Павел Вежинов
Следите остават (7)

Юлия попада на следа

Всяка сутрин към десет часа в кооперацията на Коста идваше стара немкиня с бастунче, която децата наричаха танти Клара. Без да се качва по етажите, тя звънеше отдолу и скоро на тротоара се изсипваха цял куп оживени, весело чуруликащи деца. Срещу малко възнаграждение танти Клара ги водеше всеки ден на разходка в големия градски парк, където ги учеше на различни игри и на немски език. Децата — момченца и момиченца — бяха малки, предимно в доучилищна възраст, но тая сутрин с тях като никога излезе и Юлия.

Както бе обещала, тя изпълняваше възложената задача, макар сега тая задача да й се струваше далече не така увлекателна и интересна както предната вечер.

Скоро децата потеглиха с весели крясъци към парка. Танти Клара добре командваше своята детска армия. Когато трябваше да пресекат някоя улица, всички спираха, старата немкиня оглеждаше внимателно улицата със своите воднистосини късогледи очи, вдигаше тънкото си бастунче и важно произнасяше:

— Напред!

Децата хукваха, като крещяха и се препъваха едно друго.

На опашката на детската процесия неловко и малко намръщено се движеше Юлия. Ох, дано не я срещнат приятелки от училището! Какво ли ще си помислят — тръгнала Юлия да си играе с децата на жмичка! Голямо момиче, пък да играе с деца! Просто срамота! Само едно нещо й поправяше настроението — групата бяха и трите момиченца, които й трябваха — Павлина, Зорка и Верка. Най-малката бе Павлина — с къса рокличка, под която висеше дънцето на белите й гащички, черноока, пъргава, шумна, а най-голямата Верка — слабичко, замислено момиченце с остри раменца и очила. Средната — Зорето — бе най-нещастна от трите, макар добродушно и усмихнато да приемаше нещастието си. Тя бе много дебела, розовите й бузи просто се пукаха от пълнота, всичките й рокли изглеждаха тесни, децата непрекъснато се въртяха около нея, щипеха я по голите крака, викаха й Шишко и Бочка, но Зорето търпеливо понасяше всичко, от розовите й устенца не слизаше добрата й усмивка.

Скоро децата стигнаха парка. Там бе все още тихо и безлюдно, грамадните стари дървета хвърляха тежки сенки, тук-там по пейките седеше някой студент с книга в ръце или някоя майка, която леко люлееше бебе в детска количка. Щом стигнаха до детската площадка, питомците на танти Клара веднага се пръснаха по своите игри — едни строяха в пясъка тунели и язовири, други пренасяха вода с кофичките, трети се натрупваха край алеята, за да погледат красивата пъстроцветна дъга, която се образуваше от изкуствения дъжд на автоматичната поливачка. Юлия веднага прибра трите момиченца и се отдели настрана. Трябваше най-напред да ги предразположи, трябваше да поиграе с тях. Но на каква игра? Децата сами предложиха — „Добър ден, царю честити!“

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Аз, аз, аз!

Най-много от всичките викаше малката Павлина.

Царят ще бъде Зорето, а пък ти, Павлино, ще й отговаряш. Съгласни ли сте така?

Павлина намусено се съгласи. Децата се сговориха, после отидоха при Зорето, която тържествено мигаше на своя мним трон, и дълбоко се поклониха. Павлина започна играта.

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Какво, какво? — смая се Юлия. — Честит имен ден ли?

— Ами че да! — с тънък фалцет отвърна Павлина.

— Не така, Павлино, казва се „царю честити“! Павлина объркано загледа другарчетата си.

— Не е хубаво „царю честити“!

— Защо пък да не е хубаво?

— Ами цар е лошо!

— Виж, Павлино, играта е такава! Тоя цар може би да е бил пък добър…

— А тати казва, че всичките царе са лоши — упорстваше Павлина.

— Добре, карай как знаеш!

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Добър ден — отвърна тънко Зорето. — Къде сте били?

— У дома…

— А какво сте правили?

Без да кажат дума повече, трите момиченца започнаха мълчаливо да мачкат с ръце. Лицата и на трите бяха необикновено сериозни, сякаш вършеха някаква много трудна и важна работа.

— Зорето дълбоко се замисли.

— Месили сте хляб! — възкликна тя със светнало лице.

— Не! Не! Не! — тържествуващо се развикаха другите — Не позна!

Зорето отново потъна в дълбок размисъл, топчестото й личице съвсем поруменя. Какво може да бъде пък това чудо?

— Ааа, сетих се! Душите котката!

— Каквоо? — стресна се Юлия. — Какво каза?

— Душите котката с ръце! — поясни спокойно Зорето.

— Срамота! — възмути се искрено Юлия, после добави строго. — Ама как може, царю честити, добри деца да душат… котки! Да се чуди човек, как ти е дошло на ума!

— Ти душила ли си котка? — полюбопитства Верка.

— Душила съм — призна си малко засрамено Зорето.

— А котката?

— Котката ме драскаше…

— Малко ти е било! — разсърди се Юлия. — Слушай, царю честити, ние не сме такива, никакви котки не душим. Нещо друго правим!

— Покажете пак! — помоли с въздишка Зорето. Децата повториха играта.

— Ааа, разбрах! — досети се най-после Зорето. — Перете дрехи!

Децата високо се разсмяха, почнаха да скачат на място.

— Сега позна! — сериозно отвърна Юлия. — Добре кой друг ще бъде цар?

— Аз! — изстъпи се напред Павлина.

— Нека бъде най-напред Верка, пък после ти!

— Не, най-напред ще бъда аз, пък после Верка!

— Видиш ли колко си непослушна! — каза с укор Юлия.

— Брееей!

— Непослушна си, я! Защо преди два дена хвърли на един човек ключа! Аз знам, на мене всичко ми казаха!

Павлина огледа сърдито децата.

— Нищо не съм хвърляла! — каза тя обидено. — Защо си измисляш!

— Павлино, няма да ме лъжеш! Нали ви дойде един човек на гости, пък ти взе, че му хвърли ключа!

— Не съм!

— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш истината, ще ти дам един… бонбон!

— Не съм хвърляла ключа, ма! — вече ядосано възрази Павлина.

— Добре! Ще ти дам… една кукла!

— Парцалена кукла ли?

— Не парцалена. Истинска…

Павлина набърчи малкото си чипо носле.

— Хвърлих ключа на човека! — каза тя с въздишка.

— На кой човек?

— На тоя дето… му хвърлих ключа.

— А той с какви дрехи беше облечен?

— С дрехи…

— С дрехи, но какви?

— С истински дрехи! — отвърна с досада Павлина. — А куклата има ли очи?

— Има, да. Да не беше облечен с бели дрехи?

— С бели дрехи — кимна отчаяно Павлина.

— Един такъв дебел?

— Ами, дебел, дебел!

— А ти къде му хвърли ключа?

— В боклука му хвърлих ключа!

— Как така в боклука! — отчаяно въздъхна Юлия.

— В кофата за боклук…

— Видиш ли, че пак лъжеш! Ти си му изхвърлила ключа през прозореца. Нали така…

— Така — вече унило потвърди Павлина. — А ти кога ще ми дадеш куклата?

— Лъже! — обади се троснато Верка. — Като циганка лъже заради тая кукла!

— Брееей!

— Ако искаш да знаеш, всичките ваши прозорци гледат все към улицата! Как ще хвърлиш тогава ключа в задното дворче?

Павлина безпомощно замига.

— Та аз му хвърлих ключа на улицата…

Юлия с мълчалив укор се вгледа в малката измамница.

— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш самата истина, ще ти дам куклата! Мене защо ми е — добави тя с горчивина. — Аз съм вече голяма! Ако си хвърлила ключа, ще ти дам куклата и ако не си го хвърлила, пак ще ти дам куклата! Ти само кажи истината!

— Не съм, ма како Юли — отвърна искрено момиченцето. — Не съм му хвърлила ключа!

— И не си го виждала?

— Не съм…

Юлия дълбоко въздъхна.

— Слушай, Зоре, да не би ти да си хвърлила тоя ключ?

Зорето дори се опули от учудване. — Кой, аааз да хвърля ключа? — изви тя драматично тънкото си гласче.

— Ти ами! Чунки не си малко луда! Кажи си, кажи си правичката.

Зорето дълбоко се замисли.

— А ти друга кукла имаш ли? — попита тя и тъмните маслинки на очите й сякаш блеснаха.

Юлия имаше и друга кукла, но и се видя вече прекалено да пожертва и нея.

— Аз ще те закълна, пък ти само посмей да не кажеш истината! — закани се тя със сериозно изражение.

— Как ще ме закълнеш?

— Ей сега ще видиш!

Юлия плюна в шепата си и погледна под вежди момиченцето.

— Ако Зорето ме излъже, очите й да се пръснат като тая плюнка на четири!

Тя удари отгоре с ръба на дланта, плюнката се разлетя на всички страни.

Грозното заклинание беше изречено. Трите момиченца ококорено гледаха към Юлия, личицата им бяха кажи-речи уплашени. Кажи сега истината — хвърляла ли си един ключ през прозореца или не си хвърляла!

— Не съм! — едва избърбори Зорето.

— Ами идвал ли е у вас един дебел човек с бели дрехи?

— Не е идвал!

Верка, която досега мълчеше, внезапно се обади:

— Ама, како Юли, у нас идва такъв човек!

— Сериозно? — трепна Юлия. — Преди колко дена?

— Предии… пет-шест дена!

Юлия втренчено погледна момиченцето.

— Не беше ли преди два дена?

— Не, не, преди пет-шест дена! Дойде при татко, поседя много малко и си отиде!

— А ти хвърли ли му ключа?

— Не съм хвърляла нищо! — обиди се Верка. Аз не съм и седяла при тях!

Юлия сама разбираше — тихото, послушно момиченце не бе от тия, които ще направят някоя пакост. Все пак тя подробно го разпита. Външното описание на човека съвсем съвпадаше с онова описание, което й бяха дали Пешо и Веселин. Времето също съвпадаше — бе дошъл на гости у Веркини привечер. Само денят не съвпадаше и разбира се, Верка не бе хвърляла ключа. Като завърши невинния разпит, Юлия отново започна играта, но вече не й се играеше, нещо я теглеше с чудна сила обратно към града. Така или иначе тя бе страшно горда, че толкова успешно бе завършила първата задача, която й бяха възложили. Юлия едва дочака края на разходката. Към обед групата деца начело с танти Клара потегли обратно. Юлия избърза напред и както очакваше, намери своите приятели в скривалището между шубраците на градинката. Щом трите момчета видяха Юлия, те скочиха на крака и любопитно впериха очи в нея.

— Е, какво излезе? — попита нетърпеливо Пешо. — Научи ли нещо?

— Научих — отвърна важно Юлия.

Но тя не бързаше да разкаже какво е научила. За пръв път й се случваше да бъде център на внимание за такива големи момчета, да им бъде необходима за нещо и сега й се искаше да продължи колкото се може по-дълго време това удоволствие. Юлия бавно се разположи на тревата и се загледа замислено някъде над главите на момчетата.

— Е, какво, няма ли да приказваш? — стресна я с нетърпеливия си глас Веселин.

Тогава Юлия внимателно и бавно им разказа всичко, каквото бе научила от трите момиченца. По напрегнатите лица на своите приятели тя разбираше, че следят с интерес нейния разказ и дори че се удивяват на ловкостта, с която бе изтръгнала сведенията.

— Браво! — похвали я пестеливо, уж с равнодушен глас Пешо, но тя веднага схвана, че са доволни от нея. — Добре си свършила тая работа!

— Охо, аз какви други работи мога да свърша! — възкликна гордо Юлия. — Само вие да искате!

Но хвалбата не направи добро впечатление и Юлия смутено млъкна. За миг като че ли всички я забравиха, като че ли не им се искаше да говорят повече пред нея.

— А сега какво ще правим? — попита тя колебливо.

— Ще видим! — отвърна уклончиво Пешо. — Трябва да се помисли!

— Казах ли ти аз, че Тороманов ни е излъгал! — обади се пръв Веселин и погледна тържествуващо приятелите си. — Не може да не ни излъже! Той е такъв — една дума вярна не казва!

— Интересно, какво е търсил Тороманов у Веркини? — като че ли на себе си проговори Пешо. — Да не би нещо… заедно…

— Глупости! — сряза го Коста. — Другарят Апостолов е най-стария комунист в квартала! Та той е председател и на отечественофронтовската организация!

Пешо сам се засрами от подозрението си, мълчаливо наведе глава.

— Е, аз само тъй… казах! — измънка той недоволно.

— А защо да не разпитаме Бебо? — предложи Веселин. — Може той да знае нещо повече за Тороманов! Може да знае за какво е идвал Тороманов у тях!

Идеята беше добра, но се натъкнаха на неудобство. Трудно е да разпитат Бебо, без да му кажат поради каква причина се интересуват от Тороманов. Бебо не беше дете като Верка, за да го замотаят с кукли или клетви.

Да го приемем тогава и него в нашата група! — каза Коста. — Хем ще ни помага в работата, хем ще можем свободно да го разпитаме!

— Аз съм съгласен! — обади се Веселин.

— И аз! — каза Юлия.

Пешо — погледна изпод вежди момиченцето, сякаш искаше да й каже: „Тебе пък кой те пита!“ Юлия засрамено наведе глава.

— Аз пък не съм съгласен! — възрази Пешо сериозно. — Нашата работа е съвсем тайна! Сега сме вече четири души, а ако станем повече — току-виж, че нашата тайна се разчула из целия квартал! Шега с тия неща не можем да си правим!

Момчетата се замислиха.

— А ти забрави ли за младогвардейците! — намеси се Веселин. — Толкова много хора са били, пък никой не издал тайната!

— То е друго! Там е Съветски съюз!

Въпросът за Бебо остана нерешен. Единственото нещо, което решиха, беше внимателно да следят човека с белите дрехи. Всички бяха убедени, че ако не го изпускат из очи, той все ще се издаде с нещо, все ще остави някоя, макар и малка следа, по която да тръгнат.