Дан Браун
Цифрова крепост (15)

14.

Бекър гледаше трупа. Макар от момента на смъртта да бе минало доста време, лицето на азиатеца излъчваше розовото сияние на скорошен тен. Останалата част от тялото бе бледожълтеникава… почти изцяло с изключение на малък бледовиолетов участък точно над сърцето.

„Трябва да е от опита да го съживят — реши Бекър. Жалко, че не са успели“.

Отново се съсредоточи върху ръцете на трупа. Не приличаха на нищо, което бе виждал. Бяха с по три пръста, сгърчени и извити. Но не физическият недъг интересуваше Бекър.

— Дяволите да ме… — измърмори лейтенантът. — Та той бил японец, а не китаец…

Бекър вдигна очи. Офицерът прелистваше паспорта на покойника.

— Остави го — обади се предупредително Бекър. „Не докосвай нищо. Не чети нищо“.

— Енсей Танкадо… роден през януари…

— Моля! — настойчиво каза Бекър. — Остави го.

Офицерът остана загледан в паспорта още няколко секунди, после го хвърли небрежно върху купчината на масата.

— Този човек е имал виза „клас 3“. С право на престой тук години.

Бекър бутна ръката на покойника с химикалка.

— А може да е живеел тук.

— А, не… Според печата е пристигнал миналата седмица.

— Е, може да дошъл с намерението да остане задълго — вече по-троснато предположи Бекър.

— Може, може… Само че каква първа седмица, а? И слънчев удар, и сърдечен. Горкият.

Бекър не отговори — продължаваше да гледа ръката.

— Сигурен ли си, че не е носил нещо на ръката си, когато е починал?

Офицерът го изгледа озадачено.

— Какво нещо?

— Ела да видиш.

Лявата ръка на Танкадо бе потъмняла от слънцето с изключение на тясна ивица в основата на най-малкия пръст. Бекър я посочи и каза:

— Виждаш ли? Носил е пръстен.

Изненадата на офицера бе непресторена.

— Пръстен? — Искрено озадачен, той огледа внимателно пръста на трупа, после се засмя притеснено. — Господи… Май излезе вярно…

Сърцето на Бекър сякаш спря.

— Моля?!…

Офицерът объркано поклати глава.

— Щях да го спомена веднага, но… но помислих, че онзи не е с всичкия си.

— Кой? — абсолютно сериозно попита Бекър.

— Човекът, който се обади да съобщи. Канадец, турист. Бърбореше за някакъв пръстен. Дрънкаше несвързано на най-ужасния испански, който съм чувал.

— Казал е, че господин Танкадо е носел пръстен?

Офицерът кимна, извади кутия цигари „Дикадо“, погледна накриво надписа NO FUMAR и запали.

— Сигурно трябваше веднага да съобщя за това, но онзи тип говореше толкова откачено, че…

Бекър се намръщи. В главата му прозвучаха думите на Стратмор: „Искам всичко, което Енсей Танкадо е носел. Всичко. Не оставяй нищо. Дори да става дума за смачкано листче“.

— И къде е пръстенът сега? — попита Бекър.

Офицерът всмукна от цигарата.

— Историята е дълга.

Някакъв инстинкт подсказваше на Бекър, че няма да научи нищо добро.

— Разкажи ми я все пак.