Урсула Ле Гуин
Техану (10)

ДЕЛФИНЪТ

Тя няма да остави детето, няма да им го даде. Всички на кораба бяха мъже. Много време мина, преди да започне да схваща какво й говорят, какво се е случило, какво става. Когато разбра кой е младият моряк, онзи, когото сметна за свой син, стори й се, че отдавна го е знаела, но не се е осмелявала да го допусне. Не беше в състояние да мисли каквото и да било.

Той се бе върнал от дока на кораба и в момента разговаряше близо до мостика с някакъв белокос човек, както изглежда, капитана. Хвърли поглед към Тенар, останала свита с Теру в един ъгъл на палубата между мачтата и огромна макара за вадене на вода. Дългият изморителен ден беше надделял над страха на Теру — тя спеше дълбоко, сгушена до вдовицата, сложила малкото си вързопче за възглавница и завита с връхната си дреха.

Тенар бавно се надигна и младият мъж веднага дойде при нея. Тя пооправи полата си и се опита да приглади коса назад.

— Аз съм Тенар от Атуан — каза. Той стоеше безмълвен. Жената продължи: — Вие сте кралят, струва ми се.

Човекът бе много млад, по-млад от сина й Спарк. Едва ли имаше и двайсет години. Видът му обаче съвсем не беше младежки. Нещо в погледа му я накара да си помисли: „Минал е през огъня.“

— Името ми е Лебанен от Енлад, милейди — произнесе той и се канеше да й се поклони, дори да коленичи пред нея. Но тя хвана ръцете му и двамата останаха изправени един срещу друг.

— Не пред мен — настоя Тенар. — Нито аз пред вас!

Кралят се засмя с почуда и задържа дланите й в своите, като я гледаше открито:

— Как узнахте, че ви търся? При мене ли идвахте, когато онзи човек…

— Не, не. Бягах… бягах от него… от едни престъпници. Опитвах се да си отида у дома, туй е всичко.

— В Атуан ли?

— О, не! В моята ферма. Тук, в Гонт, в Средната долина.

Тя също се разсмя. През сълзи. Вече можеше да си позволи сълзите и се разплака. Пусна ръцете на Лебанен, за да избърше очите си.

— Къде е това, Средната долина? — попита той.

— На югоизток, покрай носовете. Пристанището е Валмаут.

— Ще ви закараме дотам — зарадва се кралят, че може да й предложи услугите си.

Тенар се усмихна, пак избърса очи и кимна в знак, че приема.

— Чаша вино, нещо за ядене, малко отдих — каза той. — И легло за детето ти.

Капитанът, който внимателно слушаше, даде своите разпореждания. Плешивият моряк, когото тя си спомняше сякаш отпреди много време, пристъпи напред. Явно се канеше да вземе Теру на ръце. Тенар застана между него и детето. Не можеше да му позволи да докосне малката.

— Сама ще я пренеса — рече тя и гласът й прозвуча високо.

— Там има стълба, госпожо, аз ще го сторя — обясни морякът и гостенката разбра, че го прави от любезност, но въпреки това не го остави да допре Теру.

— Нека аз — намеси се младият човек, кралят, и като погледна към нея за разрешение, коленичи, вдигна спящото дете на ръце и го понесе по стълбището. Тенар го последва.

Той сложи Теру на леглото в една малка каюта, внимателно, нежно. Вдовицата му позволи да я завие с наметалото и. Нея той покани в една по-голяма каюта на кърмата с продълговат прозорец, който гледаше към притъмняващия залив. Седнаха край дъбовата маса. Лебанен пое подноса от момчето, което го донесе, и разля червено вино в чашите от дебело стъкло. Предложи й кейк и плодове.

Тя опита от виното.

— Много е хубаво. Но не е реколта от Годината на Дракона.

Той я погледна с нескрита изненада, по момчешки.

— От Енлад е, не е от Андрадите — смирено каза.

— Много е хубаво — повтори Тенар и отново отпи. Взе си от кейка. Беше от маслено тесто, твърде мазен и не сладък. Едрото кехлибарено грозде бе сочно и тръпчиво. Живителните вкусове на храната и виното бяха като въжетата, които държат кораба о пристана, свързаха я пак със света, възвърнаха й мислите.

— Доста се уплаших — извини се тя. — Струва ми се, че скоро ще дойда на себе си. Вчера… не, днес, тази сутрин… ми направиха… магия… — С усилие изговори думата, запъна се: — Пппрокълнаха ме… Останах без дар слово и без мисъл. От това избягахме и налетяхме точно на човека, на човека, който…

Тенар хвърли отчаян поглед към младия благородник. Кралят я слушаше. Неговите сериозни очи я накараха да разкаже всичко, което трябва,

— Той е един от хората, дето са осакатили момичето. Той и родителите на Теру. Изнасилили са я, пребили са я и я хвърлили в огъня. Случват се тези неща, милорд. И с децата се случват такива неща. А сега я преследва, за да се добере отново до нея. И…

Тя се спря и отпи от виното, така че да усети вкуса му.

— И тъй, от него намерих закрила при вас, самото олицетворение на закрилата.

Вдовицата се загледа в ниския, дялан гредоред на каютата, в полираната маса, сребърния поднос, слабото, спокойно лице на младия монарх. Косата му бе тъмна и мека, кожата му — с бронзово-мургав оттенък. Облечен беше хубаво и просто, без верижка, пръстен или някакъв друг отличителен знак на властта. Тенар си каза, че изглежда точно така, както би трябвало да изглежда истинският крал.

— Съжалявам, че пуснах този човек. Но може да се намери пак. А кой бе направил магията?

— Един магьосник.

Премълча името му. Изобщо не й се мислеше за това. Искаше да ги загърби всичките. Никакво отмъщение, никакво преследване. Да ги остави на собствената им омраза, да им обърне гръб, да забрави за тях.

Лебанен не настоя, обаче попита:

— Ще бъдете ли на сигурно място във вашата ферма?

— Предполагам. Ако не бях толкова уморена, толкова объркана от… с толкова объркано съзнание, така че да мога да разсъждавам, нямаше да се уплаша от Хенди. Какво би успял да ми стори той? На улицата, при толкова хора наоколо? Не трябваше да бягам от него. Но чувствах само нейния страх. Тя е тъй малка, че не може да не се страхува. Трябва да се научи на това. Трябва аз да я науча…

Умът й блуждаеше. Мислите й идваха в съзнанието на каргадски. На каргадски ли говореше той? Сигурно ще я сметне за побъркана, някаква обезумяла, бръщолевеща старица. Тя хвърли тайно поглед към него. Тъмните му очи не я гледаха. Взираха се в огънчето на стъклената лампа, окачена над масата, в ниското й, неподвижно, чисто пламъче. Лицето му бе твърде тъжно за млад човек.

— Дошли сте да търсите Върховния жрец, Ястреба — каза вдовицата.

— Гед — погледна я кралят с лека усмивка. — Ти, той и аз трябва да се наричаме с истинските си имена.

— Ти и аз — да, обаче той — само пред нас.

Лебанен кимна.

— Заплашват го завистливи, злонамерени хора, а сега е беззащитен. Знаеше ли го?

Тя не можа да се изрази по-ясно. Събеседникът й отвърна:

— Зная от него, че магическата му сила е свършила. Изчерпана е в усилието да ме спаси — мене и всички нас. Но това е толкова трудно за вярване. Иска ми се да не му вярвам.

— На мене също. Ала е истина. Тъй че той… — Тенар отново се поколеба. — Той желае да бъде оставен сам, докато зараснат раните му — каза накрая тя предпазливо.

Лебанен рече:

— Той и аз бяхме заедно в земята на мрака, в пустата земя. Умирахме заедно. Заедно прекосихме тамошните планини. Човек може да се върне обратно през тях. Има път, който Гед знаеше. Но името на планините е Болка. Камъните… камъните раняват, а раните трудно зарастват.

Той погледна ръцете си. Тя си спомни ръцете на Ястреба, целите изподрани, свити от болка. Свили се да скрият раните.

Собствената й длан също се сви и стисна малкото камъче, което пазеше в джоба си, понесла го по стръмния път като слово.

— Защо се крие от мене? — извика младият човек в своята скръб. После тихо добави: — Наистина се надявах да го видя. Но щом не иска, ще се откажа, разбира се.

Тя признаваше, че пратениците от Хавнър се бяха държали изискано, вежливо, достойно. Оценила бе това. Лебанен обаче в чистата си скръб я накара да го обикне.

— Той ще дойде при теб, сигурна съм. Само му дай време. Жестоко е уязвен — отнето му е всичко. Ала когато заговори за тебе, когато спомене името ти, о, тогава аз в миг отново го виждам, какъвто бе и какъвто пак ще бъде — изпълнен с гордост!

— Гордост ли? — повтори Лебанен с изненада.

— Да, разбира се, че гордост. Кой може да има повече основание за гордост?

— Не очаквах… Той беше толкова смирен — промълви Лебанен и се разсмя на своето неподходящо определение.

— Сега му липсва смирение — обясни Тенар. — И е суров към себе си без всякаква причина. Струва ми се, че нищо не можем да направим за него, освен да го оставим да следва собствения си път, докато намери себе си, както се казва в Гонт…

Изведнъж тя самата се почувства останала без сили, толкова уморена, че й прилоша.

— Имам нужда от почивка — въздъхна вдовицата. Той стана веднага.

— Милейди Тенар, ти каза, че си побягнала от един враг и си се натъкнала на друг. А аз дойдох да търся един приятел и намерих друг.

Тенар се усмихна на неговото остроумие и учтивост — „Какво добро момче“ — помисли си тя.

Когато се събуди на следващата сутрин, екипажът вече бе на крак: гредите скърцаха и се огъваха, над главата й се чуваха шум от тичащи нозе, плющене на платна, викове на моряци. Теру едва отвори очи и беше потисната, а може би имаше и треска, макар тя винаги да бе толкоз гореща, че Тенар трудно можеше да разбере — тресе ли я или не. Изпълнена с угризения, че е влачила крехкото дете петнадесет мили пеша, пък и заради всичко, случило се предишния ден, вдовицата се опита да го разведри. Каза му, че се возят на кораб и че на кораба има истински крал; че тази каюта, в която се намират, е собствената стая на краля; че корабът ще ги закара у дома, във фермата, и у дома ще ги чака леля Ларк, а може би Ястреба също ще е там. Дори и това не предизвика у Теру никакъв интерес. Тя остана безмълвна, равнодушна, вяла.

Върху малката й тънка ръчичка личаха четири отпечатани пръста, алени като дамга, сякаш някой силно я беше стиснал. Но Хенди само леко я бе докоснал. Тенар й беше обещала, уверила я беше, че той никога повече няма да я допре. И наруши обещанието си. Думата й не означаваше нищо. Какво можеше да означава дадената дума пред сляпото насилие?

Наведе се да целуне белезите върху ръката на момичето.

— Иска ми се да имам време да довърша червената ти рокличка. На краля сигурно ще му хареса да те види в нея. Ала в края на краищата хората, та даже и кралете, не носят най-красивите си дрехи, когато пътуват с кораб.

Теру седеше на леглото с наведено чело и нищо не отвръщаше. Тенар среса косата й. Най-сетне тя бе пораснала гъста и мека и бе покрила изгорените части на главата.

— Гладна ли си, птиченцето ми? Снощи не си вечеряла. Може би кралят ще ни предложи закуска. Вчера той ме нагости с кейк и грозде.

Никакъв отговор.

Когато Тенар каза, че е време да излязат, тя се подчини. Горе на палубата стоеше със скрито в рамото лице. Не вдигна поглед към белите платна, опънати на утринния вятър, нито към блестящата вода или назад към Гонтийската планина, чиито склонове, величествени гори, скали и върхове се извисяваха в небето. Не вдигна очи и щом Лебанен я заговори.

— Теру — нежно произнесе Тенар и коленичи до нея, — ако един крал се обърне към тебе, трябва да му отговориш.

Момичето продължаваше да мълчи. Лицето на Лебанен бе непроницаемо. Може би беше маска на учтивост, която трябваше да скрие отвращението, шока. Но тъмните му очи бяха спокойни. Той леко докосна ръката на детето и рече;

— Сигурно е странно да се събудиш насред морето?

Теру склони да хапне само един малък плод. Тенар я попита дали не иска да се върне в каютата си и тя кимна. Макар и неохотно, жената я остави свита в леглото й и се върна на палубата.

Корабът минаваше между Аркадните скали — непреклонно извисили се каменни стени, които сякаш се скланяха над платната. Дежурни войници в малки укрепления като в лястовичи гнезда от кал върху скалите гледаха надолу към тях, а моряците радостно им викаха от палубата.

— Път за краля! — крещяха те и отговорът се връщаше, не по-силен от лястовичи глас:

— Краля!

Лебанен стоеше на високия нос на кораба с капитана и един възрастен, слаб, тесноок мъж в сиво наметало на магьосник от Роук. Гед също бе носил такова наметало — чиста и красива дреха — в деня, когато той и Тенар оставиха пръстена на Ерет-Акбе в Кулата на меча; а старото наметало, цялото на петна, мръсно и износено от пътя, беше единствената му постеля върху студените камъни в Гробниците на Атуан и върху пустите, каменливи склонове, когато прекосяваха заедно тези планини. Спомняше си всичко туй, докато гледаше как пяната се разлита край кърмата и високите скали остават назад.

Щом корабът задмина последните рифове, навлезе в дълбоко море и се насочи на изток, тримата мъже приближиха към Тенар. Лебанен рече:

— Милейди, това е Повелителят на ветровете от остров Роук.

Магьосникът се поклони и я изгледа с възхита в проницателните си очи, а също и с любопитство. „Ето човек, който обича да знае откъде духа вятърът“ — помисли си тя.

— Значи няма защо да се надяваме на добро време, можем твърдо да разчитаме на вас — обърна се вдовицата към магьосника.

— В ден като днешния аз съм просто ненужен товар — отвърна той. — Пък и с моряк като капитан Сератен на руля на кого му е притрябвал повелител на времето?

„Всички са толкова учтиви, все милейди, милорди и повелители, все поклони и комплименти“ — каза си тя. Хвърли поглед към младия крал. Лебанен гледаше към нея и се усмихваше, но сдържано.

Тенар се почувства, както се бе почувствала в Хавнър като момиче — непохватна варварка всред всички тия любезности. Ала вече не беше момиче и не изпита страхопочитание, а само удивление пред това как мъжете бяха устроили този свят тъй, че да го превърнат в танц на маски, и колко лесно бе за жената да се научи да играе такъв танц.

За едно денонощие, обясниха й, ще стигнат до Валмаут. Ще влязат в пристанището късно следобед при този благоприятен вятър в платната.

Все още много уморена от продължителната тревога и напрежение предишния ден, не й трябваше нищо друго, освен да седне на мястото, което плешивият моряк й натъкми от сламена рогозка и парче корабно платно, и да наблюдава вълните и чайките, да гледа очертанията на Гонтийската планина, сини и сънни в обедната светлина, и как те се променят, докато заобикаляха стръмните брегове на миля — две разстояние навътре в морето. После изведе Теру горе на слънце и детето легна до нея, взираше се пред себе си или дремеше.

Един от моряците приближи до тях — босоног, доста мургав, беззъб човек. Имаше ходила, прилични на копита, и ужасно изкривени пръсти. Той сложи долу до Теру някакъв предмет.

— Това е за момиченцето — каза с дрезгавия си глас и веднага се отдалечи, макар и не много.

Едва оттам вдигна очи от работата си и надзърна с надежда да види дали тя е харесала подаръка му, след което се направи, че изобщо не е поглеждал. Теру така и не докосна малкото, увито в плат пакетче. Трябваше Тенар да го отвори. Беше изящна статуетка на делфин от слонова или някаква друга кост, голяма колкото палеца й.

— Може да живее в твоята сламена торбичка — рече вдовицата, — заедно с другите ти кокалени фигурки.

При тези думи детето се оживи дотам, че измъкна плетената си торбичка и постави делфина в нея. Но се наложи Тенар да иде да благодари на бедния дарител. Теру не пожела нито да го погледне, нито да му проговори. Скоро отново поиска да се прибере в каютата и Тенар я остави там в компанията на човечето от кост, животното и делфина.

„Толкова е лесно — помисли тя, — толкова е лесно на човек като Хенди да й отнеме слънцето, да й отнеме кораба, краля и детството и е толкова трудно да й бъдат върнати пак! Цяла година се опитвах да й ги върна, а той само с едно докосване ги отне и изхвърли. И за какво му е всичко — това ли е неговата цена, неговата сила? И нима туй е сила — празнотата?“

Тенар се присъедини към Лебанен и магьосника до мачтата. Слънцето вече захождаше на запад и корабът пътуваше сред величествена светлина, която я караше да си спомни съня за полета с дракона.

— Милейди Тенар — каза кралят, — бих искал, ала няма да изпратя вест до нашия общ приятел. Не желая да те обременявам, нито да посегна на неговата свобода. Коронацията ще бъде след месец. Ако той положи короната на главата ми, моето управление ще започне така, както душата ми копнее. Но независимо дали ще дойде или не, Ястреба ме доведе в кралството и ме направи крал. И аз няма да забравя това.

— Зная, че няма да го забравиш — нежно отвърна тя.

Лебанен бе тъй прочувствен, толкоз сериозен, обгърнат от формалностите на ранга си и все пак толкова уязвим в своята искреност, в чистотата на волята си. Сърцето я заболя за него. Той си мислеше, че е познал болката, а трябваше да я познава все отново и отново, през целия си живот, и да не се разделя никога с нея.

Затова и нямаше като Хенди да тръгне по лекия път.

— С готовност ще предам твоето известие — обеща тя. — Това с нищо няма да ме обремени. А дали той ще го чуе, зависи от неговата воля.

Повелителят на ветровете се усмихна:

— Винаги е било така. Всичко, което е правил, е зависело от неговата воля.

— Дълго ли го познавахте?

— По-дълго от вас, милейди. Аз му бях учител — отговори магьосникът. — Доколкото можех… Дойде в школата в Роук като момче, с едно писмо от Оджиън, където се казваше, че има голяма сила. Ала когато за първи път го изведох с лодка да го науча как се заповядва на вятъра, той извика пороен дъжд. В него видях онова, което ни трябваше. По-мислих си, че или ще се удави, преди да навърши шестнадесет, или ще стане Върховен жрец преди четиридесет… Поне ми се иска да съм си го помислил.

— Той още ли е Върховен жрец? — попита Тенар. Въпросът показваше явно невежество, но мълчанието, с което беше посрещнат, я накара да се уплаши, че е било по-лошо от невежество.

Накрая магьосникът каза:

— В Роук сега няма Върховен жрец.

Тонът му бе изключително внимателен и премерен. Тя не се осмели да го запита какво има предвид.

— Аз мисля, че Съединителката на Руната на мира може да участва във всеки съвет на тази страна. Не ти ли се струва така, повелителю? — вметна Лебанен.

След поредно мълчание и явна вътрешна борба магьосникът отвърна:

— Разбира се.

Кралят очакваше още нещо, обаче той не каза нищо повече.

Лебанен погледна блестящата вода и заговори като в приказка:

— Когато Ястреба и аз пристигнахме в Роук от най-далечния запад, носени от дракона…

Замлъкна за миг и името на страшилището само изникна в съзнанието на Тенар подобно удар на гонг: Калесин.

— Драконът ме остави там, а него отнесе. Тогава Повелителят на вратата на Роукската школа рече: „Той свърши своето дело. Сега си отива у дома.“ Преди това — на брега на Селидор — Гед ме накара да зарежа жезъла му. Каза, че вече не е магьосник. И така, Повелителите на Роук свикаха съвет да изберат нов Върховен жрец. Поканиха ме, за да чуя онова, което е необходимо да знае един крал за Съвета на мъдреците. Бяхме заедно още веднъж, когато се отстраняваше Торион, един измежду тях, наречен Призователя, чието умение се беше обърнало срещу него чрез огромното зло, дето моят повелител Ястреба откри и унищожи. Когато двамата бяхме там, в пустата земя, между стената и планините, аз видях Торион. Моят повелител го заприказва и му посочи пътя обратно към живота отвъд стената. Но той не го пое. Не пожела да се върне.

Младият човек здраво се бе хванал за корабната мачта със своите силни, красиви ръце. Докато говореше, продължаваше да гледа към морето. Известно време мълча, после отново поде разказа си.

— И тъй, аз попълних числото на деветте, които се събират, за да изберат Върховен жрец. Те са… те са мъдри хора — каза той, хвърляйки поглед към Тенар. — Не само владеещи своето изкуство, но и вещи. Възползват се от различията си, както бях забелязал и преди, та да вземат по-добри решения. Ала този път…

— Всъщност… — започна Повелителят на ветровете, като видя, че Лебанен изпитва нежелание да критикува мъдреците на Роук. — Е, ние всички бяхме на различно мнение и не можахме да вземем решение. Не успяхме да постигнем съгласие. Защото Върховният жрец не е умрял — жив е, обаче в същото време не е магьосник, — а продължава да бъде господар на драконите, както изглежда… Пък и нашият Повелител на промените бе все още потресен от обръщането на собственото му изкуство против него, вярваше, че Призователят ще се завърне от мъртвите, и ни молеше да го почакаме… Повелителят на градежа напълно отказа да говори. Той е каргадец, милейди, като вас, знаехте ли го? Дойде в Роук от Карего-Ат — следеше я с проницателните си очи магьосникът, сякаш питаше: „Откъде духа вятърът?“ — И така, поради всичко това не смогнахме да вземем решение. Когато Вратарят ни попита за имената на ония, измежду които щяхме да избираме, не се спомена нито едно. Всеки гледаше към другите…

— А аз — в земята — каза Лебанен.

— Накрая се обърнахме към онзи, дето знаеше всички имена, Повелителя на имената. Той наблюдаваше Повелителя на градежа, който не бе казал и дума досега, а седеше там, между своите дървета, като пън. Ние се срещаме в горска обител, сред дървеса, чиито корени са по-дълбоки от островите. Паднала беше вечерта. Понякога сред стволовете се появява светлина, но тази вечер липсваше. Тъмно бе, нямаше звезди, през листата се подаваше само облачното небе. Тогава Повелителят на градежа се изправи и заговори — ала не на Древната реч, нито на хардийски, ами на каргадски. Малко измежду нас го владееха. Дори не знаеха кой е тоя език. И се чудехме какво да мислим. Обаче Повелителят на имената ни преведе думите му. „Една жена от Гонт“ — казал той.

Магьосникът млъкна. Вече не гледаше към нея.

Скоро тя попита:

— И нищо повече ли?

— Нито думичка. Ние настоявахме, но човекът само ни съзерцаваше удивено и не можеше да отвърне. Защото бе получил видение, зърнал бе очертанията на нещата, градежа им, което не може да се предаде със слово, да не говорим за понятия. Той остана не по-малко учуден от собствените си думи, отколкото всички нас. Ала това беше всичко, което научихме.

Мъдреците на Роук бяха и учители, а Повелителят на ветровете бе твърде добър учител. Ето защо и разказът му се получи ясен, по-ясен може би, отколкото му се искаше. Той хвърли поглед към Тенар, после встрани.

— Налагаше се, изглежда, да идем в Гонт. Но за какво? Да търсим кого? „Една жена“ — не е много, за което да се хванеш! Явно тя трябваше да ни упъти, да ни посочи по някакъв начин пътя към нашия Върховен жрец. И както можете да се досетите, милейди, заговорихме за вас. Защото за коя друга жена от Гонт бяхме чували? Това не е голям остров, а вашата слава е огромна. Някой каза: „Тя ще ни заведе при Оджиън.“ Всички обаче знаехме, че Оджиън Мълчаливия доста отдавна е отказал да стане Върховен жрец и положително няма да приеме сега, когато е болен и стар. И наистина, оказа се, че Оджиън е бил на смъртно легло по същото време. Друг рече: „Тя може да ни заведе при Ястреба.“ И тъй, останахме в пълна неяснота.

— Вярно е — добави Лебанен, — защото в тоя момент заваля там, сред дърветата. — Той се усмихна. — Струваше ми се, че чувам за първи път дъжд да вали. Голяма радост бе за мене.

— Станахме мокри и деветимата — каза Повелителят на ветровете, — а един от нас — щастлив.

Тенар се разсмя. Въпреки всичко този човек й харесваше. Щом той е подозрителен спрямо нея, длъжна е и тя да бъде подозрителна. Но по отношение на Лебанен и в негово присъствие хората можеха да бъдат само искрени.

— Вашата „жена от Гонт“ не съм аз, защото няма да ви заведа при Ястреба.

— Смятам — забеляза магьосникът, навярно откровен посвоему, — че не можете да бъдете вие, милейди, и поради друг факт: призователят щеше да изрече името ви по време на видението. Малцина са онези, които открито носят истинското си име! Ала аз съм натоварен от Съвета на Роук да ви попитам познавате ли някаква жена на тоя остров, която може да се окаже търсената от нас — сестра или майка на някой мъж на силата или дори негов учител? Има много мъдри знахарки. Може би Оджиън е знаел такава жена? Говори се, че той е познавал всяка жива душа на острова, въпреки че все живееше сам и се скиташе из пущинаците. Как бих искал да е жив сега, за да ни помогне!

Тя се сети за рибарката от разказа на Оджиън. Но това бе една старица още по времето, когато магьосникът се е срещнал с нея, сигурно вече беше умряла. „Макар че драконите — помисли си Тенар — живеят дълго, както се твърди.“

Първо нищо не промълви, а после само:

— Не познавам такава жена.

Усети как събеседникът й овладя раздразнението си. „За каква се смята тя? Какво иска?“ — сигурно се чудеше Повелителят на ветровете. А вдовицата се питаше защо не можа да му каже. Той беше глух и това я караше да мълчи. Тя не можеше да му каже дори, че е глух.

— И така, няма Върховен жрец в Землемория — произнесе най-сетне гостенката. — Обаче има крал.

— На когото се уповаваме с надежда и доверие — подчерта магьосникът сърдечно, което му отиваше. Лебанен ги наблюдаваше и слушаше. Усмихна се.

— В последните години — поде колебливо Тенар — се случиха много беди и нещастия. Туй с моето — с момиченцето… често започнаха да се случват такива неща. А и съм чувала мъже и жени на силата да говорят, че уменията им изчезват, променят се.

— Онзи, когото Върховният жрец и мой повелител разгроми в пустата земя, онзи Коб причини неимоверни злини и разруха. Ще трябва дълго да възстановяваме нашето изкуство, да лекуваме нашите магьосници и магьосничеството — заключи категорично мъдрецът от Роук.

— Питам се дали не е потребно нещо повече от лекуване и възстановяване — каза Тенар. — Макар че и това, то се знае, е нужно. Но аз се питам също възможно ли е… възможно ли е Коб да е добил такава сила, защото е настъпила някаква промяна в света, някаква голяма промяна? И поради нея ние имаме отново крал на Землемория — крал вместо Върховен жрец?

Повелителят на ветровете я погледна, сякаш виждаше буреносен облак далеч на хоризонта. Даже леко повдигна дясната си ръка като пред заклинание за спиране на вятъра, после пак я свали. Усмихна се:

— Не се страхувайте, милейди. Роук и изкуството на магията ще просъществуват. Съкровището ни се пази добре.

— Кажете го на Калесин — отвърна вдовицата, внезапно почувствала, че няма повече сили да понася тоталното му незачитане, за което той не си даваше сметка.

Това го накара да се ококори, разбира се. Отлично чу името на дракона. Ала то не го подтикна да се вслуша в нея. Как би могъл да я чуе човек, който не беше се вслушвал в жена освен в люлчините песни на майка си?

— Наистина — каза Лебанен — Калесин стъпи на Роук, макар да се твърди, че той е напълно защитен от дракони. При туй не със заклинание на моя повелител, който нямаше вече магическо умение… Но аз не мисля, Повелителю на ветровете, че милейди Тенар се страхува за себе си.

Магьосникът направи искрено усилие да изглади обидата:

— Съжалявам, милейди, позволих си да говоря като с обикновена жена.

Тя едва не се разсмя. Значи можеше да го обезпокои. Обаче само отвърна с безразличие:

— Страховете ми са най-обичайни страхове.

Нямаше смисъл. Той не можеше да я чуе. Младият крал мълчеше и слушаше. Там горе между мачтите и платната, в този разлюлян, шеметен свят, едно моряче се провикна със своя чист и приятен глас:

— Град на хоризонта!

И подир минута всички на палубата зърнаха скупчените покриви, кълбата синкав дим и отблясъците на залязващото слънце в стъклата на прозорците, доковете и кейовете на Валмаут сред атлазеносините води на залива.

— Аз ли да въведа кораба или вие, милорд? — попита капитанът със спокоен глас, а Повелителят на ветровете отвърна:

— Вие, капитане. Не ми се занимава с целия тоя плавей! — Той посочи десетките рибарски лодки, задръстили залива.

И кралският кораб бавно си проправи път като лебед сред патици, приветстван от всички рибари, край които минаваше.

Тенар огледа доковете, но не забеляза никакъв морски съд.

— Синът ми е моряк — каза тя на Лебанен. — Надявах се в пристанището да е и неговият кораб.

— Кой е той?

— Беше помощник-капитан на „Чайката от Ескел“ преди две години, ала може да е отишъл в друг екипаж. Спарк е неспокоен човек — усмихна се вдовицата, — Когато те видях за първи път, взех те за моя син. Никак не си приличате, освен че и ти си висок, строен, млад. Но аз бях объркана, изплашена… Обичаен страх.

Магьосникът бе застанал на капитанския мостик, тъй че тя и Лебанен бяха сами.

— Твърде много се е вселил този обичаен страх — кимна кралят.

Сега беше единственият й шанс да говори насаме с него и думите излязоха прибързани, несигурни:

— Исках да кажа… обаче нямаше смисъл… Не е ли възможно да има жена в Гонт, не зная коя, нямам и представа, но не е ли възможно да има или да се появи жената, която търсите… Не е ли възможно да се… нуждаете точно от нея?

Той я чуваше. Не беше глух за нейните думи. Ала се смръщи напрегнато, сякаш се опитваше да разбере някакъв чужд език. И само каза шепнешком:

— Може би.

Една рибарка викна от малката си лодка:

— Откъде сте?

А момчето на мачтата отвърна като петле:

— От кралския град!

— Как се нарича този кораб? — поинтересува се Тенар. — Синът ми сигурно ще пита на кой кораб съм пътувала.

— „Делфин“ — обясни Лебанен с усмивка. „Сине мой, кралю мой, скъпото ми момче — помисли си Тенар. — Как ми се иска да бъдеш близо до мен!“

— Трябва да ида да доведа малката — рече тя.

— Как ще стигнете у дома?

— Пеша. Само на няколко мили е навътре в равнината.

Вдовицата посочи към сушата оттатък града, където се бе ширнала Средната долина, озарена от слънцето, в лоното между двете планински вериги.

— Селото е разположено около реката, а пък моята ферма е на половин миля от селото. Чудесен край на твоето кралство.

— Но ще бъдете ли в безопасност?

— О, да. Ще пренощувам тук, във Валмаут, при дъщеря си. А в селото може да се разчита на всекиго. Няма да бъда сама.

Очите им се срещнаха за миг, обаче никой не произнесе името, за което мислеха и двамата.

— Дали пак ще идват от Роук да търсят „жената от Гонт“ или него?

— Него не. Ако отново предложат, аз ще забраня — Лебанен дори не разбираше колко много й казва с тези думи. — Но що се отнася до търсенето на Върховен жрец или на жената от видението на Повелителя на градежа — да, това може да ги доведе пак насам. И може би при теб.

— Те са добре дошли в Оукската ферма — обеща тя. — Макар и не колкото ти.

— Ще дойда, когато мога — произнесе той малко сурово; и добави с известен копнеж: — Ако мога.