Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (17)

Глава 17

Тряс! Беше като падане в сауна и „падане“ беше най-подходящата дума за това. Горещи облаци изпарения се вдигаха около нас и невидимата повърхност можеше да бъде на десет метра или на десет мили под нас.

— Включи гравитатора си — извиках аз, — моят остана в несъществуващия деветнайсети век.

Може би не трябваше да викам, защото Анжела включи уреда на пълна мощност за издигане и се изплъзна от нежните ми обятия като хлъзгава змиорка. Хванах единия й крак и бясно се вкопчих в него с двете си ръце някъде над обувката на скафандъра. Тази част бързо се смъкваше от крака й.

— Бих искала да не правиш това — извика тя.

— Напълно съм съгласен с теб — несвързано промърморих аз през плътно стиснатите си устни.

Комбинезонът започна да се опъва и се опъваше, докато кракът не стана два пъти по-дълъг от нормалната си дължина и започнах да подскачам нагоре, после отново надолу, като че ли висях на ластик. Бързо погледнах надолу, но там се виждаше само плътна мъгла. Материалът, от който беше направен скафандърът, беше здрав, но никога не е бил подлаган на такова разтягане. Нещо трябваше да се направи.

— Спри издигането! — извиках аз и Анжела мигновено реагира.

Падахме свободно и щом движението се забави, кракът на скафандъра се скъси и ме изхвърли нагоре, в обятията на Анжела.

— Хм…! — можах само да кажа.

Тя погледна надолу, извика и отново включи гравитатора на пълна мощност. Този път не бях готов и затова се изплъзнах от обятията й и сега падах към твърдия ландшафт, който внезапно се откри долу.

За тези части от секундата, които ми бяха отпуснати, направих малкото, което можах. Разпрострях се във въздуха, разтворих широко ръце и крака и се постарах да се приземя направо по гръб. И почти успях преди удара. Всичко притъмня пред очите ми, бях сигурен че съм загинал, тъмнина изпълни мозъка ми, проблесна последна мисъл. Не беше само съжаление, че малко съм направил, но и че някои неща съм могъл да правя и малко по-често.

Едва ли съм бил в безсъзнание повече от няколко секунди. Устата ми беше пълна с кал с неприятен вкус, изплюх я, изчистих очите си и се огледах.

Плувах в полутечно море от кал и вода, от което излизаха големи мехури и тихо се пукаха. Те излъчваха зловоние. Дистрофна тръстика и водни растения растяха по бреговете.

— Жив съм — закрещях аз. — Жив съм!

Падайки върху сироповидната повърхност разпределих удара по цялата повърхност на гърба. Болката пулсираше някъде, но вероятно нищо не беше счупено.

— Изглежда, че там е много отвратително — каза Анжела, като се рееше във въздуха на няколко фута от главата ми.

— Именно толкова отвратително, колкото изглежда оттам, и ако не възразяваш, бих искал да се измъкна оттук. Не би ли могла да се спуснеш, за да се хвана за глезените ти, което ще ти позволи да ме извадиш с такъв звук, с какъвто измъкват ботуши от кал?

Тресавището със силно пльоскане се вкопчи в мен, за да ме задържи. И едва след като се съпротивлява малко, ме пусна и въздъхна високо. Висях на глезените на любима си, докато дрейфирахме над явно безкрайното блато, което се губеше в мъглата на всички страни.

— Виж там, направо! — извиках аз. — Като че ли има канал с течаща вода. Струва ми се, че малко измиване и почистване няма да ми навредят.

— Тъй като вече достатъчно се измъчих с теб, не мога да не се съглася.

Течението беше слабо, но все пак го имаше, доколкото можех да съдя по плуващия покрай нас ствол. Сред ленивия поток имаше златист пясъчен остров, като че ли приготвен специално за нас. Скочих веднага щом Анжела се спусна. Тя още не беше успяла да се приземи, когато вече се бях съблякъл и стържех от себе си мръсотията, стоейки във водата, Изплувах, като плюех вода, и видях, че тя е свалила запарващия си комбинезон и реши дългите си къдрици, които в този момент изглеждаха руси. Беше прелестно, изпълниха ме всякакви романтични мисли, когато яростен огън прониза опашката ми и се катапултирах от водата, като скимтях като куче, на което са притиснали опашката с вратата. Привлекателната и женствена Анжела си оставаше Анжела, гребенът моментално се смени с пистолет и в момента, когато докоснах пясъка, гръмна единствен точен изстрел.

Докато прикрепяше превръзката над двойната редица зъби на бута ми, погледнах рибата, наполовина осакатена от изстрела, но все още мърдаща, която беше сбъркала малко в избора на обяд. В широко разтворената й уста имаше повече зъби, отколкото в склада на зъботехнически кабинет и в бързо премрежващите се очи определено блестеше дяволско огънче. Хванах я за опашката, за да избегна хапещата й челюст и я хвърлих далеч във водата. Това послужи като сигнал за начало на такова бурно вълнение на повърхността и съдейки по частите от телата, които се показваха на повърхността и отново се хвърляха във водата, разбрах, че съм бил атакуван от един от най-малките екземпляри.

— 20 000 години развитие не са донесли никаква полза на тази планета — казах аз.

— Изплакни се хубаво, а аз ще охранявам. После ще обядваме — винаги практична жена.

Докато се чистех, тя стреляше в по-упоритите хищници, включително и една голяма риба с дебели страни и рудиментни крайници, която клатушкайки се, излезе от водата, за да обядва с мен. Вместо това ние я изядохме, от хълбоците й насякохме прекрасни парчета филе, което хубаво се изпече под лъчите на топлинния прожектор. Анжела предвидливо беше взела със себе си бутилка от любимото ми вино, което направи обяда незабравим. След това въздъхнах, оригнах се и удовлетворено изтрих устните си.

— Неведнъж си спасявала живота ми през последните 20 000 години — казах аз. — Затова повече не ти се сърдя, че бях толкова внезапно отнесен в тази парна баня вместо да се върна в Корпуса. Но можеш ли поне да ми обясниш какво се е случило и какво ти е казал Койцу?

— Стремеше се да наговори много неща, но разбрах същността. Той е работил със своята машина на времето, или както там я наричат, и е съпровождал скоковете ти във времето, също както и този, когото ти квалифицираш като враг и наричаш Той. Врагът ни е направил нещо с времето, създал е вероятностна примка, която трае пет години, след това се е доближила до предела си. Тогава Той е напуснал колабиращата примка, а ти не. Ето защо Койцу ме изпрати в миналото няколко минути преди тя да се анихилира, за да те измъкна. Даде ми данните на темпоралната спирала, които ще ни позволят да Го съпровождаме в това време. Попитах какво трябва да правим тук, а той все мърмореше: „Парадокс, парадокс“ и не ми отговори. Имаш ли някаква представа за това, което трябва да стане?

— Всичко е доста просто. Трябва да Го намерим и да го убием. Два пъти се опитах да го направя: първият път стрелях в него, вторият пуснах в ход гранатите, но и двата пъти не успях. Може би третият път ще ми провърви.

— Може би си струва да ми отстъпиш грижите за Него — меко произнесе Анжела.

— Прекрасна идея. Ще го унищожим заедно. Достатъчно много вече ми омръзна това преследване във времето.

— Как ще го открием?

— Много лесно, ако имаш енергетичен детектор на времето.

Благодарение предвидливостта на Койцу, детектор имаше. Анжела ми го подаде.

— Едно прещракване с превключвателя и стрелката ще ни покаже къде се намира врагът ни — натиснах превключвателя, но освободих само малко кондензирана влага, която изтече на дланта ми.

— Изглежда не работи — каза Анжела, като се усмихваше ласкаво.

— Или е така, или в този момент не използват темпоралната спирала — порових се аз в снаряжението си. Трябваше да оставя скафандъра си и някои други неща в 1807 година, но Хлъзгавия Джим никога не се разделя с изкривителя си. Гордеех се с приспособлението, което изобретих сам, и това беше една от вещите, които Той не ми взе. Устойчив на различни среди, не можеше да работи само в разтопен метал. Компактен, не по-голям от длан, можеше да определя и най-малките проблясъци на радиация в огромен диапазон честоти. Включих го и извърших обичайния контрол.

— Много интересно — казах аз и опитах на радиочестотите.

— Ако веднага не ме просветиш, повече никога няма да ти спасявам живота.

— Ще се наложи, тъй като си безкрайно влюбена в мен. Намерих два източника, единият от които слаб и много далечен. Другият не може да е далеч и се прослушва в голям диапазон честоти, включително атомно излъчване, топлина, а също така и радиопредаване. И още нещо много настойчиво. Извади крема си срещу слънчево изгаряне, ултравиолетовото излъчване е в максимума си. Хващам се на бас, че вече сме изгорели.

Намазахме се с крем и въпреки жегата облякохме достатъчно дрехи, за да се защитим от невидимото излъчване, което се лееше от покритото с облаци небе.

— Странни неща стават на Земята — казах аз. — Излъчването, влажният климат. Страхувам се…

— А аз не. След изпълнението на мисията ще можеш да проведеш палеонтологични изследвания. Нека първо да Го убием.

— Решително казано. Надявам се, че няма да възразяваш, ако наглася апаратурата така, че еднакво да можем да оценим предимствата на гравитатора.

— Звучи смешно — каза тя, като освобождаваше ремъците.

Леко като въздух, сиамското приспособление ни вдигна над морето от кал и ни понесе по посока на забелязаната активност. Калта и тресавището продължаваха достатъчно дълго и започнах да се въртя в ремъците, докато накрая се появи земя. Първо бяха само камъни, подаващи се от водата, после каменисто плато. Необходима беше още малко енергия, за да ни издигне над края му и индикаторната стрелка бързо запълзя надолу.

— Скоро ще ни се наложи да вървим пеша — казах аз, — което поне е по-добре, отколкото плуването.

— Само ако животните на сушата не са като тези във водата.

Моята Анжела винаги е оптимистка. И докато търсех по-солен отговор, купчината камъни отпред се озари от пламъче светлина, след което последва рязка болка в крака ми.

— Ранен съм! — закрещях аз повече от учудване, отколкото от болка: протягайки се към превключвателите на гравитатора, видях, че Анжела вече е намалила мощността.

Спуснахме се на голяма купчина камъни, забавяйки ход, и в последния момент спряхме. Стъпих на един крак под прикритието на един голям надвиснал камък и мислех как да взема индивидуалната си аптечка, докато в същото време Анжела вече беше разкъсала дрехата на крака, посипала с антисептик, вкарала обезболител и сондираше раната. Винаги ме изпреварваше във всичко, но никога не се отнасяше с неуважение към мен.

— Малка отворена рана — обяви тя, обработвайки крака ми с аерозол. — Бързо ще зарасне, в това няма съмнение. Не се облягай на него, а аз ще убия нападателя, който и да е той.

Отслабнах от лекарствата и преди да отговоря, тя безшумно изчезна сред камъните. В света няма нищо подобно на обичлива и нежна жена, която в същото време е и хладнокръвна убийца. Макар аз да носех панталони, пистолети носехме и двамата.

Скоро след изчезването й се чуха взривове, шум от търкалящи се камъни и след известно време няколко ужасни вика, които веднага се смениха с гробно мълчание. Трябваше да отдам дължимото на доблестта на Анжела, и нито за секунда не се усъмних в безопасността й. Задрямах, сразен от лекарствата, циркулиращи в кръвта ми, и се събудих едва когато почувствах, че дърпат ремъците на гравитатора ми. Извиках и отворих очи. Срещу мен беше Анжела.

— Може ли да попитам какво стана? — попитах аз.

Тя се намръщи.

— Там имаше само един човек. Не намерих други. Това е нещо от рода на ферма, някакъв цех и житно поле. Трябва да съм се подхлъзнала. Свалих го на земята, а после едва се сдържах да не го убия, докато лежеше в безсъзнание.

Целунах я, когато ставахме.

— По-съзнателно, сладката ми, моля те. Някои от нас са се родили с това, а други са го придобили изкуствено. Резултатът е един и същ.

— Не мисля, че това ми харесва. В миналото наистина бях способна на това.

— Някога всички ние ще станем цивилизовани.

Тя въздъхна и кимна, а после бързо ме целуна по бузата.

— Възможно е да си прав. Но само щеше да ни бъде интересно да го разкъсаме на малки парченца.

Сега бяхме над сипея и над господстващата канара. Тук, на върха, имаше малко плато, на което се намираше ниско здание, построено от циментирани камъни. Вратата беше отворена и се промъкнах през нея, опирайки се на рамото на Анжела. Вътре се процеждаше слаба светлина, която влизаше през малките прозорчета и откриваше голяма стая с две пейки покрай стените. На едната от тях лежеше вързан човек, който мърдаше и мърмореше нещо през парцала в устата си.

— Лягай в другото легло — каза Анжела, — а аз ще погледам дали мога да измъкна нещо човешко от това ужасно същество.

Вече направих първите няколко крачки към пейката, когато изведнъж една мисъл проникна в объркания ми мозък и спрях като закопан.

— Легла. Те са две? Тук трябва да има още някой.

Отговорът застина на устните на Анжела, тъй като на вратата зад нея някой се появи, стреляйки от още по-шумно оръжие.