Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (14)

Глава 14

Беше ме страх. Човек, който твърди, че никога не е изпитвал страх, е или лъжец, или луд. Достатъчно често съм изпитвал това чувство, за да разпозная аромата му. Но никога не съм чувствал такава желязна тежест като сега. В жилите ми течеше ледена вода, сърцето ми биеше силно в гърдите, краката ми като че ли бяха пуснали корени в земята. Със съзнателно усилие се овладях — не лек подвиг — и се раздрусах както трябва.

— Отговаряй, мозък — изкомандвах аз, — какво е това заешко треперене? Напълнил си гащите? Тяло и душа, вие вече сте попадали в различни произшествия. Било е и по-зле, но се измъкнахме от всичко това. И като правило с победа. Какво ново има сега?

Отговорът дойде много бързо.

Аз, стоманеният гризач, винаги съм действал под пода на обществото, винаги по своему, на собствен риск. На ура!

Но сега на карта бе заложено прекалено много.

Прекалено много човешки същества зависят от действията ми. Прекалено много? О, небеса! На карта е заложено цялото бъдеще на Вселената. Просто не ми се вярва.

— Не си вярвай тогава — измърморих аз, като ровех в аптечката. Ако мисля през цялото време за този залог, то нямаше да рискувам и изобщо нищо нямаше да направя. Никога през живота си не съм прибягвал до изкуствени емоции, но всичко има начало. Държах в себе си хапчета „берсерк“ като амулет, за да знам, че са тук, ако някога потрябват, и затова никога не съм се възползвал от тях. До днешния ден. Отворих шишенцето и издухах праха от хапчетата.

— Излез да се бием, Джим — казах аз и глътнах таблетката.

Тези таблетки навсякъде са незаконни. И правилно. Не само защото бързо се пристрастяваш и физически, и психически към тях, но и поради социални мотиви. В това желатиново хапче е затворена особена форма на безумие — състав, който разтваря съвестта и морала на цивилизования човек. Оставаш без морал, без съвест. И без страх. Нищо, освен едно разюздано „Аз“ и твърдата увереност в собствената мощ и правота, божественото разрешение да се прави всичко, което желаеш, като не изпитваш съжаление и страх. Политиците, натъпквайки се с „берсерк“, сваляха правителства и управляваха империи. Спортистите биеха всички рекорди, като при това често погубваха и себе си, и противниците си. Не беше много приятно.

Много е приятно. Изпитах късо бодване на съвестта, докато не почувствах как химикалите вземат контрол над мозъка ми, но това стана много бързо.

— Дойдох за теб, Ти! — казах аз, усмихвайки се с неподправена ярост.

Това беше най-възхитителното от изпитаните някога от мен усещания — усещането за неограничена мощ, пречистващ вятър, разхождащ се по всички прашни ъгълчета на мозъка ми. Прави каквото искаш, Джим, каквото пожелаеш, защото си единствената истинска сила на този свят. Колко сляп съм бил през всичките тези години! Уродливите предразсъдъци на морала, незначителните привързаности, разрушителната любов към ближния. Какъв инвалид съм бил! Сега обичах себе си, защото съм Бог. Накрая разбрах значението на Бога, за когото винаги са говорели древните религии.

Аз съм единствената сила в цялата вселена. А Той, в тази сграда отпред, мисли тщеславно като смъртен, че може да ме надмине по могъщество, да ме спре и дори убие. Е, какво пък, да видим ще изпълни тези идиотски планове.

Разходих се наоколо. Достатъчно здрава сграда, без охрана, вероятно натъпкана с различни детектори. Да се промъкна тайно по околен път? Не е разумно. Единственото ми предимство е внезапността и способността да бъда абсолютно безмилостен. Въоръжен съм добре — ходеща машина на смъртта, и никой не може да ме спре. Ще мога лесно да вляза, хората непрекъснато влизат и излизат, всичките с униформи като мен. Отвътре като от кошер се носи деловито бръмчене и шум. Разтревожи ги нападението на вратата. Трябва да ударя сега, докато са разтревожени. Оръжието ми е наред и в бойна готовност, завършвам ленивата си обиколка на сградата и се насочвам към белите каменни стъпала на парадния вход.

Катедралата беше огромна. Сега, с изхвърлени пейки и цялото религиозно оборудване, изглеждаше още по-голяма. Закрачих напред по дългата зала на храма, сякаш всичко наоколо ми принадлежеше — всъщност така си и беше. Оръжието ми е готово, точно под ръка. Залата беше пуста, цялата дейност се беше съсредоточила в аспидата, където обикновено се намираше олтарът. Сега го нямаше. Вместо него беше поставен инкрустиран трон. На трона седеше Той. Високомерен от съзнанието за властта си. Навеждаше се напред с гигантското си червено тяло и даваше заповеди на помощниците си долу. В трансепта на храма имаше дълга маса, затрупана с карти и документи и обкръжена от красиво облечени офицери. Те явно слушаха заповедите на човек с обикновена синя куртка. Беше дребен на ръст, челото му пресичаше черен блестящ кичур коса. Съдейки по описанието, това беше тиранинът Наполеон, както си и мислех, той просто предаваше на подчинените си Неговите инструкции. Усмихвайки се, хванах оръжието си.

Познати преливания на светлина привлякоха вниманието ми към по-малката аспида, разположена отдясно. Там имаше апаратура за темпорална спирала, около която се суетяха заети с работата си техници. Те скоро щяха да умрат, както и всички тук. Ще имам транспорт да се измъкна от тази варварска епоха. Ще се наложи да им оставя за спомен малка атомна бомба. Краят е съвсем близо.

Когато се приближих до масата, никой не ми обърна и най-малко внимание. Ще се наложи първо да използвам приспивателен газ, защото ще подейства едновременно на всички. После, когато се разправя със стопанина, ще имам колкото искам време, за да се заема с робите.

Една ударна граната и две термитни. Активирах ги с палец и ги хвърлих — едно, две, три — по широка дъга в коленете Му. Докато бяха още във въздуха, започнах да хвърлям на масата, под шокираните погледи на офицерите шепа след шепа газови гранати. Те съскаха и се пукаха, а аз вече се бях обърнал и пуснал в ход игличния пистолет — не дай Боже да се повреди апаратурата, — за да се справя с техниците до темпоралната спирала.

Всичко беше свършено за няколко секунди. Падна последното безчувствено тяло и настъпи тишина. Преди да се обърна, хвърлих няколко гранати към входа на залата, за да може всеки влизащ да попадне в газов облак. После погледнах Него.

Превъзходно! Колона от ревящ огън отвън, а в средата нещо, което можеше да бъде и човек. Тронът също гореше и стълб дебел дим се виеше и издигаше нагоре към гигантския купол.

— Ти си разбит! Той! Разбит! — закрещях аз, навеждайки се през масата, за да видя по-добре. Той не преживя това нападение.

Наполеон вдигна глава от масата и седна.

— Не се правете на идиот — каза той.

Без да губя време за размишления, се опитах да го убия, но той беше готов и стреля от тръбовидно оръжие, скрито в дланта му, преди мен. В лицето ми удари огън, след това изтръпна, изтръпна и цялото ми тяло, изгубих контрол над него и паднах с лице върху масата. Не чувствах и ръцете на Наполеон, когато ме обърна по гръб. Гледаше ме отгоре, усмихваше се и се смееше победоносно. И в смеха му имаше значителна част безумие. Гледаше ме в лицето, в очите, които все още можех да движа, очаквайки, че ще изскочат от орбитите си, когато накрая разбера всичко.

— Поразително — закрещя Той. — Ти едва сега съобрази правилно. Той — това съм Аз. Ти загуби. Ти изгори, унищожи този чудесен андроид, неговото единствено предназначение беше да те излъже, да те накара да действаш именно така. Всичко тук — дори самото съществуване на този свят, тази примка на времето, бяха само капан за теб. Нима си забравил, че тялото е просто черупка за мен, за вечния Мен? Мозъкът ми победи смъртта и живее вечно. Сега той имитира безумния император. Той никога не е знаел какво е това истинско безумие.

Ти изгуби, а Аз спечелих навеки!