Дан Браун
Цифрова крепост (31)

30.

„Алфонсо XIII“ се оказа малък четиризвезден хотел встрани от шумотевицата на „Пуерта де Херес“, скрит зад здрава ограда от ковано желязо и люляци. Дейвид изкачи мраморните стъпала на стълбището. Тъкмо посягаше към вратата, когато тя магически се отвори и пиколото го въведе.

— Багаж, сеньор? Да ви помогна?

— Не, благодаря. Трябва да се видя с портиера.

Пиколото го изгледа така, сякаш нещо в двесекундното им общуване го бе засегнало.

— Por aqui, сеньор. — Поведе Бекър през фоайето, посочи му портиера и забързано се отдалечи.

Фоайето бе луксозно обзаведено, малко на площ, но елегантно. Златната епоха на Испания отдавна бе забравена, но за кратко време, в средата на 17-и век, тази страна бе управлявала света. Стаята бе гордо напомняне на точно онази ера: рицарски доспехи, гравюри на военна тематика и витрина със златни кюлчета от Новия свят.

Зад гишето с надпис CONCERJE се въртеше слаб спретнато облечен мъж, усмихнат с такава готовност, сякаш цял живот бе очаквал този момент, в който да бъде от полза.

— En que puedo servile, senor? С какво мога да ви услужа? — Говореше с леко фъфлене и не спираше да оглежда тялото на Бекър.

Бекър му отговори на испански:

— Трябва да говоря с Мануел.

Широката усмивка върху загорялото лице на мъжа сякаш разцъфна допълнително.

— Si, si, senor. Аз съм Мануел. Какво желаете?

— Сеньор Ролдан в Escortes Belen ми каза, че бихте…

Портиерът направи знак на Бекър да замълчи и неспокойно огледа фоайето.

— Защо не дойдете тук? — И поведе Бекър към края на плота на рецепцията. — Така… — продължи той практически шепнешком, — с какво мога да ви помогна?

Бекър отново започна, като също понижи глас:

— Трябва да говоря с едно от момичетата му, за което ми казаха, че вечеря тук. Казва се Росио…

Портиерът изпусна въздуха от гърдите си, сякаш напълно съкрушен.

— Ааа… Росио… какво красиво създание.

— Налага се да я видя незабавно.

— Но, сеньор, тя… е с клиент.

Бекър кимна разбиращо.

— Важно е. — „Въпрос на национална сигурност“.

Портиерът поклати глава със съжаление.

— Невъзможно. Може би ако оставите…

— Става дума за един момент. В ресторанта ли е?

Портиерът отново поклати съжалително глава.

— Салонът затвори преди половин час. Опасявам се, че Росио и нейният гост се оттеглиха за през нощта. Но ако ми оставите бележка, ще й я предам на сутринта. — И той направи знак с глава към номерираните кутии зад гърба си.

— Мисля, че бихте могли да й позвъните и да…

— Съжалявам — заяви портиерът, вежливостта му се бе поизпарила. — В „Алфонсо XIII“ имаме стриктни правила да не безпокоим клиентите си.

Но Бекър нямаше никакво намерение да чака десет часа някакъв дебелак и една проститутка да слязат за закуска.

— Разбирам — каза той. — Извинявам се, че ви обезпокоих. — Обърна се и тръгна обратно през фоайето. Отправи се право към бюрото от черешово дърво с прибиращ се като ролетка капак, което бе забелязал още при влизане. На него имаше солиден запас от картички с емблемата на „Алфонсо XIII“, химикалки и пликове. Бекър запечата празен лист хартия в един от пликовете и го надписа с една-единствена дума.

РОСИО.

После се върна при портиера.

— Съжалявам, че отново ви безпокоя — срамежливо се извини той. — Зная, че се държа глупаво. Просто се надявах лично да мога да кажа на Росио какво удоволствие ми достави времето, прекарано в нейна компания онзи ден. Но, ето… тази вечер се налага да си тръгна. Реших все пак да й оставя една къса бележка. — И Бекър подаде плика на портиера.

Портиерът погледна плика и тъжно въздъхна. „Поредният влюбен хетеросексуален — помисли си той. — Колко жалко“. Вдигна поглед и се усмихна:

— Но, разбира се, господин?…

— Буисан — побърза да отговори Бекър. — Мигел Буисан.

— Да, разбира се. Ще се погрижа Росио да получи това утре сутринта.

— Благодаря ви — усмихна се на свой ред Бекър и се обърна да си върви.

Портиерът дискретно го проследи в гръб, забърса плика от плота и се обърна към номерираните кутии, вградени в стената зад него. Точно в мига, в който поставяше плика в една от тях, Бекър се извърна за един последен въпрос:

— Къде бих могъл да хвана наблизо такси?

Портиерът се обърна и отговори. Но Бекър изобщо не чу думите му. Ходът му бе изпълнен с абсолютна прецизност: ръката на портиера бе точно пред кутията с номер 301.

Бекър благодари на портиера и бавно се отдалечи, като се огледа къде е асансьорът.

„Влизане и излизане“, повтори си той.