Урсула Ле Гуин
Техану (6)

ВЛОШАВАНЕ

Беше минал месец от есенното равноденствие, но вечерите все още бяха дълги на Откоса, който гледаше на запад. Теру се прибра късно, след като цял ден бяха обикаляли за билки с леля Мос и беше твърде изтощена, за да хапне нещо. Тенар я сложи на скута си да й попее. Когато детето бе преуморено, то не можеше да заспи. Свиваше се в леглото като парализирано животинче и започваше да халюцинира, докато изпадне в сомнамбулно състояние между съня и будността, и нищо не стигаше до него. Вдовицата знаеше, че ако го вземе на ръце и му попее, може да помогне. Изредеше ли всички песни от Средната долина, които като фермерска съпруга бе научила, тя подемаше безконечните каргадски напеви, чути от нея като дете-жрица в Гробниците на Атуан. Приспиваше Теру с монотонните, сладостни мелодии на жертвоприношенията пред Безименните сили и Празния трон, който сега тънеше в прах и развалини след земетресението. Не долавяше никаква друга сила в тях, освен силата на самата песен. А и обичаше да пее на майчиния си език, макар да не знаеше какви песни реди една майка на детето си в Атуан, нито какво беше пяла собствената й майка.

Най-сетне Теру заспа. Тенар внимателно я сложи в леглото и почака да види дали няма да се събуди. После хвърли бегъл, едва ли не виновен поглед наоколо, за да се увери, че е сама, и с радостен, доволен вид постави своята тънка, прозрачна ръка върху детската кожа там, където бе ужасният белег от изгаряне на бузата и окото. Всичко това изчезваше при нейното докосване. Белегът зарастваше и пред очите й заставаше едно закръгленичко, нежно, спящо личице. Сякаш докосването възстановяваше истината. Сетне леко и неохотно вдигаше длан и виждаше непоправимото и неизлечимо зло.

Тя се наведе, целуна белега и тихо излезе от къщата.

В ширната, бисерна мараня залязваше слънцето. Околовръст нямаше жива душа. Сигурно Ястреба беше в гората. Започна да посещава гроба на Оджиън и с часове да остава в тишината под бука. Като поукрепна малко, взе да обикаля пътеките, по които бе бродил Оджиън. Нямаше никакъв апетит и Тенар го караше насила да се храни. Избягваше хората, искаше да бъде сам. Теру с готовност би го следвала навсякъде и каквато си беше мълчалива, едва ли щеше да му пречи, но той бе неспокоен, връщаше детето вкъщи и се отправяше самичък надалеч, из краища, които вдовицата не познаваше. Връщаше се късно и веднага заспиваше, а често, преди тя и детето да се събудят, пак излизаше. Тенар му оставяше да си носи хляб и месо.

Сега го гледаше как приближава по пътеката през поляната, която и се стори толкова дълга и мъчителна при последната разходка на Оджиън. Вървеше в сияйния въздух, сред превитите от вятъра треви, упорито заключил у себе си своето нещастие, твърд като камък.

— Ще се навърташ ли край къщата? — попита го тя отдалече. — Теру спи, а аз искам да се поразходя малко.

— Да, върви — каза той и Тенар тръгна, замислена за безразличието на мъжете към всички онези неотменни неща, дето владеят една жена: че не трябва например да се отдалечаваш от спящото дете, че свободата на едного означава несвобода за другиго, докато се установи оня променлив, подвижен баланс, подобен на баланса на човешкото тяло — първо местиш единия, после другия крак и така постигаш великото умение да ходиш…

Сетне мислите й бяха погълнати от гъстеещите цветове на небето и от нежния полъх на вятъра. Тя продължи разходката си без метафори, додето стигна песъчливата урва. Спря пред нея и се загледа в слънцето, губещо се в тиха, светла мараня.

Тенар коленичи, откри с поглед, а скоро и с пръсти дългата, неясно очертана следа в края на скалата: следата от опашката на Калесин. Отново и отново я проследи с показалец, вперила унесени очи в бездната на здрача. Произнесе името му веднъж. Този път то не опари дъха и, но просъска и леко се отрони от устата й: „Калесин…“

Вдигна взор на изток. Върховете на Гонтийската планина бяха целите червени над гористите места, отразявайки светлината, която бе залязла долу, в ниското. Докато гледаше, цветът избледня. Отмести поглед и когато пак го върна, височините бяха вече сиви, неясни и гористите склонове потъмнели.

Почака вечерницата и щом тя изгря над лятната омара, бавно се отправи към дома.

Към дома ли? Защо стоеше тук, в къщурката на Оджиън, а не в своята, фермерската къща? Защо се грижеше за козите и лука на Оджиън, а не за собствените си овощни градини и стада? „Чакай“ — каза й той и тя го послуша. Ала ето че драконът дойде, Гед се възстанови. Ролята й бе изпълнена. Беше поприбрала къщата. Повече нямаше нужда от нея. Време бе да си върви.

И все пак не можеше дори да помисли, че ще изостави тази висока скала, това Соколово гнездо, и ще се върне отново в низините, в удобните фермерски земи, в закътаните краища — не можеше да размишлява за туй, без сърцето й да се свие и да помръкне. Какви сънища я задържаха тук, под мъничкото прозорче с изглед на запад? Какво означаваше за нея драконът, който я намери на Откоса?

Вратата на къщата бе отворена, както обикновено, за да влизат светлинка и въздух. Ястреба седеше без осветление и огън на едно ниско столче пред угасналото огнище. Той често почиваше там. Тенар предполагаше, че това е било мястото му, когато за кратко време като момче е служил при Оджиън. И тя сядаше тука през зимните дни, докато беше ученичка на Оджиън Мълчаливия.

Той я видя да влиза, но погледът му бе вперен в десния тъмен ъгъл зад вратата. Там беше изправен жезълът на покойника — тежка дъбова тояга, висока колкото човешки ръст и протрита на мястото на дръжката. До нея Теру бе поставила лесковата пръчка и елшовата тояга, които Тенар откърши за тях на път за Ри Алби.

Вдовицата си рече: „Ами къде ли е неговият жезъл, жезълът от тисово дърво, който му беше дал Оджиън? И защо ли до днес не ми е хрумнало да помисля за това?“

Тъмно бе в къщата и сякаш душно. Почувства се потисната. Искаше й се да поговорят, ала сега, когато беше тук, нямаше какво да му каже, нито той на нея.

— Струва ми се — започна най-сетне Тенар, докато подреждаше четирите чинии на дъбовия шкаф, — че е време да се връщам във фермата.

Магьосникът нищо не отвърна. Може и да е кимнал, но тя бе обърната с гръб.

Изведнъж се усети уморена, имаше желание да си легне, обаче Гед все още седеше близо до входа, а и не се беше стъмнило съвсем. Не можеше да се съблече пред него. Тъкмо се канеше да го помоли да излезе за малко, когато той се прокашля и колебливо заговори:

— Книгите. Книгите на Оджиън. Руните и двете Свещени книги. Ще ги вземеш ли със себе си?

— Аз ли?

— Ти бе последната му ученичка.

Тя приближи до огнището и седна отсреща на трикракото столче на Оджиън.

— Научих се да пиша на хардийски руните, ала нищо не помня от това. Спомням си нещо от езика на драконите. И само толкоз. Не можах да стана магьосница. Омъжих се, както знаеш. Мислиш ли, че Оджиън би завещал своите мъдри книги на една фермерска жена?

Той помълча и после безстрастно попита:

— А не ги ли е оставил на някого?

— Най-вероятно би ги оставил на тебе.

Ястреба нищо не отвърна.

— Ти бе последният му чирак, негова гордост и приятел. Никога не го е казвал, но естествено е да дойдат при тебе.

— Ами аз какво ще правя с тях?

Тенар го изгледа в мрака. Западното прозорче хвърляше слаба светлина. Мрачният, безмилостен, необясним гняв в гласа му предизвика собствения й гняв:

— Мене ли питаш ти, Върховният жрец? Защо ме изкарваш по-глупава, Гед, отколкото съм? Тогава той се изправи. Гласът му трепереше:

— Но не виждаш ли… не можеш ли да видиш… че с всичко това е свършено… няма го!

Тя остана втрещена, опитваше се да разгледа лицето му.

— Аз нямам никаква сила. Нищо. Отдадох я, изчерпах я — цялата. За да затворя… За да… Е, няма я, свърши се.

Вдовицата се опита да отрече онова, което той казваше, обаче не можеше.

— Както се излива вода — промълви Гед, — чаша вода в пясъка. В пресъхналата земя. Тъкмо туй трябваше да направя аз. Но сега няма от какво да пия. А какво значение има, какво можеше да промени една чаша вода в пустинята? Нима пустинята изчезна?… Ах! Чуй ме! Така ми шепнеше тя иззад тази врата: „Чуй ме! Чуй ме!“ И аз отидох в мъртвата земя, когато бях млад. Там я срещнах, слях се с нея, ожених се за своята смърт. Тя ми даде живот. Даде ми вода, водата на живота. Тя бе извор, ручей, руйна, щедра. Ала изворите там не текат. Всичко, което накрая ми остана, беше чаша вода и аз трябваше да я излея в пясъка, коритото на пресъхналата река, върху скалите в тъмнината. И тъй, силата е изчерпана. Свърши. Няма я.

Тенар бе чувала достатъчно от Оджиън и самия Гед, за да се досети за каква земя говори той и въпреки че използваше образи, те не замаскираха истината, а бяха самата истина, както я беше узнал. Знаеше също, че трябва да отрече онова, което казваше магьосникът, независимо дали бе вярно.

— Ти не си оставяш никакво време, Гед — рече тя. — Тежко е завръщането от смъртта, дори и на крилете на дракона. Нужно ти е време. Време и спокойствие, мълчание и тишина. Ранен си и трябва да се лекуваш.

Той дълго не отговори, застанал изправен там. Жената си мислеше, че е казала каквото трябва, за да го успокои. Но Гед най-сетне промълви:

— Като детето ли?

Беше сякаш пробождане с нож, толкова остър, че не усети как се заби в тялото и.

— Не разбирам защо си взела Теру — продължи той със същия тих, равен глас, — като знаеш, че не може да се излекува. Като знаеш що за живот я очаква. Предполагам, че е заслуга на времето, което изживяхме — една тъмна епоха, епоха на разруха, едно свършено време. Сигурно си я взела, както и аз отидох да се срещна с моя враг — защото не си можела да сториш нищо друго. И така, ще трябва да влезем в новата епоха с плячката от нашата победа над злото. Ти с твоето обгорено дете, а аз без абсолютно нищо.

Гласът на отчаянието бе равен, слаб.

Тенар се обърна да погледне към магическия жезъл в тъмния ъгъл зад вратата вдясно, ала той не светеше.

Беше се стъмнило напълно — и вътре, и навън. През отворената врата надничаха няколко звезди, високи и бледи. Тя се загледа в тях. Искаше й се да разбере кои са те. Стана и опипом край масата стигна до прага. Леките облаци се бяха сгъстили и не се виждаха много звезди. Отвътре бе наблюдавала една бяла лятна звезда, която на родния й език в Атуан наричаха Техану. Не можа да разпознае другите. Не знаеше как се казва Техану тук, на хардийски, нито пък истинското й име, с което я бяха кръстили драконите. Знаеше само как би я нарекла майка й. Техану, Техану, Тенар, Тенар…

— Гед — попита тя, без да се обръща, — кой те е отгледал като дете?

Той приближи до нея и също се загледа в мъгливия хоризонт над морето, в звездите, в тъмния силует на планината пред тях.

— Никой особено — отвърна. — Майка ми е починала, когато съм бил бебе. Имах по-големи братя, но не ги помня. Помня баща ми, ковача. И сестрата на майка ми. Тя беше знахарката на Десетте елши.

— Като леля Мос — забеляза Тенар.

— По-млада. И притежаваше сила.

— Как се казваше?

Гед замълча.

— Не мога да си спомня — бавно отговори той. След малко допълни: — Тя ме научи на имената. Сокол, прелетен сокол, орел рибар, ястреб кокошар, ястреб врабчар…

— Как наричат по вашите места онази звезда? Ей там, онази бялата?

— Сърцето на Лебеда — рече жрецът, загледан в нея. — В Десетте елши я наричат Стрелата.

Ала не произнесе името й на езика на Сътворението, нито истинските имена на ястреба, сокола, орела, които му бе поверила знахарката.

— Не биваше да ти казвам това вътре — тихо промълви той. — Въобще не бива да говоря.

— Щом не желаеш да разговаряме, какво друго ми остава, освен да си ида? Защо мислиш само за себе си? Все за себе си? Излез за малко. Искам да си легна — ядоса се накрая Тенар.

Гед смотолеви объркан някакво извинение и излезе. А тя отиде в нишата, смъкна дрехите си и се пъхна в леглото, заравяйки лице в сладостната топлина на копринената косица по вратлето на Теру.

„Като знаеш що за живот я очаква…“ Гневът й, глупавият й отказ да признае истината за това, което чу, се дължаха на нейното разочарование. Макар Ларк десетократно да повтори, че нищо не може да се направи, тя все се беше надявала, че Тенар ще успее със свои сили да излекува изгарянията. Въпреки че самата вдовица непрекъснато твърдеше, че и Оджиън не би могъл да помогне, вярваше: Гед е способен да изцери Теру. Ще постави ръка върху белега и той ще изчезне, сляпото око ще прогледне, вкочанената ръка ще се раздвижи, разбитият й живот ще се възстанови. „Като знаеш що за живот я очаква…“ Извърнатите лица, знаците за отклоняване на злото, ужасът, любопитството, болезненото съжаление и дебнещата заплаха, защото злото влече след себе си зло… и никога ласка на мъж. Никой нямаше да я прегърне. Никой освен Тенар. О, Ястреба бе прав: по-добре щеше да бъде за детето да умре. Трябваше да го оставят да си замине в оная мъртва земя, тя, Ларк и Айви — тези стари жени, забъркали се където не им е работата, мекушави и жестоки. Той беше прав, той винаги биваше прав. Но това значи, че мъжете, дето се бяха забавлявали с Теру, и жената, която си бе позволила да проституира, също са били съвсем прави, като са я пребили до безсъзнание и са я блъснали в огъня да изгори до смърт. Само че не си бяха свършили делото докрай. Бяха се размекнали, подарили й бяха някакъв живот. Там им е била грешката. А Тенар беше постъпила във всичко погрешно. Предадена като дете на силите на мрака, тя бе погълната от тях, оставила се бе да я погълнат. Наистина ли си въобразяваше, че щом прекоси морето и усвои други езици, щом стане съпруга и майка и просто живее живота си, може да се превърне в нещо друго освен в онова, което представляваше — техен слуга, тяхна храна, всякога на тяхно разположение при всичките им прищевки? Самата съсипана, вдовицата привлече съсипаното към себе си, то стана част от собствената и разруха, олицетворение на собствената й злочестина.

Косата на детето беше руса, топла, приятно ухаеща. В съня си Теру се сгуши в прегръдката на Тенар. Какво бе виновна? Бяха я наранили, наранили я бяха непоправимо, ала тя нямаше никаква вина. Нищо не е непоправимо, нищо не е непоправимо. Тенар я притисна, легнала до нея, и насочи мислите си към светлината на нейния сън, към бездната от лъчи, към името на дракона, името на звездата, Сърцето на Лебеда, Стрелата, Техану.

Тя сресваше черната коза заради руното, което после щеше да изпреде и да даде да изтъкат, за да направят прочутия на остров Гонт вълнен ямурлук. Старата черна коза бе сресвана хиляди пъти и това й беше приятно. Клатеше се в синхрон с ресането. Сиво-черното руно се трупаше на мека, мръсна купчинка, която Тенар накрая натъпка в една тюлена торба. Погали животното около ушите в знак на благодарност и го потупа приятелски по корема. „Бе-е-е!“ — изблея козата и изприпка напред. Вдовицата излезе от ограденото пасище, заобиколи и отиде пред къщата, оглеждайки поляната, за да провери дали Теру още си играе там.

Мос бе показала на детето как да плете кошници от слама и макар че сакатата ръка го правеше несръчно, то започна да свиква. Седеше сред тревата с плетивото си на скута, но не работеше. Наблюдаваше Ястреба.

Той бе застанал доста далеч пред ръба на урвата. Беше с гръб към Теру и не знаеше, че някой го наблюдава, защото самият той гледаше един млад керкенез. А птицата на свой ред пък следеше дребната плячка, която бе съзряла в тревите. Стоеше настръхнала и помахваше с криле, за да изненада гризача, да го паникьоса и да се вмъкне в леговището му. Мъжът изглеждаше също толкова съсредоточен, също толкова гладен, колкото и птицата, втренчен в нея. Той бавно вдигна дясната си ръка и навярно каза нещо, въпреки че вятърът отвя думите му. Керкенезът се извърна, нададе силен, остър, пронизителен вик и излетя нагоре към гората.

Гед свали ръка и застана неподвижен, наблюдавайки полета. Детето и жената стояха тихо. Само птицата летеше свободна.

— Веднъж той дойде при мен като сокол, прелетен сокол — подзе Оджиън един зимен ден край огъня.

Разказваше за заклинанията за преобразяване, за трансформация, за магьосника Борджа, който се бе превъплътил в мечка.

— Долетя при мен от северозапад и кацна на китката ми. Аз го взех близо до огъня. Не умееше да говори. Можех да му помогна, защото го познавах, и така успях да го освободя от сокола и да го превърна отново в човек. Но у него си остана нещо птиче. В селото го наричаха Ястреба, понеже дивите ястреби се събираха в краката му при една негова дума. Кои сме ние? Какво е всъщност човекът? Преди да има име, преди да има познание и сила, ястребът вече е бил в сърцевината му, както и мъжът, магьосникът и другото — той е бил онова, което не можем да назовем. И такива сме всички ние.

Момичето, което седеше край огнището, наблюдаваше пламъците и слушаше, си представи ястреба; представи си човека; представи си как птиците откликват на всеки негов зов, на всяко негово слово. Щом само ги повика, те идват, удряйки криле, да докоснат ръката му с жестоките си нокти; представи си хищната птица ястреб у себе си.