Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (19)

Глава 19

Бях в безсъзнание само част от секундата, но се оказа достатъчно, за да вържат ръцете и краката ми и да приберат цялото ми въоръжение, което намериха в мен. За тази немарливост можех да виня само себе си и своето невнимание. Умората и стимулаторите свършиха своето, тъй като ме повлякоха по тревата и ме хвърлиха до Анжела.

— Добре ли си? — изхриптях аз.

— Разбира се. И то доста по-добре от теб.

Това беше истина. Дрехите й бяха разкъсани и на някои места имаше синини от падането на земята. Някой трябваше да плати за това и да плати напълно. Чух как скърцат зъбите ми. Тя беше вързана също както и аз.

— Те помислиха, че си мъртъв — каза тя. — И аз също. — Думите й бяха пълни с такова неизказано чувство, че се опитах да се усмихна, но усмивката не се получи искрена. — Не знам колко лежахме там, аз също бях в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, вече бях вързана, а те взеха всички пистолети и целия товар от колата. После тръгнахме. Не можах да ги спра. Всичките говорят на този ужасен език.

Изглеждаха толкова отвратително, колкото звучеше и езикът им, всичките облечени небрежно, затегнати с омазнени кожени колани, със сплъстени мръсни коси и също толкова мръсни бради. Имах нещастието да погледна по-внимателно един от тях, когато изведнъж той се приближи до мен и започна да върти главата ми на всички страни, сравнявайки поизмачканата ми външност с качествената снимка на персоната ми, която имаше.

Тракнах със зъби към пръстите му, но той ги дръпна навреме. Сигурно бе един от Неговите хора. Снимката го доказваше, макар и да не знаех как е могъл да я изнамери. Нямаше съмнение, че е била направена по време на срещите ни във времето и досега я е пазил в джоба си. В този момент забелязах, че най-отвратителният и най-смърдящият от всички влюбено гледа Анжела, веднага се вкопчих в крака му, но бях отритнат като футболна топка.

Трябва да отдам дължимото на Анжела, тя винаги е била целеустремено момиче. Когато знаеше какво иска, винаги го е получавала, независимо от начина. Сега тя видя единствения път, по който можехме да се измъкнем от тази каша, и го използва. Женският чар. Без сянка на съмнение тя започна да отправя знаци на внимание към това ужасно животно. Тя не можеше да говори езика им, но езикът, на който обясняваше, беше стар като света. Обърна се с гръб към мен, усмихна се на косматото говедо и с кимване на главата го повика. Раменете й бяха изпънати назад, очарователната й фигура бе ясно очертана, бедрата срамежливо наклонени.

Разбира се, това подейства. Сред тези скотове възникна малка оживена дискусия. Но косматият повали на земята един от тях, като с това прекрати дебатите. Те ревниво гледаха как той шестваше към нея. Тя му се усмихна с цялата топлина, която можеше да изрази, и страстно протегна към него вързаните си ръце.

Кой мъж може да се съпротивлява на тази безсловесна покана? Разбира се, че не тази тромава грамада. Той разряза въжетата на ръцете й и махна ножа, когато тя протегна да развърже и краката й. Когато я дръпна за стъпалото, Анжела се надигна нетърпеливо. Той я скри в мечешките си обятия, навеждайки към нея лицето си.

Бих могъл да му кажа, че щеше да се намира в по-голяма безопасност, ако се беше опитал да целуне саблезъб тигър, но не му казах. Само аз видях какво стана после, тъй като ревнивите наблюдатели съзерцаваха само тила му. Кой би могъл да си представи, че тези нежни пръсти могат да се съберат в едно твърдо острие, и тази тънка ръка може така дълбоко да проникне в корема на това животно? Прелестно. Той продължи да пада върху нея, като само потрепера леко. Тя задържа още за миг тежестта му, после отстъпи назад и закрещя, когато той падна на земята. Прекрасна картина на женската невинност, ръцете на гърдите, широко разтворени очи, пронизителен писък от странното поведение на силния мъж, гърчещ се в краката й. Естествено, другите двама притичаха, но на лицето им растеше изразът на хладно удовлетворение. Първият носеше пистолета ми.

Анжела се зае с тях. Щом той се приближи достатъчно близо, тя хвърли в него ножа, който извади от това животно, преди да го рани. Не видях къде уцели, защото в този момент третият се затича към мен и сгънах краката си с надеждата, че ще се намери до мен. Така и стана. Изхвърлих краката напред и попаднах в коленете му, като светкавично го спънах. Щом падна, се претърколих напред и преди да успее да стане, го ударих с двете си обувки по веждата. После повторих процедурата, защото се чувствах зле. С това всичко свърши. Анжела извади ножа от неподвижната си жертва, изтри го в дрехите, после се приближи, за да освободи и мен.

— Ще убиеш ли тези, които още мърдат? — попита тя с престорена сдържаност.

— Би трябвало, но хладнокръвното убийство не е за мен. Мисля че им стига. Предполагам, че ако вземем запасите им и счупим колата им, ще бъде достатъчно. Ти беше великолепна.

— Разбира се. Ето защо и се ожени за мен. — Тя бързо ме целуна, защото малко по-късно трябваше да се обърне и да забие токчето си в челото на косматия, който започна да мърда. Той отново заспа. Приготвихме се и тръгнахме.

Няколко часа по-късно бяхме близо до целта, когато във въздуха започна да се усеща движение, което ставаше все по-силно в зависимост от предвижването ни по пътя сред скалите. Внезапно завоят ни доведе право до края на алея, която рязко отиваше надолу — обърнах бързо на две колела и се скрих зад завоя.

— Видя ли? — попитах аз.

— Разбира се — отговори Анжела, докато пълзяхме напред по корем, този път по-внимателно, и погледнахме зад завоя.

Вятърът тук беше по-силен, ръсещ широката алея от невидимия водоем някъде долу. Въздухът беше по-прохладен и макар горе да надвисваха вездесъщите облаци, по алеята нямаше мъгла, която да закрива перспективата. Срещу нас се извисяваше гора, която преминаваше в монолитна скала, на която се възвишаваше колосален черен гранит. Ерозията го бе превърнала във фантастична плетеница от кули и кулички, хората са развили това по-нататък, като са направили замък, който покриваше върха на планината.

Там имаше прозорци и врати, знамена и вимпели, стълби и подпори. Знамената бяха яркочервени, изрисувани с едва забележими черни изображения. Някои от кулите бяха боядисани и това заедно с целия ужас на конструкцията можеше да означава само едно.

— Знам, че е нелогично — каза Анжела, — но от това място ме побиват тръпки. То изглежда… трудно е да се обясни, може би „безсмислено“ е най-добрата дума за него.

— Абсолютно вярно. Това означава, че ако сме в необходимото пространство и време, то мястото, което изглежда така, трябва да е Неговата резиденция.

— Как ще стигнем до него?

— Много хубав въпрос — казах аз вместо нормален отговор. Как да се вмъкнем в този дяволски замък? Почесах се по тила, потрих челото си, но тези незаменими рецепти този път не подействаха. С крайчеца на окото си забелязах някакво слабо движение, погледнах натам, посегнах към пистолета си и спрях на половината път.

— Не прави резки движения, особено не посягай към пистолета си — спокойно казах аз на Анжела. — Обърни се, без да бързаш.

Обърнахме се заедно, стараейки се да не правим нищо, което би могло да предизвика движение в пръстите, които лежаха на спусъка. Дузина или около дузина престъпни физиономии безшумно се бяха появили зад нас и стояха с насочени към нас оръжия.

— Бъди готова да паднеш напред след мен — казах аз и се обърнах назад, за да видя още четири човека, които се появиха също толкова безшумно на алеята право пред нас. — Отменям последната заповед, усмихвай се нежно и непринудено. Ще се разправим с тях, когато се окажем сред тях.

Последното беше по-скоро морален стимулатор, отколкото ръководство за действие. Не приличащи на хората с диви погледи, от които взехме таратайката с многото колела, тези бяха много по-спокойни и твърди. Бяха облечени в еднакви сиви пластични гащиризони, които нагоре преминаваха в шлемове, закриващи главите им. Оръжията им бяха дълги като пушки, с разширен край, смъртоносни на вид. Послушно тръгнахме пред тях, когато един от тях махна с ръка към нас. Друг от членовете на този стесняващ се кръг пристъпи напред и ни огледа, но не се приближи много, за да могат другите да използват оръжието си.

— ……..? — попита той, после продължи, тъй като ние мълчахме. — ……..

— ……… — каза той на есперанто със силен акцент.

— Е, така вече е по-добре — отговорих аз на същия език. — Мога ли да ви попитам, джентълмени, защо намирате за необходимо да насочвате оръжието си срещу обикновени пътешественици като нас?

— Кои сте вие? — попита Червената Брада, като излезе напред.

— Мога ли да ви попитам същото?

— Оръжието е в моите ръце — отговори той хладнокръвно.

— Прекланям се пред логиката ви. Ние сме туристи от земята от другата страна на морето…

Той ме прекъсна с къса рязка дума.

— Това е невъзможно, тъй като и двамата знаем, че на планетата има само един материк. А сега истината.

Единствен континент? Какво се е случило с майката Земя през тези 20 000 години? Лъжата не хвана декиш, но може би истината ще подейства? Понякога се случва.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че сме пътешественици във времето?

Това улучи целта. Той изглеждаше озадачен, докато в същото време сред хората, които стояха по-близо и чуха какво казах, започна движение. Червената Брада ги погледна строго, преди да проговори отново.

— Какво отношение имате към Него и към съществата горе, в града?

Много зависеше от отговора ми. Истината вече свърши своето, трябваше да го направи и този път. Освен това, той каза „същества“, а това можеше да бъде ключът към отговора. Не мога да повярвам, че тази мълчалива и дисциплинирана сила е на страната на врага.

— Трябва да Го убия и да проваля плановете им.

Това даде необходимия ефект, някои от хората дори отпуснаха оръжията, които преди това оформяха една линия. Червената Брада измърмори някаква заповед и един от хората бързо тръгна нанякъде. Стояхме мълчаливо, докато се връщаше със зелен метален куб с размерите на главата му, който подаде на командира. Сигурно кубът беше кух, защото го носеше с лекота. Червената Брада вдигна куба.

— Имаме ги повече от стотина. Те ги пускаха от небето цял месец и всички са абсолютно идентични. Мощен радиосигнал отвътре ни довеждаше до тях, но не можахме нито да разрежем, нито да разрушим метала. На външната страна на петте страни на куба е нанесен текст на различни езици. Тези, които знаем, съобщават едно и също: „Предайте това на пътешествениците във времето.“ На дъното има още два надписа, които не можахме да прочетем. Вие ще можете ли?

Той внимателно ми подаде куба и аз го взех още по-внимателно, тъй като всички оръжия бяха насочени към мен с невероятна точност. Металът се оказа излъчващ, превъзхождайки твърдостта на сплавите, използвани за атомните космически лайнери. Внимателно обърнах куба с дъното нагоре и веднага прочетох двата реда, преди да върна куба.

— Мога да ги прочета — казах аз и всички се учудиха на промяната в гласа ми. — Първият ред гласи, че Той и хората му ще напуснат този отрязък на времето точно 2.7 дни след пристигането ми тук.

Раздаде се мърморене, а Анжела прекъсна Червената Брада със същия въпрос.

— А какво пише на втория ред?

Опитах се да се усмихна, но усмивката ми излезе крива.

— О, да. В него се казва, че планетата ще бъде разрушена от ядрени взривове, щом напуснат.