Урсула Ле Гуин
Техану (11)

У ДОМА

Повечето хора във Валмаут слязоха на пристанището да видят кораба от Хавнър, чули, че кралят е на него, новият крал, младият крал от песните, които се пееха напоследък. Те още не знаеха тези песни, обаче помнеха древните, пък и старият Рели донесе своята арфа и изпълни част от „Подвизите на Моред“, където се казваше, че ще дойде със сигурност крал на Землемория, който ще бъде наследник на Моред. В това време на палубата се яви самият Лебанен: млад, строен и красив, колкото можеше да бъде, а с него — един магьосник от Роук и една жена с малко момиченце във вехти дрехи, но той се отнасяше към тях като към кралица и принцеса, тъй че навярно бяха такива.

— Може да е майка му — каза Шини, като се опитваше да надзърне над главите на хората. Тогава приятелката й Апъл я стисна за ръката и едва не изпищя:

— Ами че това е майка ми!

— Чия майка? — попита Шини, а Апъл отвърна:

— Моята. До нея е Теру.

Ала тя не си проправи път през тълпата, дори когато едно длъжностно лице от кораба слезе на брега да покани стария Рели да посвири пред краля. Остана да чака с другите. Видя как Лебанен посрещна първенците на Валмаут и изслуша песните на Рели. Видя как той се сбогува със своите гости, защото се говореше, че преди да падне нощта, корабът ще бъде отново в открито море на път за Хавнър. Последни по моста минаха Теру и Тенар. Кралят удостои и двете с церемониална прегръдка, доближавайки буза до буза, и коленичи, за да прегърне детето.

— Ах! — възкликна тълпата на пристана. Слънцето залязваше сред златисти облаци и хвърляше огромна златна диря в залива, когато двете слязоха по подвижния мост. Вдовицата влачеше тежък вързоп и торба, а Теру криеше лице в косата си. Мостът бе прибран, моряците скочиха към мачтите, помощник-капитаните дадоха своите разпореждания и корабът „Делфин“ потегли. Едва тогава Апъл си проби път през народа.

— Здравей, мамо — каза тя и Тенар отговори:

— Здравей, дъще.

Целунаха се. Апъл вдигна Теру на ръце и възкликна:

— Я, колко си пораснала! Станала си два пъти по-голяма отпреди. Да вървим в къщи.

Но тази вечер в уютния дом на младия си съпруг търговец Апъл изпита известно неудобство пред майка си. На няколко пъти хвърли поглед към нея — замислен, изпълнен едва ли не със страхопочитание.

— Знаеш ли, мамо, никога не бях отдавала значение на всичко това — рече тя, докато я изпровождаше до вратата на спалнята й. — Руната на мира и… че си донесла пръстена на Хавнър. Струваше ми се като в песните. Станало преди хиляда години! Е, значи си била наистина ти, така ли?

— Беше едно момиче от Атуан — отвърна Тенар. — Действително преди хиляда години. Но сега ми се иска да спя поне толкоз века.

— Лягай тогава — тръгна си Апъл, ала пак се обърна с фенера в ръка: — Ти, която се целуваш с краля.

— Я да се махаш — пошегува се майката.

 

 

Апъл и съпругът й задържаха Тенар няколко дни, но сетне тя решително настоя да потегли за фермата. Апъл ги изпрати двете с Теру. Бе краят на лятото, задаваше се есента. Слънцето беше все още топло, обаче духаше прохладен вятър. Листата на дърветата бяха посърнали, посипани с прах, а полята — ожънати или във време на жътва. Домакинята говореше колко е укрепнала Теру и колко по-издръжлива е станала.

— Ако можеше да я видиш в Ри Алби — каза Тенар. — Преди… — но се спря, защото бе решила да не тревожи дъщеря си с всичко това.

— Какво се е случило? — попита Апъл толкова настойчиво, че другата се предаде и тихо отвърна:

— Един от тях.

Теру вървеше на няколко метра отпред, дългокрака в окъсялата си рокличка, и береше къпини из крайпътния храсталак.

— Баща й ли? — рече Апъл и от тази мисъл направо й призля.

— Ларк казва, че онзи, който изглежда да й е баща, се наричал Хейк. А тоя е по-млад. Дето обади на Ларк за момичето. Името му е Хенди. Навърташе се… из Ри Алби. За нещастие по-късно налетяхме точно на него в пристанище Гонт. Ала кралят го отстрани. И ето че аз съм тук, а пък той остана там и ще се сложи край на всичко това.

— Но Теру се е уплашила — мрачно отбеляза Апъл.

Тенар кимна.

— Защо е трябвало да ходите в Гонтийското пристанище?

— Ами Хенди постъпи на работа при… един магьосник в господарското имение в Ри Алби. И този магьосник ме намрази… — Вдовицата се опита да си спомни как беше името му, обаче не можа. Единственото, което й идваше наум, бе Туахо — каргадска дума за вид дърво, но какво дърво, също не се сещаше.

— И после?

— Ами после като че ли беше най-добре да се върнем у дома.

— Интересно защо оня магьосник те е намразил ?

— Най-вече защото съм жена.

— Стар тъпанар — каза Апъл.

— В нашия случай млад тъпанар.

— Още по-лошо. Забележи, никой от познатите ми наоколо не е виждал родителите, ако могат да се нарекат така. Но ако те още се навъртат насам не ми се иска да оставаш сама във фермата.

Приятно е дъщеря ти да се грижи за теб като майка, а ти да се държиш като дъщеря на дъщеря си. Тенар отсече припряно:

— Няма страшно!

— Можеш поне едно куче да си вземеш.

— Мислила съм за това. Навярно някой в селото има кутре. Ще питам Ларк, щом пристигнем.

— Не кутре, мамо. Куче.

— И все пак малко, за да може Теру да си играе с него — примоли се тя.

— Малко кутре, което ходи и се увърта около разбойниците — каза Апъл. Младата жена вървеше, както си беше закръглена и сивоока, и се шегуваше с майка си.

Пристигнаха в селото към обяд. Ларк посрещна Тенар и Теру, обсипвайки ги с прегръдки, целувки, въпроси и вкусни неща за ядене. Мълчаливият й съпруг и някои други селяни се спряха да поздравят Тенар. Тя почувства щастието от завръщането вкъщи.

Ларк заедно с най-малките две от седемте й деца — момче и момиче — ги изпратиха до фермата. Децата познаваха Теру, откакто Ларк я беше довела у дома, и бяха свикнали с нея, макар че след два месеца раздяла мъничко се срамуваха в началото. С тях и дори със самата Ларк Теру си оставаше затворена, вяла, като в злите стари времена.

— Изтощена е, объркана е от пътуването. Ще се оправи. Тя чудесно се справя — обясни вдовицата, ала Апъл не й позволи да се измъкне толкова лесно:

— Един от онези се е появил и е уплашил и момичето, и майка ми.

Тоя следобед те двете, дъщерята и приятелката, изкопчиха малко по малко цялата история от Тенар, докато проветряваха хладната, запусната, прашна къща. Подредиха я, изтупаха завивките, поклатиха глави над хубавия лук, оставиха някои храни в килера и сложиха голяма тенджера супа да ври за вечеря. Трябваше да измъкват думите една по една от Тенар. Тя сякаш не им каза какво точно беше направил магьосникът. Спомена неопределено, че я бил прокълнал, но може би тъкмо той е изпратил Хенди след нея. Щом обаче стигна до разказа за краля, словата сами се изляха от устата й:

— И тогава… тогава се появи кралят! Блестящ като острието на меч. Хенди се сви и отдръпна назад… В началото го взех за Спарк! Наистина! В първия момент — толкоз бях стъписана…

— Е, Шини пък те взе за неговата майка — рече Апъл. — Когато ви наблюдавахме от пристанището, а корабът се приближи и ти на него в целия си блясък. Та тя целуна краля, лельо Ларк — ей така. Помислих си, че след него ще целуне и магьосника, но не.

— И през ум не би ми минало, що за идея? Какъв магьосник? — попита Ларк с глава в долапа. — Къде ти е брашното, Гоха?

— Пред очите ти. Един магьосник от Роук, дошъл да търси новия Върховен жрец.

— Нима тук?

— А защо не? — учуди се Апъл. — Та нали предишният беше от Гонт? Ала не ми се стори много да го дирят. Веднага отпътуваха обратно за Хавнър, щом се отърваха от майка ми.

— Какви ги говориш и ти… Каза, че търси жена — обясни Тенар. — „Жената от Гонт.“ Но не изглеждаше особено очарован.

— Магьосник да търси жена? Е, това е нещо ново — избъбри Ларк. — Мислех, че е хванало гъгрица, обаче е доста добро. Ще направя палачинки, нали искате? Къде е олиото?

— Ей там. Ще взема някои съдове от мазето. О, Шенди! Ето те и тебе! Как си? Как е Клиърбрук? Как я карате? Продадохте ли агнешкото?

На вечеря седнаха деветима. Под меката вечерна светлина, в кухнята с каменна настилка и дълга фермерска маса Теру започна полека-лека да се окопитва и на няколко пъти проговори на другите деца. Ала все още се страхуваше и с настъпването на мрака седна така, че да може да наблюдава през прозореца със здравото си око.

Едва когато Ларк си отиде с дечурлигата по здрач и Апъл запя приспивни песни на Теру, а двете с Шенди се заеха с миенето на чиниите, Тенар попита за Гед. Не й се искаше да пита пред Ларк и дъщерята — щеше да й се наложи да дава твърде много обяснения. Тя пропусна да спомене неговото идване в Ри Алби. Пък и не й се говореше повече за Ри Алби. Щом си помислеше за него, и над съзнанието й се спускаше тъма.

— Идвал ли е миналия месец някой от мое име да помага в работата?

— О, съвсем забравих! — извика Шенди. — Имаш предвид Хоук, с белязаното лице?

— Да, Хоук — потвърди Тенар.

— Ами сигурно е горе към Горещите извори над Лису с овцете. Мисля, че е с овцете на Сери. Дойде тук, каза, че та си го пратила, но нямаше никаква работа за него. Аз и Клиърбрук смогваме с животните. Щом потрябва, старият Тиф и Сис помагат при доенето и аз се чудех какво да правя, обаче Клиърбрук го посъветва: „Върви да питаш човека на Сери, надзирателя му в Кахеданан. Попитай го трябват ли му пастири за високите пасища.“ Хоук отиде да пита и са го наели веднага, та тръгна още на следващия ден. Есенес ще се върне със стадата. Да, сега е горе над Лису, из пасищата на Дълги лъки. Май го цаниха за кози. Приятен човек. Овце ли бяха, кози ли, не мога да си спомня. Гоха, нали не се сърдиш, че не го оставихме тука, но хич нямаше работа. Хоук рече, че бил козар горе из планините, дето е роден, някъде над Армаут. Сигурно кози са му дали.

— Може — кимна Тенар.

Тя изпита едновременно облекчение и разочарование. Искаше й се да чуе, че е на сигурно място и е добре, ала също искаше и да го намери тук.

„Все пак е хубаво да бъдеш в къщи“ — каза си. Да се махнеш от всички тревоги, сънища, магии, от целия ужас в Ри Алби, да забравиш за всичко лошо. Вече бе в Оук и това бе нейният дом — тези каменни стени и подове, прозорците с тесни рамки и тъмните дъбове зад тях на лунна светлина, тихите, подредени стаи. Остана дълго будна тая нощ. Дъщеря й спеше оттатък в детската стая заедно с Теру, а Тенар лежете в своето легло, в леглото на съпруга си, сама.

Заспа. Събуди се без спомен да е сънувала.

След няколко дни във фермата тя почти вече не мислеше за лятото, прекарано на Откоса. Беше толкова отдавна и толкова далеч. Въпреки уверенията на Шенди, че нямало и троха работа, вдовицата намери доста неща за правене: всичко, останало несвършено през летните месеци, и всичко, което трябваше да се свърши в сезона на жътвата на полето и в доялната. Работеше от изгрев до тъмна нощ, а ако се случеше да седне за някой и друг час, залавяше се да преде или да шие дрешки на Теру. Червената рокличка най-сетне бе готова и стана хубава — с бяла престилка за празнични случаи и оранжево-кафява за делник.

— Виж каква си красива! — възкликна Тенар с шивашка гордост, когато Теру я облече за първи път.

Момичето смръщено отмести поглед встрани.

— Хубава си — каза вдовицата този път с различен тон. — Слушай, Теру. Вярно е, че имаш белези, грозни белези. Защото ти е причинена грозна злина. И хората виждат тия белези. Но те виждат и тебе също, а ти не си белезите. Ти самата не си грозна. Не си лоша. Ти си Теру и си красива. Ти си Теру, която умее да работи, да се разхожда, да тича и танцува чудесно в своята червена рокля.

Детето слушаше. Нежната, незасегната страна на лицето му бе също тъй безизразна, както застиналата, прорязана от белезите маска.

Сведе взор към ръцете на Тенар и ги докосна леко с малките си пръстчета.

— Роклята ми харесва — рече със своя слаб, дрезгав глас.

Когато Тенар остана сама и започна да прибира парчетата плат, сълзи опариха очите и. Чувстваше угризения. Правилно постъпи, като уши рокличката и каза на детето истината. Ала това не беше достатъчно, правото и истината. Имаше пропаст, бездна, паст между правото и истината. Любовта, нейната към Теру и на Теру към нея, прокарваше мост над тази пропаст, мост като паяжина, обаче не можеше да я запълни и преодолее. Туй не беше възможно. И детето го знаеше по-добре от нея.

Дойде денят на равноденствието. Светлото есенно слънце грееше през леки облачета. Бронзов загар бе нашарил най-напред листата на дъбовете. Докато биеше сметана в доялнята, а вратата и прозорецът бяха широко отворени, за да влиза чист въздух, Тенар си спомни, че днес е коронацията на младия крал в Хавнър. Лордове и лейди ще се разхождат в своите сини, зелени и пурпурни наметала, но той ще бъде облечен целият в бяло, представяше си жената. Ще изкачи стъпалата на Кулата на меча, същите стъпала, които тя и Гед бяха изкачвали. Короната на Моред ще бъде положена върху косите му. Ще се обърне под звуците на фанфарите, ще заеме трона, стоял празен толкова години, и ще погледне поданиците си с онези тъмни очи, които знаеха какво е болка, какво е страх. „Царувай мирно и дълго, мое бедно момче! — пожела му Тенар. — Трябваше и Гед да бъде там, да положи короната на главата ти. Трябваше да отиде.“

Гед обаче пасеше овцете или може би козите на богатия човек из планинските пасища. Беше хубава, суха, златна есен и нямаше да свалят стадата, докато не паднеше сняг горе по върховете.

Когато пристигна в селото, Тенар си науми да иде в къщурката на Айви в края на Воденичарския път. Познанството й с леля Мос в Ри Алби я накара да опознае по-отблизо Айви, стига да преодолее нейната подозрителност и съперничество. Липсваше й Мос, въпреки че Ларк беше наблизо. Тя бе научила много от нея и беше я обикнала. Мос даде и на нея, и на Теру нещо, от което те се нуждаеха. Надяваше се да намери компенсация за това тук. Но Айви, макар и доста по-чиста и надеждна от Мос, нямаше намерение да се отказва от своята неприязън към Тенар. Отнесе се към опитите й за сприятеляване с презрение, каквото вдовицата трябваше да признае, че заслужаваха.

— Ти си върви из твоя път, аз си знам моя — казваше й знахарката по всевъзможни начини освен с думи.

И Тенар се подчини, въпреки че продължаваше да се обръща към Айви с подчертано уважение, когато се срещнеха. Твърде много пъти и твърде дълго я бе пренебрегвала и сега й дължеше известна компенсация, мислеше си тя. Явно съгласна, знахарката приемаше дължимото, без да пречупи своя гняв.

В средата на есента дойде магьосникът Бийч, повикан от някакъв богат фермер да му лекува подаграта. Бийч поостана малко в селцата на Средната долина, както правеше обикновено, и един следобед намина към Оукската ферма да види как с Теру и да си побъбри с Тенар. Искаше да узнае всичко, което тя можеше да му каже за последните дни на Оджиън. Бе ученик на ученик на Оджиън Мълчаливия и предан почитател на магьосника от Гонт. Вдовицата установи, че за Оджиън не е толкова трудно да се говори, както за други хора от Ри Алби, и му разправи онова, което знаеше. Когато свърши, той я попита внимателно:

— А Върховният жрец дойде ли?

— Да — отвърна Тенар.

Бийч беше мъж около четиридесетте, с гладка кожа и благо изражение, склонен към пълнеене, с тъмни кръгове под очите, които контрастираха с меките черти на лицето му. Сега я погледна, но нищо не каза.

— Пристигна след смъртта на Оджиън и си отиде — обясни тя и допълни: — Той не е вече Върховен жрец. Знаете ли това?

Бийч кимна.

— Говори ли се, че ще избират нов Върховен жрец?

Магьосникът поклати глава:

— Един кораб идва наскоро от Енладите, обаче моряците приказваха все за коронацията, Само туй им беше в ума! И като че ли всички знамения и събития бяха добри. Ако се съди по благоразположението на магьосниците, този млад крал трябва да е щастлив човек… А както изглежда, е и активен. Точно преди да тръгна от Валмаут, пристигна заповед от пристанище Гонт да се свикат местните благородници и търговци, също и кметът със съветниците му, за да обсъдят дали всички длъжностни лица в околията са достойни и почтени хора, защото занапред те ще бъдат кралски служители, трябва да изпълняват неговата воля и да прилагат неговите закони. Е, можеш да си представиш как лорд Хено прие това!

Хено бе влиятелен пиратски шеф, който отдавна държеше повечето чиновници и морски шерифи от Южен Гонт в ръцете си.

— Но се намериха хора, готови да се противопоставят на Хено при положение, че кралят стои зад тях. Освободиха старите служители на някои места и назначиха петнадесет нови човека — почтени люде, на които ще плаща кметството. Лорд Хено направо побесня. Настъпва ново време! Не изведнъж, разбира се, ала наближава. Жалко, че повелителят Оджиън не доживя да го види.

— Той го предусети — рече Тенар. — Когато умираше, усмихна се и каза: „Всичко се промени…“

Бийч прие това по характерния си сдържан начин и бавно кимна.

— Всичко се премени — повтори той. Скоро добави: — Малката върви много добре.

— Е, да… Но понякога ми се струва, че не е чак толкова добре.

— Госпожо Гоха — забеляза гостът, — ако аз или някой друг знахар или знахарка, дори и магьосник я бе взел при себе си и бе употребил цялото си лечителско изкуство през всичките тези месеци, тя едва ли щеше да напредне повече. Ти направи всичко, което може да се направи, госпожо. Направи цяло чудо.

Неговата искрена похвала я трогна, обаче в същото време я натъжи. И тя му каза защо.

— Но туй не е достатъчно. Не мога да я излекувам. Теру е… А какво ще прави така? Какво ще стане с нея?

Вдовицата нави на мотовилката изпреденото влакно и призна:

— Боя се.

— За нея — уточни Бийч полувъпросително.

— Боя се, защото нейният страх привлича към нея онова, от което се страхува. Боя се, защото… — Ала не успя да намери нужните думи.

— Ако живее със страх, може да породи зло — рече накрая тя. — От това се плаша.

Магьосникът се замисли.

— Понякога ми се е струвало — подзе той в своя скромен маниер, — че ако Теру има дарба, а аз смятам, че е така, може да бъде научена донякъде на изкуството на магията. Като знахарка видът й навярно няма да бъде толкова… в нейна вреда.

Бийч се прокашля:

— Някои знахарки вършат доста полезна работа.

Тенар прокара мъничко от конеца, който предеше, между пръстите си, за да изпробва здравината и равномерността му.

— „Научи я на всичко“ — поръча той. И после добави: „Не Роук.“ Не разбрах какво имаше предвид.

Гостът не се затрудни в тълкуването:

— Искал е да каже, че обучението във висшите изкуства на Роук не е подходящо за момиче — обясни Бийч. — Още по-малко за недъгавата Теру. Но щом е завещал да я научиш на всичко друго, значи и той е видял, че от нея може да стане знахарка.

Магьосникът отново се замисли, този път по-обнадежден, след като и мнението на Оджиън бе на негова страна.

— След година-две, щом поукрепне и порасне, можеш евентуално да помолиш Айви да я понаучи на нещо. Разбира се, не много, преди да е получила истинското си име.

Тенар усети силна съпротива към подобна идея, ала нищо не каза. Бийч обаче беше чувствителен човек.

— Айви е студена — вметна той. — Но онова, което знае, знае го честно. Същото не може да се твърди за всички знахарки. — „Нефелна като женска магия, невярна като женска магия“ — както се казва. И все пак аз познавам знахарки, притежаващи истинска лечебна сила. Лечението подхожда на жената. То е естествено за нея. А детето може да бъде привлечено от такова нещо, след като самото е пострадало толкоз сериозно.

„Добротата му — рече си Тенар — е искрена.“ Тя учтиво му благодари и обеща, че ще помисли над неговите думи. И наистина го направи.

Преди края на месеца селяните от Средната долина се събраха на мегдана в Содева, за да изберат своите бирници и пазители на реда и да се задължат да им плащат надниците. Такива бяха спуснатите до кметовете и старейшините разпореждания на краля, на които те с готовност се подчиниха, защото по пътищата бродеха страшно много заклети просяци и скитници и работниците и фермерите копнееха да си обезпечат порядък и сигурност. Носеха се мрачни слухове, че лорд Хено бил сформирал сдружение на разбойниците и събирал всички негодници от околността да плъзнат на шайки и да счупят главите на кралските служители. Но повечето хора казваха: „Само да опитат!“ — и продължаваха да споделят помежду си, че най-сетне честният човек може да спи спокойно и че кралят е въвел ред, макар таксите да са доста високи и да ги доведат до обедняване.

Тенар се зарадва, като чу всичко това от Ларк, ала не му обърна никакво внимание. Тя беше твърде натоварена с работа. А и откакто се завърнаха у дома, едва ли не несъзнателно реши да не допуска мисълта за Хенди или друг подобен мошеник да има власт над живота й. Вдовицата не можеше да позволи всеки миг детето да възобновява кошмарите си, непрестанно да се сеща за онова, със спомена за което не би могло да живее. Момичето трябва да бъде свободно, да съзнава, че е свободно, и да расте в мир.

Теру постепенно се бе отърсила от своите плахи маниери и вече ходеше съвсем сама из цялата ферма, по самотните пътеки и даже в селото. Тенар никога не я предупреждаваше да внимава, дори и когато трябваше да си го наложи. Нищо не заплашваше детето нито във фермата, нито из селските улици: това не биваше да се поставя под въпрос и наистина жената рядко го правеше. Щом Шенди и Клиърбрук бяха наоколо, Сис и Тиф — в малката си къща, и семейството на Ларк — в селото, какво би могло да се случи на Теру през тая мека есен в Средната долина?

Тенар си взе и куче, чула за такова, каквото искаше — една от онези огромни гонтийски овчарки с умни рошави глави.

От време на време си мислеше, както в Ри Алби: „Трябва да уча детето! Нали така поръча Оджиън?“ Но все й се струваше, че не е подходящо да го учи на нещо освен на работа във фермата и вечер да му разказва предания, когато нощите станаха дълги и двете оставаха край кухненския огън, преди да си легнат. Бийч може би щеше да се окаже прав и ще бъде хубаво да прати Теру да се обучава при някоя знахарка. По-добре, отколкото да чиракува при тъкач, както смяташе Тенар. Ех, не е кой знае колко по-добре. А и тя още не беше достатъчно пораснала и бе много невежа за възрастта си, защото не я бяха учили на нищо, преди да дойде в Оукската ферма. Приличаше на животинче — почти не можеше да говори и нямаше почти никакви човешки умения — Теру усвояваше бързо и беше два пъти по-послушна и старателна от палавите момичета и ухилените, мързеливи момчета на Ларк. Вече можеше да чисти и помага в преденето, по малко да готви, малко да шие, да се грижи за кокошките, да извежда кравите и да върши чудесна работа в доялната. „Истинско фермерско момиче“ — казваше старият Тиф, макар че леко се подмазваше. Тенар бе виждала и него да прави скришом знак против уроки, когато Теру го подмине. Както повечето хора, Тиф вярваше, че си такъв, каквато е съдбата ти. Богатите и силните са благородни: човек, с когото са постъпили зле, е лош и наказанието му е справедливо.

Откъдето следваше, че няма никаква полза, дори ако Теру се превърне в най-добрата фермерска работничка на Гонт. Даже благоденствието не можеше да заличи явната дамга от стореното й. Бийч предлагаше да стане знахарка, да приеме, да се възползва от дамгата. Дали същото бе имал предвид Оджиън, казвайки: „Не Роук“ и „Те ще се страхуват от нея“? Дали това беше всичко?

Веднъж, когато една търсена случайност ги срещна из улиците на селото, Тенар рече на Айви:

— Имам въпрос към тебе, госпожо Айви. Свързан с твоя занаят.

Старицата я измери с лош поглед:

— Значи свързан със занаята ми?

Тенар кимна, без да трепне.

— Ела тогава — сви рамене Айви и я поведе по Воденичарския път към малкото си жилище.

То не напомняше пропадналия бордей, пълен с пилета, какъвто бе домът на Мос, но беше знахарска къща. По гредите бяха провесени сушени и сушащи се билки, огнището бе посипано с пепел и само крехък въглен потрепваше там като червено око. Едра черна котка с бял мустак спеше на една полица и навсякъде бяха разхвърляни шарени кутийки, делви, кани, табли и запушени бутилки и всички те излъчваха всякакви аромати, остри, сладостни или странни.

— Какво мога да сторя за тебе, госпожо Гоха? — сухо попита Айви, когато влязоха вътре.

— Кажи ми, смяташ ли, че моята поверена дъщеря Теру има някаква дарба или умение — някаква сила у себе си?

— Тя ли? Разбира се! — рече знахарката. Тенар се почувства леко объркана от категоричния, надменен отговор.

— Тъй значи. И Бийч мисли същото.

— И сляп бухал в пещера ще го види — кимна Айви. — Това ли е всичко?

— Не. Имам нужда от съвет. Когато ти кажа въпроса си, ти ще определиш цената на отговора. Честно ли е така?

— Честно.

— Дали да дам Теру да се учи при знахарка, щом стане малко по-голяма?

Айви мълча около минута. „Пресмята таксата“ — помисли си вдовицата. Вместо туй тя отвърна:

— Аз няма да я взема.

— Защо?

— Защото се боя — призна знахарката с внезапен ожесточен поглед към Тенар.

— Боиш ли се? От какво?

— От нея! Коя е тя?

— Едно дете. Дете, с което са се отнесли зле.

— Това не е всичко.

Тенар бе обладана от внезапен гняв:

— Нима трябва да бъде девствена, за да се учи?

Айви я погледна с изненада и каза след малко:

— Нямах предвид същото.

— А какво имаше предвид?

— Имах предвид, че не зная коя е. Имах предвид, че когато ме гледа с едно здраво око и с едно, което е сляпо, не зная какво вижда. Наблюдавам те как вървиш с нея, сякаш е най-обикновено дете, и си мисля: „Кои са те? Каква сила се крие у тази жена, защото тя не е глупачка, та да си играе с огъня, да държи звяр в пазвата си?“ Говорят, госпожо, че като момиче ти самата си живяла със Силите на мрака, с Подземните сили, и си била тяхна кралица и служителка. Може би затова не се страхуваш от Теру. Каква сила е тя, аз не знам, не мога да кажа. Но ми е ясно, че надхвърля моето познание или онова на Бийч и на който и да било друг знахар или магьосник, когото познавам! Ще ти дам един съвет, госпожо — свободен и безплатен, — и той е: „Пази се. Пази се от времето, когато тя ще осъзнае своята мощ!“ Толкоз по въпроса.

— Много ти благодаря, госпожо Айви — каза Тенар с абсолютната изисканост на Жрица на Гробниците на Атуан и излезе от топлата стая вън под острия, пронизващ вятър на късната есен.

Все още бе твърде ядосана. Никой не искаше да й помогне. Тя знаеше, че задачата не е по нейните сили, не беше нужно да й го повтарят, ала никой не желаеше да й влезе в положението. Оджиън умря, старата Мос просто приказваше, Айви я предупреждаваше, Бийч се бе измъкнал, а Гед — който наистина можеше да й помогне — избяга. Избяга като подгонено куче и даже едно известие не прати, нито дума, дори веднъж не помисли за нея и Теру, а все за своя скъпоценен срам. Той беше неговото дете, неговото отроче, само за него се грижеше. Никога не се бе интересувал, не го е било еня за самата нея, а единствено за силата — нейната сила, неговата сила, за това как да я използва, как да я развие. Как да съедини счупения пръстен, да свърже руната, да постави крал на трона. И когато силата му се свърши, продължаваше да мисли само за нея: че е свършила, че е загубена, че е оставен сам на себе си, за своя срам, за своята празнота,

„Не си справедлива“ — казваше Гоха на Тенар.

„Справедлива ли? — отвръщаше Тенар. — А той справедлив ли беше?“

„Да — признаваше Гоха. — Беше справедлив. Поне се опита.“

„Е, нека тогава показва тази справедливост на козите, които пасе, не на мене“ — помисли Тенар и тръгна срещу вятъра и първия едър, хладен дъжд.

— Може и сняг да завали до довечера — посрещна я на пътя оттатък ливадите на Кахеда ратаят Тиф.

— Толкова рано и сняг? Да се надяваме, че грешиш.

— Студ обаче ще хване. Това е сигурно.

И наистина хвана студ, веднага щом слънцето се скри. Локвите и коритата за вода на животните замръзнаха, оковани в лед, тръстиките на Кахеда застинаха, застина сякаш обезсилен и самият вятър.

Край огъня — по-ласкав от огъня на Айви, с пъна от старата ябълка повалена миналата пролет — вдовицата и Теру предяха и си говореха, след като бяха вдигнали вечерята.

— Разкажи ми за котешките призраци — рече дрезгаво детето и завъртя чекръка, та да изпреде от хубавата, мека козя вълна пухкава прежда.

— Това е лятна приказка.

Теру наостри уши.

— През зимата се разказва за великите подвизи. Тогава научаваш „Сътворението на Еа“, за да я пееш, щом дойде лятото по време на Големия танц. През зимата се учат коледарски песни и „Подвизите на младия крал“, за да се изпълняват на празника на Слънчевото завръщане, когато слънцето отиде на север и възвести пролетта.

— Ала аз не мога да пея — прошепна момичето. Тенар сваляше изпредените чилета от хурката и ги намотаваше на кълбо. Ръцете й се движеха бързо и ритмично.

— Не само с гласа си пее човек, но и с ума си. Какво значение има и най-сладкият глас на света, ако песента не стига до съзнанието?

Накрая развърза и последното чиле, което бе изпрела в началото.

— У теб се крие сила, Теру. А невежата сила е нещо опасно.

— Като онези, дивите, дето отказали да се учат, така ли?

Тенар не разбра думите й. Погледна я въпросително.

— Онези, дето отишли на запад — обясни момичето.

— А-а-а, драконите, за които пеела жената от Кемай. Да, именно. И тъй, с какво да почнем — как били въздигнати островите от морето или как крал Моред отблъснал Черните кораби?

— С островите — промълви Теру.

Тенар се беше надявала, че ще предпочете „Подвизите на младия крал“, защото си представяше Лебанен в лицето на Моред. Но детето бе право в своя избор.

— Много добре — каза тя и хвърли поглед към дебелите книги със Завета на Оджиън, поставени върху полицата. Даде си кураж, че ако нещо е забравила, ще го намери там. После си пое дъх и започна.

Докато дойде време за лягане, Теру вече знаеше как Сегой е издигнал първите острови от дълбините на Времето. Вместо да й пее, вдовицата я сложи в леглото, седна до нея и те заедно подеха тихо да рецитират първия куплет от „Сътворението“.

Тенар занесе малката газена лампа обратно в кухнята и се заслуша в пълната тишина. Целият свят бе окован, заключен в скреж. Ни една звезда не се показваше на хоризонта. През единственото кухненско прозорче нахлуваше тъма. От каменния под лъхаше студ.

Тя се върна край огъня. Още не и се спеше. Силните думи на песента бяха разтърсили душата й, пък и продължаваше да е ядосана след разговора с Айви. Взе ръжена да разпали отново големия пън. В това време от задната част на къщата долетя някакъв шум.

Тенар се изправи и наостри уши. И пак се чу тихо, глухо почукване или удар. Чукаше се отвън, може би по прозореца на млекарната?

Вдовицата, все още с ръжена в ръка, слезе по тъмния коридор до вратата на хладното помещение. Зад него беше млекарната. Къщата бе строена върху нисък хълм и двете помещения бяха под наклон като мазета, макар и на нивото на останалата сграда.

Млекарната имаше една врата и само един прозорец на външната стена, нисък и широк като кухненския. Пред прага на хладното помещение тя чу шум, както при опит да се разбие или откърти прозореца с лост и шепот на мъжки гласове. Флинт беше грижовен стопанин. От двете страни на всяка от вратите личаха резета — здрави чугунени плъзгачи, които се поддържаха винаги чисти и смазани, въпреки че никога не се заключваше.

Тенар пусна резето на хладното помещение. Металът се плъзна безшумно и плътно прилегна до железния жлеб на рамката.

Усети външната врата към млекарната да се отваря. Един от хората най-сетне бе съобразил да опита бравата, преди да разбият прозореца, и откри, че не е заключена. Чу се отново тих разговор, след което толкова дълго мълчание, че пулсът задумка в ушите й. Почувства как краката й се разтрепериха и студът на пода пропълзя под нейната пола като ръка.

— Свободно е — прошепна мъжки глас близо до нея и сърцето й болезнено се обърна.

Протегна ръка към резето, защото и се стори отворено и наистина вместо да заключи, тя беше отключила. Вече почти го бе плъзнала обратно, когато дочу, че вратата между хладното помещение и млекарната изскърца и се открехна. Познато й бе туй характерно скърцане на горната панта. И гласът също й прозвуча познато, макар и по различен начин.

— Това с килер — каза Хенди, след което, щом резето на преградата, до която се беше прилепила тя, издрънча, добави: — Тази е заключена.

Пак издрънча. Тънък слой светлина като острие на нож се промъкна през процепа между вратата и рамката и се плъзна по гърдите й. Тенар се отдръпна, сякаш я бе пронизало. Вратата отново изскърца, полека. Беше масивна, тежка конструкция и имаше яко резе.

Откъм другата й страна се чуха някакви разговори. От тях разбра, че възнамеряват да заобиколят и да влязат отпред. Тя веднага се оказа пред входната врата, без да усети как се е озовала тук. Сложи резето. Може би това беше само кошмарен сън. Сънувала бе такъв сън — че се опитват да проникнат в къщата и напъхват тънки остриета в процепите на вратите. Вратите… Имаше ли някое друго място, през което да влязат? Прозорците… Кепенците на прозорците в спалнята… Дъхът й спря, стори и се, че няма да може да се добере до стаята на Теру, ала съвсем скоро беше там и вече затваряше тежките, дървени крила отвъд стъклата. Пантите заяждаха, кепенците трещяха. Ох, усетиха я. Всеки момент щяха да дойдат насам. Ще минат през прозореца на другата, на нейната стая. Ще бъдат там, преди да успее да се справи. И наистина, ето ги.

Видя лицата им, смътните им силуети, които се движеха навън в тъмното, докато се опитваше да освободи лявото крило. Заяждаше. Не можеше да го затвори. Една ръка докосна стъклото и се залепи за него:

— Ето я!

— Пусни ни. Нищо няма да ти направим.

— Искаме само да говорим с теб.

— Той просто желае да види малкото си момиченце.

Най-сетне освободи крилото и закри прозореца.

Но кепенците можеха да се отворят и отвън. Те се държаха само на едни куки, които щяха да се измъкнат от дървото, ако то се насили.

— Пусни ни и нищо няма да ти сторим — каза нечий глас.

Чуваше стъпките им по замръзналата земя, в прошумоляващите листа. Дали се бе събудила Теру? Шумът от затварящите се кепенци сигурно я беше сепнал, обаче тя не издаде нито звук. Тенар стоеше в коридора между своята стая и стаята на детето. Бе тихо и тъмно като в рог. Страхуваше се да докосне Теру, за да не я стресне. Ще стои тук, при нея. Няма да им я даде. Нали ръженът беше в ръцете й? Къде ли го е оставила? Май на пода, когато затваряше кепенците. Ала ето че в момента не можеше да го открие. Търсеше опипом в мрака, но имаше чувството, че стаята е без стени.

Входната врата, водеща към кухнята, изскърца като извадена от пантите.

Ако намери ръжена, ще остане тука. Ще им се противопостави.

— Елате насам! — извика един и тя се досети какво е открил. Представи си прозореца на кухнята — широк, без кепенци, лесен за достигане.

Заопипва пътя си натам, макар да изпита усещането, че се движи много бавно. Това сега бе стаята на Теру. Навремето принадлежеше на нейните деца. Затова и не се залостваше отвътре — да не стане така, че дечурлигата да се затворят и да се уплашат, ако резето заяде.

Сигурно Клиърбрук и Шенди спокойно спяха в къщурката си оттатък баира зад овощната градина. Може би ако викнеше, Шенди щеше да я чуе. Дали пък да не отвори прозореца на спалнята и да позове за помощ? Или да събуди Теру, да прескочат перваза и да избягат през овощната градина? Та нали онези бяха там и само туй чакаха!

Не може повече да издържа така. Целият вледеняващ ужас, който я бе обзел, избухна и тя се спусна разярена към кухнята. Пред очите й играеха червени кръгове. Грабна от дъската дългия, остър касапски нож, дръпна резето и застана на вратата:

— Хайде, идвайте! Какво чакате?

При тези думи се чу стон, някой изохка, а един от мъжете предупреди:

— Пазете се! Друг се провикна:

— Насам! Насам!

После настъпи тишина. През отворената врата падаше светлина върху тъмните, замръзнали локви и проблясваше в черните клонаци на дъбовете и меките окапали листа. Когато се вдигна пердето от очите й, тя видя нещо, което се влачеше по пътеката към нея. Някаква неясна грамада или туловище се свлече на земята, стенейки провлачено и глухо. Една черна сянка пробягна в ивицата лъчи и няколко зъба заискриха.

— Тенар!

— Спри се на мястото си! — изкрещя вдовицата.

— Тенар! Това съм аз — Хоук^[1], Ястреба!

— Спри на място! — повтори тя.

Черният силует застина до тъмната грамада на пътеката. Смътната светлина, процеждаща се през вратата, очерта едно лице, едно тяло и една островърха вила със зъбите нагоре. „Като магически жезъл“ — помисли си жената.

— Ти ли си това?

Той коленичи край черното нещо на пътеката.

— Струва ми се, че го убих — каза и погледна през рамо. Изправи се. От останалите нямаше и следа,

— Къде са онези?

— Избягаха. Помогни ми, Тенар.

Тя още държеше ножа в дясната си длан. С лявата улови ръката на мъжа, който лежеше свлечен на пътеката. Гед го хвана под мишница от другата страна, повлякоха го през чардака и го вкараха в къщата. Положиха го върху каменния под в кухнята. От гърдите и корема му течеше кръв като от чешма. Горната му устна се бе дръпнала, оголила зъбите, и само бялото от очите му се виждаше.

— Заключи вратата — рече Гед и тя я заключи.

— В шкафа има чаршафи.

Той измъкна един, накъса го и превърза мъжа през гръдния кош и корема. Три-четири от остриетата на вилата се бяха забили в него с всичка сила и от дупките бликаше кръв, докато Гед се занимаваше с бинтовете.

— Какво правиш тук? С тях ли дойде?

— Да, без да ме усетят. Какво друго можех да сторя, Тенар?

Той пусна тялото на непознатия и то се свлече на пода. Седна, дишайки тежко, и избърса лице с опакото на окървавената си ръка,

— Струва ми се, че съм го убил — повтори Ястреба.

— Възможно е.

Тенар гледаше как яркочервените петна бавно плъзват по превръзките, плътно увити около плоските космати гърди и корема на мъжа. Изправи се и се олюля. Виеше й се свят.

— Приближи се до огъня — каза тя. — Сигурно умираш от студ.

Не знаеше как е успяла да го познае в тъмното. Навярно по гласа. Той носеше огромен зимен пастирски ямурлук от стригана вълна, обърнат с кожата навън, и пастирска гугла, смъкната ниско над очите. Лицето му бе сбръчкано и остаряло, косата — дълга, с металносив цвят. От нето идеше дъх на дим, скреж и кошара. Трепереше. Цялото му тяло се тресеше.

— Върви до огъня — подкани го тя пак. — Сложи дърва.

Гостът така и направи. Тенар напълни котлето, сетне го окачи на желязната кука над пламъците.

Полата й беше опръскана с кръв. Вдовицата взе едно парче платно, за да я почисти със студена вода. Подаде парчето и на Гед да си избърше ръцете от кървавите петна.

— Как стана тъй, че ти дойде с тях, без да те усетят?

— Бях тръгнал да слизам от планината. Надолу по пътя от изворите на Кахеда. — Говореше глухо, сякаш дъхът не му стигаше, а от треперенето думите му се сливаха. — Дочух, че зад мене вървят някакви мъже, и се отдръпнах от пътеката в гората. Нямах желание да разговарям с никого. Пък и, кой знае защо, нещо у тези хора ме накара да изпитам страх.

Тя кимна нетърпеливо и седна срещу него от другата страна на огнището. Наведе се напред да го чува, здраво стиснала ръце на скута си. Полата върху краката й мокрееше.

— Както минаваха, долових да споменават Оукската ферма. Затова и тръгнах след тях. Единият приказваше нещо. За Теру.

— И какво рече?

Той помисли малко и продължи:

— Че ще си я върне обратно. Щял да й даде да разбере. А на тебе да отмъсти, задето си я откраднала. Каза… — Гед млъкна.

— Че и на мен ще ми даде да разбера?

— Из целия път си говореха. И все за това.

— Този не е Хенди — посочи тя с глава мъжа на пода. — Дали е…

— Каза, че била негова — Ястреба също погледна непознатия и се обърна към огъня. — Умира. Трябва да му се помогне.

— Няма да умре — промълви Тенар. — Ще изпратя на сутринта да повикат Айви. Другите може да са още на двора. Колко са?

— Двама.

— Ако ще мре, да мре: ако ще живее, да живее. Никой от нас няма да ходи навън.

Изведнъж скочи в пристъп на страх:

— Внесе ли вилата, Гед?

Той й я показа. Стоеше облегната на стената. Четирите й дълги зъба просветваха.

Тя се върна на мястото си до огнището, но цялата се тресеше, треперейки от главата до петите. Ястреба протегна ръка над огъня и хвана нейната:

— Успокой се.

— Ами ако още са вън?

— Избягаха.

— Обаче могат да се върнат.

— Нали сме двама на двама? Пък и вилата е тук.

Тя снижи глас и направо ужасена прошепна:

— Овощарската ножица и косата са под навеса в плевника.

Гед поклати глава:

— Избягали са. Като те видяха на вратата… И него…

— После какво се случи?

— Той се нахвърли върху мене и аз му отвърнах.

— Искам да кажа — преди, по пътя?

— Докато вървяха, им стана студено. А и заваля. Измръзнаха и им хрумна да свърнат насам. Първо беше само онзи, дето говореше за детето и че ще ти даде… ще ти даде да разбереш.

Гърлото му пресъхна.

— Жаден съм — каза Гед.

— Аз също. Котлето не е завряло още. И по-нататък?

Той си пое дъх и се опита да разказва последователно:

— Другите двама не надаваха много ухо. Сигурно и преди бяха чували всичко това. Бързаха да стигнат по-скоро до Валмаут. Изглежда, някой ги гонеше. Бяха като подгонени. Но нали хвана студ, а и онзи все приказваше за Оукската ферма, та единият, с кожена шапка, рече:

— Защо пък да не идем и да прекараме нощта с…

— С вдовицата, така ли?

Ястреба скри лице в ръцете си. Тя го чакаше да продължи.

Гостът се взря в огъня и с равен глас заразказва отново:

— В тоя момент ги загубих от погледа си. Пътят излезе на равно в полето и аз вече не можех да ги следвам, както преди — да вървя през гората точно зад тях. През полето трябваше да се държа много встрани така че да не ме виждат. Не знам тукашните места. Само пътя. Страх ме беше, че ако тръгна направо, ще се загубя и няма да намеря къщата. А и бе почнало да се стъмва. Струваше ми се, че може да не позная твоята къща, да я подмина. Върнах се пак на пътя и налетях на тях. Бяха ме видели и решили да почакат, докато падне мрак, та да са уверени, че никой повече няма да мине. Останаха да чакат в плевника, а аз — отвън. Само една стена ни делеше.

— Сигурно си премръзнал — унило каза Тенар.

— Наистина беше студено.

Той протегна ръце към огъня, сякаш почувствал хлад при самия спомен.

— Зърнах вилата зад вратата на навеса. Щом излязоха от плевника, заобиколиха и отидоха в задната част на къщата. Може би тогава трябваше да мина отпред и да те предупредя. Но мислех само как да ги изненадам. Това беше единственото ми предимство, единственият ми шанс… Предположих, че къщата е заключена и ще им се наложи да разбиват вратата. И ето че скоро ги чух да влизат отзад. Последвах ги в млекарната. Тъкмо да изляза оттам, те опряха до заключената врага. — Гед се позасмя. — Минаха в тъмното точно покрай мене. Бих могъл да ги препъна… Единият носеше кремък и огниво и палеше по малко прахан, когато трябваше да видят някоя брава. Отидоха отпред. Чух те да спускаш кепенците и разбрах, че си ги усетила. Говореха да счупят стъклото, зад което те бяха мярнали. В тоя момент човекът с шапката забеляза това — Гед посочи с глава кухненския прозорец с широкия вътрешен перваз. — Рече: „Дайте един камък да счупя този прозорец.“ Ония дойдоха при него и се готвеха да го повдигнат да се качи горе. И тогава аз нададох вик, той падна, а един от тях — ето го тук — връхлетя срещу мене.

— Ох, ох — изпъшка легналият на земята мъж, сякаш да довърши разказа на Гед. Ястреба стана и се наведе над него.

— Мисля, че умира.

— Не умира — каза Тенар.

Тя не преставаше да трепери, но вече от вътрешно напрежение. Котлето завря. Вдовицата направи чай в глинена кана и обхвана дебелите и стени с ръце, докато го запарваше. Наля две чаши, после трета и досипа в нея малко студена вода.

— Много е горещ — кимна тя на Гед, — изчакай да поизстине. Ще видя дали той ще може да преглъща.

Тенар седна на пода до главата на мъжа, повдигна я с едната си ръка, приближи чашата с охладения чай до устните му и се опита да открехне неговите оголени зъби. Топлата течност потече в устата му. Той преглътна.

— Няма да умре — промълви жената. — Подът е леден. Помогни ми да го преместим по-близо до огъня.

Гед се канеше да вземе покривката от миндера, който се намираше по протежение на цялата стена — от комина, та чак до коридора.

— Остави, това е хубава тъкан — каза Тенар и отиде в килера да извади една прокъсана наметка, която постла на мъжа.

Примъкнаха безжизненото тяло и го поставиха на нея, като го завиха с краищата й. Бинтовете не се бяха просмукали повече с кръв.

Изведнъж вдовицата се изправи и се вледени.

— Теру! — прошепна тя.

Гед се огледа, но детето го нямаше. Тенар бързо излезе.

Детската стая бе съвсем тъмна и тиха. Стигна опипом до леглото и докосна с длан крехкото рамо на момичето под одеялото.

— Теру?

Детето дишаше спокойно. Не беше се събуждало. Тялото излъчваше топлина в студеното помещение.

Когато излезна в коридора, Тенар прокара ръка по шкафа с чекмеджетата и напипа хладния метал — ръжена, който бе оставила на пода, докато затваряше кепенците. Вдигна го и го отнесе обратно в кухнята. Прескочи легналия мъж и закачи ръжена на куката на вградения комин. Остана права, загледана в огъня.

— Как щях да се справя с всичко това? Какво бих могла да направя? — каза тя. — Навярно нищо. Може би да избягам вън и да викам. Да изтичам до Клиърбрук и Шенди. Нямаше да имат време да сторят нищо на Теру.

— Щяха да влязат в къщата при нея, а ти да останеш на двора с двамата старци. Или да я грабнат и бързо да изчезнат. Ти направи всичко, което можа. Всъщност точно каквото трябваше. И то навреме. Светлината от къщата и твоето излизане навън с ножа, после аз… Те видяха вилата и как повалих тоя. Затова и избягаха.

— Които са могли — отбеляза Тенар. Извърна се и побутна крака на мъжа с върха на обувката си, сякаш изпитваше към него малко любопитство, малко отвращение: като към умряла усойница. — Всъщност ти направи каквото трябва.

— Струва ми се, че нападателят даже не зърна вилата. Налетя право на нея. Все едно… — Ястреба не каза все едно какво. Само прибави: — Допий си чая — и си наля още от каната, която се поддържаше топла върху тухлите на камината. — Хубав чай. Седни — рече той и тя седна.

Помълчаха.

— Когато бях момче, каргадците нахлуха в селото ми — обади се Гед. — Носеха дълги пики със завързани на дръжките пера…

Вдовицата уточни:

— Войните на Боговете-близнаци.

— Аз направих заклинание за мъгла… За да се объркат. Ала някои въпреки всичко продължиха. Видях как един от тях налетя отгоре на една вила — точно като този мъж. Само че тя цялата се заби в него. Под кръста.

— Ти си ударил в ребро — каза Тенар. Той кимна.

— Това ти е единствената грешка — рече тя. Зъбите й тракаха. Отпи малко чай. — Гед, ами какво ще стане, ако се върнат?

— Няма да се върнат.

— Могат да подпалят къщата.

— Тази ли къща? — той огледа каменните стени.

— Плевника за сено…

— Няма да се върнат — твърдо повтори Ястреба. — Няма.

Те внимателно държаха своите чаши и топлеха ръцете си на тях.

— Теру е спала през цялото време.

— Хубаво, че е станало така.

— Но тя ще види… него… тук… сутринта…

Спогледаха се.

— Да го бях убил, да беше умрял! — извика Гед разгневен. — Бих могъл да го извлека и да го погреба…

— Направи го.

Гостът само поклати ядосано глава.

— Какво значение има, защо, защо да не можем да го сторим? — питаше Тенар.

— Не зная.

— Веднага щом се развидели…

— Ще го изнеса от къщата. Клиърбрук ще ми помогне.

— Той вече нищо не може да вдига. Аз ще ти помогна, Гед.

— Както и да е, ще го направя. Ще го закарам с каруца до селото. Има ли там някакъв лечител?

— Една знахарка — Айви.

Тя изведнъж се почувства неописуемо, безкрайно уморена. Едва успяваше да държи чашата в ръка.

— Остана още чай — каза с надебелял език.

Той си сипа нова чаша.

Огънят танцуваше пред очите й. Пламъците плуваха, разгаряха се, отново затихваха, светлееха на фона на окадения камък, на фона на тъмното небе, на фона на бледото небе, приливите и отливите на нощта, бездънния въздух и облаците, отвъд света. Пламъци в жълто, оранжево, оранжево-червено, пурпурни огнени езици, драконови езици, думи, които не можеше да изрече.

— Тенар?

— По нашите места тази звезда се нарича Техану — спомни си вдовицата.

— Тенар, скъпа моя. Ела. Ела с мене.

Не бяха край огъня. Намираха се на тъмно — в тъмния коридор. И преди са били из тъмни коридори, и по-рано са се водили един друг, следвали са се един друг, в подземния мрак.

— Оттук — промълви тя.