Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (20)

Глава 20

Сенникът беше направен от същия сив материал, от който и дрехите на нашите похитители, и добре защищаваше от топлата атмосфера отвън. Малък агрегат бръмчеше в ъгъла, като стерилизираше и охлаждаше въздуха. Имаше дори разхладителни напитки, мъчех се да намеря решение на дилемата, докато не стигнах до задънена улица. Макар оръжието все още да се виждаше, в действията им се промъкваше неизказано доверие. Червената Брада реши формално да го закрепи.

— Ще пийна с вас — каза той. — Аз съм Диян.

Това приличаше на ритуал, затова повторих формулата и се представих, същото направи и Анжела. След това оръжието изчезна. Седнах там, където можех изцяло да се наслаждавам на бриза от кондиционера, и реших сам да задам няколко въпроса.

— Вашите хора имат ли по-тежко въоръжение от това?

— От това, което е необходимо, не. Малкото, което донесохме, бе унищожено по време на сражения с Неговите сили.

— Не е ли много голям този континент, за да го прехвърлите от вашата страна?

— Размерите на континента не играят роля. Космическите ни кораби са прекалено малки, а се налага всичко да доставяме от родната ни планета.

Замигах бързо, като не се чувствах много добре.

— Значи вие не сте от Земята? — попитах аз.

— Дедите ни са оттук, но ние самите сме родени на Марс.

— Не можете ли да ми представите малко повече факти? — във въпроса ми прозвуча неувереност.

— Извинете, мислех, че знаете. Позволете да напълня чашата ви.

Историята започва преди много хиляди години, когато внезапна промяна на радиацията е увеличила температурата тук, на Земята. Под думата „внезапно“ естествено разбирам много години, столетия. С промяната на климата и топенето на ледените шапки било застрашено съществуването на живота на планетата. Променяли се бреговите линии, затопляли се низините, изчезнали много градове. С това можели да се борят, но сеизмичната дейност довела до смесване на масите на повърхността на Земята, полюсите се освободили от ледената покривка, а освободената вода покрила други области. Земетресения и потоци лави, излизащи на земята, нововъзникващи планини. Всичко това е било ужасно, много пъти сме гледали видеозаписи в училищата си. С интернационални усилия е била екипирана експедиция за усвояването на Марс, за да го направят годен за обитаване от хората. Това изисквало изменение на атмосферата с увеличаването на съдържанието на въглеродния двуокис, за да се смекчи радиацията на Слънцето, транспортиране на лед от пръстените на Сатурн и т.н. Това било направено с голяма амбиция и надежди за някакъв успех, но нациите на Земята банкрутирали, отдавайки и последните си сили на нечовешкия опит. Настъпил упадък, войни, слабите правителства паднали, а жестоки хора започнали да се борят за по-голямо парче жизнено пространство в новия свят. През това време водата продължавала да се вдига и на първите заселници на Марс трябвало да се сражават срещу алчните завоеватели от едва живия свят, за да запазят реда. В историята тези години са известни като годините на Смъртта, толкова много хора умрели — цифрите са невероятни. Но в края на краищата сме оцелели и Марс сега е зелен и гостоприемен свят.

Земята е нещастна и до ден днешен. Контактът между планетите е бил прекъснат и оживелите от много билиони се сражавали тук в смъртна битка за живот. Нямаме видеозаписи от този период, чиято продължителност е хилядолетия, но резултатите са налице. Това е единственият континент, останал над водата, и няколко острова, отбелязващи планинските системи. А също и ужасните закони на земните жители. Когато е имало възможност, сме поправяли старите космически кораби и сме помагали с каквото сме могли. Помощта ни не е била оценена. Оживелите убивали чужденците и се наслаждавали на това. Всички хора са чужденци. Слънчевата радиация е създала тук всички видове мутации сред хората, растенията и животните. Много от мутантите са загинали бързо, а оцелелите се намират на едно ниво. И така, ние им помагахме с каквото можем, но реално направихме много малко. Хората са били постоянна опасност един за друг, но не и на Марс. Докато Той не ги обедини преди неколкостотин години.

— Наистина ли Той е живял през всичкото това време?

— Изглежда да. Разумът му е толкова „изкривен“, колкото и на всички останали, но той може да си сътрудничи с тях. Те вървят след него. И наистина работят заедно, строят града, който ти видя, строят подобие на общество. Той е истински гений, макар и извратен, те имат действащи фабрики и елементарна технология. Първото, което направиха, беше да помолят голяма помощ от Марс и не ни повярваха, когато отговорихме, че и така са получили максимума. Техните безумни искания не биха ни тревожили, ако нямаха междупланетни ракети с ядрени заряди, които са насочени срещу планетата ни.

След като тук се появиха първите установки, беше организирана тази експедиция. На Марс оцеляхме благодарение на взаимопомощта, нямахме друг път, затова не сме войнствен народ. Но трябваше да създадем оръжие и да го използваме, за да обезпечим съществуването си. Той е причината за всички беди, затова трябва да го хванем или да го убием. Ако ни се наложи да унищожим другите, за да изпълним това, ще го направим. Хиляди умират в домовете си и радиацията прониква в атмосферата на Марс.

— Целите ни съвпадат — казах му аз. — Той извърши темпорална атака срещу хората ни със същите опасни резултати. Нашите различни планове много точно съвпадат.

— Как ще ги реализираме? — нетърпеливо попита Диян.

— Не знам — мрачно отговорих аз.

— Останаха ни десет стандартни часа за операцията — каза Анжела.

Като всички жени, тя беше истински прагматик. Докато губехме време, плачейки за миналото, тя стигна до извода, че решението на проблема принадлежи на бъдещето. Намръщих се, за да изкажа недоволството си от нея, но реших да отложа това за по-подходящо време, тъй като време и не оставаше.

— Всеобща атака — казах аз. — Имаме оръжие, което можем да присъединим към вашето. Атака по целия фронт, ще намерим слабото им място, ще концентрираме силите си, ще победим. Останало ли ви е тежко въоръжение?

— Не.

— Е… ще трябва да минем без него. А какво ще кажете за пробив на отбраната на крепостта с един от корабите ви, за да се създаде по такъв начин още един фронт?

— Всичките са унищожени от диверсанти. Други ще пристигнат от Марс, но прекалено късно. Ние не сме силни във военната наука и умението да убиваме, докато те се занимават с това през целия си живот.

— Не губете надежда! — засмях се аз, но това прозвуча много ненавреме. Здрачът изглеждаше толкова гъст, че от него като че ли можеха да се режат парчета.

— Гравитаторът! — каза Анжела толкова тихо, че само аз я чух.

— Ще използваме гравитатора! — повторих аз със силен глас, за да чуят всички. Добрият генерал е добър само при навременната реакция на щаба си.

Целият план сега беше ясен. Гореше като с огнени букви пред очите ми.

— Това ще бъде обходна операция. Анжела заедно с мен ще се избави от цялото ненужно снаряжение, за да осигурим пълна мощност на действие на гравитатора. След това към него ще прикрепим многоместен багажник. Ще изчисля по-късно всичко точно, а сега предполагам, че ще може да издигне пет или шест човека през стената на крепостта, преди да изгори. Ние с Анжела сме двама, останалите — от вашите най-добри хора.

— Не, това не е работа за жени — започна да протестира Диян. Разбиращо му стиснах ръката.

— Толкова крехка и нежна, но струва колкото всички мъже в тази палатка. А на нас ще ни трябва всеки човек, доколкото войските отвън ще водят напълно реални бойни действия, които могат да завършат и с пробив в крепостта. Отначало по главното направление, а след това по фланговете. Когато сражението достигне кулминацията си, моят отряд ще прелети на отсрещната стена и ще направи пробив. Сега да се заемем с организацията.

Захванахме се здраво за работа. Повече работихме ние с Анжела, защото тези мирни марсианци нищо не отбираха от военната наука и освен това бяха прекалено щастливи, че можеха да прехвърлят цялата отговорност за операцията върху чужда глава.

Когато всичко беше готово, легнах да си почина. Бях на крака около две денонощия и 20 000 години, затова се чувствах невъобразимо уморен. Тези три часа, които успях да открадна, разбира се, бяха недостатъчни. Събудих се, мърморейки, и като премигах няколко пъти сънно, глътнах хапчета стимулатор, за да дойда малко на себе си. Навън беше тъмно, но също толкова горещо като през деня.

— Готови ли сме за заминаване? — попитах аз.

— Всяка минута — отговори Анжела, свежа, съсредоточена, без никакви следи от грижите, които й се бяха струпали на главата — очевидно тя също бе взела стимулатор. — Имаме още около четири часа, но по-голямата част от това време ще отиде за заемането на нужните позиции. Атаката ще започне на разсъмване.

— Водачите знаят ли пътя?

— Те воюват тук почти цяла година, така че би трябвало да го знаят.

Това беше последният бой. Хората го знаеха. Можеше да се прочете по техните лица и изправените им рамене. Днес щеше да има само един победител. Може би те не бяха родени бойци, но бързо се учеха. Приближи се Диян начело на група от трима от най-добрите му мъже, които носеха металическо устройство със затегнати ремъци, в центъра на което се намираше гравитаторът.

— Готови сме — каза той.

— Всеки ли знае какво трябва да направи?

— До най-малката подробност. Вече се сбогувахме и отрядите за пръв удар заеха бойни позиции.

— Тогава да тръгваме и ние.

Диян вървеше напред, макар и досега да не мога да разбера как намираше пътя в тази непрогледна тъмнина. Ние се влачехме слез него, прегънати под тежестта на товара си, и колкото по-малко разкажа за следващите часове, толкова по-добре. Разсъмването ни завари до целта ни — най-високата и най-здрава стена.

Когато тя се появи над нас от здрачевината, черна и зловеща, въобще не изглеждаше толкова привлекателна. Стиснах ръката на Анжела, за да й подскажа, че съм безстрашен, и да я ободря. Тя стисна в отговор моята, за да покаже, че всичко знае — аз съм изплашен, както и останалите.

— Ние ще го направим, Джим — каза тя, — ти поне знаеш това.

— О, всичко ще бъде наред, предсказателят от бъдещето доказва това. Но той не може да каже колко хора ще загинат днес, или кой от нас ще остане жив в близко бъдеще.

— Ние сме безсмъртни — каза тя с такава увереност, че се разсмях и моето нравствено равнище се повдигна до егоистични висоти. Сочно я целунах.

Внезапно в далечината се раздадоха взривове, отразявайки се и търкаляйки се по стената като гръмотевици. Атаката бе започнала. Времето на отчет течеше и сега всичко се измерваше с него. Помогнах на всички да наденат ремъците си и след това си погледнах часовника. Когато настъпи нужното време, също взех ремъците и проверих ръчката на гравитатора.

— Затегнете коланите! — изкомандвах аз, наблюдавайки как хвърчат секундите. — Бъдете готови да ги разрежете, когато се приземим от другата страни.

Натиснах копчето, и моята шестместна бойна машина се понесе с металически звън в атака.