Урсула Ле Гуин
Техану (14)

ТЕХАНУ

Детето свърна наляво и повървя малко, преди да се обърне и да се скрие зад един цъфнал храст.

Оня, когото наричаха Аспен и чието име бе Еризен и когото Теру виждаше като раздвоена, сгърчена тъмна маса, беше завързал майка й и баща й с каиш — нея за езика, а него за сърцето, и ги водеше към своето скривалище. От миризмата на това място й прилошаваше, но тя ги проследи, за да разбере какво ще стане. Той ги вкара вътре и затвори вратата зад тях. Вратата бе каменна. Момичето не можеше да влезе.

Искаше да полети, ала не умееше. Не беше от крилатите.

Побягна с всичка сила през полето и покрай къщата на леля Мос, покрай къщата на Оджиън и кошарата за козите и по пътеката около ръба на урвата, където не биваше да ходи, защото не можеше да вижда добре. Но Теру внимаваше. Бе нащрек. Надзърна предпазливо със здравото си око и застана на самия ръб. Водата се плискаше ниско долу и слънцето залязваше далеч на запад. Тя погледна нататък с онова, другото око и извика с другия глас името, което бе чувала майка й да произнася насън. Не дочака отговора, а се обърна и се върна назад. Първо мина край къщата на Оджиън да види дали прасковата е пораснала. Старото дърво беше обсипано с много ситни зелени праскови, обаче от посаденото нямаше и следа. Сигурно козите го бяха унищожили или е изсъхнало, понеже не го е поливала. Теру остана известно време загледана в пръстта на неговото място, после си пое дълбоко дъх и прекоси отново полето на път към къщата на леля Мос. Пилетата, които се канеха да заспиват, се разшаваха и разписукаха, протестирайки срещу нейното нахълтване. Малката къщичка бе тъмна и пълна с всякакви миризми.

— Лельо Мос? — повика я с гласа, предназначен за пред хората.

— Кой е?

Старицата си беше в леглото и се криеше. Бе уплашена и се мъчеше да се огради със заклинания, за да отблъсне всеки, но не успяваше. Липсваше й необходимата сила.

— Кой е? Кой е там? О, миличка, о, миличкото ми дете, малкото ми изгоряло детенце, хубавицата ми, какво те води насам? Тя къде е, къде е майка ти ? И тя ли е тук? Нима е дошла? О, не влизай, не влизай, миличка. Над мене тегне проклятие, той хвърли проклятие над старата жена, не ме приближавай!

Мос плачеше. Момичето протегна длан да я погали:

— Студена си — рече то.

— Ти си като огън, детето ми, ръката ти ще ме изгори. О, не гледай към мене. Той направи така, че плътта ми да гние, да съхне и пак да гние, ала не ми дава да издъхна. „Ще ги докарам в Ри Алби“ — казва. Опитвах се да умра, опитвах, но онзи ме държи тук, жива ме държи въпреки волята ми. Не ме оставя да умра, о, искам да умра.

— Не трябва да умираш — свъси вежди Теру.

— Дете — прошепна старата жена, — миличка, назови ме с истинското ми име.

— Хатха — каза момичето.

— Ох, знаех си аз… Освободи ме, миличка!

— Трябва да почакам — обясни детето. — Докато те дойдат.

Знахарката почувства облекчение. Дишането й стана по-леко.

— Кой трябва да дойде, миличка?

— Моите хора.

Едрата, студена длан на старицата лежеше като сноп съчки в нейната ръка. Тя я държеше здраво. Стъмни се и навън, и вътре в къщурката. Хатха, наричана Мос, заспа. Тогава детето, седнало край леглото й, с една кацнала наблизо кокошка, също заспа.

Когато съмна, се появиха няколко мъже.

— Хайде, кучко, ставай! — кресна онзи и Тенар се изправи на колене и ръце. Той се разсмя:

— Изправи се цялата! Умна кучка си ти, нали можеш да ходиш на задните си крака? Ха тъй! Направи се на човек. Хайде сега да вървим.

Ремъкът бе още около врата й и мъжът я дръпна за него. Тя го последва.

— А сега ти ще я водиш — каза онзи и ето че я поведе другият, когото вдовицата обичаше, но вече не си спомняше името му.

Всички излязоха на светло. Каменната врата се разтвори да ги пусне и пак се затвори след тях.

Главатарят ги следваше отблизо — нея и другия, който дърпаше ремъка. Останалите трима-четирима мъже крачеха подире им.

Полята бяха посивели от роса. Планината се издигаше тъмна върху фона на бледото небе. Птиците сред овощните градини и храстите подемаха песните си все по-високо и по-високо.

Най-сетне дойдоха до края на света и повървяха още малко, докато пред тях се изпречиха само голи и стръмни скали. Имаше някаква следа в скалата и тя се загледа в нея.

— Ето че Ястреба може да я блъсне, а после и сам да полети — рече онзи.

Развърза ремъка от шията й:

— Върви да застанеш на ръба.

Тенар тръгна по следата в камъка и застана на ръба, Под нея беше небето и нищо друго, над нея — същото.

— И ето, сега Ястреба ще я блъсне — изръмжа мъжът. — Но може би тя ще иска да каже нещо преди това. Има толкова неказани неща. С жените винаги е така. Имаш ли да кажеш нещо, лейди Тенар?

Тя не можеше да говори, ала посочи с ръка към небосвода над морската шир.

— Албатрос — каза онзи.

Вдовицата високо се разсмя.

Сред потоци от светлина, откъм небесната врата идеше дракон и люспестото му тяло оставяше зад себе си огнена диря. Тогава Тенар проговори.

— Калесин! — извика тя, обърна се, хвана Гед за ръката и го дръпна към скалата.

Огнената вихрушка прелетя над тях. Люспите на дракона стържеха, въздухът свистеше под разперените му криле и ноктите му се забиха като остриета в камъка.

Вятърът духаше откъм морето. Мъничък магарешки бодил, израснал в скалната пукнатина, се кланяше ли, кланяше на вятъра досам ръката на Тенар.

До нея беше Гед. Бяха се сгушили един до друг, с гръб към залива. Пред тях стоеше драконът.

Той ги погледна странично с продълговатото си жълто око.

Ястреба му заговори със сипкав, разтреперан глас на драконовия език. Тя разбра думите. Гед казваше само:

— Благодарим ти, Първородни.

Калесин се обърна към Тенар и запита с могъщия си глас, който наподобяваше удар на гонг:

— Аро Техану?

— Детето! — извика вдовицата. — Теру!

Тя скочи и се втурна да търси момичето. Видя го да приближава към дракона, вървейки по ръба на скалата между планината и морето.

— Не тичай, Теру! — провикна се Тенар, но малката я беше забелязала и тичаше право към нея. Те се хвърлиха в обятията си.

Гостът извърна своята огромна рижаво-черна глава, за да ги види и с двете си очи. Ноздрите му, големи като котли, бълваха огън и дим на кълба се виеше от тях. Горещината, която излъчваше неговото тяло, разсея студения морски вятър.

— Техану — кача драконът. Детето се обърна и го погледна.

— Калесин — каза то.

Тогава Гед, който още стоеше на колене, се изправи, макар че трепереше, и се хвана за ръката на Тенар да се подпре. Засмя се.

— Сега разбирам кой те е повикал, Първородни! — рече той.

— Аз го повиках — промълви детето. — Не знаех какво друго да направя, Сегой.

Теру продължаваше да гледа към дракона и да говори на драконовия език с думите на Сътворението.

— Добре си сторила, дете — каза Калесин. — Отдавна те търся.

— Ще вървим ли сега? — попита Теру. — При другите, от другата страна на вятъра?

— Готова ли си да оставиш тези двамата?

— Не — отвърна детето. — Не могат ли да дойдат и те?

— Не могат. Техният живот е тук.

— Ще остана с тях — рече то и леко въздъхна.

Драконът се обърна настрани и изригна като вулкан — може би смях, може би презрение, може би радост или гняв:

— Ха!

После отново погледна към момичето:

— Това е добре. Имаш още работа да вършиш тук.

— Зная — отговори то.

— Ще се върна да те взема — каза Калесин. — Когато му дойде времето.

А на Гед и на Тенар:

— Давам ви своето дете, както един ден вие ще ми дадете вашето.

— Когато му дойде времето — обеща Тенар.

Калесин леко се поклони с огромната си глава. Издължените му устни, оголили остри като саби зъби, едва помръднаха по крайчетата.

Гед и Тенар заедно с Теру се отдръпнаха, за да направят път на дракона, който се извърна, влачейки люспесто тяло по ръба на скалата. Стъпваше внимателно с ноктестите си ходила. Сетне присви черните си бедра подобно котка и се оттласна напред. Разперените му криле, пурпурни на утринната светлина, изплющяха, люспестата му опашка пропълзя, съскайки по камъните — и той отлетя, изчезна: като чайка, като лястовица, като мисъл.

На неговото място останаха обгорени парчета плат, кожа и разни други неща.

— Да вървим — каза Гед.

Но вдовицата и детето стояха, загледани в останките.

— Тези хора са както играчките от кост — кимна Теру. После тръгна. Крачеше по тясната пътечка пред мъжа и жената.

— Това е родният й език — рече Ястреба. — Майчиният й език.

— Техану — промълви Тенар. — Техану е нейното име.

— То й е било дадено от онзи, който е дал имената на всички неща.

— Тя е била Техану от самото начало. Била е Техану винаги.

— Побързайте — обърна се детето и ги повика. — Леля Мос е болна.

Те успяха да изнесат Мос на въздух и светлина, да промият възпаленията й и да изгорят замърсените чаршафи на леглото. Теру донесе чисти от къщата на Оджиън. Доведе и козарката Хедър със себе си. Хедър им помогна да настанят старата жена удобно в постелята й заедно с пилетата. Накрая обеща да намери нещо за ядене и да се върне.

— Трябва някой да иде в Гонтийското пристанище и да извика тамошния магьосник. Тя може да се излекува. Трябва да се иде и в господарския дом. Сега старецът ще умре. Внукът може да бъде върнат към живота, ако домът се прочисти.

Гед седна на прага пред къщата на Мос и допря глава о рамката на вратата, отпусна се под слънцето и затвори очи.

— Кое ни кара да правим онова, което правим? — запита се той.

Тенар миеше лицето и ръцете си в един леген с вода, който бе напълнила от кладенеца. Свърши и се огледа наоколо. Съвършено изтощен, Гед беше задрямал, обърнат към утринното слънце. Тя седна на прага до него и облегна глава на рамото му. „Наистина ли се избавихме? — питаше се вдовицата. — Как стана така, че успяхме да се избавим?“

Взря се в дланта на Гед, отпусната и разтворена върху пръстения праг. Помисли си за магарешкия бодил, който се кланяше на вятъра, и за ноктестия крак на дракона, покрит със златисто-червени люспи. Бе почти задрямала, когато детето дойде и седна до нея.

— Техану — прошепна тя.

— Малкото дръвче е загинало — каза момичето.

Едва подир минута думите му достигнаха до умореното, сънено съзнание на Тенар и тя се поразбуди, колкото да отговори:

— Има ли праскови на старото дърво?

Приказваха тихо, за да не сепнат заспалия мъж.

— Само дребни и зелени.

— Ще узреят след Големия танц. Съвсем скоро.

— Ще можем ли пак да посадим една?

— И повече, ако искаш. Всичко в къщата наред ли е?

— Празна е.

— Ще живеем ли в нея?

Тенар се понадигна и прегърна детето с ръка през рамото:

— Имам пари. Ще стигнат да си купим стадо кози и зимната кошара на Търби, ако още се продава. Гед знае къде из планините да ги пасе през лятото… Чудно, дали вълната, дето чесахме, е още тук?

Изричайки това, си помисли: „Оставихме книгите, книгите на Оджиън. На лавицата в Оукската ферма — за Спарк. Бедното момче, та то не умее да прочете нито дума от тях!“

Но туй вече нямаше значение. Несъмнено имаше какво ново да се научи. А и може да изпрати някого за книгите, ако Гед ги потърси. И за чекръка. Пък може и сама да отиде някоя есен, да види сина си, да погостува на Ларк, да постои малко при Апъл. Веднага ще трябва да засадят градината на Оджиън, ако искат да имат някакви зеленчуци през лятото. Тя си спомни бобените лехи и аромата на бобените цветове. Спомни си прозорчето с изглед на запад. „Мисля, че можем да останем тук“ — каза си Тенар.