Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (7)

Глава 7

Ръцете ми се опитаха да затреперят, но бързо пресякох това им желание, после извадих детектора, внимателно го сложих на пода и погледнах точката под прозореца, която сочеше детекторът. Изтичах бързо, отбелязах точката с кръстче, след това се върнах и проверих отново. Докато гледах иглата втори път, тя свободно се залюля и стрелката за темпорална енергия се върна на нулата.

Но ги засякох! Които и да са тези типове, те действат в настоящето. Веднъж вече използваха темпоралната си апаратура и вероятно ще я използват отново. А тогава вече ще ги чакам. За първи път, откакто се намерих на грубата, варварска планета, гърдите ми се затоплиха от искрица надежда. Досега действах инстинктивно, просто запазвайки живота си, и изучавах обичаите на този странен свят, като се опитвах нито за миг да не се замислям за бъдещето, което няма да го има, освен ако не успея отново да го създам. С това и ще се заема сега.

След обилния обяд разхвърлях водопади банкноти и отидох да спя. Наистина, за малко: с двучасово приспивателно хапче потънах в най-дълбокия от всички възможни сънища, с почти непрекъснати съновидения. Събудих се, чувствайки се почти човек. В съседната стая, в бара, имаше маса интересни бутилки, някои дори с много приятно съдържание и седнах с пълна чаша пред стъкленото око на уреда, наречен ТВ. Произношението ми на местния език явно оставяше да се желае още много и исках да послушам някой, който говори най-добрата разновидност.

Не бе чак толкова лесно да се направи. Първо, трудно е да се различат учебните канали от развлекателните. Намерих нещо подобно на нравоучителна пиеса по исторически сюжети, в която всички герои носеха широкополи шапки и яздеха коне. Все пак целият речников състав съдържаше не повече от сто думи и повечето персонажи загиваха от куршуми, преди да успея да разбера действието. Оръжието изобщо играеше важна роля в болшинството спектакли, които изгледах, макар зрелището да се разнообразяваше със садизъм и различни видове увреждания. Цялото това насилие и честите преследвания от място на място с различни превозни средства не оставяше на хората много време за междуполово общуване: кратката целувка беше единствената проява на привързаност или полово влечение, което видях. Повечето спектакли бяха трудни за разбиране и заради безкрайното прекъсване от кратки интермедии и поучителни лекции за достойнствата на различни потребителски стоки. Сутринта разбрах, че ми стига. Езикът ми се усъвършенства само микроскопически, затова вместо коментар ритнах стъклената кутия и отидох да се мия в розовата стая, наблъскана с експонати, илюстриращи историята на водопроводното дело.

Сутринта, щом се отвориха магазините, изпратих на всички страни и снабдих с пари няколко служителя на хотела и скоро в стаята ми започнаха да се трупат покупки. Нови дрехи в съответствие с високото ми положение и разкошни куфари за тях. Плюс множество карти, щателно направено устройство, наречено магнитен компас, и книга по теория на навигацията. Това се оказа удивително просто: да се определи точната посока, която показваше детекторът, да се пренесе на местната карта и да се получи напълно точна оценка на разстоянието до източника на темпоралното поле в единици, наречени мили.

Дълга черна черта на картата показваше направлението, черта перпендикулярна на нея — разстоянието: ето и целта. Линиите се пресичаха в точка, която явно спадаше към област с голямо натрупване на население, най-голямото като че ли на цялата карта.

Тази област се наричаше много странно — Ню Йорк сити. Нямаше никакви указания за това къде се намира Ню Йорк сити, пък и нямаше значение. Сега знаех къде да отида.

Отпътуването ми от хотела повече напомняше заминаване на коронована особа, отколкото обикновена раздяла: в моя чест се раздаваха приветствени викове и пожелания за по-скорошно завръщане. Е какво пък, случва се. Наетата кола ме остави на летището, услужливи ръце веднага отнесоха багажа ми към необходимата врата. Тук ме чакаше голяма изненада — бях забравил дори да мисля за ограбването на банката. А някои отлично помнеха.

— Отваряйте чантите — каза мрачен блюстител на реда.

— Разбира се — отговорих весело. Забелязах, че всички останали пътници се подлагат на същия обиск. — Мога ли да науча какво търсите?

— Пари. Ограбили са банка — измърмори той, ровейки се във вещите ми.

— Страхувам се, че никога не нося със себе си големи суми — казах аз, като здраво стисках чантата с парите.

— С тази всичко е наред, сега да погледнем другата.

— Ако нямате нищо против, не пред хората, сър. Аз съм отговорен правителствен чиновник и тези документи са строго секретни — изрецитирах аз дума по дума едно телевизионно предаване.

— В тази стая — посочи той.

Почти съжалявах, че вмъкнах именно тази фраза, толкова по детски звучеше.

Когато в стаята вместо чантата отворих капсула с приспивателен газ, чиновникът придоби шокирана физиономия, а след това заспа. До стената имаше голям метален сандък, пълен с многобройни бланки и документи, толкова обичани от бюрократичния ум. Пренаредих ги и успях да направя място за своя похъркващ приятел. Колкото по-късно го открият, толкова по-добре. Ако няма непредвидени задръжки, преди да се събуди, вече ще бъда в Ню Йорк. Нали ще трябва да се събужда по естествен път. Тук нямаше антидот против моя газ.

Когато излизах от стаята, друг служител с униформа ме изгледа с интерес. Затова се обърнах и заговорих с все още отворената врата: „Благодаря ви за любезното съдействие, е, няма нищо, няма нищо.“ Затворих вратата и като минавах покрай чиновника, му се усмихнах. Той неохотно приложи краищата на пръстите към козирката на фуражката си и се зае с багажа на някакъв възрастен пътник.

Минах по-нататък, носех сам чантата си и не се учудих много, когато открих на челото си капчици пот.

Полетът беше кратък, шумен, безинтересен, дори прекалено друсащ — в огромен апарат с неподвижни крила, който явно се привеждаше в движение от реактивни двигатели, изгарящи течно гориво. Макар миризмата от това гориво да беше навсякъде и вече бях свикнал с нея, изобщо не можех да повярвам, че те просто така изгарят невъзстановимите си запаси от въглеводород. Трябваше да преживея няколко неприятни момента при кацането, но нямаше никаква тревога. Пътуването към центъра от крайградското летище се оказа доста мъчително: друсане, викове, невероятен шум. Затова, като минах през вратата на прохладната хотелска стая, почувствах облекчение.

Въпреки това, когато под действието на тишината и две чаши местна дестилирана отрова, към която вече бях успял да се пристрастя, способността ми да мисля се върна, бях напълно готов за следващата крачка.

Каква ще бъде тя? Разузнаване или атака?

Благоразумието ми диктуваше старателно търсене на източника на темпорална енергия, за да изясня срещу кого и какво действам. Когато почти реших, леко се укорих за това, че се осмелих дори да помисля за внезапно нападение и изведнъж размислих… Заработи студената логика. Обърнах се и ударих с пръст отражението си в огледалото.

— Ти си глупак — с отвращение размахах пръст. — Един шофьор излъгал друг: безмозъчно недоносче. Всяко разузнаване може да предизвика шум и тези темпорални бандити ще разберат, че ги следят и може би дори ще нападнат сами. Естествено, започвайки темпорална война, те вероятно са готови за възможно възмездие, но не могат да остават нащрек седмици и месеци, дори години? Стига само да научат, че съм наблизо, в това време и място, и ще вземат всички възможни предпазни мерки. За да предотвратя това, трябваше да нанеса удар и да ударя силно, макар и да не знаех кого.

— Какво значение има? — казах си аз, отваряйки куфарчето с гранатите. — Разбира се, би било интересно да науча кой и защо напада Корпуса. Но дали това е толкова важно и нужно? Разбира се, не — погледнах над малката термоядрена бомбичка в червените уморени очи на отражението си и разтърсих глава. — Не, не и не. Те трябва да бъдат унищожени, и точка. Сега. Бързо.

Пред мен нямаше друг път, затова спокойно и уверено закрепих по себе си всички най-мощни средства за унищожаване, създадени през хилядолетията от най-любимите човешки изследвания — военните. При други обстоятелства не съм привърженик на принципа: „убий, за да не те убият“. Нещата като правило не стигат до такъв контраст. Само че не и сега, затова не чувствах ни най-малко угризение на съвестта за решението си. Води се необявена война срещу цялото човешко бъдеще — иначе защо именно Специалният Корпус е станал първият обект на нападение? Някои, някаква група иска да получи контрол над цялото пространство и време. Това вероятно е най-егоистичният и безумен план в историята и е абсолютно все едно кой или какво го изпълнява. Смърт за тях, докато не е унищожено всичко достойно.

Напускайки хотела, представлявах ходеща бомба, оръжие за унищожаване. Черната кутийка на детектора за темпорална енергия се намираше в дипломатическото куфарче, което носех в ръка. Направих отвор в капака му, през който се виждаха показанията на индикатора. Някъде наблизо имаше враг и когато той се раздвижи, ще бъда нащрек.

Не трябваше да чакам много. Съвсем наблизо, ако се вярва на показанията на стрелката, се освободи огромно количество невидима темпорална енергия — бях на верен път. Определих в движение посоката и дистанцията и се хвърлих се напред, като почти не забелязвах обкръжаващите ме хора и коли. След това едва не попаднах под носещ се камион. Все пак забавих темпото и станах по-внимателен. Отпред се показа обширно открито пространство със зеленина по средата. Подтискащо еднообразни високи къщи, огромни призми от метал и стъкло, мълчащи в отровения въздух, неразличими една от друга. Коя от тях ми трябваше? Стрелката отново трепна, треперейки от напрежение и се обръщаше според това как се движех. Индикаторът за разстояние показваше върха на скалата си.

Тук. В тази черна, инкрустирана с мед сграда.

Влязох вътре, готов на всичко. На всичко, освен това, което стана в действителност.

Те затваряха зад мен всички врати, тичаха и затваряха всички изходи. В това участваха всички. Посетители, работници, дори продавачът от павилиона за цигари. Тичаха към мен, притискаха ме и очите на всички гледаха със студения огън на омразата. Откриха ме, вероятно бяха засекли детектора ми. Знаеха кой съм… и нападнаха първи.