Павел Вежинов
Следите остават (9)

Тайнственият зъболекар

Тороманов излезе от дома си точно в десет и половина часа. Той беше облечен в обикновения си бял костюм, в ръката си държеше обикновената пазарска чанта, с която излизаше из града. Изглеждаше обаче, че тоя път в чантата има нещо — тя беше доста издута. Както предварително бе уговорено, Юлия веднага тръгна след него. Отначало тя вървеше по насрещния тротоар, но когато излязоха на улица „Граф Игнатиев“, по която имаше много хора, Юлия тръгна почти по петите му. На няколко пъти Тороманов уж случайно се обърна да погледне назад, но погледът му бе зорък и бдителен. Той обхващаше за миг цялата улица — всички хора и всички лица, но в погледа му, разбира се, не можеше да намери място малкото красиво момиченце, което вървеше край бордюра и нехайно размахваше тънките си ръчички. Децата бяха далеч извън неговото внимание, той дори насън не би помислил, че може да има работа с деца.

За голямо учудване на Юлия човекът с белите дрехи отново влезе в антикварната книжарница и тя нерешително спря край вратата. Коста бързо наближи и тихо и пошушна: — Влез ти вътре! Мене може да ме е запомнил!

Без много да му мисли, Юлия се вмъкна в книжарницата. Тоя път вътре имаше много хора, едни прелистваха книги, други зяпаха по лавиците. Тороманов, с чантата в ръка, стоеше край главния продавач и търпеливо чакаше. Юлия взе една детска книга и макар илюстрациите да бяха много интересни, тя нито за миг не изпускаше из погледа си човека с белите дрехи.

Най-после продавачът свърши с клиента си и приятелски се усмихна на Тороманов.

— Имам нещо за вас — каза той и бръкна под тезгяха.

— Интересно ли е?

— Не особено… От Съмърсет Моам…

— Да, добре — каза небрежно Тороманов.

Продавачът подаде книгата, Тороманов я взе и мина на касата. За да плати, той трябваше да остави чантата на пода и Юлия не изпусна тоя удобен случай, незабелязано мина край гърба му и още по-незабелязано хвърли поглед към нейната вътрешност.

В чантата имаше книги! В нея бяха сложени навярно ония романи, които сам той вчера бе купил от книжарницата!

Щом плати, Тороманов веднага излезе, без дори да поздрави познатия си продавач. Юлия остави детската книжка и незабелязано се измъкна. Човекът с белите дрехи бе тръгнал в обратна посока, към дома си, и Юлия веднага се залепи зад гърба му. „Наистина чуден човек — мислеше тя. — Купува книги, а вместо да ги държи у дома си, разнася ги по книжарниците и после пак ги връща обратно. Какъв смисъл може да има в това?“ Докато вървеше зад гърба му, тя отново забеляза, че Тороманов на два-три пъти се обръща и само за кратък миг оглежда цялата улица.

Така те излязоха на площад „Славейков“, на тоя площад, на който според Коста бе станало чудото. Всъщност в цялата работа нямаше нищо чудно или необикновено — цялото объркване се дължеше на слабата наблюдателност на момчето. На спирката бе спрял трамвай и именно тоя трамвай не бе забелязал Коста, защото през цялото време се бе взирал в пъстрата рокля на момиченцето, от страх да не я загуби из тълпата. В последния момент, тъкмо когато трамваят се готвеше да тръгне, Тороманов се отби от пътя си и внезапно се качи на ремаркето.

В първия миг Юлия се слиса — какво сега да прави? Трамваят издрънча и тръгна. Юлия се затича и скочи на стъпалото. Някакъв възрастен човек я подхвана леко като перце за лакътя, после — за нейна изненада — подръпна доста силничко ухото й.

— Как не те е срам, момиченце! — каза той сърдито. — Някой ден трамваят ще ти отреже крака!

Именно тая сцена бе пропуснал Коста в тия няколко мига, в които Юлия бе изчезнала от погледа му. Той бе търсил да види пъстрата рокличка, а бе пропуснал големия зелен трамвай, който бе отнесъл Тороманов и Юлия.

Щом се окопити от смущението си, Юлия внимателно се огледа. Тороманов бе минал напред и продължаваше да си проправя път. Тъкмо тя мислеше да го последва, и изведнъж зърна кондуктора. Ами сега? Какво да прави, като няма в джоба си дори пет стотинки? С какво ще си плати билета? Юлия уплашено замръзна на мястото си, след това отстъпи назад и се прикри между хората. Сърцето й силно биеше — ох, какъв позор, да я заловят без билет в трамвая!

За нещастие тоя път кондукторът бързо раздаде билетите и се появи на задната платформа. На Юлия се стори, че той веднага впи в нея строгия си поглед.

— Без билети, моля!

— Аз, чичко, нямам билет! — каза уплашено Юлия. Кондукторът посегна да откъсне един, но тя веднага го спря.

— Чакай, чакай, чичко, аз съм си загубила парите! — каза тя засрамено и лицето й потъна в руменина. — Видиш ли какво ми е плитко джобчето!

— Е, тогава ще слезеш на спирката! — каза равнодушно кондукторът и откъсна билет на някакъв друг гражданин.

Колко много й се искаше на Юлия в тоя момент някой да се обърне и да й плати билетчето! Уви, никой не го направи! Улисани в своите мисли и грижи, хората дори не се обърнаха да я погледнат. Юлия въздъхна горчиво и тръгна към предната платформа. Нямаше какво да се прави, човекът с белите дрехи щеше да се спаси от преследвача си.

Трамваят почна да забавя хода си. Юлия погледна към изхода и с учудване забеляза, че Тороманов също се готви да слиза. Гледай го ти какъв човек, вози се само по една спирка! Щом трамваят спря, човекът с белите дрехи побърза да слезе и без повече да се оглежда, тръгна по улицата. Като негова неотстъпна сянка зад гърба му се упъти Юлия.

Разходката не продължи дълго. Тороманов сви по една малка улица, цялата застроена с високи жилищни здания, и скоро хлътна в някакъв вход. Юлия се поколеба за миг на улицата, после колебливо влезе вътре. Внезапно я обзе страх. Ами ако човекът с белите дрехи е забелязал, че тя върви след него? Тогава той може да я причака някъде по стълбите, да я грабне за шийката и… свършено! Изведнъж със страшна сила й се прииска да обърне гръб и да побегне назад — да излезе вън на светлата и слънчева улица, където има много хора и където никой не може да й направи нищо лошо.

Но това трая само миг. В тоя кратък миг тя сякаш видя лицата на своите приятели, немия укор в очите им и забърза по стълбите, лека като лястовичка. От бързането и от вълнението сърцето й силно заби, искаше й се да поспре за малко, но разбираше, че ще загуби ценно време. Към площадката на втория етаж тя вече зърна белия гръб на Тороманов и малко забави стъпките си. На третия етаж Тороманов най-после спря и позвъни на някакъв звънец. Сякаш нищо не е било, Юлия продължи по стълбите и човекът с белите дрехи, който навярно чуваше зад гърба си леките детски стъпки, дори не се обърна да я погледне.

Тя се изкачи на площадката на четвъртия етаж и отново спря нерешително. Да чака тук й се видя неудобно — може да излязат хора, да я питат какво търси. Да, по-добре е да чака долу на улицата, там това ще изглежда по-невинно. Като слезе на третия етаж, Юлия, без да спира, внимателно огледа вратата, където бе влязъл Тороманов. Беше най-обикновена мръснокафява врата със секретен ключ, но без шпионка, на която висеше, прикрепена с винтове, много голяма стъклена табелка:

Д-р Владимир Христов

зъболекар

Юлия слезе на улицата разочарована. Тороманов навярно е дошъл да си поправя зъбите, а тя бе помислила кой знае какво. Но сега къде да го чака? Тя се поогледа и си избра входа на една от насрещните кооперации. Оттам беше лесно да наблюдава дома, от който трябваше да излезе човекът с белите дрехи.

Чакането й се стори безкрайно, а лошото беше, че нямаше часовник, за да разбере колко е часът. Тя съвсем загуби търпение, чудеше се вече какво да прави, когато зад гърба й се появи някакво момче, червенокосо, кокалесто, с неприятно луничаво лице и къси тиролски панталони. Момчето я огледа враждебно, плюна презрително и сърдито попита:

— Ти какво чакаш тук?

— Не е твоя работа! — отвърна сопнато Юлия. — Кой те закача тебе?

Момчето приближи и втренчено я погледна.

— Като те питат, отговаряй! — каза то грубо. Юлия отново не отговори. Тя само обърна гръб на нахалника и вирна към небето малкото си носле. Червенокосият я погледна учудено, после замахна с крак и силно я ритна отзад. Изненадана от удара, Юлия полетя и падна на земята. Когато стана, побойникът стоеше все още на две крачки от нея и я наблюдаваше мрачно, пъхнал ръце в джобовете си.

— Как не те е срам! — без да плаче, възмутена от дъното на сърцето си, каза Юлия. — Да биеш момичета!

— А ти защо не отговаряш?

— Какъв си, че да ти отговарям! Улицата да не е нещо твоя?

— Моя е!

— Значи тогава си уличник!

— Ще ми отговориш ли, или да те почна отново? — прекъсна я грубо побойникът.

— Ако искаш толкова да знаеш, чакам баща си.

Това изглежда, че направи впечатление на хулигана, той се огледа.

— Къде е баща ти?

— Горе при зъболекаря!

— А ти защо не го чакаш горе?

— Защото ме е страх!

— Страхливка! — каза презрително червенокосият и бавно се отдалечи.

Едва сега сълзите потекоха по страните й, тя с мъка се сдържа да не заплаче с глас. Когато побойникът приближи входа на голямата бяла кооперация, в която бе влязъл Тороманов, от същия вход излезе забързано височко момиченце и решително му прегради пътя. Лицето му бе гневно, жестовете резки и по сърдития глас, които долетя до Юлия, тя разбра, че момиченцето нещо се караше. Червенокосият я слушаше нехайно, подигравателно усмихнат, след това грубо я блъсна и продължи пътя си.

Непознатото момиченце бързо приближи Юлия. Гневното му личице беше хубаво и живо, две дебели лъскавочерни плитки лежаха на слабите му раменца. То бе с една или две години по-голямо от Юлия и навярно пионерка, тъй като носеше на врата си червената връзка на организацията.

— Аз всичко видях! — каза задъхано от възмущение момиченцето. — Бях случайно на прозореца и видях как те ритна… Той е просто… ужасен!

От съчувствието на Юлия още повече и се доплака, но тя преглътна сълзите си и глухо попита:

— Ти познаваш ли го?

— Как да не го познавам, целият квартал е писнал от него! Ако бях момче, щях да му дам да се разбере!

Двете момиченца се разприказваха оживено. Непознатата се казваше Живка и живееше на първия етаж на бялата кооперация. Като видяла побоя, тя бързо изтичала, но било вече късно.

— И мен ме би веднъж! — призна си тя с горчивина. — Ако бях казала на татко, не знам какво щеше да стане!

Внезапно Юлия забеляза, че Тороманов излезе от кооперацията. Сега чантата му бе съвсем празна и той бързо се упъти надолу по улицата. Разтревожена да не го пропусне, тя измънка някакво извинение пред Живка и без да обръща внимание на учудения й поглед, бързо се спусна след него. Четвърт час по-късно Юлия беше вече на своята улица и още отдалече видя Пешо и Веселин. Тороманов влезе в своя дом, а момчетата забързаха срещу нея с развълнувани лица.

— Къде пропадна! — възкликна Веселин. — Здравата се уплашихме за тебе!

Юлия небрежно махна ръка, сякаш последното приключение беше за нея дребна и обикновена работа, за която не заслужава да се говори. Отведоха я бързо в градинката. Там бяха останали още четири момчета, между които Коста, който радостно подскочи, като я видя.

Юлия най-подробно разказа за всичко, което й се беше случило, като не пропусна нищо, освен, разбира се, своите страхове. Колкото повече разказваше, с толкова по-голямо учудване и възхищение я гледаха нейните приятели. Когато най-после завърши, Пешо за пръв път искрено и от сърце я похвали:

— Браво, Юлия! Ти първа между всички се отличи.

— Нали направихте много хубаво, дето ме взехте! — радостно и малко нескромно запита Юлия.

— Да, разбира се — съгласиха се всички. Започнаха да говорят за последните случки и Веселин пръв изказа предположението:

— Май че Юлия е попаднала на вярна следа! На това ми мирише.

— Ще видим! — отвърна Пешо.

— То само̀ се вижда — продължи Веселин. — Не е ли всичко това много чудно? Тороманов купува една камара романи, но не ги чете сам, а ги отнася на някакъв си зъболекар. Защо? Нима зъболекарят не може сам да си ги купи? Надали има такъв зъболекар на света, който да иска да му плащат не с пари, а с романи.

Всички се засмяха.

— Може и да има — обади се Чарли. — На кучешки зъб взима по роман, на кътник по два…

— Може някой да каже — занесъл му ги е за четене — продължи Веселин. — Тая работа не е за вярване. Та кой купува цял куп романи, за да услужи на друг? Тъкмо пък Тороманов…

— Ами ключа? — попита Пешо. — За зъболекаря не е нужен никакъв ключ. Аз съм сигурен, че цялата тая тайнствена история е свързана с ключа.

Момчетата замълчаха.

— Ако разберем защо Тороманов ходи при зъболекаря, може би ще разберем нещо и за ключа — каза Веселин. — Не бива да изпускаме тая следа…

След дълги умувания измислиха нещо разумно да проверят какъв е тоя зъболекар. Някое от момчетата, което имаше развален зъб, трябваше да го прежали в полза на общото дело. То ще отиде за пломба или за нещо друго, пък ще разгледа цялата обстановка, ще види какъв е и самият зъболекар.

— А най-хубаво е да отиде след Тороманов — забеляза Пешо. — Тогава може и да чуе някоя дума, да разбере нещо…

Планът беше добър, но изведнъж засече: оказа се, че няма нито едно момче с развалени зъби.

— Не може да бъде! — разсърди се Пешо. — Всички лъжете!

Стана нужда сам той лично да им прегледа зъбите. Още първият от прегледаните, Бебо Апостолов, се оказа с развален зъб.

— Срамота! — каза сърдито Пешо. — Вижда се колко сте готови за делото!

— Ама дупчицата му е съвсем малка — каза поруменял Бебо. — Това просто не е дупчица!

Когато тръгнаха да си ходят, Коста изведнъж забеляза обеленото коляно на Юлия и учудено попита:

— Това пък какво е? Да не си паднала от трамвая?

Юлия засрамено разказа за подвизите на червенокосия хулиган. Момчетата почервеняха от възмущение, очите им гневно засвяткаха.

— Това… това не е човек! — заекна от яд Веселин. — Такъв да го пребиеш от бой!

— Ще му платим, не бойте се! — обади се мрачно Пешо. — Ще го направя на баница.

Въпреки протестите на Юлия веднага бе взето решение хулиганът да бъде жестоко наказан. Как ще стане това още никой не знаеше, но всички чувствуваха, че наказанието ще бъде безмилостно. Момчетата се разотидоха с гневни сърца и тоя гняв нямаше да се размине до отмъщението.