Габриел Гарсия Маркес
Хроника на една предизвестена смърт (3)

Адвокатът поддържал тезата, че убийството е извършено в законна защита на честта; съдът я приел, а близнаците заявили след делото, че и хиляда пъти биха сторили същото, водени от същите подбуди. Те сами прозрели каква трябва да бъде защитата им още като се предали в църквата няколко минути след престъплението. Нахълтали задъхани в свещеническия дом, преследвани по петите от група разярени араби, и положили ножовете с чисти остриета върху масата на отец Амадор. Двамата били капнали от дивото дело на смъртта, дрехите им били пропити с кръв, ръцете и лицата — покрити с пот и незасъхнала кръв, но свещеникът си спомня предаването им като много достойна постъпка.

— Убихме го съзнателно — казал Педро Викарио, — но сме невинни.

— Може би пред бога — казал отец Амадор.

— Пред бога и пред хората — добавил Пабло Викарио. — Беше въпрос на чест.

Нещо повече — при възстановяване на фактите те представили убийството много по-жестоко, отколкото било в действителност, та по-късно се наложило с общински средства да се поправи главната врата на къщата на Пласида Линеро, нацепена от ножовете им. В затвора в Риоача, където останали три години да чакат присъдата, защото нямали с какво да платят гаранцията за условно пускане на свобода, по-старите затворници си спомняха добрия им нрав и общителност, но не бяха забелязали у тях и най-малкия признак за разкаяние. И все пак в действителност братята Викарио не направили необходимото, за да убият Сантяго Насар незабавно и без свидетели, а направили много повече, отколкото човек би могъл да си представи, за да им попречи някой да го убият; обаче не успели.

Както ми разказаха години по-късно, те най-напред го потърсили в дома на Мария Алехандрина Сервантес, където бяха заедно с него до два часа призори. Този факт, както и много други, не е бил отбелязан в протокола. Всъщност Сантяго Насар не беше там по времето, когато близнаците казаха, че отишли да го потърсят, защото бяхме излезли да правим серенади, но във всеки случай не е вярно, че те са ходили там. „Никога нямаше да излязат оттук“ — ми каза Мария Алехандрина Сервантес и защото много добре я познавах, изобщо не се усъмних в думите й. Братята отишли да го чакат в заведението на Клотилде Армента, откъдето знаели, че ще мине половината село, но не и Сантяго Насар. „Това бе единственото отворено заведение“ — заявили те пред следователя. „Рано или късно трябваше да излезе оттам“ — ми казаха, след като бяха оправдани. Но всеки знаеше, че главната врата на къщата на Пласида Линеро е затворена с резе отвътре дори през деня и че Сантяго Насар винаги носи със себе си ключовете от задния вход. Той наистина влязъл оттам, когато се прибирал в къщи, а близнаците Викарио го чакали повече от час от другата страна и ако след това, когато отивал да посрещне епископа, излязъл през вратата към площада, то е било по толкова необяснима причина, че и сам следователят не е могъл да я проумее.

Никога не е имало по-предизвестена смърт. След като сестрата им казала името, близнаците Викарио минали през килера на кочината, където държал касапските инструменти, и избрали двата най-хубави ножа — единия за разрязване, дълъг десет инча и широк два и половина, а другия за чистене, дълъг седем инча и широк един и половина. Увили ги в парцали и отишли да ги наточат на месарския пазар, където някои дюкянчета започвали вече да отварят. Първите купувачи били малко, но двайсет и двама души заявили, че чули какво са казали, и всички потвърдили единодушно, че според тях единственото намерение на близнаците било да бъдат чути. Фаустино Сантос, касапин и техен приятел, ги видял да влизат в три и двайсет, тъкмо когато разтягал тезгяха, и не разбрал защо идват в понеделник, толкова рано, все още със сватбените дрехи от тъмно сукно. Бил свикнал да ги вижда в петък, малко по-късно, и с кожените престилки, които си слагали за работа. „Помислих, че са толкова пияни — каза ми Фаустино Сантос, — че са объркали не само часа, но и деня. Припомних им, че е понеделник.“

— Кой не знае, че е понеделник, глупако — отвърнал му незлобиво Пабло Викарио. — Идваме само да наточим ножовете.

Наточили ги на точилото, както правели това всякога — Педро държал двата ножа и ги редувал на бруса, а Пабло въртял ръчката. Междувременно обсъждали великолепието на сватбата с другите касапи. Някои се оплакали, че не получили по парче от сватбената торта, макар че били другари по занаят, и братята им обещали да им го изпратят по-късно. Накрая сложили ножовете да пропеят на шмиргела, а Пабло вдигнал своя към лампата, та стоманата да засвятка.

— Отиваме да убием Сантяго Насар — казал той.

Те се ползвали с името на толкова почтени хора, че никой не им обърнал внимание. „Помислихме, че са пиянски приказки“ — заявили някои касапи, също както и Виктория Гусман, и толкова други хора, които ги видели след това. По-късно веднъж запитах касапите дали занаятът им не предразполага към убиването на човешко същество. Те възразиха: „Когато човек коли животно, не смее да го гледа в очите.“ Един от тях ми каза, че не можел да яде месо от животно, което сам е заклал. Друг ми каза, че не би могъл да убие крава, която е познавал преди това, а още по-малко, ако е пил от млякото й. Напомних им, че братята Викарио са колели прасетата, които сами са угоявали, и че са ги познавали така добре, че ги различавали по имена. „Вярно е — каза ми един от тях, — но забележете, че не им слагаха имена на хора, а на цветя.“ Фаустино Сантос единствен доловил капка истина в заплахата на Пабло Викарио и го попитал на шега защо им е потрябвало да убиват Сантяго Насар, след като има толкова богаташи, които заслужават да умрат преди него.

— Сантяго Насар знае защо — му отвърнал Педро Викарио.

Фаустино Сантос ми каза, че продължил да се съмнява, и казал това на един полицай, който минал оттам малко по-късно, за да купи половин кило чер дроб за закуската на кмета. Полицаят, както е отбелязано в протокола, се казвал Леандро Порной и умрял на следващата година, намушкан от бик в шията по време на патронния празник. Така че не можах изобщо да говоря с него, но Клотилде Армента потвърди, че той бил първият човек, който влязъл в магазина й, след като близнаците Викарио седнали там да чакат.

Клотилде Армента тъкмо заместила мъжа си на тезгяха. Така правели винаги. Продавали мляко рано сутринта и хранителни стоки през деня, а след шест часа следобед заведението ставало кръчма. Клотилде Армента отваряла в три и половина призори. Мъжът й, добродушният дон Рохелио де ла Флор, обслужвал кръчмата, докато я затворят. Но през онази нощ имало толкова много клиенти, които се отбивали след сватбения гуляй, че той си легнал едва след три, без изобщо да затваря, а Клотилде Армента станала по-рано от обикновено, защото искала да продаде млякото преди пристигането на епископа.

Братята Викарио влезли в четири и десет. По това време се продавали само хранителни стоки, но Клотилде Армента им продала бутилка тръстикова ракия не само защото ги уважавала, но и защото била много благодарна за парчето сватбена торта, което й изпратили. Те изгълтали цялата бутилка на две огромна глътки, но си останали вдървени. „Бяха толкова шашнати — ми каза Клотилде Армента, — че вече не можеше да им подейства и бензин.“ После си свалили сукнените сака, окачили ги много внимателно на облегалките на столовете и поискали още една бутилка. Ризите им били покрити с петна от засъхнала пот, а наболата брада им придавала див вид. Втората бутилка изпили по-бавно, седнали, без да откъсват очи от къщата на Пласида Линеро на отсрещния тротоар, чиито прозорци били тъмни. Най-големият прозорец към балкона бил на стаята на Сантяго Насар. Педро Викарио попитал Клотилде Армента дали е виждала светлина в тоя прозорец, а тя отвърнала, че не е, но въпросът й се сторил особен.

— Случило ли му се е нещо? — попитала тя.

— Нищо — отвърнал й Педро Викарио. — Просто го търсим, за да го убием.

Отговорът дошъл толкова непринудено, че тя не могла да го приеме за сериозен. Забелязала обаче, че близнаците носят два касапски ножа, увити в кухненски кърпи.

— А мога ли да знам защо искате да го убиете толкова рано? — запитала тя.

— Той знае защо — отвърнал Педро Викарио.

Клотилде Армента се вгледала в тях сериозно. Познавала ги толкова добре, че можела да ги различава, особено откакто Педро Викарио се върнал от казармата. „Приличаха на деца“ — каза ми тя. И тази мисъл я уплашила, защото винаги смятала, че само децата са способни на всичко. Така че тя приготвила и останалите съдове с млякото и отишла да събуди мъжа си, за да му разкаже какво става в магазина. Дон Рохелио де ла Флор я слушал полусънен.

— Не ставай глупава — казал й той. — Тия двамата не могат да убият никого, а още по-малко богаташ.

Когато Клотилде Армента се върнала в магазина, близнаците разговаряли с полицая Леандро Порной, който влязъл да вземе млякото на кмета. Тя не чула какво си говорят, но по начина, по който той погледнал ножовете на излизане, предположила, че са му казали нещо за намеренията си.

Полковник Ласаро Апонте станал малко преди четири. Тъкмо свършвал да се бръсне, когато полицаят Леандро Порной му разкрил намеренията на братята Викарио. Кметът бил предотвратил толкова кавги между приятели предишната вечер, че никак не се разбързал. Облякъл се спокойно, няколко пъти преправил възела на вратовръзката пеперудка, докато станал идеален, после окачил на врата си стихара на Конгрегацията на Мария по случай посрещането на епископа. Докато закусвал яхнията от чер дроб с кръгчета лук, жена му, много възбудена, му разправила, че Баярдо Сан Роман е върнал Анхела Викарио, но той не го приел така драматично.

— Боже мой! — присмял се кметът. — Какво ли ще си помисли епископът?

Все пак, преди да свърши закуската, той си спомнил какво му казал полицаят, съпоставил двете новини и веднага установил, че си пасват като две части от една и съща мозайка. Тогава тръгнал към площада по улицата край новото пристанище, където къщите започвали да се оживяват заради пристигането на епископа. „Спомням си съвсем точно, че наближаваше пет и започваше да вали“ — ми каза полковник Ласаро Апонте. Трима души го спрели по пътя, за да му съобщят поверително, че братята Викарио чакат Сантяго Насар, за да го убият, но само един от тримата му кавал къде са.

Заварил ги в магазина на Клотилде Армента. „Когато ги видях, си рекох, че всичко е чисто самохвалство — ми каза със свойствената си логика, — защото не бяха толкова пияни, колкото мислех.“ Дори не ги разпитал за намеренията им, а прибрал ножовете и ги пратил да спят. Отнесъл се с тях със същата снизходителност, с която отминал и тревогата на жена си.

— Представете си — им казал — какво ще си каже епископът, ако ви види в такъв вид!

Те си отишли. Клотилде Армента останала разочарована от безгрижието на кмета, защото мислела, че трябва да арестува близнаците, докато истината се изясни. Полковник Апонте й показал ножовете като неоспорим аргумент.

— Вече не могат да убият никого — рекъл той.

— Не е за това — казала Клотилде Армента. — А за да избавите тези клети момчета от ужасното задължение, което се е стоварило на плещите им.

Защото тя предусетила интуитивно истината. Била сигурна, че братята Викарио желаят не толкова да изпълнят присъдата, колкото да срещнат някого, който да им направи добрината да ги спре. Но полковник Апонте бил в мир със себе си.

— Никой не може да бъде задържан само заради подозрения — казал той. — Сега остава да се предупреди Сантяго Насар и всичко е наред.

Клотилде Армента все повтаряше, че възпълната фигура на полковник Апонте й вдъхвала чувството, че е нещастен, докато аз, напротив, го помнех като щастлив човек, макар и малко объркан от самотното практикуване на спиритизма, който бе изучил задочно. Поведението му онзи понеделник бе окончателно доказателство за неговото лекомислие. Истината е, че той не се сетил вече за Сантяго Насар чак докато го видял на пристанището и тогава се поздравил за правилно взетото решение.

Братята Викарио разказали за намеренията си на повече от дванайсет души, които влезли в магазина да купят мляко, а те от своя страна разнесли вестта из цялото село още преди шест часа. На Клотилде Армента й се струвало невъзможно в отсрещната къща да не са научили. Мислела, че Сантяго Насар не е там, защото не видяла да светва лампата в стаята му, затова помолила всички, които успяла, да го предупредят, щом го срещнат. Предала да съобщят дори на отец Амадор чрез послушницата, която ходила да купи мляко за монахините. След четири часа, когато забелязала светлина в кухнята на Пласида Линеро, предупредила и Виктория Гусман чрез просякинята, на която всеки ден давала малко мляко. Когато епископският параход изревал, почти всички в селото били будни, за да го посрещнат, и малцина бяхме онези, които не знаехме, че близнаците Викарио причакват Сантяго Насар, за да го убият, освен дето бяха всеизвестни и подбудите с всички подробности.

Клотилде Армента още не била продала млякото, когато братята Викарио се върнали с други два ножа, увити във вестници. Единият бил за разрязване на месо, с дебело ръждясало острие, дванайсет инча дълго и три инча широко; направил го сам Педро Викарио от дърводелски трион по времето, когато заради войната още не се внасяли немски ножове. Другият бил по-къс, но широк и извит. Следователят го е нарисувал в протокола, може би защото не е могъл да го опише, като отбелязва само, че приличал на миниатюрен ятаган. С тези ножове било извършено престъплението; и двата били груби и много изхабени.

Фаустино Сантос не могъл да разбере какво е станало. „Дойдоха отново да наточат ножовете — ми каза — и пак изкрещяха, та да ги чуят, че щели да изкормят Сантяго Насар, затова реших, че си правят майтап, а и не се загледах в ножовете и помислих, че са същите.“ Клотилде Армента обаче, още щом ги видяла да влизат, забелязала, че вече не са толкова решителни колкото първия път.

Всъщност те вече имали и първото разногласие. Братята не само бяха много по-различни отвътре, отколкото изглеждаха отвън, но и при извънредни обстоятелства проявяваха съвсем противоположен нрав. Ние, техните приятели, го бяхме забелязали още в началното училище. Пабло Викарио беше шест минути по-голям от брат си и бе по-мечтателен и решителен като юноша. Педро Викарио винаги ми се е струвал по-сантиментален и тъкмо поради това — по-властен. Те заедно се явиха на военен преглед, когато бяха на двайсет години, и Пабло Викарио бе освободен, за да поеме грижата за семейството. Педро Викарио изкара единайсетмесечната военна служба в патрула за опазване на обществения ред. Дисциплината във войската, утежнена от страха от смъртта, затвърди предразположението му да командва и навика да решава вместо брат си. Върна се с трипер като истински сержант и той се оказа по-силен и от най-крутите мерки на военната медицина, както и от инжекциите с арсеник и промивките с перманганат на доктор Дионисио Игуаран. Едва в затвора успели да го излекуват. Ние, приятелите им, бяхме единодушни, че Пабло Викарио неочаквано придоби някаква странна зависимост от своя по-малък брат, след като Педро Викарио се върна с казармена душа и с новия навик да си запретва ризата и да показва на всеки срещнат белега от куршум на лявата си страна. Той стигна дори дотам да изпитва нещо като благоговение пред трипера на голям мъж, който брат му излагаше на показ, сякаш беше военно отличие.

Педро Викарио, по собствените му изявления, бил този, който взел решението да убият Сантяго Насар, и отначало брат му просто го последвал. Но пак той бил оня, който сметнал, че задачата им е изпълнена, след като кметът ги разоръжил. Тъкмо тогава Пабло Викарио поел командването в свои ръце. Нито единият, нито другият не споменали нищо за тези разногласия в отделните си изявления пред следователя. Но Пабло Викарио няколко пъти ми повтори, че не му било лесно да убеди брат си да вземат последното решение. Педро може наистина да е бил обзет от краткотраен страх — факт е, че докато Пабло Викарио влязъл сам в кочината да вземе другите два ножа, братът агонизирал при всяка капка, докато се опитвал да се изпикае под тамариндите. „Брат ми никога не разбра какво значи това — ми каза Педро Викарио по време на единствения ни разговор. — Все едно, че пикаеш стъкло на прах.“ Пабло Викарио го заварил все още да прегръща дървото, когато се върнал с ножовете. „Беше облян в студена пот от болка — каза ми той — и се опита да ми каже аз да вървя сам, защото той не бил в състояние да убие когото и да било.“ Седнал на един от дърводелските тезгяхи, наредени под дърветата за сватбения гуляй, със смъкнат до коленете панталон. „Близо половин час загуби да смени марлята, с която си беше увил члена“ — ми каза Пабло Викарио. В действителност не се забавил повече от десет минути, но то било нещо толкова необяснимо, толкова загадъчно за Пабло Викарио, че той го изтълкувал като нова хитрост на брат си, за да си загубят времето до разсъмване. Затова му пъхнал ножа в ръката и почти насила го помъкнал да вървят да отмъстят за изгубената чест на сестра си.

— Няма друг изход — казал му той, — все едно, че вече сме го извършили.

Излезли през вратата откъм кочината, без да крият ножовете, а от дворовете ги следвал кучешки лай. Започвало да се развиделява. „Не валеше“ — спомняше си Пабло Викарио. „Напротив — припомни си Педро, — духаше вятър от морето и звездите още можеха да се преброят с пръст.“ По това време новината вече се знаела от всички и Ортенсия Бауте отворила вратата тъкмо когато те минавали край дома й, та тя била първата, която плакала за Сантяго Насар. „Помислих, че вече са го убили — ми каза тя, — защото видях ножовете на светлината на уличния фенер и ми се стори, че от тях капе кръв.“ Една от малкото отворени къщи на тази задънена улица била на Пруденсия Котес, годеницата на Пабло Викарио. Винаги, когато по това време минавали оттам, и особено в петък, когато отивали на пазара, близнаците се отбивали у тях да изпият първото сутрешно кафе. Те бутнали дворната врата, следвани от кучетата, които ги разпознали в предутринния полумрак, и поздравили майката на Пруденсия Котес в кухнята. Кафето още не било готово.

— Ще го оставим за после — казал Пабло Викарио, — сега бързаме.

— Разбирам, синко — казала тя. — Честта не чака.

Но все пак почакали, и тогава пък Педро Викарио си помислил, че брат му нарочно се бави. Докато пиели кафето, Пруденсия Котес, вече зряла девойка, влязла в кухнята с руло вестници, за да подкладе огъня в огнището. „Знаех какво са намислили — каза ми тя, — и не само че го одобрявах, но и никога нямаше да се омъжа за него, ако не беше постъпил като мъж.“ Преди да излязат от кухнята, Пабло Викарио взел от нея две връзки вестници и дал едната на брат си, за да увият ножовете. Пруденсия Котес останала да чака в кухнята, докато те излезли през дворната врата, и продължила да чака цели три години, без нито един миг на отчаяние, докато Пабло Викарио излязъл от затвора и станал неин съпруг за цял живот.

— Пазете се — казала им тя.

Така че Клотилде Армента имала основание, когато й се сторило, че близнаците вече не са толкова решителни, колкото преди, и им поднесла бутилка силна домашна ракия с надеждата да ги обезсърчи. „Този ден разбрах — каза ми тя — колко сме самотни жените на тоя свят!“ Педро Викарио я помолил да му услужи с приборите за бръснене на мъжа й и тя му донесла четката, сапуна, стенното огледалце и самобръсначките с ново ножче, но той се обръснал с ножа за разрязване на месо. Клотилде Армента си помислила, че това е връх на мъжко перчене. „Приличаше на наемен убиец от някой филм“ — каза ми тя. Той обаче ми обясни по-късно, и това беше вярно, че в казармата свикнал да се бръсне с бръснач и вече не можел другояче. Брат му, от своя страна, се избръснал по-скромно с дадената назаем самобръсначка на дон Рохелио де ла Флор. Накрая изпили безмълвно и много бавно бутилката, наблюдавайки с отвлечения израз на недоспалите тъмния прозорец на отсрещната къща, докато в магазина влизали клиенти, за да купят мляко, без да имат нужда, или да попитат за хранителни стоки, които не съществуват, а всъщност за да видят вярно ли е, че братята причакват Сантяго Насар, за да го убият.

Близнаците Викарио нямаше да видят този прозорец осветен. Сантяго Насар се бе прибрал у дома си в четири и двайсет, но не му се наложило да пали лампата, за да стигне до стаята си, защото крушката на стълбите светела цяла нощ. Легнал в тъмното, без да си сваля дрехите, защото можел да спи само един час, и така го заварила Виктория Гусман, когато се качила да го събуди, за да иде да посрещне епископа. Ние бяхме заедно в дома на Мария Алехандрина Сервантес до малко след три, когато тя лично изпрати музикантите и угаси светлините в двора за танци, за да могат мулатките за удоволствие да си легнат сами и да си починат. От три дни и три нощи те работеха без почивка; първо бяха обслужили тайно почетните гости, а после, без заобикалки и при отворени врати, всички нас, които още не искахме да се приберем след сватбения гуляй. Мария Алехандрина Сервантес, за която казвахме, че ще заспи един-единствен път, и то като умре, беше най-изтънчената и най-нежната жена, която някога съм познавал, най-отзивчивата в леглото, но и най-строгата. Беше се родила и израсла тук и тук живееше, в къща с отворени врати и няколко стаи под наем, с огромен двор за танци, който се осветяваше с фенери от тиква, купени из китайските пазари в Парамарибо^[1]. Тя беше жената, която отне девствеността на моето поколение. Научи ни на много повече неща, отколкото би трябвало да научим, но най-вече ни научи, че няма по-тъжно място в живота от едно празно легло. Сантяго Насар си изгуби ума още първия път, когато я видя. Аз го предупредих: „Сокол захване ли се с дива чапла, опасност го чака.“ Но той не се вслуша в думите ми, омаян от химерните песни на Мария Алехандрина Сервантес. Тя бе неговата дива страст, неговата учителка по сълзи на петнайсет години, до мига, когато Ибрахим Насар го измъкна от леглото й с ремък в ръка и го затвори за повече от година в „Дивино ростро“. Оттогава ги свързваше дълбока обич, но вече без смута на любовта, и тя толкова го уважаваше, че никога после не легна с друг, ако той се намираше в дома. През онази последна ваканция тя ни отпращаше рано под невероятния предлог, че е уморена, но не залостваше вратата и оставаше една запалена лампа в коридора, за да мога тайно да се върна.

Сантяго Насар притежаваше необикновената дарба да маскира хората до неузнаваемост и любимото му развлечение беше да променя външността на мулатките. Ровеше в гардеробите на едни, за да облича с техните дрехи други, и накрая всички се чувстваха не тези, които бяха, а тези, които не бяха. Веднъж една от тях се видя като толкова сполучливо копие на друга, че избухна в плач. „Почувствах се като излязла от огледалото“ — каза. Но оная нощ Мария Алехандрина Сервантес не позволи на Сантяго Насар да си достави удоволствие за последен път с умението си на превъплътител и използва толкова глупав претекст за това, че лошият привкус от оня спомен вгорчи завинаги живота й. И така, ние отведохме с нас музикантите, за да правим серенади, и продължихме веселбата, докато близнаците Викарио чакаха Сантяго Насар, за да го убият. Тъкмо на него, някъде към четири часа, му хрумна да се качи на хълма на вдовеца Ксиус и да направим серенада на младоженците.

Пяхме под прозорците, дори хвърляхме ракети и фишеци в градината, но не усетихме никакъв признак на живот в къщата. Не ни мина през ума, че може да няма никого, защото новият автомобил стоеше пред вратата, все още със свален гюрук, с атлазените панделки и букетчетата изкуствени портокалови цветчета, окачени за тържеството. Брат ми Луис Енрике, който тогава свиреше на китара като професионалист, импровизира в чест на младоженците песен за новобрачните недоразумения. Дотогава не беше валяло. Дори напротив, луната беше грейнала насред небето, въздухът беше прозрачен, а в края на дерето блещукаха множеството светлинки от блуждаещите огньове на гробището. От другата страна се виждаха банановите насаждения, сини под луната, тъжните тресавища и фосфоресциращата ивица на Карибско море на хоризонта. Сантяго Насар посочи една мигаща светлина в морето и ни каза, че това било блуждаещата душа на кораб с роби, който потънал заедно с товара си от сенегалски негри срещу широкия залив на Картахена. Не би могло да се помисли, че го измъчват угризения на съвестта, макар тогава да не знаеше, че мимолетният брачен живот на Анхела Викарио е свършил преди два часа. Баярдо Сан Роман я бе отвел пеша в къщата на родителите й, за да не би шумът от мотора да разнесе преждевременно вестта за нещастието му, и тогава вече е седял сам, на тъмно, в щастливата къща на вдовеца Ксиус.

Когато слязохме от хълма, брат ми ни предложи да закусим пържена риба в гостилницата на пазара, но Сантяго Насар отказа, защото искал да поспи един час преди пристигането на епископа. Тръгна си с Кристо Бедоя по брега на реката, заобикаляйки бедняшките колиби край старото пристанище, в които започваха да палят лампите, а преди да завие зад ъгъла, ни помаха с ръка за довиждане. Тогава го видяхме за последен път.

Кристо Бедоя, с когото се уговорил да се срещне по-късно на пристанището, го изпратил до задния вход на дома му. Кучетата се разлаяли по навик, когато го усетили да влиза, но той ги укротил в полумрака, като раздрънкал връзката ключове. Виктория Гусман гледала кафето на огнището, когато той минал през кухнята за вътрешността на къщата.

— Сантяго — повикала го тя, — кафето е почти готово.

Сантяго Насар отвърнал, че ще го изпие по-късно, и я помолил да каже на Дивина Флор да го събуди в пет и половина и да му занесе чифт чисти дрехи като тези, които носел. Миг след като той се качил да си легне, Виктория Гусман научила от просякинята какво е предала Клотилде Армента. В пет и половина тя изпълнила нареждането да го събуди, но не изпратила Дивина Флор, а сама се качила в спалнята с ленените дрехи в ръце, защото използвала всеки възможен случай да предпази дъщеря си от лапите на господаря.

Мария Алехандрина Сервантес не бе залостила вратата на къщата. Сбогувах се с брат си, прекосих коридора, където спяха котките на мулатките, скупчени между лалетата, и без да чукам, бутнах вратата на спалнята. Вътре беше тъмно, но още щом влязох, долових мириса на топла жена и видях очите й на будна тигрица, след това вече нищо не помня, докато не чух да бият камбаните.

На път за в къщи брат ми влязъл да купи цигари в магазина на Клотилде Армента. Беше пил толкова много, че спомените му за оная среща винаги бяха доста смътни, и все пак не можеше да забрави смъртоносната глътка алкохол, която му предложил Педро Викарио. „Беше като огън“ — ми каза той. Пабло Викарио, който задрямвал, се стреснал, щом го усетил да влиза, и му показал ножа.

— Ще убием Сантяго Насар — му казал той.

Брат ми не помнеше това. „Но дори да го помнех, нямаше да повярвам — ми е казвал много пъти. — На кого, по дяволите, би могло да му хрумне, че близнаците ще тръгнат да убиват някого, и то с нож за колене на прасета!“ После го попитали къде е Сантяго Насар, защото ги били видели заедно, но брат ми не помнеше какво е отговорил. Като го чули обаче, Клотилде Армента и братята Викарио толкова се изумили, че после го отбелязали в изявленията си в протокола. Според тях брат ми казал: „Сантяго Насар е мъртъв.“ След това благословил всички като епископ, препънал се в прага на вратата и излязъл, залитайки. На площада се разминал с отец Амадор. Отивал към пристанището, облечен в расото за богослужение, следван от един помощник, който биел камбанката, и от няколко послушници, които носели олтара за литургията на открито в чест на епископа. Като ги видели да минават, братята Викарио се прекръстили.

Клотилде Армента ми разказа, че вече загубила всякаква надежда, след като свещеникът минал с безразличие край къщата на Сантяго Насар. „Помислих, че не са му предали думите ми“ — каза тя. Отец Амадор ми призна обаче, много години след това, вече откъснат от света в мрачния приют в Калафел, че действително получил известието на Клотилде Армента, както и други, много по-категорични твърдения, докато се готвел да иде на пристанището. „Истината е, че не знаех как да постъпя — ми каза той. — Първо си помислих, че това не е моя работа, а на полицията, но после реших да кажа нещо пътем на Пласида Линеро.“ Когато прекосявал площада обаче, напълно забравил за това. „Трябва да ме разберете — ми каза той. — Точно в тоя злощастен ден пристигаше епископът.“ В мига на престъплението се почувствал толкова отчаян и толкова възмутен от себе си, че не му хрумнало нищо друго, освен да нареди да бият камбаната като за пожар.

Брат ми Луис Енрике влязъл у дома през кухненската врата, която майка ми не залостваше, за да не ни усети баща ми кога се прибираме. Отишъл в банята, преди да си легне, но заспал седнал на клозетната чиния и когато брат ми Хайме станал, за да иде на училище, го заварил проснат по очи на плочите, а освен това си пеел насън. Сестра ми монахинята, която нямало да ходи да посреща епископа, защото била много махмурлия, не успяла да го събуди. „Беше пет часа, когато отидох в банята“ — ми каза тя. По-късно, когато сестра ми Маргот влязла да се изкъпе, за да иде на пристанището, успяла някак си да го замъкне в стаята. Потънал в съня, той, без да се разбуди, чул първия рев на епископския параход. След това спал дълбоко, капнал от гуляя, докато сестра ми монахинята не влязла в стаята, навличайки набързо расото си, и не го събудила с безумния си вик:

— Убиха Сантяго Насар!