Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (3)

Глава 3

Всичко спря.

Професор Койцу замря зад пулта с ръка, застинала до дръпнатия лост. Погледът ми беше устремен право напред и видях професора само защото стоях с лице към него. Застинаха не само очите ми — от ужас сърцето ми слезе в петите, а мозъкът ми заби в стените на костното си помещение, когато разбрах, че престанах и да дишам. Доколкото знам, сърцето ми също спря. Нещо не е наред, бях сигурен в това. Нали темпоралната спирала все още беше здраво навита. Паникьосах се още повече, когато Койцу стана прозрачен, а стените зад него — димни. Нима ще настане и моят ред? Как да…

Примитивна част от мозъка ми, наследена от маймуните, беснееше, виеше и се въртеше като пумпал. И в същото време чувствах студена решимост и любопитство. Нали не всеки има привилегията да види как изчезва света, докато висиш в спираловидно силово поле, което може да те захвърли в миналото. Наистина с удоволствие бих отстъпил тази привилегия на всеки доброволец. Жалко, че никой не пожела. Ето ме и мен, стърчах там, застинал като статуя, с облещени очи, а лабораторията около мен постепенно изчезваше и ме остави да плувам в междузвездното пространство. Явно дори астероидът, на който беше построена Базата на Специалния Корпус, повече не съществуваше в реалността на тази нова Вселена. Нещо започна да ме подтиква по абсолютно немислим начин и да ме носи в направление, за чието съществуване дори не подозирах преди. Темпоралната спирала започна да се разгъва. Възможно е наистина тя да се е развивала от самото начало, но измененията на времето го скриваха. Струваше ми се, че някои звезди започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, докато не се превърнаха в малки размазани щрихи. Страхотно зрелище. Опитах се да затворя очи, но параличът още не бе преминал. Покрай мен премина звезда, толкова близо, че можех да видя диска й, след това отмина и остави на ретината ми ярки, постепенно изчезващи ивици. Всичко наоколо се ускоряваше заедно с времето и в края на краищата космосът се сля в сива мъгла: дори звездните измествания станаха прекалено бързи, за да можех да ги проследявам. Или тази мъгла притежаваше хипнотични свойства, или ми действаше движението във времето, но така или иначе мислите ми абсолютно се объркаха и изпаднах в полубезсъзнание, нещо между сън и припадък. Това продължи много дълго, а може би и не — не знам точно. Можеше да бъде секунда, а можеше да бъде и вечност. Все пак сигурно оставаше парченце от мозъка ми, което осъзнаваше страшно дългото течение на всичките тези години. И ако е така, нямам ни най-малко желание да мисля за това. Винаги ми е харесвало да живея и аз, стоманеният плъх в бетонните коридори на обществото, винаги съм разчитал само на силите си при самосъхранение. В света значително повече пътища водят към провал, отколкото към успех, към полудяване, отколкото към здраве. Цялата ми енергия винаги отиваше за търсене на верния път. Затова оживях и запазих способността си някак да съобразявам дори в този безумен рейд през времето — оцелях и зачаках да видя какво ще стане по-нататък. След неизмерим промеждутък от време нещо се случи.

Бях стигнал до мястото. Краят на пътешествието беше още по-драматично от началото, защото всичко стана моментално.

Отново можех да се движа. Отново можех да виждам — светлината ме заслепи и се върнаха всичките ми усещания, от които бях лишен толкова дълго.

При това падах. В отговор на това отдавна парализираният ми стомах реши да се разбунтува, а потоците адреналин и други подобни вещества, с които мозъкът се опитваше да натъпче кръвта ми вече 32598 години — плюс-минус три месеца, — се устремиха напред, сърцето заби радостно и ритмично. Падайки, се обърнах. Слънцето се скри и видях черното небе, а далеч долу — пухкави бели облаци. Нима това е тя? Пръст — тайнствената прародина на човечеството? Каквото и да беше, но определено ми достави удоволствие да се намирам където и да е и когато и да е, само наоколо всичко да е устойчиво и да не изчезваше изведнъж. Цялото ми снаряжение изглежда си беше на място и докосвайки регулатора на китката си, усетих тягата на заработилия гравитатор. Отлично. Изключих го отново и започнах да падам, докато не почувствах, че скафандърът навлезе в горните слоеве на атмосферата. Стигнах облаците и попаднах в мокрите им обятия, движейки се с краката напред. Вече се спусках меко като падащ лист. Падах сляпо и непрекъснато изтривах запотеното забрало на шлема, намалих скоростта още повече. Измъквайки се от облаците, превключих управлението на „реене“ и бавно огледах новия свят — възможната родина на човешката раса и вече вероятно моята нова родина.

Право над мен, като мек и влажен поток, висяха облаци, долу, на три километра от мен се разстилаха гори и поля, изкривени от запотеното забрало на шлема. Така или иначе, но рано или късно трябваше да опитам тукашната атмосфера, затова с надежда, че далечните ми прадеди не са дишали метан, решително вдигнах забралото и бързо поех въздух.

Не е лошо. Въздухът бе студен и малко разреден на такава височина, но свеж и приятен. И най-важното — не ме уби. Вдигнах докрай забралото, поех дълбоко дъх и погледнах надолу. От тази височина се откриваше прекрасна гледка. Вълнисти зелени хълмове, покрити с някакви дървета, сини езера, прави пътища през долините, на хоризонта — нещо като град, изпускащ мръсни облаци смог. Трябва да се държа колкото може по-далеч: първо трябва да се оправя, да се огледам…

Накрая до съзнанието ми достигна звук, подобен на бръмчене на насекомо. Но на такава височина не можеше да има насекоми. Щях да помисля за това и по-рано, ако вниманието ми не бе приковано към пейзажа долу. Точно в този момент бръмченето прерасна в рев, обърнах се и погледнах през рамо. Долната ми челюст увисна. Зад прозрачните стъкла на кълбовидна летателна машина, поддържана във въздуха от допотопен въздушен винт, седеше човек, на чието лице беше изписано същото изумление, както и на моето. Прехвърлих контролера на китката си на „нагоре“ и се плъзнах назад, под защитата на облаците. Неудачно начало. Пилотът успя добре да ме разгледа, макар да оставаше шанс просто да не е повярвал на очите си. Но той повярва. В този век средствата за връзка вероятно са били развити отлично, както и боеготовността на армията или страхът, защото не минаха и няколко минути, когато чух долу грохота на мощни реактивни машини. Те покръжиха малко, гърмейки и виейки, а една даже мина през облака. Успях да видя сребристата стреловидна фигура, след това тя отлетя, оставяйки след себе си кипящи облаци. Време бе да изчезвам. Хоризонталното управление на гравитатора не е много съвършено, но все пак тръгнах в обратна посока през облаците, за да се махна колкото може по-далеч от тези апарати. Не ги чувах повече и изчаках известно време, преди да рискувам да се спусна малко по-ниско от границата на облаците. Във всички направления — нищо… Затворих забралото и изключих гравитатора.

Свободното падане не можеше да отнеме много време, но изглеждаше дяволски дълго. Посетиха ме неприятни видения на щракащи детектори, бръмчащи, смилащи информацията компютри, движещи се на металически палци цеви и с рев носещи се към мен военни машини. Докато падах, се обръщах и си отварях очите на всички страни в търсене на блестящ метал.

Нищо такова нямаше. Наоколо лениво прелитаха само някакви големи бели птици. Когато преминах покрай тях, те се обърнаха и рязко закрещяха. Виждайки долу синьото огледало на езеро, насочих гравитатора към него. Ако имаше преследване, ще мога да се гмурна под водата и да се скрия от полезрението на детекторите им. Вече под нивото на обкръжаващите ме хълмове и виждайки, че водата се приближава направо отвратително бързо, дръпнах лоста. В тялото ми дълбоко се впиха каишите на скафандъра, претръпнах целият и застенах. Гравитаторът зад гърба ми се загря опасно и аз се изпотих, наистина, по съвсем друга причина. Водата вече беше много близо, а при такава скорост тя можеше да се окаже твърда като стомана.

Когато накрая спрях, краката ми бяха вече във водата. В края на краищата не бе лошо приземяване. Когато се вдигнах малко над повърхността на водата, преследване все още нямаше. Бавно се насочих към сивите скали, които се спускаха отвесно към езерото на другия бряг. Когато отново отворих шлема, въздухът беше хубав. Всичко наоколо бе тихо. Нито гласове, нито грохот на коли, никакви признаци на човешки живот. Прелитайки по-близо до брега, чух шума на вятъра в листата, но само това. Прекрасно, точно такова местенце ми е нужно на първо време. Сивите скали се оказаха монолитна каменна стена, висока и недостъпна. Плъзнах се покрай повърхността й, докато не намерих корниз, достатъчно широк, за да седна на него. Чудесно бе да седиш.

— Отдавна не ми се е случвало да сядам — казах аз на глас, радвайки се на звуците, излизащи от гласните ми струни. „Да — напомни ми подсъзнанието, — приблизително 33 хиляди години.“

Отново се натъжих — прииска ми се да пийна. Но именно този важен продукт забравих да взема със себе си. Грешка, която трябваше да поправя на първо място. При изключено захранване скафандърът започна да се нагрява на слънцето и го свалих, разполагайки цялото снаряжение по скалата, по-далеч от края.

А сега какво? Чух трещене в джоба си и извадих от него шепа скъпи, но уви, счупени пури. Трагедия! По някакво чудо една се оказа цяла. Тогава отхапах крайчето, запалих и дълбоко поех дима. Просто чудо! Попуших малко, размахвайки крака над пропастта, и самообладанието ми достигна обичайното, съвършено несъкрушимо ниво. В езерото подскочи риба, някакви малки птички пееха по дърветата. Започнах да обмислям следващия етап. Необходимо ми бе скривалище, но колкото повече го търся, толкова по-големи са шансовете да бъда открит. Защо да не остана тук?

Сред различните боклуци, с които ме накичиха в последната минута, имаше лабораторен инструмент, наречен „масер“. В този момент започнах бързо да възразявам, но ми го окачиха на кръста, без да ме питат. Сега го разгледах. Ръкохватката преминаваше в масивен корпус, който отново изтъняваше в тънък игловиден накрайник. На върха му се създаваше поле, притежаващо любопитното свойство да концентрира повечето форми на материя чрез засилване на междумолекулните връзки, запазвайки масата непроменена. Някои предмети в зависимост от материала можеха да бъдат намалени до половината на нормалната си големина.

На противоположния край корнизът се стесняваше, докато не изчезваше съвсем. Рискувах да мина по него донякъде. Изтягайки се, притиснах острието към повърхността на камъка и натиснах копчето. Раздаде се рязко щракане и плоча камък, колкото дланта ми, се откъсна от повърхността на скалата и се плъзна на корниза. В ръката ми изглеждаше повече като олово, отколкото като камък по тежест. Хвърлих я в езерото, включих инструмента и се захванах за работа.

Трябваше само да свикна и работата тръгна по-бързо. Научих се да създавам почти сферично поле, което веднага отделяше от скалата стиснат камък с размери, колкото главата ми. След като се опитах да свия и да претърколя през края чифт от тези гири и едва не излетях след тях, започнах да подрязвам скалата под ъгъл и след това да я режа над получилия се наклон.

Кълбата се откъсваха, търкаляха се надолу по склона и падаха от корниза по къса дъга, вдигайки шумни пръски в езерото. Всеки път спирах, за да се ослушам и огледам. Наоколо си оставаше тихо и спокойно. Нямаше никой. Слънцето се спусна близо до хоризонта, когато накрая приключих с издълбаването в скалата на уютна малка пещера. Точно стигаше да се вместя в нея с цялото си оборудване. С удоволствие се пъхнах в тази дупка, предварително спускайки се към езерото за вода. Концентратите бяха безвкусни, но хранителни, така че стомахът ми беше почти удовлетворен от тази гощавка. Когато се появиха първите звезди, започнах да планирам следващата крачка към покоряването на тази Пръст, или както е там, Земя.

Пътешествието ми явно е било значително по-уморително, отколкото си мислех, защото това, което видях, след като отворих очи, беше черно небе и огромна оранжева пълна луна, висяща над планините. Задникът ми се бе вледенил от контакта със студената скала. Целият бях вцепенен от неудобната, свита поза, в която бях заспал.

— Напред, могъщи съзидателю на историята — казах аз и застенах, когато разпъвах мускулите си и ставите ми заскърцаха. — Излизай и се захващай за работа.

Именно това трябваше и да направя. Под лежащ камък вода не тече. Докато стърча в тази дупка, всичко, което мога да измисля, може да се окаже безполезно. Поради отсъствието на изходни данни засега дори не знам на точната планета и епоха ли съм попаднал, изобщо нищо не знам. Трябваше да изляза и да се заема с нещо. Макар да имаше още нещо, което трябва незабавно да се направи — което трябваше да направя веднага след пристигането ми. Проклинайки собствената си глупост, се порових в купчината вещи, които бях донесъл, и измъкнах черната кутийка — детектора на темпорална енергия. Осветих го с малко фенерче: сърцето ми отиде в петите, когато видях, че иглата бе свободна — времето не беше свито никъде на тази планета.

— Ей, глупако — казах аз високо, зарадван от звука на гласа си, който обичах най-много от всичко на света. — Машината ще работи много по-добре, ако включиш захранването.

Какъв пропуск. Въздъхнах дълбоко и натиснах копчето.

Отново нищо. Иглата си висеше все така безпомощно и от тази гледка надеждите ми започнаха да се топят. Макар да оставаха добри шансове темпоралните бандити да са някъде тук и просто за малко да са изключили апаратите си. Да се надяваме.

Сега на работа. Закрепих на себе си няколко нужни апарата и свалих гравитатора от скафандъра. Батериите му бяха пълни до половината все още. Това стигаше да се добера многократно до върха на скалата и да се спусна обратно. Сложих ремъка на рамото си, прекрачих през корниза и докоснах регулатора, превръщайки падането в полегата дъга, насочена към най-близкия път, който бях забелязал при спускането си. Прелитайки ниско над дърветата, постоянно отбелязвах ориентири и направление. Огромният, обсипан с блещукащи циферблати часовник, който винаги нося на лявата ръка, можеше да прави много повече неща, отколкото само да показва времето. Докосване до дясната стрелка осветяваше стрелката на радио-компаса, показващ посоката към новия ми дом. Продължавах да се плъзгам мълчаливо.

Накрая лунната светлина се отрази на гладката повърхност, разсичаща гората, и аз меко се спуснах на земята сред дърветата. През клоните се промъкваше достатъчно светлина, така че когато тръгнах към пътя, преодолявайки последните няколко метра с най-голямо внимание, фенер не ми потрябва. Пътят беше пуст и в двете посоки, нощта мълчеше. Наведох се и огледах повърхността. Тя беше направена от цяла плоча, някакво бяло твърдо вещество, нито метал, нито пластмаса. Изглеждаше, сякаш в него са впръскани мънички песъчинки. Нищо интересно. Придържах се близо до канавката, обърнах се към града, който забелязах преди, и тръгнах пеша. Така е много по-бавно, но пък се пести енергия за гравитатора.

Това, което се случи после, можеше да се обясни само с безгрижността, смесена с умората и непознаването ми на тази планета. Мислите ми блуждаеха: Анжела и децата, приятелите ми от Корпуса. Всички те съществуваха сега само в паметта ми и бяха реални не повече от спомените ми за персонажите на някакъв роман. Угнетяващи мисли, а аз вместо веднага да ги отстраня, продължавах да се занимавам с тях. Затова внезапно раздалият се рев на мотор ме завари неподготвен. В този момент бях на завоя на пътя, разсичащ вероятно малък хълм, така че от двете му страни се извисяваха стръмни склонове. Трябваше по-рано да предвидя възможността да попадна в капан в този процеп и да помисля за начин да го избегна. Сега, докато размишлявах дали да се изкача по склона, да включа гравитатора или да направя нещо друго, отпред иззад завоя блесна силна светлина и ревът стана по-силен. В края на краищата скочих в крайпътната канавка, легнах, скрил лице с длани и се опитах да изглеждам колкото може по-незабележим. Дрехите ми бяха в обикновен тъмносив цвят и напълно можеха да се слеят със земята.

А след това ме заглуши силен рев, заля ме ярка светлина — всичко това мина съвсем до мен. Седнах веднага и погледнах след четирите странни машини, които току-що преминаха. Детайли не се виждаха, защото различих само силуетите им на фона на собствените им фарове. Те ми се сториха много тесни, подобни на мотоциклети, всеки от които имаше отзад червена светлинка. Звукът започна да затихва и изведнъж се смеси с пронизителен писък и хилене, подобни на крясъци на животни. Те спряха, вероятно са ме видели. Отекваха щракащи, лаещи звуци, фаровете направиха пълен кръг и се насочиха към мен.