Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (9)

Глава 9

Носех със себе си дипломатическо куфарче с най-обикновени неща: гранати, газови бомби, експлозиви, носови филтри и чифт пистолети — стандартен джентълменски комплект.

Изправих се, вдигнах високо глава, с една дума, доста войнствено, влязох в кантората на военноморската финансова служба. Държах се така дори само за да поддържам достойнството на униформата — новичка, искряща от злато, осеяна с нашивки униформа на командир от флота на Съединените Щати.

— Добро утро — казах аз звънко, затваряйки вратата след себе си, като бързо и незабележимо я заключих със стиснат в ръката инструмент.

— Тъй верно, сър.

Зад бюрото седеше мрачен старшина, който говореше достатъчно вежливо, но беше ясно, че вниманието му изцяло е заето с работа по документите, старателно подредени отгоре, а всякакви непознати офицери трябваше да дочакат реда си. Подобно на всяка армия, която се крепи на сержантите, всички флоти се управляват от старшини. Моряци сновяха по всевъзможни финансови дела, а през леко отворената врата отсреща видях разтворената паст на стандартен държавен сейф. Сложих куфарчето на бюрото на старшината и го отворих.

— Четох във вестниците — казах аз, — че когато военните молят за дотации, винаги закръгляват цифрите до следващия милион или милиард долари. Това ме възхищава.

— Да-да, сър — каза старшината, като щракаше с клавишите на сметачния апарат, явно без да се интересува нито от способността ми да чета, нито от коментарите ми по повод на пресата.

— Мисля, че ще ви бъде интересно. Така или иначе ми дойде на ум една мисъл. Парите трябва да се поделят. При такова свободно отношение към тях вие трябва да имате цял куп излишни — за мен. Затова и възнамерявам да ви застрелям, старшина.

Най-после това привлече вниманието му. Почаках докато челюстта му увисне, а очите едва не изскочиха от орбитите си, и натиснах спусъка на дългоцев пистолет. Той издаде звук подобен на „шуф“ и трепна в ръката ми, старшината простена и изчезна под бюрото.

Това отне само миг и останалите в стаята едва успяха да забележат, че става нещо нередно, когато се обърнах и застрелях всички един след друг. Прекрачих през натрупаните тела, подадох глава в задната стая и извиках:

— Хо-хо, капитан, ето ме и мен!

Той се обърна с гръб към сейфа, измърмори някакво морско проклятие и получи игла във врата си. Строполи се толкова бързо, колкото и останалите. Лекарството ми беше мощно — приспиваше моментално. От предната стая вече се чуваше хъркане. Заплатата беше налице: пачки шумолящи банкноти, акуратно разположени на множество подноси. Отворих сгъваемата си чанта и започнах да слагам в нея първата връзка благословено зелено. В този момент стъклото на прозореца се разлетя на парчета и към мен полетяха куршуми.

Само че не ги дочаках. Ако бяха стреляли през прозореца, вероятно щях да стана на решето от оловните куршуми, които толкова харесваха на хората от тази епоха. Това, че преди да открият огън, те счупиха стъклото, даде на отлично нагласените ми рефлекси части от секундата бонификация, необходима за работата, към която винаги бяха готови. Претърколих се и се дръпнах назад, като извадих от джоба си минибомби дори преди да докосна пода. Бомбите гръмнаха и започнаха да димят, въздухът моментално изгуби прозрачността си. След първите хвърлих още и стрелбата спря. Извивайки се на пода като змия, оставих между себе си и прозореца сейфа и започнах да тъпча чантите с пари, като работех опипом. Дори и да са ме открили, притиснали в ъгъла и да съм в смъртна опасност — това съвсем не бе повод да захвърля ограбеното. Щом съм тръгнал да се занимавам с тази работа, тя трябва да бъде поне заплатена.

Провлачвайки крака, пропълзях към първата кантора и вече минах вратата, когато отвън се раздаде рев на високоговорител.

— Знаем, че си вътре. Излизай и се предай, или ще те надупчим. Сградата е обкръжена — нямаш никакви шансове!

Димът около вратата проредя и като станах в тъмнината, видях, че гласът казваше истината. Там стояха камиони, вероятно пълни с безжалостни и добре въоръжени полицаи. И още джипове с поставени отзад едрокалибрени леки картечници.

Напълно достоен комитет за посрещане.

— Няма да ме имате жив, мишки! — извиках аз, като разхвърлях около себе си като сеяч във всички посоки димни и светлинни бомби, а заедно с това и една по-голяма взривна граната, която свали част от задната стена. Под прикритието на цялата тази суматоха пропълзях към спящия старшина и свалих китела му. Старшината бе служил доста дълго, така че куртката му имаше повече нашивки, отколкото тигърът — ивици. Захвърлих настрани своя кител, облякох взетия от спящия, след това размених и шапките. Тези хора отвън ми бяха поставили очевидно хитър капан, а това означаваше, че знаят значително повече за мен, отколкото би ми се искало. Но все пак тяхното знание можеше да се обърне срещу тях с бързата смяна на чина ми. Хвърлих още няколко бомби, пъхнах пистолета в джоба си, взех двете чанти и отворих предната врата.

— Не стреляйте! — закрещях дрезгаво, докато излизах на свеж въздух и застанах в рамката на вратата като прекрасна цел. — Не стреляйте, той ме държи на мушка. Аз съм заложник! — стараех се да изглеждам изплашен, което не изискваше особени усилия, когато видях разположената пред мен малка армия.

След това пристъпих малко напред и погледнах през рамо, като разреших на всеки да ме огледа както трябва. При това се опитвах да не обръщам внимание на усещането, че на гърдите ми е нарисувана мишена с голяма черна точка право върху сърцето.

Нито един не стреля.

Изчаках още миг, след това скочих от стъпалата и се отместих настрани.

— Огън! Дайте му да разбере! Аз съм добре!

Това беше невероятно зрелище. Всички оръжия стреляха веднага, отскубнаха вратата от пантите и избиха всички стъкла. Предната стена на зданието бе надупчена като решето.

— Целете се по-високо! — извиках аз и запълзях под прикритието на най-близкия джип. — Всичките ни момчета са на пода.

Те започнаха да стрелят по-високо и още по-енергично, така че върхът на сградата започна да се отделя от основата. Промъкнах се покрай джипа, към мен се приближи офицер и падна, когато счупих капсула с приспивателен газ точно под носа му.

— Раниха лейтенанта! — извиках аз, като пъхах него и чантите на задната седалка на джипа. — Трябва да го откараме.

Шофьорът беше много услужлив и направи каквото му беше казано, като едва ми даде време и аз самият да седна. Преди да изминем пет метра, картечарят вече спеше до лейтенанта, а щом шофьорът включи на най-голяма скорост, и той задряма. Доста сложна работа се оказа да го измъкна от седалката и да се настаня на мястото му — и всичко това, носейки се на доста прилична скорост. В края на краищата направих всичко това и натиснах яко газта.

Те бързо разбраха какво става. Първият от джиповете тръгна след мен още щом напъхах шофьора при останалите на задната седалка. Тази бариера от тела се оказа голям късмет, защото никой не стреля. Но все пак ми висяха направо на опашката. Завих остро около зданието и разпръснах цял взвод будали. След това бързо се огледах за преследвачите си. Е, това беше зрелище от най-висша степен! 20–30 коли от всички видове се носеха след мен, задминавайки се в рев на клаксони и сирени: леки джипове, камиони и дори един или два мотоциклета. Просто прелест! Джим ди Грийс — благодетелят на човечеството. Където и да тръгнех, ме преследваше щастието. Влязох в голям хангар и се понесох между редици паркирани въртолети. Механиците се разбягаха настрани в облаци от захвърлени инструменти, а аз обърнах сред машините и се понесох към разтворените врати на хангара.

Когато влетях от едната страна, преследвачите ми точно влизаха в зданието от другата. Не е лошо.

Въртолет — защо пък не. Нали това бе Грийнфилд — самозваната въртолетна столица на света. Щом могат да ги поправят, то вероятно могат и да летят с тях.

В това време цялата морска база сигурно бе плътно обкръжена. Трябваше да потърся друг път навън. В далечината от едната страна светеше зеленият стъклен силует на диспечерската кула, натам и се насочих. Пред мен се разстилаше полоса за излитане. На нея се намираха плоски въртолети с ревящи мотори и бавно въртящи се перки. С писък спрях джипа пред разтворения люк, но когато ставах, за да хвърля в него чантите си, нечий тежък ботуш се опита да ме удари по главата.

Разбира се, че са ги предупредили по радиото, и всички останали в радиус на сто мили. Много е досадно. Трябваше да избегна удара, да хвана ботуша и да се боря с притежателя му, докато ордата от верните ми преследвачи ревеше след мен. Собственикът на ботуша знаеше прекалено много за този вид спорт, така че изкофтих работата и завърших мача преждевременно, като изстрелях в крака му една от игличките си. След това хвърлих вътре парите, няколко гранати с приспивателен газ и накрая се качих и аз.

Не исках да безпокоя похъркващия пред приборното табло летец, седнах в креслото на втория пилот и облещих очи срещу циферблатите и ръчките. За такъв примитивен апарат бяха повече от достатъчно. По метода на опитите и грешките все пак успях да намеря всичко необходимо, но в това време въртолетът вече бе обкръжен от плътен обръч коли, и тълпа въоръжени с тояги и пушки военни полицаи с бели каски се състезаваха за правото първи да влязат във въртолета.

Приспивателният газ поваляше дори тези, които бяха с противогази. Изчаках, докато се събраха достатъчно и дадох газ.

Очевидно има и по-добри полети, но както веднъж ми каза инструкторът, всяко действие, което те вдига във въздуха, е удовлетворително. Видях как под мен хората, търсейки спасение, се разбягаха, чух скърцането на колелата по покрива на един камион. После увиснахме във въздуха, бавно се обърнахме и отгърмяхме на юг, към океана. Не само случайността бе тази, която ме доведе именно в това военно заведение, когато парите ми започнаха да свършват. Грийнфилд е разположен в долния край на Калифорния. Тихият океан е от едната му страна, Мексико от другата. Не можеш да отидеш по на юг и на запад, продължавайки да оставаш в Съединените Щати. Точно в този момент поради някаква незнайна причина не ми се искаше да оставам повече в тази държава. Сега, когато почти всички въртолети на флота и морската пехота бързаха след мен, съобразих, че към нея се включват и изтребителите. Но все пак Мексико е суверенна държава и потерята няма да ме последва там, поне се надявах да е така. Във всеки случай ще възникнат всякакви проблеми и преди да ги разрешат, ще бъда достатъчно далеч.

Под мен се носеха бели плажове и синя вода, а аз се занимавах с изработването на плана за спасение, а също се запознавах и с управлението на въртолета. След много опити и грешки и няколко отвратителни гмурвания открих автопилота. Отлично устройство, което може да се наглася на ръчно насочване или полет по курс. Именно това, което ми бе необходимо! Прост поглед върху него ми даде готов план. Под мен бе границата, след това арените на коридите, после розовите, лилавите, жълтите къщи на мексикански морски курорт. Те бързо преминаха и веднага след тях започна мрачната брегова линия на Калифорнийския залив, черните зъбери на скалите, опасани от пяна, пясък и отвесни урви, спускащи се към морето, сиви храсти, прашни кактуси. Рядко — къща или лагер. Право по курса в океана се врязваше скалист полуостров. Летях с въртолета над него и надолу от другата страна. Останалите въртолети изоставаха от мен само с няколко секунди.

Тези секунди ми бяха необходими. Нагласих автопилота на „реене“ и се промъкнах през спящите блюстители на реда. Океанът беше примерно на около десет метра долу. Огромните въртящи се перки изкарваха от него облаци пръски. Хвърлих двете чанти и се обърнах, за да направя инжекция във врата на летеца. Той се размърда и замига — антидотът на приспивателния газ действа почти мигновено, а аз бях нагласил автопилота на право летене, и се хвърлих към открития люк.

И тъкмо навреме. Въртолетът вече се движеше напред с пълна скорост, когато се оказах във въздуха. Височината не беше голяма, но все пак успях да се обърна с краката надолу, така че те първи се врязаха във вълната. Потънах, нагълтах се с вода, закашлях се, изплувах и ударих главата си в едната от непотопяемите ми чанти. Водата беше много по-студена, отколкото смятах. Започнах да треперя, а левият ми крак се схвана. Чантата ми помогна да се задържа на повърхността, така че като ритах, плясках във водата и пръсках наоколо, се добрах до втората чанта. Докато се занимавах с това, горе се раздаде мощен рев и ръмжаща хайка въртолети се понесе над мен като ангели на отмъщението. Сигурен съм, че никой от тях не погледна надолу, към водата, всички очи бяха вперени в самотния въртолет, летящ далеч напред по посока юг. Докато гледах, той се разклати и се обърна бавно по плавна дъга. Неочаквано се появи реактивен самолет с триъгълни крила, пикира до въртолета и започна да кръжи около него. Имах време, но все пак не прекалено много. На голите скали на полуострова и пустинния пясък на плажа изобщо нямаше къде да се скрия.

„Импровизирай — казах си аз, гребейки към брега и отърсвайки се от вцепенението. — Не напразно са те нарекли Хлъзгавия Джим. Измъкни се от това опасно положение.“ Схванах се целият и единственото, което исках да направя, беше да се озова под водата. После под краката ми се оказа пясък. Излязох, залитайки и задъхвайки се, на брега.

Трябваше да се скрия без странична помощ. Мимикрията е древна игра на майката природа. Раздразнените въртолети се рояха на хоризонта, когато започнах бясно, с голи ръце да разгребвам пясъка.

„Престани, — заповядах си аз и седнах да се поотпусна. — Използвай мозъка си, а не мускулите — урок номер едно.“

Ами, разбира се. Взех граната, активирах я и я хвърлих в малката яма. Гранатата се взриви напълно удовлетворително и на всички страни полетяха фонтани пясък. След нея остана хубавичък кратер, който събираше чантите. Запокитих ги там и започнах с бясна скорост да се събличам, като хвърлих дрехите си след тях. Въртолетите сигурно са си поговорили и сега обръщаха, насочвайки се отново към брега.

Чисто случайно тщестлавие ме накара да облека сутринта яркочервено долно бельо, което отдалеч можеше да мине за бански костюм. Съблякох се по тези шорти и затрупах ямата с пясък, като прикрих всичко.

През това време, когато над мен се понесе първият въртолет, вече лежах по корем и се печах на слънце като обикновен курортист. Те минаха над главата ми, построени във верига, претърсвайки местността. Седнах и ги погледах, както би направил всеки друг в такава ситуация. После те прелетяха над скалистите рифове и изчезнаха. Шумът от моторите постепенно замря в далечината.

Но не за дълго, това бе ясно. Какво да правя? Да седя мирно и да се правя на глупак. Сам си избрах тази роля и сега трябваше да я играя докрай.

Не им потрябва много време. Този, който ги командваше, им е заповядал да се построят в права линия и да претърсват океана, плажа и хълмовете. Сега се движеха бавно, разглеждайки по пътя, вероятно с помощта на силни бинокли, всеки дюйм.

Наложи се още веднъж да се изкъпя. Едва водата стигна до глезените ми и затреперих и знам, че вероятно съм посинял, когато тя се издигна по-високо. Върху главата ми се стовариха вълни и аз величаво заплувах по кучешки.

Въртолетите се върнаха и един увисна над мен, вдигайки облак пръски. Заплаших го с юмрук и изкрещях напълно натурални проклятия под звука на мотора му. Някой се показа от отворения люк и ме викаше, но не се вслушах. Помахах още известно време с юмрук, после се гмурнах и заплувах под вода, като се опитвах да накарам крака, който още не се беше схванал, да работи и за двата. Въртолетът полетя след останалите, а аз отново извърших мъчителния си път към брега, за да могат слънцето и вятърът да ме изсушат.

Как ще се измъкна оттук?