Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (6)

Глава 6

Не твърдя, че съм направен от по-здрав материал, отколкото повечето хора, макар да чувствам, че това болшинство, намирайки се в положение като моето — 32 хиляди години назад в миналото с маса крадени пари в ръце и настъпваща по петите полиция — би се изплашило доста. Само тренировката и фактът, че много често бях попадал в подобни ситуации през живота си, ме накараха да тичам спокойно напред, като обмислям следващата крачка. След няколко мига слугите на закона ще излетят иззад ъгъла, като в същото време някой вече вика подкрепления по радиото, за да ми пресекат пътя. Мисли по-бързо. Джим.

Речено — сторено. Преди да успея да претичам и пет крачки, целият план за спасение беше набелязан, редактиран, набран, отпечатан и подвързан като малка брошура, отворена пред мисления ми взор на първа страница.

Първо, да се махна от улицата. Пъхнах се в най-близкия вход, хвърлих чантата с парите и стиснах в ръцете си миниграната от външния джоб на ръкава. Тя прекрасно се вместваше в кръглата ключалка и с внушителен трясък я разби на трески заедно с част от дървото около нея. Преследвачите ми още не се бяха появили, затова се забавих с отварянето на разбитата врата до идването им. Резките викове и свирки показаха, че съм забелязан. Вратата водеше към дълъг коридор, застанах в най-отдалечения му край и когато въоръженият блюстител на закона внимателно погледна през вратата, вдигнах ръце сякаш се предавах.

— Не стреляйте, копои! — викнах аз. — Предавам се. Аз съм беден младеж, стигнал до престъпление под влиянието на лоша компания.

— Не мърдай или ще те надупчим! — радостно завикаха те, като влизаха внимателно вътре и светеха в очите ми със силни прожектори. Аз просто стоях, ловейки с пръсти въздуха, докато лъчите не се преместиха настрани и не се раздаде двоен удар от падащи тела. Това трябваше да се очаква, защото въздухът в помещението беше значително по-малко от приспивателния газ. Дишах много внимателно през филтрите в ноздрите, свалих униформата на този от хъркащите приятели, чиято фигура беше подобна на моята, и я навлякох върху собствените си дрехи. Ех, че се измъчих с тези глупави закопчалки. След това взех оръжието му и го напъхах в кобура, отново взех чантите си и излязох, тръгвайки обратно към банката. Наплашените жители поглеждаха иззад вратите като зверчета от дупките си. На ъгъла срещнах друга полицейска кола. Както и трябваше да се очаква, бяха се събрали доста много.

— С мен е откраднатото — казах на якия човек зад волана. — Нося го обратно в банката. Притиснахме тези плъхове, цялата банда, тръгвайте натам, през тази врата.

Последният съвет беше излишен, защото колата вече беше заминала. Първата полицейска кола все още стоеше на същото място, където я видях за последен път. Под скритите погледи на зрителите хвърлих чантите на седалката и се качих вътре.

— Хайде, разкарайте се. Представлението свърши! — завиках, манипулирайки с непознатите уреди. По дяволите, мога да управлявам космически кораби, а какво остава за тромавата земна бричка, и все пак… Никакъв ефект. Тълпата се отдръпна, след това отново се приближи. Леко се изпотих, преди да забележа, че малката ключалка на панела е празна и със закъснение си спомних как Слешър говореше нещо за ключове за запалване на тези коли. Наоколо все по-силно виеха сирените. Разбързах се и започнах да бъркам по странните джобове и джобчета на униформата си.

Ключове! Цял пръстен от ключове. Ликувайки, започнах да ги пъхам един след друг в ключалката, докато не съобразих, че всички те бяха прекалено големи за нея.

Навън тълпата, като омагьосана, се приближаваше все повече, поразена от действията ми.

— Назад! Назад! — извиках аз и извадих от кобура си оръжието, за да придам тежест на думите си.

Както се разбра, то е било заредено и готово за действие, а аз невнимателно бях докоснал не каквото трябва. Раздаде се ужасен взрив, появи се облак дим и оръжието падна от ръката ми. Някакъв снаряд проби металния покрив на колата. Палецът силно ме болеше.

Поне зрителите се махнаха и при това доста бързо. Когато се разбягаха на всички страни, видях, че отзад се приближава още една полицейска кола и почувствах, че работите съвсем не вървят толкова добре, колкото би ми се искало. Трябваше да има и други ключове. Отново започнах да се пребърквам, хвърляйки намерените неща на другата седалка, докато не свършиха. Другата кола спря зад моята, вратите се отвориха.

Метален блясък в малка кожена калъфка? Ами да, чифт ключове. Един от тях меко влезе в необходимия отвор точно в момента, когато блюстителите на реда се приближиха от двете страни на колата ми.

— Какво става тук? — попита най-близкият. Ключът се превъртя, раздаде се стон на мотор и метално щракане.

— Неприятности! — казах аз, като хванах металните ръчки.

— Я излизай веднага! — каза той, изваждайки оръжието си.

— Въпросът е на живот и смърт! — закрещях аз и натиснах единия от педалите, както го правеше Слешър. Моторът изви, колелата се завъртяха, колата се събуди и се откъсна от мястото си.

Разбира се, не в нужната посока — назад. Раздаде се ужасен грохот и звън, полицаите изчезнаха. Отново хванах ръчките, единият от ченгетата се появи отпред с вдигнато оръжие, но веднага отскочи като ужилен, когато открих необходимата комбинация и автомобилът с рев полетя към него. Пътят бе чист. Бях свободен.

Но по петите ми се мъкнеше полицията. Преди да се добера до ъгъла, друга кола тръгна и се понесе напред. На покрива й се завъртяха цветни огънчета, зави сирена. Управлявах с едната ръка, а с другата защраках с превключвателите: напръсках с вода предното стъкло, след това погледах как го изтриха движещи се четки, послушах силна музика, сгрях краката си със струя топъл въздух и накрая получих виеща сирена, а може би и въртящи се светлинки. И се понесохме по широкия път, докато не почувствах, че така няма да мога да се спася. Полицията познава града и колите си и можеше да извика помощ по радиото. След като съобразих това, завъртях волана и завих в най-близката улица. Тъй като се движех много по-бързо, отколкото би трябвало, колелата изсвириха, колата се качи на тротоара и преди да слезе отново на пътя, се удари странично в някаква къща. Преследвачите поизостанаха, явно не искаха да завиват толкова живописно, но отново успяха да се залепят за опашката ми, когато прелетях следващия ъгъл. Завих два пъти наляво. Сега пътувах право назад и отново се приближавах към мястото на грабежа.

Това можеше да изглежда безумно, но всъщност бе най-безопасното сред стадото от същите виещи и блестящи светлосини коли. Автомобилите се обръщаха, отдръпваха се назад и си пречеха един на друг, аз от своя страна правех всичко, което можех, за да увелича безпорядъка. Беше много интересно: маса ругатни и красноречиви жестове… Вероятно бих издържал и повече, ако не ме надви чувството за собствена безопасност. Когато веселието достигна връхната си точка, се измъкнах от стълпотворението и завих. Преследване нямаше. Изключих сирената, загасих светлините и с по-разумна скорост поех по улицата, като търсех къде да спра. Да избягаш с полицейска кола е невъзможно, пък и не възнамерявах да го правя. Необходима ми бе миша дупка, за да се спотая.

И тази дупка трябваше да бъде разкошна. Не трябва да се прави нищо наполовина. Малко по-нататък видях това, което ми трябваше: сияние на светлина и витрини с искрящи украшения, великолепен екстра-класа хотел, само на две крачки от местопрестъплението. Точно тук, надявам се, няма да ме търсят. Винаги има определен риск. Спрях колата зад следващия ъгъл, свалих униформата си, сложих в джоба пачка банкноти и като взех двете си чанти, тръгнах бавно към хотела. Когато намерят колата, ще помислят, че съм я сменил с друга и ще разширят още повече района на търсене.

— Ей, вие — извиках аз на служителя, който стоеше до входа. — Внесете багажа!

Тонът беше оскърбителен, маниерите груби и той вероятно би ме игнорирал, ако не бях проговорил на друг език и не пъхнах в ръката му дебела пачка. Бърз поглед към нея роди усмивка и фалшиво раболепие. Взе нещата и заситни след мен към вестибюла.

Блестяща дървена облицовка, меки килими, скрита светлина, жени с дълбоки деколтета, съпровождани от възрастни мъже с увиснали кореми. Такова място ми е необходимо. Докато вървях към рецепцията, мнозина вдигаха вежди учудено и оглеждаха грубите ми дрехи. Типът на рецепцията презрително ме погледна над дългия си аристократичен нос и с шестото си чувство усетих как започва да се образува лед. Разбих го с пачка пари, хвърлени на масата.

— Имате удоволствието да се срещнете с богат, но ексцентричен милионер — казах му аз. — Това е за вас — банкнотите изчезнаха само щом ги пуснах. — Току-що се връщам от весела разходка и искам да наема най-хубавия апартамент.

— Да, може нещо да се направи, но сега са свободни само императорските апартаменти и това струва…

— Не ме занимавайте с пари, вземете това и ми кажете, когато потрябват още.

— Да, може да се направи, ще бъдете ли така добър да впишете тук името си…

— А вие как се казвате?

— Аз? Роско Амбърдекстър.

— Какво съвпадение — аз също се казвам така, но можете да се обръщате към мен просто със „сър“. Сигурно нашето име тук е много разпространено. Така че попълнете всичко сам, след като сме адаши.

Повиках го с пръст към себе си, той се наведе напред и дрезгаво прошепнах:

— Не искам да научат, че съм тук. Всички преследват парите ми. Ако управителят поиска допълнителна информация, изпратете го при мен — вместо информация естествено ще получи значителен бакшиш, но мисля, че това ще подейства.

По-нататъшното плуване, започнало на вълна зелени, минаваше гладко. Заведоха ме до апартаментите ми и щедро дарих двамата носачи за това, че имаха достатъчно ум да не изпуснат багажа. Те отваряха и затваряха врати и ми показваха всички удобства. Единият по моя поръчка се обади в ресторанта и поръча маса храна и пиене, след което се оттеглиха в най-добро настроение, с надути джобове. Сложих чантата с парите в шкафа и отворих другата.

И замрях.

Стрелката на индикатора на темпорална енергия помръдна и сега упорито показваше към прозореца и външния свят.