Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (15)

Глава 15

Това беше само временен неуспех. Предполагам, че в обичайни ситуации бих се чувствал по-разбит, изплашен, ядосан, раздиран от множество безполезни емоции. Сега просто чаках удобен случай отново да Го убия. Дори стана уморително — след два опита Той продължаваше да бъде жив. Реших, че третият опит трябва да бъде окончателен.

Той се наведе и започна да къса дрехите ми, като ме обискираше с груба щателност. Разкъсваше облеклото ми на малки парченца и събираше цялото снаряжение, закрепено по мен: ножа от глезена, пистолета от колана, гранатите от косите. След няколко секунди се лиших от оръжието си. Малкото, което остана, беше недосегаемо. Обискира ме много старателно и после хвърли обезсиленото ми тяло на масата, с лицето нагоре.

— Всичко подготвих за този момент, всичко! — разговаряйки, Той вдигна юмруците ми и закачи на тях тежки метални обръчи, съединени с къса масивна верига. Когато белезниците щракнаха, блесна късо пламъче светлина, и краищата им се запоиха. Макар да не почувствах нищо, видях как под метала кожата ми моментално почервеня. Няма значение. Едва когато беше направено това, Той заби игла в юмрука ми.

Чувствителността ми започна да се връща, първо дива болка в юмруците. Оказва се, че връщането на чувствителността е силно болезнено. Не обръщах внимание на това, макар спазмите да разтърсваха цялото ми тяло. В края на краищата дори непроизволно се търкулнах от масата и тежко паднах на пода. Той веднага се наведе, подхвана ме и ме помъкна през широкото пространство на огромната катедрала. Дори в това малко тяло силата му беше чудовищна.

В този кратък миг, когато лежах на пода, пръстите ми успяха да хванат нещо. Не знам какво беше — нещо малко, метално — здраво го стисках в юмрука си.

Примерно на около пет метра от пулта за управление на темпоралната спирала имаше здрава метална колона, която стигаше до кръста ми. Тя също ме очакваше. Той широко разтвори ръцете ми и постави съединяващата ги верига в пръстена на върха на колоната. Още едно пламъче и веригата се срасна с металния монолит. Той ме пусна, заклатих се, но не паднах, тялото ми отново придоби предишната си чувствителност и отново го овладях, докато Той отиде при уредите и направи някакви манипулации. В огромната катедрала цареше тишина, ако не се смятаха натрупаните тела, бяхме сами.

— Победих! — закрещя той неочаквано, като леко танцуваше и пръскаше слюнки. — Разбираш ли, че сега си в примката на време, което не съществува, което създадох, за да те примамя, което ще изчезне веднага щом го напусна?

— Подозирах това. В нашите учебници Наполеон е изгубил.

— Тук победи. Дадох му оръжие и помощници, за да завоюва света. После, когато беше готово новото ми тяло, го убих. Примката във времето се появи, когато го направих. И съществуването й вдигна временна бариера, която ще изчезне заедно с нея. Това ще се случи, когато Аз си отида, но не моментално, това ще бъде много леко за теб. На Мен ще ми бъде приятно да мисля, че стърчиш тук сам, като разбираш, че си загубил и че бъдещето ти никога няма да съществува. В тази сграда има фиксатор на времето. Темпоралната примка ще бъде тук и когато Лондон изчезне заедно с целия останал свят. Преди да се включи, може да умреш от жажда. А може и да не умреш. Аз победих.

Последните думи ги изкрещя, като отново се обръщаше към пулта. Разтворих юмрука си, за да погледна какво е оръжието, което лежеше в дланта ми и което щеше да ми помогне да го разбия в последния момент.

Беше малък пиринчен цилиндър, тежък само няколко грама. В единия му край бяха направени малки дупчици и когато го обърнах, оттам се посипа ситен бял пясък. Пясък, който се използва за сушене на мастилото при писане. Можеше да се желае и повече, но трябваше да се задоволя с това.

— Аз заминавам — каза Той, като включи механизма.

— Ами вашите хора? — попитах аз, печелейки време за размисъл.

— Безумни роби. Ще изчезнат заедно с теб, тяхната служба свърши. Очаква ме цял свят такива като тях. Скоро ще има много такива светове. Скоро всичко ще бъде мое.

Към това нямаше какво да прибавя. Той мина по каменните плочи, чудовище в образа на малък човек, докосна ръчките на блестящия край на темпоралната спирала и мигновено беше обхванат от блестящия й зелен пламък.

— Всичко е мое! — каза той и в очите му гореше същият зелен огън.

— Не мисля така.

Няколко пъти подхвърлих в ръка преспапието, премервайки тежестта му и разстоянието до пулта, с лекота можех да го хвърля. Регулировката на временната скала представляваше ред клавиши, подобни на клавишите на музикален инструмент. Сега някои от тях бяха натиснати. Ако успея да натисна още един от тях, регулировката ще се промени. Ще пристигне на друго място и време, а може и изобщо да не пристигне. Бавно замахнах, преценявайки разстоянието и траекторията, по която трябваше да прелети мъничкият цилиндър, за да попадне на необходимото място.

Вероятно Той видя какво възнамерявам да направя, защото започна да вие от бяс и да се опитва да се измъкне от темпоралното поле, което грижливо го беше приковало към края на спиралата. Хладнокръвно се прицелвах, докато не се убедих, че всичко е наред.

— Ето така — казах аз и хвърлих преспапието към пулта по висока дъга.

То излетя нагоре, ярко блесна в стълба слънчева светлина, вмъкващ се през затъмнения прозорец, и падна долу.

Удари по ред клавиши и тропайки, падна на пода.

Темпоралната спирала се освободи, яростните му викове се прекъснаха и Той изчезна от погледа ми. В същия момент светлината се промени, стана сумрачно. През прозорците се процеждаше сив мрак. Вече бях виждал същото в самото начало, по време на темпоралната атака срещу Корпуса. Лондон, целият свят отвън, повече не съществуваше. Не съществуваше в тази точка на пространството и времето, имаше само катедрала, крепена от фиксатора на времето.

Победи ли той? Почувствах първия признак на тревога, вероятно действието на наркотика минаваше. Внимателно се вглеждах, но в полумрака беше почти невъзможно да се видят показанията на индикатора. Дали се е променило показанието на един от тях преди включването на спиралата? Не бях сигурен. Пък и нямаше значение, поне за мен тук. За мен нямаше никакво значение какво ще бъде бъдещето — дали ще съществува моят свят, ще се появи ли Специалният Корпус и ще се роди ли някога моята Анжела? Нямаше да разбера това никога. Рязко дръпнах веригите, но те, разбира се, ме държаха здраво.

Това е краят. Край на всичко. Връщащите се емоции бяха най-мрачните от всички възможни, но нищо не можех да направя. Край.