Урсула Ле Гуин
Техану (13)

ГОСПОДАРЯТ

С настъпването на пролетта корабите се понесоха от остров на остров като лястовици. Из селата тръгнаха слухове от Валмаут, че кралски кораби са почнали да преследват пиратските, да залавят и наказват по-големите разбойници и да конфискуват заграбеното от тях. Самият лорд Хено бе изпратил трите си най-хубави и бързи кораба, управлявани от магьосника Толи — морски вълк, от когото се страхуваха всички търговци от Солеа до Андрадите. Имал намерение с тази малка флотилия да причака кралските съдове край Орнея и да ги унищожи. Но скоро един кралски кораб пристигна във Валмаутския залив с окования Толи на борда и с нареждане да екскортира лорд Хено до Гонтийското пристанище, където щяха да го съдят за пиратство и убийство. Хено се беше барикадирал в каменната си къща на хълма зад Валмаут, без да пали огън, защото времето бе топло. Пет-шест души от младите войни на краля се спуснаха през комина и цялата дружина подкара арестувания лорд по улиците на Валмаут, за да си получи заслуженото наказание.

Когато чу за това, изпълнен с любов и гордост, Гед каза:

— Добре се справя кралят.

Хенди и Шег бяха незабавно съпроводени до Гонтийското пристанище, а Хенк, щом раните му заздравяха, беше откаран там с кораб. Кралският съд ги осъди за убийство. Известието, че са отведени на каторга, предизвика удовлетворение и взаимни поздравления в Средната долина, които Тенар и Теру до нея изслушваха мълчаливо.

Пристигнаха и други кораби с пратеници на краля. Някои от тях бяха непознати за обикновените жители на Гонт — шерифи, натоварени да докладват за управлението; мирови съдии, които да чуят жалбите и проблемите на хората; данъчни инспектори и служители; благородници, дошли на посещение при по-дребните господари, за да ги призоват учтиво за вярност към Хавнърската корона. Тук-таме се мяркаха и магьосници. Те не вършеха нищо особено и говореха още по-малко.

— Все пак ми се струва, че са тръгнали да търсят друг Върховен жрец — рече Тенар.

— Или да следят за злоупотреби с магическите сили — предположи Ястреба. — Има нещо, дето не е наред.

Тенар тъкмо се канеше да възкликне: „Ами да отидат тогава в господарския дом на Ри Алби!“, когато езикът й се заплете. „Какво ли исках да кажа? — запита се тя. — Дали историята за… Започвам да забравям. Наистина, какво ли исках да кажа на Гед? А, да, че трябва да поправим вратата на долната кошара, преди да са избягали овцете.“

Все се намираше по нещо около фермата, което да я улиса. „Никога не ти е едно до главата“ — както бе забелязал Оджиън. Дори при помощта на Ястреба цялото й съзнание пак беше ангажирано с фермерски грижи. Гед й помагаше в домакинството за разлика от Флинт, но Флинт бе познавал фермата по-добре. Гед усвояваше бързо, ала много неща не знаеше. Работеха усилено и вече им оставаше по-малко време за разговори. В края на деня вечеряха заедно, лягаха си заедно и заспиваха. Призори отново започваха работа и тъй всеки делник. Като вода в колелото на мелница, което се пълни и празни, дните изтичаха един след друг…

— Здравей, майко!

На дворната порта стоеше слаб, млад човек. Вдовицата сметна, че това е най-големият син на Ларк, и попита:

— Какво те води насам, момчето ми?

После се извърна да го погледне — така, застанала насред пиукащите пиленца и важно пристъпващите гъски.

— Спарк! — викна тя и се втурна към него. Домашните птици се разбягаха.

— Хайде, хайде, стига! — каза той. Тенар го прегърна и го потупа по бузите. Момъкът влезе и се настани на масата.

— Ял ли си? Виждал ли си Апъл?

— Бих хапнал.

Тя затършува из пълния долап.

— На кой кораб пътуват? Още ли си на „Чайката“?

— Не. — Мълчание. — Корабът ми бе разбит.

Тенар се обърна ужасена:

— Корабокрушение ли е станало?

— Не — отвърна Спарк и се подсмихна. — Разбиха му екипажа. Хората на краля изловиха доста народ.

— Но… нали не е пиратски кораб?

— Не.

— Тогава защо?

— Казват, че капитанът бил прекарвал контрабандни стоки — обясни той без особено желание.

Беше много отслабнал, изглеждаше остарял, загорял, с права коса и удължено, тясно лице като на Флинт, ала още по-тясно и сурово.

— Къде е татко? — попита Спарк. Вдовицата застина.

— Значи не си се отбивал при сестра си?

— Не — рече той с безразличие.

— Флинт умря преди три години. От удар. По пътеката от овчите кошари насам. Клиърбрук го намери…

Настъпи мълчание. Изглежда, морякът не знаеше или нямаше какво да каже.

Тя му поднесе храна. Той се нахвърли върху нея с такъв апетит, че Тенар веднага му сипа още.

— Кога си ял за последен път?

Спарк сви рамене и продължи да дъвче. Майка му седна отсреща до масата. Късната пролетна светлина струеше през ниското прозорче и огряваше пиринчената решетка пред огнището. Най-после отмести чинията настрани:

— И кой поддържа фермата?

— Какво значение има, сине? — запита нежно, но сдържано Тенар.

— Тя е моя — отвърна той по същия начин. След минута жената стана да измие съдовете му.

— Да, така е.

— Ти можеш да останеш, разбира се — каза Спарк някак неловко. Може би се опитваше да се шегува, обаче не му се удаваше. — Старият Клиърбрук още ли е тука?

— Всички са налице. Има също и един мъж на име Хоук и едно дете, за което се грижа. Живеят в къщата. Ще трябва да спиш на тавана. — Тя го погледна: — Значи оставаш?

— Ще видим.

Така и Флинт бе отвръщал на всичките й въпроси през тези двайсет години — нито с „да“, нито с „не“. Отричаше й правото да пита и по тоя начин си запазваше свободата, основана на нейното невежество. „Жалка, ограничена свобода“ — помисли си Тенар.

— Бедното ми момче. Екипажът разбит, баща му умрял, а у дома непознати — и всичко туй ти се струпа наведнъж. Ще ти трябва време, за да свикнеш. Съжалявам, сине. Но се радвам, че си тук. Колко съм те мислила — там, сред моретата, в бури и зими.

Момъкът нищо не каза. Нямаше нито какво да даде, нито какво да получи. Блъсна стола назад и тъкмо се канеше да стане, когато влезе Теру. Зяпна я изумен и остана тъй, полуизправен:

— Защо се е направила такава?

— Изгорена е. Теру, това е синът ми, морякът Спарк, за когото съм ти разказвала. Тару е твоя сестра, Спарк.

— Сестра ли!

— Осиновена.

— Сестра! — повтори той. Огледа кухнята, сякаш търсеше доказателства, и надзърна в очите на майка си.

Тя отвърна на погледа му.

Морякът излезе, като се държеше по-далеч от Теру, която стоеше неподвижна. Трясна вратата зад себе си.

— Не плачи — каза й детето. То самото не плачеше. Приближи се до нея и погали ръката й: — Удари ли те?

— О, Теру, ела да те прегърна.

Седна до масата с Теру на скута си, макар че момичето беше голямо, за да го държат така, и въобще не се научи да стои спокойно. Но Тенар го прегръщаше и ридаеше. Теру допря лицето си до лицето на вдовицата и цялата се намокри от сълзи.

Гед и Спарк се прибраха в тъмното от двата противоположни края на фермата. Явно момъкът беше поговорил с Клиърбрук и бе премислил ситуацията, докато Гед се опитваше да разбере какво става. На вечерята приказваха малко, при това предпазливо. Спарк не се оплака, че не може да си отиде в стаята, а изтича като моряк нагоре по стълбището до таванския етаж и явно остана доволен от леглото, което майка му беше приготвила там, защото не слезе до късно на другата сутрин.

После си поиска закуската, очаквайки да му я поднесат. Баща му винаги е бил обслужван от майка, съпруга, дъщеря. Нима той не бе мъж като баща си? Щеше ли Тенар да му го оспори? Тя му поднесе храната и сетне разчисти масата. След това се върна в градината, където заедно с Теру и Шенди се бореха срещу епидемията от гъсеници, които заплашваха да унищожат тазгодишните плодове.

Спарк излезе и отиде при Клиърбрук и Тиф. През следващите дни прекара повечето време заедно с тях. Тежката работа около посевите и овцете, изискваща сила и умение, се вършеше от Гед, Шенди и Тенар, а двамата старци, работниците на баща му, го хванаха и почнаха да му говорят как се справят с всичко сами и сигурно искрено си вярваха.

В къщата Тенар се чувстваше нещастна. Само докато се трудеше вън, на открито, я напускаха гневът и срамът, който присъствието на Спарк я караше да изпитва.

— Ето че дойде и моят ред — рече тя с горчивина на Гед в звездния мрак на стаята. — Дойде и моят ред да загубя онова, с което най-много се гордеех.

— Какво си загубила?

— Своя син. Сина, от когото не стана човек. Провали се. И аз се провалих.

Вдовицата хапеше устни и се взираше в мрака. Ястреба не се помъчи да я убеждава в противното, нито да я утешава в скръбта й. Само попита:

— Смяташ ли, че ще остане?

— Да. Страхува се да се върне в морето. Не ми каза истината или поне не цялата истина за кораба. Бил е заместник-капитан. Предполагам, че е извозвал крадена стока. Второразредно пиратство. Това не ме интересува. Повечето моряци от Гонт са донякъде пирати. Ала той ме излъга. Излъга и ревнува от теб. Спарк е нечестен, завистлив човек.

— Струва ми се, че не е лош, а уплашен. Та нали туй е неговата ферма?

— Да си я вземе тогава! И нека тя е толкоз щедра към него, колкото…

— Недей, любов моя — промълви Гед, хвана ръцете й и не й позволи да продължи. — Не говори, не изричай лоша дума!

Бе така настоятелен, тъй искрен, че нейният гняв веднага се превърна в онази любов, която го беше породила, и Тенар се разплака:

— Няма да го прокълна — нито него, нито това място! Не съм го искала! Но толкова ми е жал толкова ме е срам. Съжалявам, Гед!

— Недей, недей. Няма значение как момъкът ще се отнася към мен. Лошото е, че с тебе е жесток.

— Ами с Теру… Държи се с нея като… Знаеш ли какво ме попита: „Защо се е направила такава?“ Защо тя се е направила…

Гед милваше косата й, както често бе правил. Докосваше я съвсем леко, бавно и търпеливо и тази ласка ги унасяше в любовен сън.

— Аз пак мога да ида да паса кози — каза накрая той. — Това ще облекчи положението ти тук, само дето работата ще е повече.

— По-скоро и аз ще дойда с теб.

Мъжът галеше косата и и съобразяваше:

— Сигурно бихме могли. Горе, над Лису, имаше няколко пастирски семейства. Обаче зимата…

— Може някои фермер да ни наеме. Аз познавам работата и овцете, а ти познаваш козите и толкова бързо се справяш с всичко…

— Особено с вилите — измърмори той и изкопчи една усмивка през сълзи от нея.

На другата сутрин Спарк бе станал рано, за да закуси с тях, защото щеше да ходи на риба със стария Тиф. На ставане от трапезата морякът каза по-добронамерено от обикновено:

— Ще донеса риба за вечеря.

През нощта Тенар беше стигнала до някои решения.

— Почакай — обърна се към него тя. — Би ли вдигнал масата, Спарк? Сложи чиниите в умивалника и ги залей с вода. Ще ги измия заедно със съдовете от снощи.

За миг той остана изумен, после рече:

— Това е женска работа — и си отмести чашата.

— Това е работа на всеки, който се храни в тази кухня.

— Но не и моя — отряза Спарк и излезе.

— Значи може да е на Хоук, ала не и твоя, така ли?

Той само кимна на прекосяване през двора,

— Много е късно — казваше си тя, връщайки се в кухнята. — Провалих се. Напълно се провалих. — Усещаше бръчките по лицето си, дълбоките бръчки край ъглите на устните и между веждите: — И да поливаш един камък, няма да порасте дърво.

— Трябва да започнеш още докато са млади и крехки. Като мене — опита да се пошегува Гед. Този път не можа да я накара да се засмее. На връщане от работа вечерта видяха на входа един мъж, който разговаряше за нещо със Спарк.

— Това да не би да е оня човек от Ри Алби? — попита Гед. Очите му излъчваха доброта.

— Идвай, Теру — повика я Тенар, защото детето беше спряло на мястото си. — Какъв човек?

Тя бе късогледа и хвърли бегъл поглед през двора:

— А, оня търговец на овце, как му беше името, Таунсенд. Защо ли се е върнала тая черна врана?

През целия ден вдовицата бе готова всеки миг да избухне, тъй че Гед и Теру запазваха разумно мълчание.

Тенар приближи до мъжете пред портата:

— За младите агнета ли си дошъл, Таунсенд? Не си ли закъснял с една година? Е, все може да се намери нещо в кошарата.

— Току-що и господарят каза същото — потвърди Таунсенд.

— Така ли! — възкликна Тенар. Интонацията и накара лицето на Спарк да потъмнее.

— Е, тогава няма да ви преча с господаря — заключи тя и вече се канеше да си тръгва, когато Таунсенд се обърна към нея:

— Имам вести за тебе, Гоха.

— Третият път е на късмет.

— Нали знаеш старата Мос, знахарката? Хич не е добре. Щом разбра, че слизам към Средната долина, ми заръча: „Предай на господарката Гоха, че искам да я видя, преди да умра. Да дойде, ако може.“

„Врана, черна врана такава“ — мислеше си Тенар, гледайки тоя мрачен вестител.

— Болна ли е?

— На смъртно легло — Таунсенд леко подсмъркна, за да изобрази съчувствие. — Разболя се през зимата и се влошава. Каза да ти предам, че много иска да те види, преди да умре.

— Благодаря, че ме извести — кимна сдържано тя и се обърна да си влезе у дома. Таунсенд се упъти заедно със Спарк към овчите кошари.

Докато приготвяха вечерята, вдовицата рече на Гед и на Теру:

— Трябва да отида.

— Разбира се — съгласи се Ястреба. — Можем да тръгнем и тримата, ако нямаш нищо против.

— Наистина ли? — за първи път този ден лицето й просветна. — О, толкова е хубаво! — зарадва се тя. — Не смеех дори и да попитам, мислех си… Теру, искаш ли да се върнем в онази къщичка, в дома на Оджиън, за известно време?

Момичето спря за малко да размисли.

— Тъкмо ще си видя прасковата.

— Да, а също и Хедър, Сипи и Мос. Бедничката Мос! О, така ми се щеше, така ми се щеше да се върна там, но винаги си казвах, че нямам право, че трябва да се грижа за фермата и какво ли още не…

Все й се струваше, че съществува и друга причина, заради която не бива да се връща, заради която не си позволяваше и да мисли за това. Даже не си бе дала сметка колко много копнееше по Ри Алби. Ала каквато и да беше причината, тя и се бе изплъзнала като сянка, като забравена дума.

— Дали има кой да се грижи за леля Мос, дали са повикали някой лечител? Та Мос беше единствената знахарка на Откоса. Но долу, в Гонтийското пристанище, сигурно има кой да й помогне. О, бедничката! Как ми се иска да тръгна… Сега е късно, обаче утре, утре рано сутринта… А господарят ще трябва сам да си прави закуската!

— Ще се научи — каза Гед.

— Не, няма да се научи. Ще намери някоя глупава жена да му я приготвя. Ох! — тя огледа кухнята с пламнало, гневно лице. — Неприятно ми е да й оставя тази маса, която съм лъскала цели двайсет години. Надявам се, че ще оцени жеста!

Спарк покани търговеца на овце за вечеря, но Таунсенд отказа нощувката, предложена му от гостоприемство. И без това на Тенар й бе неприятна подобна мисъл. Тя беше доволна, когато той се отправи в синия здрач на пролетната вечер към своята странноприемница в селото.

— Още утре заранта тръгваме за Ри Алби, сине — рече вдовицата. — Хоук, Теру и аз.

Морякът, изглежда, леко се стресна:

— Толкова внезапно?

— Ти също тръгна така и се върна така — каза майка му. — Виж сега, Спарк, в тая кутия са парите на баща ти. В нея се пазят седем монети от слонова кост и кредитните талони на стария Бриджмън, но той няма да плати, няма с какво. Тези четири андрадийски монети Флинт получи от продажбата на овчи кожи на един корабен търговец във Валмаут в продължение на четири години още когато ти бе момче. Другите три — хавнърските — Толи ни изплати за фермата при Горни извор. Аз накарах баща ти да купи тая ферма и му помогнах да я стегне и продаде. Ще ги взема, понеже наистина съм ги спечелила. Останалите, както и фермата, са твои. Ти си господарят.

Високият, слаб младеж стоеше с поглед, забит в кутията с парите.

— Вземи всичко, не го ща — промълви той.

— Не ми трябва. Но все пак благодаря ти, сине. Задръж четирите монети. Нека те бъдат подарък за твоята булка, когато се ожениш.

Тя върна обратно кутията зад широката паница на горната лавица на шкафа, където Флинт винаги я бе държал.

— Теру, приготви си нещата от сега, защото утре тръгваме рано.

— Кога се връщаш? — попита Спарк и гласът, с който зададе този въпрос, я накара да си спомни неспокойното, крехко момче, каквото беше навремето. Въпреки това каза само:

— Не зная, скъпи. Ще дойда, ако съм ти нужна.

Зае се да изважда пътните обувки и торби.

— Спарк — обърна се към него вдовицата, — ще направиш ли нещо за мен?

Той седеше край огъня, неспокоен и начумерен.

— Какво?

— Иди тия дни при сестра си във Валмаут и й кажи, че съм се върнала на Откоса. Кажи й, ако има нужда от мене, веднага да се обади.

Момъкът кимна. Наблюдаваше Гед, който вече бе събрал малкото си багаж сръчно и експедитивно като човек, свикнал с пътуванията, и в момента подреждаше съдовете, за да остави кухнята в ред. Когаго свърши с това, седна срещу Спарк да навърви още една връв на своята торба и да я пристегне отгоре.

— Има специален възел — рече Спарк. — Морски възел.

Гед мълчаливо му подаде торбата и погледна как Спарк мълчаливо демонстрира възела.

— Виждаш ли, така се стяга? — каза той и Гед поклати глава.

Напуснаха фермата по хлад, в тъмни зори. Слънцето напича късно западния склон на Гонтийската планина и те трябваше да се движат бързо, за да се стоплят. Най-сетне все пак се показа слънце над огромния масив на южния връх, огрявайки ги в гръб.

Теру крачеше двойно по-бързо от предишното лято, но въпреки туй пътешествието им отне два дни. Някъде след обед Тенар попита:

— Искате ли днес да стигнем Оукските извори? Там има удобно място за отсядане. Където пихме по чаша мляко миналия път, помниш ли, Теру?

Ястреба се загледа в планинския склон:

— И аз зная едно място…

— Чудесно — каза Тенар.

Малко преди да излязат на горния завой на пътя, от който се мержелееше пристанище Гонт, Гед свърна към гората. Слънцето клонеше на запад и хвърляше коси лъчи върху тъмните стволове и клони на дърветата. Изкачваха се близо половин миля, без да забележат пътека, и стъпиха на равно — на поляна, закътана от вятъра от скалите и околните дървеса. От тук се виждаха северните гонтийски възвишения, а между елховите гори се откриваше гледка към морето на запад. Цареше пълна тишина и само вятърът прошумоляваше в елите. Една планинска чучулига пя дълго и сладостно горе на слънце, а после се скри в гнездото си, потулено сред тревите.

Тримата си изядоха хляба и сиренето. Загледаха се как мракът пъплеше от залива към гористия склон. Постлаха си горните дрехи и легнаха да спят: Теру до Тенар, тя пък до Гед. Посред нощ Тенар се сепна. Наблизо се чуваше вик на сова — звънлив и повтарящ се като ек на камбана, а отсреща откликваше мъжката като ехо. „Ще погледам как звездите се стапят в морето“ — рече си Тенар, ала веднага заспа. Душата й бе изпълнена с покой.

Събуди се в сивата сутрин и видя Гед, който седеше загърнат в горната си дреха, взрян на запад. Мургавото му лице беше притихнало, потънало в мълчание, както го зърна веднъж, много отдавна, на брега на Атуан. Само че очите му не бяха сведени както тогава, ами вперени в безкрая. Така загледана в него, тя откри изгряващия ден, златисто-розовите отблясъци на небето.

Той се обърна към нея и Тенар му каза:

— Обичам те от първия ден, в който те видях, Гед.

— Даряваща живот — наведе се напред мъжът и целуна гърдите и устните й.

Тя го задържа за миг в прегръдките си. После станаха, събудиха Теру и тръгнаха по пътя си. Но когато свърнаха към дърветата, вдовицата пак се обърна да погледне малката поляна, сякаш я заклинаше да пази вярно нейното щастие.

Предния ден трябваше просто да вървят. Днес обаче се налагаше на всяка цена да стигнат Ри Алби. Тенар все повече се замисляше за леля Мос, питаше се какво ли може да й се е случило и наистина ли бе на смъртно легло. Ала с течение на времето и пътя преставаше да мисли за Мос и за каквото и да било. Изпитваше умора. Неприятно й беше това повторно изтощително пътешествие. Отминаха Оукските извори и заслизаха надолу из дефилето, сетне отново се заизкачваха. На последната стръмнина към Откоса вдовицата едва повдигаше краката си. Съзнанието й бе затъпяло и объркано и все кръжеше около една и съща картина или представа, докато тя станеше лишена от смисъл: шкафа в къщата на Оджиън или думите „делфин от кост“, които й влязоха в главата, щом пак видя плетената торбичка с играчките на Теру, и не искаха да излязат.

Гед вървеше с лекота, а Теру следваше неотстъпно до него — Теру, която само преди година така се измори по същия баир, че трябваше да я носят. Но през онзи ден те бяха вървели по-дълго, пък и детето още не се беше възстановило от преживяното.

Старееше вече, стара бе за този дълъг път, за толкова трудно и бързо изкачване. Възрастната жена трябва да си седи у дома, край огнището. Делфин от кост, делфин от кост, кост, клопка, проклятие. Човечето от кост и животното от кост. Ето ги отпред. Чакаха я. Уморена е. Още едно усилие по стръмното и излязоха на равнището на Откоса. Отляво се виждаха полегатите покриви на Ри Алби, отдясно пътят извеждаше до господарския дом.

— Оттук — каза Тенар.

— Не — детето посочи наляво към селото.

— Оттук — повтори Тенар и сви надясно. Гед закрачи след нея.

Вървяха между орехови градини и тревни площи. Бе топъл, късен следобед на ранното лято. Птици пееха в градинските дървета наблизо и далеч. Някакъв човек тръгна от голямата къща надолу по пътя към тях — мъж, чието име вдовицата не можеше да си спомни.

— Заповядайте! — кимна той и спря усмихнат. Спряха и те.

— Какви големци са дошли да почетат дома на господаря на Ри Алби — произнесе онзи.

Туахо? Не, не беше това името му. Делфинът от кост, животното от кост, детето от кост.

— Твоя светлост, Върховни жрецо! — поклони се ниско той и Гед отвърна на поклона му.

— И нейна светлост Тенар от Атуан! — на нея се поклони още по-ниско и тя падна на колене на пътя. Отпусна глава, заби ръце в пръстта и се свлича дотогава, докато устата й също се оваля в пътния прахоляк.

— Само да не започнеш да пълзиш — каза онзи и Тенар запълзя към него.

— Спри — заповяда той и жената спря.

— Можеш ли да говориш? — запита човекът. Тя нищо не отвърна, защото не й хрумваше нито дума, обаче Гед отговори с обичайния си тих глас:

— Да.

— Къде е онова чудовище?

— Не зная.

— Аз пък мислех, че вещицата ще си води и спътницата, ала ето че вместо нея е довела тебе. Негова светлост Върховния жрец, Ястреба! Какъв прекрасен заместник! Единственото, което мога да направя за вещиците и чудовищата, е да ги очистя от света. Но с теб, който поне навремето бе мъж, мога и да разговарям. Ти още си способен на човешка реч. И си даваш сметка какво е отмъщение. Беше си въобразил, че положението ти е в кърпа вързано, като възкачи твоя крал на трона, а моя господар, моя господар Коб унищожи. Беше си въобразил, че си наложил своята воля, че си осуетил надеждата за вечен живот, така ли?

— Не — чу се гласът на Гед.

Тенар не го виждаше. Виждаше само пръстта на пътя и я усещаше полепнала по устните си. Ястреба се обади пак:

— В смъртта е животът.

— Говори си, говори. Цитирай песните, Повелителю на Роук, Учителю! Странна гледка — Върховният жрец, преоблечен като козар, без капчица сила, без да знае никаква магическа дума. Можеш ли да направиш поне едно заклинание, Върховни жрецо? Едно мъничко заклинание, една нищожна илюзия? Не, така ли? Нито дума? Моят господар те победи. Разбра ли сега? Ти не си го унищожил! Силата му е жива! Мога да ти запазя за малко живота, за да станеш свидетел на тази сила, на моята сила. Да видиш как старецът няма да умре и че умея да използвам и твоя живот, ако трябва. Да видиш как твоят крал се бърка, дето не му е работата, как се прави на глупак със своите превзети лордове и тъпи магьосници, тръгнали да издирват някаква си жена! Жена да господства над нас! Ала тука е истинската власт, истинското господство тук, в този дом. Цяла година привличам хора, хора, които познават истинската сила. Някои са от Роук, направо изпод носа на мъдреците. И от Хавнър, изпод носа на тъй наречения Син на Моред, който търси жена да го управлява и който се мисли за толкова недосегаем, та да се нарича с истинското си име. Ти знаеш ли името ми, Върховни жрецо? Помниш ли как преди години ти бе велик Учител на учителите, а аз — най-долният ученик на Роук?

— Казваш се Аспен — отвърна търпеливият глас.

— Ами истинското ми име?

— Не зная истинското ти име.

— Какво? Нима не го знаеш? Не можеш ли да го установиш? Нима магьосниците не владеят всички имена?

— Аз не съм магьосник.

— О, кажи го отново.

— Аз не съм магьосник.

— Приятно ми е да го чуя. Повтори го.

— Аз не съм магьосник.

— Но аз съм!

— Да.

— Повтори го!

— Ти си магьосник.

— Ооо! Това е повече, отколкото съм могъл да се надявам. Търсех пъстърва, улових сом. Хайде тогава, идвай да се видиш с приятелите ми. Ти можеш да ходиш, а пък тя ще пълзи.

И те се изкачиха нагоре към къщата на господаря на Ри Алби и влязоха вътре. Тенар се влачеше на ръце и колене по пътя, после по мраморните стълби до вратата и най-сетне по мраморните настилки на коридорите и стаите.

Къщата бе мрачна. Мрак нахлу и в съзнанието на вдовицата, която схващаше все по-малко и по-малко от онова, кое го се приказваше. Само отделни думи и гласове достигаха до нея. Разбираше, когато Гед говори, и докато го слушаше, все си повтаряше името му. Съзнанието й се улавяше за това име. Ала той рядко споменаваше по нещо, само ако трябваше да отвърне на онзи, чието име не беше Туахо. Този някой от време на време се обръщаше към нея, наричайки я кучка.

— Това е новата ми кучка — каза той на неколцината мъже, застанали на тъмно в сянката на свещите. — Вижте я колко добре е дресирана. Претърколи се, кучко!

И Тенар се претъркаляше, а мъжете се смееха.

— Имаше си и едно кутренце, дето смятах да го довърша, че дясната му страна беше цялата изгоряла, обаче вместо него тя ми улови чудна птичка, ястреб. Утре ще му покажа как се хвърчи.

И други гласове се обаждаха, но тя не разбираше нито дума повече.

Завързаха й нещо около врата и я поведоха на четири крака по още стълби до една стая, овоняна на урина, гнилоч и миризливи цветя. Чуха се някакви викове. После хладна ръка я тупна леко по челото и някой се изсмя: „Хе, хе, хе“, сякаш разхлабена в пантите врата, която скрибуцаше напред-назад. Сетне я изритаха и я накараха да тръгне надолу. Не успяваше да върви толкова бързо, та я удряха в гърдите и устата. Ето че трясна порта и настъпиха тишина и мрак. Чу плач и си помисли, че е детето, нейното дете. Не искаше то да плаче. Накрая плачът престана.