Урсула Ле Гуин
Техану (3)

ОДЖИЪН

Тя сложи детето да легне в западната ниша. Запали огъня. После отиде да седне до сламеника на Оджиън:

— Никой ли не се грижи за тебе?

— Отпратих ги да си вървят — прошепна той.

Лицето му беше мургаво и упорито повече от всякога, ала косата му бе прозрачно бяла и бледата светлина не хвърляше блясък в неговите очи.

— Така можеш да си умреш сам — каза ядосано гостенката.

— Помогни ми да го сторя — рече старецът.

— О, почакай — помоли се тя, клекна и долепи чело до дланта му.

— Не тази нощ — съгласи се той. — Утре.

Оджиън с последни сили вдигна ръка и поглади косата й.

Жената отново седна. Огънят се бе разпалил. По стените и ниския свод играеха светлини и още повече сгъстяваха сенките в ъглите на продълговатата стая.

— Ако можеше да дойде и Гед — промълви старецът.

— Изпратил ли си му известие?

— Той е загубен — каза Оджиън. — Загубен е. Като облак. Като мъгла, която се стеле над земята. Замина на запад. Само с един клон самодивско дърво. В гъстата мъгла. Загуби се моят Ястреб.

— Не, не, не — шепнеше тя. — Гед ще се върне.

Млъкнаха. Топлината на огъня проникна в тях и Оджиън ту се унасяше, ту пак се пробуждаше, а Тенар изпита удоволствие от почивката след дългото изтощително ходене. Тя бе носила Теру на ръце при последното изкачване, защото детето почна да се задъхва от умора, опитвайки се да върви бързо.

Тенар стана, стопли вода и изми от себе си праха на пътя. Свари мляко и хапна малко хляб, който намери в долапа на Оджиън. После отново седна до него. Докато магьосникът спеше, тя бдеше край леглото и размишляваше, наблюдавайки лицето му, светлината на огъня и сенките.

Спомни си онова момиче, приседнало мълчаливо и замислено в нощта много отдавна и много далеч оттук, едно момиче в стая без прозорци, което нищо не знаеше за себе си, освен че е било погълнато, жрица и слуга на земните сили на мрака. Сетне се сети за жената, заслушана в гъстата тишина на фермерската къща, докато мъжът и децата й спяха, за да размисли, да бъде поне час сама. Сетне видя вдовицата, довела тук едно изгорено дете, която седеше до този умиращ човек и чакаше той да се пробуди. Правеше онова, което бяха правили всички жени, всяка една от тях. Но Оджиън не я бе нарекъл с името на слугата, съпругата или вдовицата. Както и Гед в мрака на Гробниците на Атуан. Както твърде отдавна нейната майка, която си спомняше само по онуй топло усещане и представата за лъвска грива в светлината на огнището — майката, дала й името.

— Аз съм Тенар — прошепна тя. Огънят обхвана една суха борова клонка и лумна в яркожълт пламък.

Оджиън започна да диша трудно. Гостенката му помогна, доколкото можа, да се успокои. И двамата задрямаха за малко, тя клюмна край неговото омайно, унасящо мълчаливо присъствие, нарушавано само от най-странни думи. Внезапно посред нощ той се обади, все едно, че срещаше стар приятел:

— Значи си тук? Виждал ли си го?

А когато Тенар стана да накладе огъня, още веднъж заговори, този път сякаш с някого от отдавнашните му спомени, защото каза ясно като дете:

— Опитах се да й помогна, но покривът се срути. Срути се върху тях. От земетресението.

Тенар се заслуша. „Опитах се да й помогна“ — говореше през болка и със старчески глас някогашното момче. После почна да се задушава отново.

В ранни зори Тенар се събуди. Помисли си, че е от морския шум. Оказа се плющене на криле. Ято птици летеше ниско насам. Бяха толкова много, че крилете им вдигаха вихрушка и прозорецът потъмня от бързолетните им сенки. Изглежда, направиха един кръг около къщата, сетне отлетяха. Не издадоха нито звук, тъй че тя не разбра що за птици бяха.

На сутринта се появиха някои хора от Ри Алби — селището, на север от което се намираше домът на Оджиън. Дойдоха едно момиче козарче и една жена за млякото от кравите на магьосника. Пристигнаха и други да питат могат ли да помогнат с нещо. Мос, селската знахарка, опипа елшовата тояга и лесковата пръчка до вратата и надзърна вътре с надежда, но дори и тя не се осмели да влезе, а Оджиън викна от сламеника си:

— Кажи им да си вървят! На всички кажи да си вървят!

Той изглеждаше поукрепнал и се чувстваше по-добре. Когато малката Теру се събуди, старецът й заговори със сухия, ласкав, тих глас, който помнеше Тенар. Детето отиде да си играе на слънце и Оджиън запита вдовицата:

— Какво е това име?

Той знаеше истинния език на Сътворението, ала никога не бе учил каргадски.

— Теру означава пламък, пламтене — отвърна тя.

— Аха! — възкликна магьосникът и очите му проблеснаха, а веждите се свъсиха. Известно време не можеше да намери думи.

— От нея — каза той най-сетне, — от нея… От нея хората ще се страхуват.

— Те и сега се страхуват — рече горчиво Тенар.

Оджиън поклати глава.

— Научи я, Тенар — прошепна той. — Научи я на всичко! Не от Роук… Те се страхуват… Защо те оставих да си отидеш? За да я доведеш тук… Не е ли твърде късно?

— Успокой се, успокой се — нежно каза тя, защото старецът с мъка изричаше думите и едва си поемаше дъх. Пак поклати глава и изпъшка:

— Научи я.

След това млъкна.

Не искаше да яде и сръбваше само по малко вода. Към пладне се унесе. Събуди се късно следобед, промълви:

— Сега, дъще — и се изправи.

Тенар взе ръката му и му се усмихна.

— Помогни ми да стана.

— Не, не.

— Да — настоя той. — Навън. Не трябва да умра затворен.

— Къде искаш да ходиш?

— Където и да е. Но ако мога, по горската пътека — рече магьосникът. — По хълма над ливадата.

Щом видя, че Оджиън може да се изправи и е решен да излезе, тя му помогна. Отидоха заедно до прага, там той спря да огледа единствената стая на къщата си. В тъмния ъгъл отдясно на вратата бе облегнат неговият жезъл и просветваше. Тенар се протегна да му го подаде, обаче старецът кимна:

— Не, без него.

После се озърна отново, сякаш търсеше нещо забравено.

— Хайде — каза най-сетне той.

Когато свежият западен вятър го духна в лицето, Оджиън погледна нагоре към хоризонта и възкликна:

— Колко е хубаво!

— Позволи ми да накарам хора от селото да направят носилка и да те носят — предложи вдовицата — Всички те само чакат да сторят нещичко за тебе.

— Искам да се разхождам — отвърна старият човек.

Теру излезе край къщи и се загледа сериозно в Оджиън и Тенар, които вървяха стъпка по стъпка и спираха на всеки пет-шест метра, за да си поеме магьосникът дъх. Крачеха през гъсто обраслата ливада към гората, издигаща се от подножието на скалата стръмно нагоре по склона. Слънцето припичаше, а бризът довяваше хлад. Отне им много време да прекосят ливадата. Лицето на Оджиън бе посивяло и краката му трепереха като трева на вятъра, докато най-после стигнаха в самото начало на гората, малко навътре по планинската пътека. Там той се свлече в корените на едно дърво и се облегна на ствола му. Дълго не можеше нито да помръдне, нито да проговори. Цялото му тяло се тресеше от силните, неравни удари на сърцето. Накрая поклати глава и прошепна:

— Хубаво е.

Теру ги бе последвала от разстояние. Тенар отиде при нея, взе я на ръце и й каза нещо. Сетне се върна при Оджиън.

— Донесла е козяк — съобщи тя.

— Не ми е студено.

— На мен обаче ми е студено.

Усмивката потрепваше на лицето й. Детето приближи, влачейки козяка. Пошушна в ухото на Тенар и отново избяга.

— Хедър е съгласна да й помага, докато доят козите, и ще се погрижи за нея — обясни Тенар на Оджиън, — тъй че аз мога да стоя тук.

— Никога не ти е едно до главата — забеляза старецът с дрезгавия си шепот, който беше едничкият останал му глас.

— Така е. Винаги съм имала поне две грижи, а обикновено и повече — каза тя. — Но сега съм тук при теб.

Той кимна.

Дълго не проговори. Седеше облегнат върху ствола на дървото със затворени очи. Наблюдавайки лицето му, Тенар видя как то бавно се променя под лъчите на залеза.

Магьосникът отвори очи и надзърна през една пролука в листака към небето на запад. Сякаш съзерцаваше нещо — нещо, което ставаше в далечното, яснозлатисто пространство от светлина. Изведнъж прошепна колебливо:

— Драконът…

Слънцето бе залязло, вятърът — утихнал.

Оджиън погледна вдовицата.

— Край — промълви развълнуван той. — Всичко се промени!… Промени се, Тенар! Чакай… чакай тук за…

Тялото му се разтресе, олюля се сякаш клон под напора на буря. Задиша тежко. Очите му се затваряха и отваряха, взрени някъде отвъд нея. Докосна я по дланта. Тя се наведе към него. Старецът й каза истинското си име, за да остане след неговата смърт.

Улови се за ръката й, стисна клепачи и отново започна да си поема с усилие дъх, докато съвсем се задуши. Тогава легна като един от корените на дървото, а звездите изгряха и заблестяха в листака.

Тенар седеше заедно с мъртвия човек в мрака. Някакъв фенер мъждукаше подобно светулка оттатък ливадата. Тя бе метнала козяка върху двама им, но ръката й, която крепеше неговата, се вледени, сякаш държеше камък. Допря още веднъж чело до тази длан. Изправи се, схваната и замаяна, чувствайки тялото си някак особено, и отиде да посрещне оня, който идваше със светлината.

През тая нощ съседите на Оджиън останаха край него и той не можа да ги отпрати.

Замъкът на господаря на Ри Алби се намираше върху една гола скала на планинския склон над Откоса. Рано на другата сутрин, много преди слънцето да озари планината, магьосникът на служба при владетеля прекоси селището. Малко след това втори магьосник се заизкачва по стръмната пътека, извеждаща от пристанището Гонт. Бе тръгнал по тъмно. Разчуло се беше, че Оджиън е на смъртно легло, а и силата им бе такава, че бързо узнаваха за кончината на велик посветен.

Селището Ри Алби имаше и една врачка, дето вършеше по-простите работи: намиране на загубено, поправка на счупено, наместване на кости — неща, с които хората не искаха да безпокоят магьосника. Леля Мос беше мрачно същество, неомъжена, както повечето врачки, немита, с посивяваща коса, завита на странен кок, и зачервени от дима на билките очи. Тя прекоси ливадата с фенера и заедно с Тенар и другите остана да бди край тялото на Оджиън. Поставила бе восъчна свещ зад стъкло и бе запалила благовонни масла в глинен съд. Казала беше думите, които трябва да се кажат, и направила онова, което следва да се направи. Когато дойде време да се приготви тялото за погребение, тя погледна първо към Тенар, преди да го докосне, сякаш чакаше разрешение, и сетне продължи със задълженията си. Селските баячки се грижеха за упокоя на мъртвия, а често и за погребалния ритуал.

Щом от замъка пристигна магьосникът — висок млад човек със сребрист жезъл от бор, — и другият магьосник от пристанището Гонт също дойде — набит мъж на средна възраст с къс жезъл от тис, леля Мос не вдигна към тях зачервените си очи, ами бързо се поклони и се оттегли, като прибра своите жалки муски.

Когато полагаше трупа, както трябва да бъде погребан — обърнат наляво, с присвити колене, — тя сложи в отворената му нагоре лява длан малко вълшебно вързопче, нещо, завито в мека козя кожа и завързано с цветен канап. Магьосникът от Ри Алби го махна с върха на жезъла си.

— Изкопан ли е гробът? — попита магьосникът от пристанище Гонт.

— Да — отвърна другият от Ри Алби, — изкопан е в замъка на моя господар.

И посочи към билото на планината.

— Ясно — рече човекът от Гонтийското пристанище. — Мислех, че нашият магьосник трябва да бъде погребан в града, който спаси от земетресение.

— Моят господар желае подобна чест — кимна този от Ри Алби.

— Това обаче би изглеждало… — започна оня от пристанището, ала спря, защото не желаеше да спори, но и не искаше да се остави на претенциите на младия си колега. Сведе очи към мъртвеца: — Ще трябва да го погребем безименен — произнесе той с жалост и горчивина. — Аз вървях през цялата нощ и все пак закъснях. Дваж по-голяма загуба!

Младият магьосник не каза нищо.

— Неговото име бе Айхал — обади се Тенар — и желанието му бе да бъде погребан тук, където лежи сега.

И двамата мъже погледнаха към нея. Като видя една обикновена селянка на средна възраст, младият просто се извърна встрани. Човекът от Гонт я прецени за момент и запита:

— Коя си ти?

— Наричат ме Гоха, вдовицата на Флинт — прошепна тя. — Коя съм, вие, струва ми се, трябва да знаете, а не аз да ви казвам.

При тези думи магьосникът от Ри Алби я удостои с остър поглед:

— Внимавай как разговаряш с хора на силата, жено!

— Почакай, почакай — рече мъжът от пристанището Гонт и потупа колегата от Ри Алби, за да го успокои, като продължаваше да гледа към Тенар. — Някога ти си била… била си негова повереница, нали?

— И негова приятелка — допълни Тенар. После обърна глава и млъкна. Беше усетила гнева в гласа си, докато произнасяше „приятелка“. Сведе взор към своя другар — един труп, приготвен за погребение. Изгубен и безмълвен. Те го бяха наобиколили: живи, пълни със сила, без да изпитват ни най-малка близост, само неприязън, съперничество, гняв.

— Съжалявам — каза тя. — Прекарах твърде дълга нощ. Бях с него, когато издъхна.

— Това не е… — започна магьосникът от замъка, но най-неочаквано леля Мос го прекъсна и рече високо:

— Вярно е, вярно е. Никой освен нея. Той изпрати да я повикат. Изпрати младия Таунсенд, търговеца на овце, да й каже да дойде веднага в планината и забави края си, за да я дочака да бъде с него и едва тогава умря. Умря, където ще бъде погребан, тук.

— И той ти е доверил… доверил ти е името си? — попита по-старият магьосник.

— Да, точно така.

Тенар ги погледна и въпреки усилията да се овладее, недоверието, изписано върху лицето на по-стария, и презрението на другия предизвикаха нейния сопнат отговор:

— Аз ви съобщих това име. Нужно ли е да го повтарям?

По израженията им тя със смайване разбра, че не бяха чули името, истинското име на Оджиън — просто не бяха й обърнали никакво внимание.

— О, лоши времена са настъпили! — възкликна вдовицата. — Времена, когато дори едно такова име остава нечуто, могат да се стоварят като камък! Нима силата не е умение да слушаш? Тогава чуйте: името му бе Айхал. Името му в смъртта е Айхал. В песните ще бъде известен като Айхал от Гонт. Ако все още бъдат създавани песни. Приживе той беше мълчалив човек, а сега е напълно безмълвен. Може би няма да има повече песни, само мълчание. Много съм уморена. Загубих скъп наставник и приятел.

Гласът й се скърши; гърлото й се сви в сподавено ридание. Тя се обърна и съгледа на горската пътечка малката муска, която бе направила леля Мос. Взе я, коленичи до трупа, целуна отворената длан на лявата му ръка и постави вързопчето в нея. Така, коленичила, Тенар отново вдигна поглед към двамата мъже и тихо каза:

— Ще се погрижите ли да изкопаят гроба му тук, където той пожела?

Първо по-старият, сетне и младият кимнаха. Тя се изправи, приглади полата си и тръгна обратно през ливадата в утринната светлина.