Метаданни
Данни
- Серия
- Стоманения плъх (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stainless Steel Rat Saves the World, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
„Орфей“, София, 1992
Превод: „Орфей“, 1992
Поредица „Американска фантастика“ №9
История
- —Добавяне
- —Корекция от hammster
Глава 11
Докато се опитвах да разбера какво можеше да означава това, през тълпата се промъкна човек с прости дрехи от кафява кожа и заповяда на тълпата да млъкне.
— Разотивайте се по домовете си! Сега ще дойдат жабите и ще ви избият. И на никого нито дума за това. Ако не искате да увиснете на градската врата.
Възбудата се смени със страх и народът започна бързо да се разотива. Само двама човека се промъкваха през оредяващата тълпа, защото искаха да вземат разхвърляното вътре оръжие. Приспивателният газ вече се разсея, затова не им попречих. Първият, приближавайки се до мен, повдигна два пръста към шапката си.
— Отлично направено, сър, но трябва по-бързо да се махате, защото някой може да е чул изстрелите.
— Къде да отида? Никога през живота си не съм бил в Оксфорд.
Той бързо ме огледа от главата до петите, както и аз него. И взе решение.
— Елате с нас.
И много навреме. Защото, когато ние, натоварени с оръжията, се вмъкнахме в странична уличка, вече чувах тежките стъпки на маршируващи по моста ботуши. Но спътниците ми бяха местни жители, знаеха всички завои и преходни дворове и доколкото можех да съдя, почти нищо не ни заплашваше. Тичахме в пълно мълчание почти час, докато не стигнахме голям хамбар, който очевидно беше нашето местоназначение. Влязох след останалите и оставих сандъка си на пода. Когато се изправих, мъжете, носещи оръжията, хванаха ръцете ми, а човекът в кожените дрехи допря до гърлото ми изключително остър нож.
— Кой сте вие? — попита той.
— Казвам се Браун. Джон Браун. От Америка. А вие как се казвате?
— Брюстър — след това продължи, без да променя тона. — Как смятате, защо да не ви убием като шпионин?
Спокойно се усмихнах, за да му покажа колко глупава е тази мисъл. Но вътрешно не бях съвсем спокоен. Шпионин? Защо пък не? Какво мога да отговоря? Мисли бързо, Джим, ножът убива толкова сигурно, колкото и атомната бомба. Какво ми е известно? Френските войници окупират Оксфорд. Това значи, че те са стъпили в Англия и са я завзели, или част от нея. Съществува съпротива на това нашествие и хората, които ме държат, са доказателство за това.
— Изпълнявам секретна задача тук — това винаги е полезно. Ножът продължаваше да е притиснат до гърлото ми. — Америка, както знаете, поддържа каузата ви.
— Америка помага на французите. Така каза вашият Бенджамин Франклин.
— Да, разбира се, мистър Франклин носи огромна отговорност. Франция е прекалено силна, за да се борим сега с нея, затова я поддържаме. Това е на повърхността, но има хора като мен, които ви идват на помощ.
— Как ще го докажете?
— Какво мога да направя? Документите могат да се подправят. При това е смъртно опасно да се носят и вие не бихте им повярвали. Но имам нещо, което говори само за себе си. Отивам в Лондон, за да го доставя на определените хора.
— На кого? — ножът едва-едва се помръдна.
— Няма да ви кажа. Но по цяла Англия има хора като вас, хора, които искат да махнат ярема на тираните. Свързахме се с някои от тези групи. И в мен е доказателството, за което говорех.
— И какво е то?
— Злато.
Това — напълно вероятно — ги обърка. Почувствах как хватката върху ръцете ми отслабна. И започнах да доразвивам успеха си.
— Никога не сте ме виждали преди и вероятно никога повече няма да ме видите, но мога да ви окажа финансова помощ за купуването на оръжия, подкупването на войници, помощи за затворниците. Защо според вас днес нападнах тези войници — пред всички? — попитах, като се подчиних на внезапен импулс.
— Кажете ни — отговори Брюстър.
— За да се срещна с вас.
Бавно огледах учудените им лица.
— По всички части на света има лоялни англичани, които ненавиждат завоевателите и ще се борят, за да ги изхвърлят от тези зелени брегове. Но как да ги намерим и да им помогнем? Току-що ви показах единия начин — и ви снабдих с оръжие. Сега ще ви дам и злато за продължаване на борбата. Така, както аз ви се доверявам, така и вие трябва да ми се доверите. Ще имате достатъчно злато и ако пожелаете, ще можете да се измъкнете оттук и щастливо да изживеете живота си на някое друго място. Но мисля, че няма да го направите. Рискувахте живота си заради тези пушки и ще постъпите достойно. Ще ви дам златото и ще си отида. Вярвам ви… — и млъкнах, като им предоставих възможността сами да завършат фразата.
— Според мен всичко е правилно, Брюстър — каза един от мъжете.
— Според мен също — подкрепи го друг. — Дай да вземем златото.
— Ще взема златото, ако има какво да се вземе — каза Брюстър, като свали ножа, но си остана подозрителен. — Може би всичко това е лъжа.
— Може би — бързо казах аз, преди той да започне да къса кончето на съшитата ми история, — но не е така. И при това няма никакво значение. Днес през нощта ще видите как заминавам и повече никога няма да се срещнем.
— Златото — каза моят страж.
— Дайте да го погледнем — каза неохотно Брюстър. Блъфът ми успя. Сега се хвана.
Възможно най-старателно отворих сандъка, в бъбреците ми се опираше пушка. Злато имах. Това беше единствената правдива част на разказа ми. То лежеше разпределено в множество малки кожени кесийки, предназначени за финансиране на действията ми. Което и започна сега. Извадих една и тържествено я предадох на Брюстър.
Той изсипа на дланта си няколко блестящи парченца и всички ги зяпнаха. Аз продължавах да ги притискам:
— Как да стигна до Лондон? По реката ли?
— По всички шлюзове на Темза има часови — отговори Брюстър, като все още продължаваше да гледа златния пясък в дланта си. — Няма да стигнете по-далеч от Ейбингтън. Само с коне, по околните пътища.
— Не познавам околните пътища. Необходими са ми два коня и някой, който да ме води. Както знаете, мога да платя.
— Ще ви заведе Люк — каза той, вдигайки най-накрая поглед. — Преди е бил превозвач на камъни, ще ви заведе само до стените. Французчетата са прекалено много, по-нататък продължавайте сам.
— Отлично.
И така, Лондон е окупиран. А останалата Англия?
Брюстър излезе, за да се погрижи за конете, а Гай извади малко груб хляб и сирене, а също така и ейл, който се оказа доста приемлив. Заговорихме се, по-точно говореше той, а аз слушах, като само от време на време вмъквах по някоя дума. Опасявах се да задавам каквито и да е въпроси от страх да не демонстрирам почти пълното си невежество. Но картината постепенно започна да се прояснява. Англия беше напълно окупирана и умиротворена, така е вече от няколко години. Точно колко — не беше ясно, макар борбата все още да продължаваше в Шотландия. Спомените за нахлуването бяха мрачни. Имаше някакво огромно оръдие, което е причинявало ужасни разрушения, единствена битка, в която е била унищожена ескадрата на Канала. Зад всичко това чувствах Неговото раздвоено копито. Историята се пишеше отново.
Но това минало не беше миналото на бъдещето, от което пристигнах. От мислене на тази тема главата ми започна да се цепи от болка. Може би този свят съществуваше в примката на времето, отделно от основния поток на историята. Или това беше алтернативен свят. Професор Койцу би се оправил, но мисля, че нямаше да му хареса да бъде изваден от черната кутийка, за да отговаря на въпросите ми. Трябваше да се оправям без негова помощ. Мисли, Джим, накарай зъбчатките в старият ти череп да се размърдат. Та нали се гордееш с това, което наричаш свой разум, тогава го използвай за нещо друго освен мошеничество. Трябваше да има някаква логика.
А: В бъдещето това минало не съществуваше.
Б: Точно сега съществува, но,
В: Може би това означава, че присъствието ми тук унищожава това минало и самия спомен за него. Не мога да си представя как може да се постигне това, но самата мисъл излъчваше такава топлина и увереност, че се хванах за нея. Джим ди, Грийс, Творец на Историята, Спасител на Света. Прекрасна картина — и я лелеях, дремейки на сеното — много скоро се събудих, като се почесвах от нашествието на многобройни насекоми, пълзящи по разгорещеното ми тяло.
Конете докараха едва след настъпването на тъмнината и решихме, че най-добре е да тръгнем на разсъмване. Успях да измъкна от сандъка си средство против насекоми. И затова се наслаждавах на относително спокойна нощ преди сутрешното яздене.
Това яздене! Бяхме на път три дена, преди да стигнем Лондон и дори на задника ми върху едни рани излизаха нови. Добродушният ми компаньон явно получаваше невероятно удоволствие от пътешествието, разглеждайки го като своего рода разходка, и непрекъснато говореше за местността, по която минавахме, а вечер в гостилниците се напиваше до козирката.
Преминахме Темза над Хенли и направихме дълъг обход от юг, като се придържахме по-далеч от по-значителните центрове. Когато отново се приближихме до Темза при Саутварк, видяхме пред себе си целия Лондонбридж, а зад него покривите и кулите на Лондон. Доста трудно беше да се видят заради високата стена, минаваща по противоположния бряг. Стената беше гладка като стъкло и силно се различаваше по завършеност от останалия град. Хрумна ми неочаквана мисъл.
— Нали това е нова стена — казах аз. — Така ли е?
— Да. Завършиха я преди две години. Много умряха на нея, между тях жени и деца. Те събраха всички на този строеж като роби. Стената обкръжава целия град. Не беше необходима на никого, просто той е луд.
Тази стена беше необходима и макар вниманието към моята особа да ме ласкаеше, стената все едно не ми харесваше. Тя беше построена заради мен — за да не ме пусне вътре.
— Трябва да намеря някой тих хан.
— Гостилницата „Георг“, ето там — той силно примляска, — при това има прекрасен ейл, дори отличен.
— Тя става само за вас, а на мен ми е необходима до реката и да гледа към този мост.
— Знам такова място. „Шопар и дропла“, на Пикълхерин стрийт, в самото начало на Уайн Лайм, там също има прекрасен ейл.
Всяко отвратително питие според вкусовете на Люк беше прекрасно, щом съдържаше някакъв алкохол. Така или иначе „Шопар и дропла“ беше идеална за нас. Долнопробно заведение с напукана фирма над вратата, изобразяваща приготвили се за бой невероятни свиня и птица. Отзад имаше порутен пристан, където можеха да акостират жадните лодкари. Получих стая с прозорци към реката. Заведох коня си в конюшнята и заключих вратата с резето, след като се спазарих за наема, и разопаковах електронния телескоп. С негова помощ получих едра, ясна, подробна и не много радостна картина за града зад реката.
Беше обкръжен от десетметрова стена от здрави тухли и камък, несъмнено натъпкана с всякаква наблюдателна апаратура. Ако се опитам да проникна под или над нея, вероятно ще ме забележат. Трябваше да забравя за стената. Единствената гледка, която се откриваше от наблюдателния ми пост, беше противоположният край на Лондонбридж, и внимателно го изучих. Движението по моста беше бавно, защото всички бяха претърсвани най-щателно, преди да бъдат пуснати вътре. Отвеждаха хората един след друг през вратата вътре в помещението, построено в стената. Доколкото виждах, всички се връщаха, но какво щеше да стане с мен? Какво става там, вътре? Трябваше да изясня този въпрос. Долу е най-подходящото място за това.
Всички обичат щедрите хора, и аз станах такъв.
Едноокият стопанин успя да намери в мазето си бутилка сносен кларет за мен, като мърмореше и се подсмихваше под нос. Местните хора бяха повече от доволни, поглъщайки кана след кана ейл. Тези съдове бяха направени от кожа, импрегнирани с катран, който добавяше към букета определена пикантност, но потребителят явно не възразяваше. Най-добрият ми информатор беше говедар с четинеста брада, на име Куини. Той беше един от тези, които караха говедата от фермите към кланиците, а също така помагаше на касапите в кървавите им дела. Както можете да се досетите, чувствителността му не беше от най-силните, което не можеше да се каже за способността му да пие. Напивайки се, той си развързваше езика, а аз поглъщах всяка негова дума. Влизаше и излизаше от Лондон всеки ден и като отделях парченце по парченце необходимата ми информация от потока цинизми и ругатни, постепенно си съставих точна, както се надявах, представа за процедурата на пропуска.
Имаше обиск, това и сам можех да видя през прозореца, понякога щателен, понякога повърхностен. Но една част от този ред никога не се променяше.
Всеки, който влизаше в града, трябваше да пъхне ръката си в стената на караулното помещение. Нищо повече. Просто да я пъхне. Нищо да не пипа, просто да я пъхне вътре до китката и отново да я измъкне.
Размишлявах над това, без да обръщам внимание на взривовете мъжествени приветствия около себе си, и си пиех виното. Какво можеха да открият така?! Може би отпечатъци от пръстите? Но аз винаги съм използвал лъжливи отпечатъци и съм ги сменял три пъти от последната операция. Температурата? Алкалността на кожата? Пулса или кръвното налягане? Дали пък жителите на това мъгливо минало не се отличават с някакви особени телесни характеристики? Напълно възможно бе да се очакват някакви изменения за повече от трийсет хиляди години. Трябваше да узная сегашните характеристики.
Успях да го измисля. Направих детектор, който можеше да записва всички тези характеристики, и го закрепих под дрехите си. Приемникът беше замаскиран като пръстен, който носех на дясната си ръка. Следващата вечер стисках ръка на всеки, на когото можах, и като взех чашата си, се върнах в стаята си. Записите бяха точни в пределите на 0.0006%. И бяха много показателни. Собствените ми данни доста добре се вместваха в пределите на естествените отклонения.
„Не мислиш, Джим — обвиних отражението си във вълнистото огледало. — Трябва да има някаква причина за тази дупка в стената. И тази причина е някакъв детектор. Въпросът е в това, какво открива? — Обърнах гръб на отражението си. — Хайде, хайде, не се отклонявай. Ако не можеш да отговориш така, обърни всичко наопаки. Какво изобщо може да се открие?“
Така тръгна по-добре. Извадих лист хартия и започнах да правя списък на всичко, което може да бъде забелязано и измерено, като започнах направо с честотите. Светлина, топлина, радиовълни и т.н., след това преминах към вибрациите и шума, радарните отражения, към всичко, без да се опитвам да приложа всичките тези неща към човешкото тяло. Още е рано, ще се заема с това, когато направя списъка колкото може по-подробен. Изписах целия лист, победоносно си стиснах ръка и го препрочетох.
Нищо. Отново изпаднах в отчаяние, хвърлих списъка настрани, след това отново го взех. Нещо чуто или имащо отношение към чутото от мен за Земята от професор Койцу. Ами да! Койцу каза: „Унищожена от атомни бомби.“
Радиоактивността. Атомният век е още в бъдещето, единствената радиоактивност на тази планета бе генерирана от природния радиоактивен фон. Проверката не отне много време. Аз, създание на бъдещето, обитател на Галактиката, идващ от среда със силна радиация. Тялото ми беше два пъти по-радиоактивно от фона, измерен в стаята, два пъти по-радиоактивно от телата на приятелите ми в бара — специално слязох долу, за да ги проверя. Сега, когато знаех от какво да се пазя, измислих начин да ги надхитря. Измъчих много мозъка си, но намерих средството да ги надхитря и много преди разсъмване бях готов за атака. Всички устройства, скрити по мен, бяха от пластмаса, която не можеше да се различи с детектор за метал, ако използват такъв. Всичко направено от метал поставих в пластмасова тръбичка не по-широка от пръста ми и дълга около метър, която навих и пъхнах в джоба си. В най-тъмния час преди разсъмване излязох навън и започнах да се промъквам по влажните улици в търсене на жертвата си.
Намерих я доста бързо, френски часови, охраняващ един от входовете на най-близките докове. Кратък бой, малко газ, безчувствено тяло и тъмен двор. След две минути се появих от противоположния край с неговата униформа, носейки пушката му на рамо точно като него. В цевта беше пъхната тръбичката с уредите ми. Нека се опитат да ги намерят с детектора си. Пресметнах точно времето и когато с първите лъчи на слънцето нощният караул се връщаше в Лондон, марширувах в последния ред. Ще мина незабелязан сред враговете. Прекрасна възможност да ги изиграя. Няма да претърсват собствените си войници я.
Но този път аз излязох глупак. Когато марширувахме през вратата в другия край на моста, забелязах нещо интересно, което не можех да видя с телескопа от прозореца си.
Всеки войник, завивайки зад ъгъла на караулното помещение, спираше за миг и под студения поглед на сержанта пъхаше ръката си в тъмния отвор.