Урсула Ле Гуин
Техану (8)

ЯСТРЕБИ

Теру скоро се върна с отговора на Ястреба: „Каза, че тръгва довечера.“

Тенар беше доволна да чуе това. Успокои се, щом научи, че е приел нейния план и ще се махне от тия вестоносци и вести, изпълващи го с ужас. Едва след като поднесе на Хедър и момичето тяхното жабешко угощение, сложи Теру в леглото, попя й и седна сама, без да запали лампата или огъня, сърцето й се сви. Свършено е с него. Гед е лишен от силата си, объркан и неуверен, нуждае се от приятели. А тя го изпраща далеч от тези, които са и желаят да бъдат негови приятели. Той тръгва, докато Тенар трябва да остане тук, за да отклони преследвачите от следите му и поне да разбере дали ще останат в Гонт, или ще се върнат в Хавнър.

Паниката на Ястреба и това тя да й се подчинява й се сториха еднакво неразумни. Вдовицата си помисли, че всъщност няма причина той да тръгва. По-добре би било да постъпи хитро и да продължи да се крие в къщата на Мос, която бе последното място, дето едни кралски пратеници ще потърсят Върховния жрец. Много по-разумно е да остане там, изчаквайки хората на краля да си заминат. После може да се върне тук, в дома на Оджиън, където му е мястото. И всичко ще си върви както преди. Тя ще се грижи за него, докато силата му се възвърне, а той ще бъде нейн скъп приятел.

Една сянка се мярна на входната врата под светлината на звездите:

— Шшшт! Будна ли си?

Влезе леля Мос.

— Той тръгна — произнесе тя потайно, ликуващо. — Хвана стария път през гората. Каза, че утре ще се спусне напряко към Средната долина, покрай Оукските извори.

— Хубаво — рече Тенар.

По-смела от обикновено, старицата седна непоканена:

— Дадох му хляб и сирене за из път.

— Благодаря ти, Мос. Много си добра.

— Господарке Гоха — гласът на Мос стана напевен в тъмното, както когато баеше или правеше заклинания. — Има нещо, което трябва да ти кажа, миличка. Не че искам да си приписвам заслуги. Помня, че си живяла сред големи хора и си била една от тях. Помисля ли си за туй и онемявам. Ала едно нещо зная, което ти няма откъде да знаеш, въпреки че владееш руните, Древната реч и всичко, което си научила из чужди земи и от умни люде.

— Така е, Мос.

— Е, добре, щом е тъй. Когато си говорехме как знахарката познава друга знахарка и как силата различава силата, аз ти споменах… за този, който си отиде… че не е магьосник повече, какъвто и да е бил преди, а ти отричаше… Бях права, нали?

— Да.

— Да, права бях.

— Той самият го каза.

— Разбира се, че ще го каже. Не е лъжец, нито нарича черното бяло, в това съм сигурна. Не е и човек, който се опитва да кара каруца без кон. Но да сме наясно — доволна съм, че си отиде. Той не е вече онова, което е бил, за нищо не го бива повече.

Тенар не схвана нищичко от приказките й. Само тези думи за каруцата без кон.

— Не разбирам защо се страхува толкова — учуди се вдовицата. — Е, сещам се донякъде, обаче не го разбирам. Защо трябва да изпитва срам? Зная, че би предпочел да е мъртъв. И зная също как аз гледам на живота — върши си работата, и то добре. В това е удоволствието, радостта, всичко. А ако не успяваш да си вършиш работата, ако тя ти бъде отнета, какво можеш да очакваш? Трябва да има нещо…

Мос слушаше и кимаше, сякаш да потвърди мъдростта на думите й, но след кратка пауза се обади:

— Странно е, когато старият човек се превърне в петнадесетгодишен хлапак, не може да се отрече!

Тенар беше готова да запита: „Какво имаш предвид, Мос?“, ала премълча… Осъзна, че се ослушва с надеждата да чуе как Гед се връща от скитанията си през гората, ослушва се да чуе гласа му, осъзна, че цялото й същество отказва да приеме неговото отсъствие. Тя изведнъж стрелна знахарката с очи. Върху столчето на Оджиън до празното огнище се показваше черна, безформена сянка.

— Ах! — извика вдовицата и в главата й нахлуха рояк мисли. — Ето защо… Ето защо никога…

След дълго мълчание тя попита:

— Те… магьосниците… това магия ли е?

— Разбира се, разбира се, миличка — отвърна Мос. — Магия е. Някои правят размяна, дават обет като при женитба и получават власт. Но в туй има нещо лошо, все едно да злоупотребяваш с Древните сили, което не бива. Старият магьосник ми казваше, че те никога не постъпват така. Ала аз познавам някои знахарки, дето са го правили, и нищо лошо не им се е случило.

— Онези, при които израснах, даваха обет за девственост.

— О, да, каза ми. Никакви мъже освен скопци. Ужас!

— Обаче защо, защо… защо никога не съм се замисляла?

Старицата високо се разсмя:

— Защото тъкмо там им е силата, миличка. Да не мислиш! Да не можеш да мислиш! И те не мислят, щом веднъж са направили магията. Как иначе, та нали това ще им отнеме силата? Човек не получава нищо, без да даде също толкова. Правилото важи за всички. И те го знаят — магьосниците, хората на силата, — знаят го по-добре от всеки друг. Но за един мъж е трудно да не бъде мъж, дори и слънцето да може да сваля от небето. Затова те си изчистват съзнанието с магия за обвързване. И й остават верни. Даже и в тези лоши времена, когато заклинанията не ловят, не съм чула магьосник да си е нарушил обета, използвайки своята сила за плътска наслада. Туй и най-лошите се боят да сторят. Е, има и такива, които извикват илюзорни представи, обаче само се залъгват. А някои мъже с незначителни способности и нескопосни вещари се опитват чрез магии да омайват селските жени, но от всичко личи, че подобни тънкости не струват много. И едната, и другата сила са могъщи, ала не вървят заедно. Така зная аз.

Тенар остана погълната от мислите си. Най-сетне кимна:

— Значи се разделят?

— Да, Магьосникът е длъжен на това.

— Но ти не си.

— Аз ли? Аз съм само една стара знахарка, миличка.

— Колко стара?

След миг гласът на Мос прозвуча в тъмнината с лека насмешка:

— Достатъчно стара, за да съм вън от опасност.

— Ала ти каза… Не си живяла във въздържание.

— Що е то, миличка?

— Ами както при магьосниците.

— А, не. Не, не. Никога не съм срещала кой знае какви мъже, но когато погледнех някого… не като магьосница, разбираш ли, миличка… когато погледнех някого, той веднага се завърташе като гарван на леш. Ден-два и ето ти го, почнал да обикаля къщата ми: „Трябва ми лек, кучето хванало краста“, „Търся чай, че баба ми е болна“, обаче аз си знам какво му е нужно и ако ми хареса, получава го. А колкото до любовта — любовта не е за мене. Има някои знахарки, дето се занимават с нея, но те са срам за занаята, Аз си върша работата за пари, ала си правя удоволствието за любов — така ги разбирам тия неща. Не че това винаги е удоволствие. Бях полудяла по един мъж дълго, години наред. Красив беше той, но коравосърдечен. Вече е отдавна мъртъв. Бащата на Таунсенд, който се върна да живее тук, знаеш го. Ох, така се бях мераклисала по него, че си използвах умението, направих му куп магии, без да се получи нищо. Всичко напусто. Все едно камък да пусне мляко… А пък в Ри Алби дойдох най-вече заради неприятности с един мъж в Гонтийското пристанище. Ала не мога да говоря за това, защото те бяха богати хора, големци. У тях беше силата, не у мене! Не искаха синът им да се заплита с просто момиче като Мос. Мръсна кучка ми викаха и щяха да ме пречукат подобно псе, ако не бях избягала. Но как харесвах този младеж със заоблените му, гладки ръце и крака, с големите му, тъмни очи — още ми е пред погледа като вчера въпреки всичките тая години…

Те дълго седяха и мълчаха в мрака.

— Когато си била с мъж, Мос, загубваше ли силата си?

— Ни най-малко — отвърна знахарката самодоволно.

— Но нали каза, че за да получиш, трябва да дадеш? Значи за мъжете и за жените е различно?

— Та какво ли не е различно при нас, миличка?

— Не знам — рече Тенар. — Все си мисля, че ние си създаваме различията, а после се оплакваме от тях. Не разбирам защо изкуството на магията и силата трябва да са различни за магьосника и за магьосницата. Освен ако е различна самата сила. Или изкуството.

— Мъжът отдава, миличка. Жената поглъща.

Тенар нищо не каза, ала остана недоволна от отговора.

— На пръв поглед на нас сякаш ни е дадена по-малко сила, отколкото на тях — допълни Мос. — Но нашата сила е дълбока. Цялата е корени. Като стар къпинов храст. А пък силата на магьосника е като ела — висока, красива и стройна, обаче при първата буря ще се повали. Докато къпината нищо не може да я унищожи. — И тя отново нададе типичното си кудкудякане, доволна от сравнението, което успя да направи.

— И тъй — оживи се знахарката, — може да е за добро, че искаш да се махнеш оттук, додето хората не са почнали да говорят.

— Да говорят ли?

— Ти си почтена жена, миличка, а репутацията на жената е нейното богатство.

— Нейното богатство — повтори Тенар все така безучастно; и още веднъж: — Нейното богатство. Нейното съкровище. Нейното имане. Нейната скъпоценност…

Изправи се, понеже не я свърташе на едно място, и изтегна ръце и гръбнак:

— Като драконите, които започнали да търсят пещери, да строят крепости само и само да скрият своите съкровища, своите иманета, да ги пазят, да спят с тях, да станат самите съкровища. Поглъщай, поглъщай и нищичко не давай!

— Е, ти ще научиш цената на доброто име — каза сухо леля Мос, — когато го загубиш. То не е всичко. Но нищо не може да го замести.

— Ти би ли се съгласила да се откажеш от знахарството само за да бъдеш почтена, Мос?

— Не зная — отвърна старицата замислено. — Не зная, както не зная как да стана почтена. Едното колчем ми е дадено, ала второто — не.

Тенар пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Не очаквала такъв жест, Мос се дръпна, обаче другата приближи и я целуна по бузата.

Леля Мос вдигна длан и смирено докосна косата на Тенар, както някога я бе милвал Оджиън. После се оттегли и смотолеви, че трябва да си тръгва. Вече на вратата се спря и предложи:

— Мога да остана, ако искаш, при тези чужденци, дето се навъртат наоколо.

— Не, върви — отговори Тенар. — Свикнала съм на чужденци.

Тая нощ вдовицата отново сънува вихъра от светлина, но сега това бе димна, червена, оранжево-червеникава и кехлибарена светлина, сякаш въздухът се бе възпламенил. Тя едновременно беше и не беше самата стихия. Носеше се по вятъра и бе самият вятър, вихрушката, силата, която се освобождаваше. И никакъв глас не я повика.

Сутринта я завари седнала на прага да реши косата си. Тенар не бе блондинка, както повечето каргадци. Имаше светла кожа, ала тъмна коса. И тя продължаваше да е тъмна, като само тук-там понякога се забелязваше по някой и друг бял косъм. Беше я измила с водата, стоплена за пране. Днес щеше да пере — след като Гед си бе заминал и репутацията й беше спасена. В момента се решеше и сушеше на слънце. Духаше горещ вятър. От връхчетата на косата й се разлитаха искри.

Теру дойде и седна до нея. Тенар се обърна и видя колко настойчиво, почти разтреперано я наблюдаваше детето.

— Какво има, птиченцето ми?

— Летят огънчета! — възкликна момичето със страх и вълнение. — По цялото небе!

— Това са искри от косата ми — с лека изненада каза Тенар.

Теру се усмихваше, а тя не си спомняше детето да се е усмихвало по-рано. То протегна и двете си ръце — и здравата, и обгорената, — за да докосне разлитащите се светлинки от свободно падащата коса на вдовицата.

— Летят огънчета! — повтори и се засмя. За първи път Тенар се запита как ли гледа Теру на нея и на света — и си даде сметка, че не знае: не знае как се вижда светът с едно изгорено око. И пак си припомни думите на Оджиън: „Те ще се страхуват от нея.“ Но тя самата не се боеше от детето. Продължи да движи гребена, та да се разсипят отново искри, и повторно се чу дрезгавият смях, изпълнен с удоволствие.

Изпра чаршафите, кърпите, бельото и роклята си, както и рокличките на Теру, и ги просна (след като провери дали козите са в ограденото пасище) да съхнат на поляната върху изпръхналата трева. Затисна ги с камъни, защото бе задухал силен вятър, в който се усещаше поривът на късно лято.

Теру растеше. Беше все така дребна и слабичка за своята възраст — вероятно около осем годинки. Ала през последните няколко месеца раните й заздравяваха, вече не я боляха и тя започна да се храни по-добре. Израстваше бързо в дрешките, които преносваше от най-малкото, петгодишно момиче на Ларк.

Тенар реши да намине към селото и да вземе от тъкача Фан един-два ката плат срещу отпадъците, дето му пращаше за прасетата. Смяташе да ушие нещо на Теру. А искаше и да погостува на Фан. Смъртта на Оджиън и боледуването на Гед не й бяха позволили да се види с познатите си селяни. Както винаги, грижите я бяха откъснали от обичайните й и познати неща, от света, където си бе избрала да живее — не свят на крале и кралици, на велики сили и господства, на висши изкуства, пътешествия и приключения. Така си мислеше тя, докато отиваше да провери дали Теру е при Хедър. Сетне се отправи към селото. Предпочела беше света на обикновените хора, заети с обикновени неща. Те се женеха, отглеждаха деца, стопанисваха земята, шиеха, перяха. Размишляваше за всичко това с някаква мъст, насочена към Гед, който сега навярно вървеше към Средната долина. Представи си го насред път, близо до долчинката, където бяха спали двете с Теру. Представи си този слаб, белокос мъж, тръгнал сам и мълчалив, с половин хляб от знахарката в джоба си и дълбока мъка в сърцето.

„Време е да разбереш — говореше му тя наум, — време е да разбереш, че в Роук не всичко си познал.“ Докато се обръщаше мислено към жреца, споходи я друга представа: как до Ястреба се приближава един от мъжете, дето ги бяха причакали с Теру на онзи път. „Внимавай, Гед“ — изпусна се неволно вдовицата, понеже се страхуваше за него. Та той нямаше дори тояга! Това не беше едрият мъж с мустаците, а по-младият с кожената шапка, който настойчиво се бе вглеждал в Теру.

Тя вдигна очи към малката къщурка, кротнала се точно до къщата на Фан, където Тенар живееше по време на престоя си в селото. Покрай нея вървеше някакъв човек. И то точно същият, когото си спомни, когото си представи — мъжът с кожената шапка. Той отмина къщурката, после жилището на тъкача. Не я забеляза. Жената го наблюдаваше как крачи, без да спира, по селската улица. Можеше да се предположи, че ще се отправи или към завоя, извеждащ към хълма, или към господарския дом.

Без да се запита защо, Тенар го проследи от разстояние да види накъде отива. Човекът пое към имението на господаря на Ри Алби, а не по пътя, по който бе тръгнал Гед. Тогава тя се върна и влезе при стария Фан.

Отшелник като повечето тъкачи, Фан беше добър и внимателен, макар и по своя свенлив начин, към това каргадско момиче. Колко много хора й бяха помагали да си създаде доброто име! Старецът вече бе почти ослепял и един чирак вършеше едва ли не цялата тъкашка работа. Зарадва се, че има гости. Беше седнал някак тържествено в стар гравиран стол. Над него се намираше голямо рисувано ветрило, от което идваше и името^[1] му — семейна реликва, която, поне така се говореше, била подарена на дядо му от някакъв щедър морски пират, защото му помогнал в критичен момент. Ветрилото бе окачено отворено на стената. Щом го погледна, Тенар веднага разпозна изящно изобразените мъже и жени във величествените им роби в розово, нефритовозелено и небесносиньо, както и кулите, мостовете и знамената на Голямото Хавнърско пристанище. Всички посетители на Ри Алби биваха изпращани да видят ветрилото и единодушно признаваха, че то е най-красивото нещо в селото.

Тя изрази своята възхита, знаейки, че туй ще достави удоволствие на стареца, а и понеже вещта наистина беше хубава. Тъкачът запита:

— Нищо подобно не си виждала при всичките си пътувания, нали?

— О, не, в Средната долина няма какво да се сравни с това — отвърна тя.

— Когато живееше при мен, не съм ли ти го показвал от обратната му страна?

— От обратната му страна ли? Не — отговори Тенар и на него не му оставаше друго, освен да свали предмета и да й го покаже. Но се наложи тя да го стори, защото той не виждаше да махне кабърчетата, пък и не можеше да се качи на стола.

Само я напътстваше припряно какво и как да върши. Тенар му подаде ветрилото и Фан се завзира в нето с невиждащия си поглед, посгъна го да провери дали се движи, после го затвори цялото, обърна го и й го подаде.

— Отвори го бавно — каза й.

Вдовицата така и направи. С разгъването на ветрилото пред взора й оживяха дракони, леко и изящно изрисувани върху жълтеникавата коприна — Драконите в бледочервено, синьо и зелено оживяха на групи, както бяха на групи фигурите от другата страна, между облаци и планински върхове.

— Вдигни го към светлината — рече старият Фан. Тя го повдигна и съзря двете страни, двете рисунки, слети в едно на светлината, която огряваше коприната тъй, че облаците и върховете се сливаха с кулите на града, мъжете и жените се превръщаха в крилати същества, а драконите гледаха с човешки очи.

— Виждаш ли?

— Виждам — промълви гостенката.

— Аз вече не мога. Но си го представям. Рядко съм показвал това на някого.

— Удивително е.

— Исках да го покажа на стария магьосник, ама днес-утре, така и не успях.

Тенар обърна ветрилото още веднъж към светлината, после го окачи на мястото му, както си беше — драконите скрити в мрака, а пък мъжете и жените оживели под слънчевите лъчи.

Сетне Фан я заведе да види двете му прасета, угоявани за есенни суджуци. Поразговориха се, че Хедър не издържа на пиене. Тенар му каза, че иска парче плат за детска дрешка. Той толкова се зарадва, че измъкна цяло ленено платно, докато девойката, която чиракуваше тук и която, изглежда, бе наследила както неговата необщителност, така и неговото майсторство, смръщила вежди, равномерно потракваше на широкия стан.

По пътя към къщи вдовицата си представи Теру, седнала на тоя стан. Това беше добър начин да си изкарва прехраната. Работата в основни линии бе скучна и еднообразна, ала тъкачеството беше уважаван занаят и в някои ръце се превръщаше в благородно изкуство. Хората бяха свикнали с факта, че тъкачите са малко свити, често остават неженени, погълнати от грижите по своя труд. Въпреки туй ги уважаваха. Работейки затворена вкъщи на стана, на Теру няма да се налага да показва лицето си. Ами изгорената ръка? Ще може ли тази ръка да борави със совалката, да наснове основата?

И нима цял живот все ще трябва да се крие?

Но с какво да се заеме? „Като си знаела що за живот ще е това…“

Тенар се застави да мисли за нещо друго. За рокличката, която щеше да ушие. Роклите от дъщерите на Ларк бяха тъмнокафяви, от грубо домашно платно. Тя щеше да боядиса половината от платното на Фая в жълто или с червен брош от блатото, а отгоре да направи плисирана бяла престилка. Трябваше ли детето да се скрие зад стана и никога да не облече плисирана дрешка? Ако крои внимателно, ще се получат дори две престилки за смяна.

— Теру! — извика тя, щом наближи къщата. Бе оставила Хедър и Теру на пасището със зановец. Извика я отново, защото искаше да й покаже плата й да поговорят за роклята. Хедър се появи тромаво откъм навеса, теглейки Сипи на въже.

— Къде е Теру?

— С тебе — отвърна козарката толкова искрено, че Тенар се обърна наоколо да потърси детето, докато проумя, че Хедър няма и представа къде е Теру и говори наслуки.

— Къде я остави?

Младата жена не знаеше. Тя досега никога не беше подвеждала Тенар, сякаш съзнаваше, че Теру трябва да бъде пазена като една от козите. А може би самата Теру го е схванала и се е държала наблизо ? Така си мислеше вдовицата и тъй като не можеше да се разбере разумно с Хедър, започна да се оглежда наоколо и пак да вика момиченцето, без да получи никакъв отговор.

Не смееше да приближи ръба на скалата. Още първия ден, когато пристигнаха, бе обяснила на Теру, че никога не бива да слиза сама надолу по стръмнините под къщата, нито по отвесния склон на север от нея, защото с едно око няма да прецени разстоянието и височината. Детето я послуша. Но децата забравят. Пък и да не беше забравило, могло е да приближи до склона, без да съзнава това, Или е отишло при леля Мос. Точно така — след като снощи ходи там самичко, защо да не отиде отново? Разбира се, че бе тъй.

Не се оказа там. Мос не беше виждала Теру.

— Ще я намеря, миличка, аз ще я намеря — увери тя Тенар. Ала вместо да тръгне да я търси из планинската пътека, както вдовицата се надяваше, Мос започна да сплита коси, приготвяйки се да прави заклинание за намиране.

Тенар се втурна обратно към къщата на Оджиън, като непрестанно викаше Теру. Този път погледна надолу към стръмния склон с надеждата да зърне дребната фигурка да играе свита между големите камъни. Но щом видя само набразденото, тъмно море в дъното на стръмнината, зави й се свят и сърцето я прободе.

Отиде до гроба на Оджиън и малко по-нагоре по планинската пътека, викайки през цялото време. На връщане през ливадата керкенезът ловуваше на същото място, където го бе наблюдавал Гед. Сега птицата се приведе, нападна и се изправи с някакво животинче в ноктите си. После бързо се шмугна в гората. „Ходи да храни малките си“ — реши Тенар. През ума и минаха всякакви мисли, картинни и живи, докато вървеше покрай проснатото на тревата пране, което вече бе изсъхнало. Трябваше да го прибере, преди да се стъмни. И по-внимателно да провери около къщата, навеса и сайванта. Тя си беше виновна. Сама предизвика случката с тия нейни мисли да прави от Теру тъкачка, да я затвори да работи в полумрак, да бъде както другите. Нали Оджиън й бе казал: „Научи я, Тенар, научи я на всичко!“ Нали самата тя съзнаваше, че щом не можеш да поправиш едно зло, трябва да се издигнеш над него? Знаеше, че детето й е поверено, а не беше изпълнила своя дълг, бе излъгала неговото доверие и изгубила този безценен подарък.

Влезе в къщата, след като претърси всяко ъгълче на другите постройки, и отново се огледа около нишата и леглото. Наля си вода, защото устата и бе пресъхнала подобно пясък.

Трите дървени пръчки зад вратата — жезълът на Оджиън и двете тояги — размърдаха сенки и сякаш й подсказаха: „Тук.“

Детето се беше свило в тъмния ъгъл, сгушило се като кученце, склонило глава на рамото си, с плътно свити ръце и крака, затворило едничкото си око.

— Птиченцето ми, врабченцето ми, звездичката ми, какво има? Какво се е случило? Какво са ти сторили пък сега?

Тенар прегърна детското телце, свито и сковано като камък, и започна да го люлее на ръце.

— Как можа така да ме стреснеш? Как можа да се скриеш от мен? О, толкова се разтревожих!

Тя се разплака и топли капки се зарониха по крехкото личице:

— О, Теру, Теру, Теру, никога повече не се крий от мене!

Свитите крайници на момичето полека се отпуснаха. Теру се раздвижи и бавно се вкопчи в Тенар, зарови лице на гърдите й и сетне се притисна още по-силно, сграбчи я отчаяно. Не плачеше. Изглежда, че нейните сълзи бяха пресушени от огъня, не й бяха останали сълзи. Но дълго, жаловито простена.

Тенар я бе прегърнала и я люлееше ли, люлееше. Главата й лежеше положена върху гърдите на вдовицата.

— Кажи ми — прошепна жената и детето отвърна със слаб, дрезгав шепот:

— Той идва тук.

В първия момент Тенар си помисли за Гед. После умът й, още силно подгонен от страха, мигновено осъзна какво означаваше „той“ за Теру. Усмихна се кисело, обаче запита отново:

— Кой е този „той“?

Никакъв отговор, само тръпка.

— Един мъж с кожена шапка, така ли? — промълви Тенар.

Теру само кимна.

— Дето го видяхме, като идвахме насам?

Никакъв отговор.

— Онези четирима мъже, които ме ядосаха, помниш ли ги? Той беше от тях.

Но тук тя се сети, че Теру винаги държи главата си сведена и крие своята изгорена страна, без никога да поглежда нагоре сред непознати.

— Ти познаваш ли го, Теру?

— Да.

— От… от катуна, където си живяла край реката ли?

Само кимване. Тенар силно я прегърна.

— И той е идвал насам, така ли? — попита Тенар и всичкият й страх се превърна в гняв, щом изрече това, гняв, който прогори подобно огнен жезъл цялото й тяло. Тя нададе нещо като смях — „Ха!“ — и в тоя момент си спомни как се бе смял Калесин.

Ала не беше толкова просто за един човек, за една жена. Огънят трябваше да се овладее. И детето да се утеши.

— Мъжът забеляза ли те?

— Аз се скрих.

Тогава Тенар каза, поглаждайки я по косата:

— Той никога няма да те докосне, Теру. Разбери ме и ми повярвай. Той никога няма да те види, докато аз съм с тебе, а ще трябва да си има работа с мен. Схващаш ли, скъпа моя, безценна моя, хубава моя? Не трябва да се страхуваш от него. Този човек се храни с твоя страх. Ти трябва да го накараш да гладува, Теру. Трябва да го изтощим от глад, да го заставим да изяде сам себе си. Да изглозга костите си, собствените си ръце… Ох, ох, не ме слушай сега, просто съм ядосана, просто съм ядосана… Почервеняла ли съм? Почервеняла ли съм като гонтийска жена? Като дракон ли съм червена?

Тя се опитваше да се шегува. Момичето вдигна глава, погледна я със своето сгърчено, боязливо, обгорено лице и кимна:

— Да — Направо си един червен дракон.

Представата, че този мъж може да се озове в къщата, дошъл да се порадва на своето собствено творение и може би намислил даже да го подобри, тая представа винаги изваждаше вдовицата от равновесие, докарваше й пристъп на гадене, желание да повърне. Но погнусата изгоря в яростта.

Те станаха, измиха се и Тенар реши, че най-много от всичко изпитва глад.

— Прегладнях — каза тя на Теру и нареди богата трапеза — хляб и сирене, студен боб с олио и подправки, нарязан лук и суха наденица, Детето се нахрани, а Тенар направо преяде.

Когато вдигнаха масата, рече:

— Сега засега, Теру, аз няма да те оставя и ти няма да ме оставиш, нали? Двете заедно ще идем в къщата на леля Мос. Тя правеше заклинание да те търси, ала вече няма защо да продължава, пък може още да не е разбрала.

Теру застина на мястото си. Погледна само веднъж през отворената врата и се отдръпна от нея.

— Трябва да съберем и прането. На връщане. Като се върнем, ще ти покажа какъв плат съм взела днес. За рокля. Ще ти ушия нова, червена рокля.

Детето стоеше затворено у себе си.

— Ако се крием, Теру, ние го храним. Ние самите трябва да ядем, а него да оставим гладен. Ела с мене.

Затруднението, бариерата, която тази врата представляваше за Теру, бе огромна. Тя се дърпаше от нея, извръщаше лице, трепереше, опъваше се. Жестоко бе да иска да я преодолява, жестоко да я кара да излиза от укритието си, но Тенар беше безмилостна.

— Ела! — повтори вдовицата и момичето дойде. Те прекосиха полето към къщата на Мос, хванати за ръка. Веднъж — два пъти Теру се осмели да вдигне поглед нагоре.

Мос не се изненада, щом ги зърна, ала имаше особен, потаен вид. Тя каза на Теру да изтича да види новите пиленца, които бе излюпила квачката с пръстен около шията, и да си избере две. Теру веднага изчезна в това убежище.

— Била е през цялото време в къщата и се е крила — рече Тенар.

— И добре е правила.

— Защо? — рязко попита вдовицата. Идеята за криенето не й беше много приятна.

— Наоколо… наоколо се навъртат разни същества — каза знахарката не заплашително, обаче неловко.

— Наоколо се навъртат идиоти! — избухна Тенар. Мос я погледна и се отдръпна леко.

— Е, хайде, хайде, миличка. Цялата си огън. Пламъци се вият около главата ти. Направих заклинание да намеря детето, но не се получи. Тръгна някак накриво, още не знам дали е свършило. Много съм объркана. Видях някакви огромни създания. Търсех момиченцето, пък видях тях. Летяха сред облаците, над планините. А ето сега това около главата ти, сякаш косата ти е обкръжена от пламъци. Какво има, какво се е случило?

— Някакъв мъж с кожена шапка — отвърна Тенар. — Млад, добре сложен мъж. Със скъсан шев на рамото. Мярвала ли си го?

Мос поклати глава:

— Наеха го в имението за сенокоса.

— Нали съм ти споменавала, че тя — Тенар се огледа наоколо — е била с една жена и двама мъже? Той е единият от тях.

— Искаш да кажеш един от тези, дето…

— Да.

Леля Мос застина като дървена статуя на старица.

— Не разбирам — промълви накрая тя. — Смятах, че познавам хората, ала съм се лъгала. Защо… защо ще идва… да я види ли?

— Ако той е бащата, може би идва да предяви претенциите си.

— Да предявява претенции ли?

— Теру му принадлежи.

Вдовицата говореше безизразно, загледана във върховете на Гонтийската планина.

— Но си мисля, че не е бащата. Другият е. Който дойде да каже на приятелката ми, че детето „се е изгорило“.

Мос стоеше все така объркана, все така уплашена от собствените си магии и видения, от ожесточението на Тенар, от близостта на ужасяващото зло. Поклати безутешно глава:

— Не разбирам. Все си мислех, че съм достатъчно схватлива. Как е възможно да се върне?

— За да се храни — каза Тенар. — Да се храни. Няма повече да я оставя сама. Ала утре, Мос, ще те помоля да я пазиш тук за около час рано сутринта. Ще го сториш ли, докато аз отида до господарския дом?

— Да, естествено, миличка. Мога да й направя заклинание за укриване, ако искаш. Но… но онези са там, големците от града на краля…

— И какво от това? Нека да погледат как живеят обикновените хора — рече Тенар и Мос отново се отдръпна, сякаш вятърът бе довял огнени искри насреща й.