се разнесе шумоленето на копринена дреха. Извърна глава, но се оказа, че паметта му го е подвела. Стаята беше празна и твърде странно, но очите му се премрежиха от влага.

Като се надигна сковано от дълбокото кресло, ишиасът отново го прободе. Пристъпи към прозореца и погледна към островърхите покриви на Френския квартал „Вийо Каре“, както го наричаха сега, възприемайки отново старото название; после спря поглед на „Джексън скуеър“ и кулите на катедралата, блеснали на слънчевата светлина. Зад площада се носеше неспокойната и мътна Мисисипи, а в дълбоките й води закотвените кораби чакаха реда си на пристана. Тази река, помисли си той, е символ на времето. От осемнайсети век Ню Орлийнс се колебаеше като махало на часовник между богатството и нищетата. Параходите, железниците, памукът, робството, освобождението на негрите, каналите, войните, туристите… всичко това беше допринесло през годините за благосъстоянието или разрухата на града. Сега махалото бе донесло благополучие, макар да личеше, че това не се отнася за „Сейнт Грегъри“.

Всъщност какво значение имаше това, поне за него самия? Струваше ли си да се бори за хотела? Защо да не се откаже, да го продаде още тази седмица и нека след това и промените погълнат и двамата. Къртис О’Кийф щеше да сключи честна сделка. Обединението на О’Кийф имаше добра репутация и Трент би могъл дори да спечели от продажбата. След като погаси неизплатената ипотека и уреди сметките си с дребните акционери, щяха да му останат достатъчно пари, за да преживее охолно дните до края на живота си.

Да се предаде: може би това е верният отговор. Да се предаде пред промените на времето. Всъщност какво представляваше хотелът? Тухли и хоросан. Беше се опитал да го превърне в нещо повече от обикновена сграда, но накрая се провали. Да става каквото ще!

И все пак… ако го продаде, какво щеше да му остане?

Нищо! За него самия нищо нямаше да остане, дори и виденията, които го спохождаха в тази стая. Той стоеше озадачен, обхванал с поглед града под себе си. И градът беше претърпял много промени — бил е френски, испански, и американски, но все пак бе успял да се съхрани — единствен и неповторим в ерата на конформизма.

Не! Няма да продаде хотела. Още не. Докато съществува някаква надежда, той нямаше да отстъпи. Оставаха му още четири дни, през които все някак трябваше да намери тези пари за ипотеката и при сегашните загуби бяха временно явление. Скоро всичко ще се промени и „Сейнт Грегъри“ ще стане отново платежоспособен и независим.

И като взе това решение, той прекоси вдървено стаята към отсрещния прозорец. Погледът му беше привлечен от някакъв самолет, който летеше далеч на север. Беше реактивен лайнер, който се снижаваше за кацане на летище „Мойсънт“. Не би се учудил, ако с него пристигаше Къртис О’Кийф.