Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (10)

Глава 10

Веднага щом въртолетите се скриха от погледа ми, се направих на къртица и изкопах дрехите и чантите си, отнесох ги на бегом нагоре по брега, малко по-високо от приливната линия. Още една бомба и още една зарита яма — само че този път предварително обух панталоните и обувките си и се убедих, че част от снаряжението ми се намира в джобовете. Няколко бързи разреза превърнаха униформената фанела в спортна тениска с къси ръкави. Когато дрехите ми започнаха да изсъхват, те изгубиха всякаква прилика с военните униформи — така беше по-добре. Преди да си тръгна, разхвърлях и изравних пясъка, за да скрия следите от разкопките ми, като старателно запомнях ориентирите — три големи върха в дълбочина на материка, — за да мога после да намеря тази точка. След това се отправих към крайбрежния път, намиращ се на неколкостотин метра оттук.

Продължаваше да ми върви. Едва се измъкнах на пътя, водещ на север, когато към мен се приближи подобна на бръмбар кола с високи колела. С универсален жест вдигнах палец. Отговорът беше скърцане на спирачки. Сега видях, че на задната седалка седяха двама загорели от слънцето млади хора, чиито дрехи бяха в по-голям безпорядък от моите. Помислих си, че сигурно модата е такава. Може би щяха да ме вземат за свой.

— Човече, ами че ти си мокър — изкоментира единият, докато се качвах на задната седалка.

— Понапих се малко и реших да се поразходя по водата.

— Трябва някак да се опита — отговори шофьорът. Колата се понесе напред по пътя.

Не мина и минута и насреща ни със запалени фарове и рев на сирени преминаха два тромави черни седана. На броните им отстрани беше написано с големи букви… За да го преведа, почти не се изискваха лингвистични познания. Новите ми приятели, отказвайки предложението ми да се освежим, ме оставиха в деловата част на град Тихуан и бързо заминаха. Останах да седя на масичката пред кафето с голяма чаша текила, лимон и сол и осъзнах, че се бях спасил от старателно заложения капан.

А това действително беше капан. Сега, когато можех да се възстановя и добре да помисля, нещата станаха очевидни. Всички тези джипове и камиони не можеха да възникнат от нищото. Много съмнително беше някой да успее да събере такива сили за такъв кратък срок — дори да е задействала сигнализацията.

Крачка след крачка си припомних действията си и окончателно се убедих, че не съм могъл да я задействам.

Тогава как са разбрали какво е щяло да се случи?

Научили са, защото някакъв темпорален скакалец е прочел за това във вестниците, скочил е назад в миналото и е изпратил предупреждението. Почти очаквах такъв развой, макар това да не означаваше, че съм получил удовлетворение от него. Облизах солта от ръцете си, отпих от текилата и забих зъбите си в лимона. Тази комбинация си прогаряше път надолу по гърлото, докато на вкус изглеждаше просто възхитителна.

Той е жив. Унищожих организацията му в тази хубава 1975 от Рождество Христово година, но Той е тръгнал да твори по-големи и по-лоши подлости в друга епоха. Темпоралната война отново е в разгара си. Той и неговите луди искат да контролират цялата история и всички времена, и тази безумна идея напълно би могла да се увенчае с успех, защото те вече унищожиха Специалния Корпус на бъдещето, единствената организация за поддържане на реда, която може да ги спре. По-точно унищожиха целия Корпус, с изключение на мен. Скочих назад в миналото, за да ги унищожа и по този начин да пресъздам Корпуса по вероятните пътища на бъдещата история. Голяма задача. Изпълних я 99.9%. Останалата жизнено важна десета част от процента продължаваше да създава неприятности: чудовищният Той се измъкна от ръцете ми в края на темпоралната спирала, макар вече да беше добре натъпкан с дум-дум куршуми от пистолета ми. Сигурно имаше бронирани черва! Следващият път ще трябва да използвам нещо по-сериозно. Атомна бомба на поднос със закуската или нещо от този род.

На работа. Преди се надявах, че ще успея да построя темпорална спирала, за да ме захвърли назад в бъдещето. Когато работата опре до пътешествия във времето, граматиката винаги куца. С една дума, напред-назад. В обятията на моята Анжела и към похвалите на колегите. Но не сега, защото те реално не съществуват.

Темпоралната война е тънка работа и понякога тя може да бъде доста заплетена. Времето можеше да бъде по-последователно. Много се радвах, че не се искаше да знам теорията, за да се мотая назад-напред по времето като темпорална топка за тенис, полагайки отчаяни усилия за изпълнение на задачата си.

Следващата сутрин не донесе никакви усложнения — трябваше само да намеря кола и да откопая парите. Наистина, наложи се да приспя направо на работните им места няколко преоблечени полицаи. Да прехвърля парите назад, в Съединените Щати, беше дори по-просто. Още преди обяд се появих в кантората „Чийзнър Електроника Инкорпорейтед“ в Сан Диего. В резултат на това получих голяма и добре оборудвана лаборатория с малка приемна, в която седеше една не много любопитна секретарка. Подредих мястото колкото можех по-добре и сега дойде ред да се заема с делото на професор Койцу.

— Разбирате ли, професоре — казах аз, обръщайки се към малката метална кутийка с неговото име на капака, — всичко е приготвено за работа — разтърсих кутийката. — Някога ще ми разкажете как спомените ви могат да съществуват в този апарат, когато вас самия ви няма и няма да ви има никога, защото Той и неговите чалнати са унищожили Корпуса. А по-добре нищо не казвайте. Съвсем не съм сигурен, че искам да го знам.

Вдигнах кутийката и обиколих с нея стаята, за да й я покажа.

— Най-доброто оборудване, което може да се намери с крадени пари. Всички съвременни изследователски инструменти, до които можах да се добера, запаси от всевъзможни резервни части, запаси от материали. Каталозите на всички електронни и физични фирми. Голяма сметка в банката, за да се купи всичко, което е необходимо, и купчина подписани чекове, които само чакат да ги попълня. Щателно записан лингафонен курс на езика. Инструкции. История на всичко, което се случи. Предавам всичко това на вас, професоре, и се отнасяйте добре с това тяло. То е единственото, което ни остана.

Без да си дам възможност да си почина, легнах на дивана, прикрепих контакта на кутийката със спомени отзад на вратата си и завъртях превключвателя.

— Какво се е случило? — каза Койцу, промъквайки се в мозъка ми.

— Много неща. Вие сте в моята глава, Койцу, така че не правете нищо опасно.

— Изключително интересно. Да, наистина е вашето тяло. Дайте ми да мръдна ръката. Престанете да се намесвате. Наистина, защо да не си отидете за малко, докато видя какво става.

— Не съм сигурен, че го искам.

— Е, трябва да го направите. Вижте, натискам.

— Не! — закрещях аз, но без полза.

Съзнанието ми се покри с аморфна тъмнина и полетях надолу по спирала в огромна пустош, изтласкан от електронно усилените спомени на Койцу.

Времето се движеше толкова бавно.

Ръката ми стискаше черната кутийка, на нея с големи груби букви беше написано „Койцу“, пръстите ми лежаха на превключвателя „изключено“. Паметта ми се връщаше. Мислено потреперих и започнах да търся стол, за да седна. И като забелязах, че вече седя, седнах още по-плътно.

Бях в отпуска и някой друг управляваше тялото ми. Сега, когато отново получих контрол над себе си, забелязах слаби следи — спомени за работа, за дълги дни, възможно седмици напрегната работа. На пръстите ми имаше изгаряния и мазоли, а на тилната страна на дясната ми китка — нов белег. В това време се включи магнетофонът, сигурно в него имаше таймер — и с мен заговори професор Койцу.

— Първо, не го правете отново. Не позволявайте на записаната от мозъка ми памет да придобие контрол над тялото ви. Защото помня всичко. Помня, че повече не съществувам. Този мозък — в кутийката — е може би всичко, което някога ще имам. Ако превъртя превключвателя, ще престана да съществувам. Може да стане така, че никога да не го включат отново. Вероятно така и ще бъде. Това е самоубийство, а аз не съм самоубиец. Невероятно тежко е да докосна копчето за настройка. Мисля, че сега това ще ми се удаде. Знам какъв е залогът. Нещо неизмеримо по-голямо от псевдоживота на този консервиран мозък. Така че ще положа всички усилия, за да завъртя копчето за настройка. Съмнявам се дали ще ми се удаде втори път. Повтарям: не го правете никога повече. Помнете!

— Помня, помня — промърморих аз, изключвайки магнетофона, и като начало потърсих нещо за пиене. Койцу е добър човек. Барът му беше толкова снабден, колкото и при мен. Чаша малцово уиски, тройно дестилирано, с лед, издуха от главата ми част от мъглата. Седнах и отново включих апарата.

— А сега, за работата. Щом започнах да се оглеждам, стана ясно защо тези темпорални престъпници са избрали тази епоха. Обществото току-що е навлязло в технологичната ера, но хората психологически са останали в тъмните векове. Национализъм, каква глупост; замърсяване на околната среда, престъпления, световни войни, безумие…

— Стига лекции, Койцу, говори целенасочено.

— …но изобщо не е необходимо да чета лекции по този повод. Достатъчно е да кажа, че тук има всички материали за изграждането на темпорална спирала. А обстановката в обществото е такава, че успешно могат да се скриват големи мероприятия за манипулиране на времето. Построих темпорална спирала и тя е навита и настроена. Построих апарат за сондиране на времето и с негова помощ определих временното положение на това създание на име Той. Поради причини, известни само на Него, сега той действа в епоха, намираща се в далечното минало на тази планета, примерно на 170 години оттук. Мога само да предполагам, но ми се струва, че сегашните му действия несъмнено са само капан за вас. По някакъв начин — не можах да разбера какъв — той е издигнал темпорална блокада преди 1805 година, затова не можете да се върнете в достатъчно ранен период, за да го хванете по време на създаването на сегашното предприятие. Бъдете внимателен, Той очевидно работи с големи сили. Поставих лостовете за управление така, че да можете да изберете всяка година от петте след 1805 година, през които се проявява активността им. Градът се казва Лондон. Изборът е ваш. Желая ви успех.

Изключих магнетофона и, подтиснат от чутото, отидох да си налея отново. Значи така, избор. Избери годината, в която да те премахнат. Заминавай назад в дивашкото общество и се дуелирай с Неговите помощници. Дори и да спечеля, тогава какво?! Ще бъда затворен там за цял живот, ще заседна във времето. Доста мрачна перспектива. Всъщност аз само храня илюзия за избор. Той ме преследва в 1975 година и е напълно възможно следващият път да му се удаде да ме стрие на прах. Много по-добре е да се бия с Него Самия. Весело. Налях си още и протегнах ръка към първата книга, която стоеше на дългия рафт.

Койцу не си е губил времето. Освен приготвянето на цялото оборудване е събрал малка отлична библиотека за интересуващите ме години, тъжната декада на деветнайсетото столетие. Местоназначението ми беше Лондон и, както скоро стана ясно, най-голяма важност придобиваше името на един човек.

Наполеон Бонапарт. Наполеон I, император на Франция, на по-голямата част от Европа, и едва не станал император на целия свят. Странно, колко малко се отличаваше манията за величие на този човек от Неговите собствени амбиции. Това не можеше да бъде съвпадение. Трябваше да съществува някаква връзка между тях. Засега още не знаех каква. Но бях угнетяващо сигурен, че скоро ще науча. В това време започнах да чета подред всичко, което засягаше този период, докато не почувствах, че съм научил всичко необходимо. Единственото светло петно в тази работа беше това, че в Англия се говореше разновидност на същия език, който говореха и в Америка. Така че не трябваше да се връщам към мъченията на главата ми с мнемографичните уроци.

Разбира се, оставаше въпросът с дрехите, но имах повече от достатъчно илюстрации от този период, за да си поръчам всичко необходимо. В крайна сметка театралният шивач в Холивуд ме снабди с пълен гардероб, започвайки от прилепналите панталони и мундири с множество копчета до огромните плащове и шапки. Модата по това време се оказа доста удобна: веднага я одобрих, като скрих многобройните си прибори в обширните гънки на дрехите.

Тъй като ще попадна в точно избрано време независимо от това кога ще напусна това, реших да не бързам и да се подготвя както трябва. Но в края на краищата всички благовидни предлози за отсрочване свършиха, настъпи времето за отпътуване. Оръжието и инструментите ми бяха регулирани и подготвени: здравето ми бе отлично; рефлексите мигновени; състоянието на духа — лошо, но което предстои да се случи — не може да се избегне. Появих се в приемната, секретарката ме изгледа над илюстрованото си списание, като дори спря да дъвче дъвката си.

— Мис Кийпър, напишете си чек за четириседмична заплата. Уволнена сте.

— Не ви ли харесва работата ми?

— Работихте както трябва, но поради лошо управление тази фирма фалира. Заминавам зад граница, за да се спася от кредиторите.

— О-о-о, колко жалко.

— Благодаря ви за съчувствието. Дайте да подпиша чека…

Стиснахме си ръце и я изпратих навън. Наемът беше платен предварително за един месец. Нямах нищо против това собственикът да получи оставеното от мен оборудване, но вече нямах никакво доверие на апаратурата за темпорална спирала, която ще продължи да действа след заминаването ми. С времето и така скофтихме прекалено много. Нямах ни най-малко желание да въвеждам в тази игра нови участници.

Да се напъхам в скафандъра с всичките си допотопни дрехи се оказа много трудно и в края на краищата ми се наложи да сваля обувките и мундира и да ги завържа отвън, заедно с останалото снаряжение. Завлякох се до пулта за управление и събрах мислите си, за да взема окончателно решение. Знаех къде искам да пристигна и следвайки инструкциите на Койцу, вече въведох в машината необходимите координати. Лондон се изключваше. Ако имат някакви детектори, задължително ще засекат пристигането ми. Исках да се появя достатъчно далеч от географска гледна точка, за да не ме открият, но все пак достатъчно близко, за да не се измъчвам с дълго пътуване с примитивния транспорт на това време. Всичко, което прочетох за него, ме накара да се приготвя за най-лошото. И така, спрях се на долината на Темза, около Оксфорд. Масивът на Уинтърските хълмове ще бъде между мен и Лондон и техните здрави скали ще погълнат радарните и Z-лъчите, както и всички останали видове детекторни излъчвания. Когато пристигна, ще мога да отида в Лондон по вода, някъде около сто километра, а не по тогавашните отвратителни пътища.

Там и ще отида. А кога — вече е друг въпрос. Внимателно се загледах в старателно номерираните циферблати, като че ли можеха да ми отговорят нещо. Но те оставаха неми. В 1805 година има издигната темпорална бариера, така че по-рано не можех да пристигна. Самата 1805 година ми изглеждаше много като капан; в това време ще бъдат готови, бдителни и ще ме очакват. Затова трябваше да се появя по-късно. Но не много, иначе ще успеят да сторят цялото зло, което замислят. Е, какво пък, две години не са достатъчни за работата им, но достатъчно — поне така се надявах, — за да ги заваря неподготвени. Въздъхнах дълбоко, нагласих стрелките на 1807 година и натиснах активатора. След две минути апаратурата ще развие пълна мощност. С оловнотежки крака се добрах до блещукащата зелена примка на темпоралната спирала и докоснах показващия й се навън край.

Както и преди, нямаше никакви усещания, само сиянието, което ме обкръжаваше, направи останалата част от стаята едва видима. Двете минути приличаха повече на два часа, макар часовникът ми да показваше, че до скока има повече от петнайсет секунди. Този път стиснах очи, защото си спомних неприятните усещания от предишния ми времеви скок. Когато спиралата се освободи и ме изхвърли назад във времето, бях напрегнат, развълнуван и сляп.

Дзън! Доста неприятно беше, когато спиралата се разви и ме понесе в миналото, а енергията й се разсея в бъдещето. Интересно теоретично положение, което в настоящия момент изобщо не ме интересуваше. По неизвестни причини това пътешествие раздразни стомаха ми много по-силно, отколкото предишното, и бях зает с това да се убеждавам, че съвсем не е уместно да се драйфа в скафандъра.

Като се справих с това, разбрах, че усещането за падане се дължеше на факта, че наистина падах. Така че отворих очи и се видях сред проливен дъжд. Съвсем недалеч в гората смътно се очертаваха стремително приближаващи се мокри поля и изглеждащи много бодливи дървета.

След няколко мига паническа борба с управлението на гравитатора можах да го включа на пълна мощност. Ремъците запращяха и застенаха от внезапното ускорение. Аз също запращях и застенах. Започна да ми се струва, че коланите прорязват тялото ми и че костите ми също няма да издържат дълго… Искрено очаквах да видя как краката и ръцете ми ще се откъснат и ще излетят, когато се набутах в тънките клони на очакващо ме дърво, отскочих по-силно от него и пльоснах на земята. Изглежда гравитаторът си работеше на пълна мощност и щом затревеният склон спря падането ми, отново полетях — този път нагоре и отново се блъснах в същия клон, прелетях над короната на дървото, като отнесох със себе си множество клончета и пръчици. Отново си поиграх с управлението и се постарах да направя приземяването по-удачно. Пикирах надолу, този път покрай дървото, паднах като парцал на тревата и останах да лежа на нея.

— Чудесно приземяване, Джим — изстенах аз, опипвайки се за счупени кости. — Трябвало е да работиш в цирка.

Бях натъртен, но цял — разбрах го след като едно болкоуспокояващо хапче проясни главата ми и притъпи нервните ми окончания. Със закъснение се огледах наоколо за свидетели на приземяването ми, но през дъжда не видях жива душа или следи от човешко пребиваване. На съседното поле пасяха няколко крави, които не се бяха разтревожили от драматичното ми появяване. И така, пристигнах.

„На работа“ — заповядах си аз. И започнах да разтоварвам багажа си под прикритието на голямото дърво. Първото нещо, което свалих, беше изобретеният и оборудван от мен контейнер. Той се разтвори и се събра в кожен сандък, обкован с месинг, характерен за този период. Всичко останало, включително гравитатора и скафандъра, точно се събираха в него. По времето, когато го натоварих и заключих, дъждът спря и слабото слънце започна с мъка да се промъква през облаците. Успях да определя по височината му, че вече бе средата на деня. Имам достатъчно време, за да си намеря убежище до падането на тъмнината. Но в каква посока? Прокараната през пасбището на кравите пътека трябваше да води някъде. Прехвърлих се през наклонения жив плет, за да се добера до нея, и тръгнах надолу по хълма. Кравите ме фиксираха с кръглите си очи, без да ми обръщат абсолютно никакво внимание иначе. Това бяха големи животни, познати ми само по снимки, и се опитах да си спомня всичко за буйния им нрав. Тези зверове очевидно също не помнеха за него и съвсем не ме тревожеха, докато ходех по пътя със сандъка на рамо, напред към този свят. Пътеката ме изведе до преход, който излизаше на междуселски път. Не е лошо. Прехвърлих се на него и точно мислех коя посока да избера, когато приближаваща се допотопна каруца оповести присъствието си със силно скърцане и вълна зловоние, донесено от вятъра. Скоро и самата тя се появи в полезрението ми със силен тропот. Дървена реликва на две колела, теглена от кльощав кон и пълна догоре със субстанция, която, както научих по-късно, се наричаше оборски тор — естествен тор, високо ценен поради полезното му въздействие върху посевите и заради това, че от него добиват една от жизнено важните съставки на оръжейния барут — селитрата. Водачът на тази каруца, селянин, който имаше доста занемарен вид, с безформени дрехи, пътуваше върху разположената отпред платформа. Стъпих на пътя и вдигнах ръка. Той дръпна няколко ремъка, които управляваха теглещото животно, и цялото съоръжение спря със стон. Селянинът ме погледна отгоре, дъвчейки празните си венци — спомен за отдавна изчезнали зъби. След това се изпъна и докосна с костеливите си пръсти челото. Бях чел за този жест, който представляваше част от отношението на нисшите класи към висшите, и разбрах, че правилно съм избрал костюма си.

— Любезни, отивам в Оксфорд — каза аз.

— Ъ-ъ-ъ?… — отговори той, като сложи мръсната си ръка на ухото.

— Оксфорд! — извиках аз.

— А, Оксфорд — щастливо кимна той в знак на съгласие. — Това е натам — посочи през рамо.

— Отивам в този град. Ще ме закараш ли?

— Аз отивам натам — той посочи пътя напред.

Извадих от тефтера си златен соверен, който намерих при един търговец на старинни монети, и му го показах. Това бяха повече пари накуп, отколкото е виждал може би през целия си живот. Очите му се отвориха широко, а венците рязко щракнаха.

— Отивам в Оксфорд.

Колкото по-малко говорех за това пътуване, толкова по-добре. Докато безресорният торовоз мъчеше седалищната част на тялото ми, носът ми се подлагаше на нападение от страна на товара. Но поне пътувахме в правилната посока. Шофьорът ми хихикаше и мърмореше под носа си нещо неясно, абсолютно обезумял от алчност при вида на златната ми „мана“, и накара древния си одър да се търкаля с максимална за него скорост. Когато излязохме изпод дърветата, изгря слънцето и отпред се появиха сивите сгради на университета, бледи на фона на каменносивите облаци. Честно да си кажа, доста привлекателно зрелище.

— Оксфорд — каза каруцарят, посочвайки с кривия си пръст. — Мостът на Магдалена.

Слязох и разтрих набитите си бутове, гледайки изящната арка на моста през малката рекичка. До мен се раздаде глух удар, когато сандъкът ми падна на земята… Започнах да се възмущавам, но транспортът ми се обърна и препусна назад по пътя. Тъй като желанието ми да вляза в града на каруца бе не по-голямо от това на каруцаря да ме откара, не започнах да споря. Всъщност нямаше никакво значение. Метнах сандъка на рамо и тръгнах напред, като се правех, че като че ли не виждам облечения в син мундир войник, който стоеше до будката в края на моста. Войникът държеше някакво огромно барутно оръжие, завършващо с нещо от рода на щик. Но пък той отлично ме видя и спусна приспособлението си, така че то ми прегради пътя и премести чернобрадото си лице право към моето.

— ……..? — каза той нещо неясно. Невъзможно беше да го разбера. Вероятно беше градски диалект, тъй като без труд разбирах селянина, който ме докара тук.

— Няма ли да бъдете така любезен да повторите? — попитах с дружелюбен тон.

— ……. — изръмжа той и вдигна долния дървен край на оръжието си, за да ме удари в диафрагмата.

Не беше особено любезно от негова страна. Продемонстрирах му отвращението си, като отстъпих настрани, така че ударът попадна във въздуха, и му отговорих със същата монета, но с по-голям успех — забих коляното си в неговата диафрагма. Той се сгъна на две и го ударих по врата, щом ми се представи случай. Тъй като губеше съзнание, хванах оръжието му, за да не проработи, докато падаше.

Всичко стана изключително бързо и обърнах внимание на дивите погледи на минаващата публика. Освен това забелязах и бесния поглед на друг войник, който стоеше до вратата на вехтата будка. Войникът вдигаше срещу мен оръжието си. Без съмнение това не беше незабележима поява в града, но щом съм почнал веднъж, трябваше и да завърша.

Речено — сторено. Гмурнах се напред, което ми позволи да пусна на земята сандъка и едновременно да избегна нападението. Раздаде се взрив и пламъче премина над главата ми. След това прикладът на моята пушка се вдигна и улучи брадата на втория ми противник — той полетя надолу, а аз се хвърлих след него. Ако вътре имаше хора, то щеше да бъде по-добре да се справя с тях в затворено пространство.

Точно така, там се оказаха още войници. И в изрядно количество, така че се погрижих за най-близкия с малко непозволени хватки за близък бой и активирах граната с приспивателен газ, за да усмиря останалите. Трябваше да го направя — макар да не ми се искаше. Без да свалям поглед от вратата, бързо изцапах дрехите си и раздавах удари по ребрата на хората, които падаха от газа, за да изглежда така, сякаш са станали жертви на насилие.

А сега, как да се измъкна оттук? Най-добрият отговор беше — бързо, защото публиката вероятно ще разнесе тревожната вест. Но когато се доближих до вратата, видях, че минувачите са се приближили също и се опитваха да видят какво става. Когато излязох навън, те се усмихнаха и радостно зашумяха, а един извика високо:

— Да живее негова милост! Вижте как се справи с тези французчета.

Раздадоха се весели викове. Стоях поразен. Нещо не беше съвсем наред. След това разбрах — един факт ме тревожеше от момента, когато видях колежа за първи път. Знамето, което гордо се развяваше на върха на най-близката кула. Къде бяха английските кръстове по него?

Това беше френският трикольор.