Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (5)

5. Камъни на пътя

От: ПУ

До: ТУ

Относно: Какво правиш?

 

Икономка? Няма да ти позволя да постъпиш на работа в Хегемонията, определено не като икономка. Да ме посрамиш ли се опитваш? Така в очите на всички ще изглежда, че: А. Собствената ми майка работи при мен; и Б. Собствената ми майка работи за мен като прислужница? Защо отказа възможността, която ти предложих?

 

От: ТУ

До: ПУ

Относно: змийски зъб

 

Ти винаги си така внимателен и все ми предлагаш интересни неща. Да обхождам колонизираните светове, да се взирам в стените на апартамент с добра климатична инсталация… Ти си единственият на зелената Божия земя, който мисли, че съм твърде глупава, за да бъда друго освен бреме на шията ти. Но, моля те, не мисли, че те критикувам. Аз съм съвършената, изцяло предана майка. Зная колко добре се играе това по телевизията.

 

 

Когато Вирломи получи съобщението на Суриявонг, тя веднага разбра каква опасност я грози, но се радваше, че има причина да напусне обкръжението на Хегемона.

Първо мислеше да остане още малко заради самия Суриявонг. Неговото безумно влюбване в нея я натъжаваше.

Разбира се, тя го харесваше и му бе благодарна — той бе човекът, който вярно разбра как да действа, без да му бъде казано. С негова помощ тя избяга от Индия под носа на войниците, които едва не свалиха хеликоптерите на Хегемонията. Беше умен, забавен и добър, тя се възхищаваше на начина му на работа с Бийн при командването на тяхната зверски лоялна войска, защото провеждаха нападение след нападение с цената на малко ранени и без загуба на животи.

Суриявонг притежаваше всичко, което Военното училище можеше да даде на своите възпитаници. Той беше дързък, находчив, бърз, смел, умен, безмилостен и въпреки това състрадателен. И виждаше света с други очи, за разлика от западняците, които за всичко слушаха хегемона.

Освен това се бе влюбил в нея. Тя също го харесваше твърде много и не би го засрамила с отблъскване на опитите му за сближаване, защото той изобщо не правеше такива. Въпреки това не го обичаше. Беше твърде млад за нея, твърде… какъв? Твърде напрегнат за своите задачи. Твърде силно желаещ да угоди. Твърде…

Досаден.

Това беше. Дразнеше я привързаността му към нея. Неговото непрекъснато внимание. Следенето му с очи на всяко нейно движение. Хвалбите му за нейните най-често тривиални постижения.

Не, не биваше да се самозалъгва. Тя се отегчаваше от всеки, и то не защото бъркаха нещо, а защото тя не беше на мястото си. Тя не беше войник. Стратег, да, дори лидер, но не в сражение. В Рибейрау Прету никой не би я последвал никъде, а и Вирломи нямаше къде да ги поведе.

Как можеше да се влюби в Суриявонг? Той бе щастлив от живота, който имаше, а тя бе нещастна. Всичко, което я правеше по-щастлива, би направило него по-малко щастлив. Какво бъдеще имаха заедно?

Той я обичаше и мислеше за нея при завръщането си обратно от Китай с Ахил, ето защо я бе предупредил да се махне, преди да са пристигнали. Постъпката му бе благородна, така че тя отново му бе благодарна за всичко. Благодарна, че по всяка вероятност спаси живота й. Както и че повече няма да се вижда с него.

Когато Граф пристигна, за да изтегли хората си от Рибейрау Прету, тя бе изчезнала. Вирломи така и не чу предложението да мине под закрилата на Министерството на колонизацията. Но не би го приела, дори да го беше чула.

В действителност имаше едно-единствено място, където да бъде. Мястото, за което жадуваше месеци наред. Хегемонията водеше борба срещу Китай отвън, но това нямаше смисъл според нея. И така, тя щеше да замине за Индия, за да върши каквото може от сърцето на родината си.

От Бразилия до Индонезия, където тя се свърза с индийски емигранти и получи нова самоличност и шриланкски документи, а после до самата Шри Ланка, където убеди капитана на един рибарски кораб да я свали на югоизточния бряг на Индия, пътят й беше сравнително лесен. Китайците просто не разполагаха с достатъчно голям флот, за да патрулират по бреговете на Индия, ето защо пресичането на границата бе безпроблемно в двете посоки.

Вирломи бе от дравидианско потекло, с по-мургава кожа от арианите на север, ето защо се вписа добре в тази провинция. Носеше прости евтини дрехи като всеки друг, но ги поддържаше чисти, за да не прилича на скитница или просякиня. На практика обаче беше просякиня, защото не разполагаше с огромни запаси от пари, а и те бездруго не биха й помогнали. В големите индийски градове съществуваха милиони връзки към мрежите, хиляди будки, където имаше достъп до банкови сметки. Но в провинцията, в селата — с други думи, в Индия — такива неща бяха рядкост. А и простовата на вид девойка, която тегли пари, би привлякла внимание и скоро китайските войници щяха да я хванат, за да й задават купища въпроси.

Ето защо отиваше до кладенеца или пазара на всяко село, в което влизаше, завързваше разговор с други жени и скоро се сприятеляваше с тях. В градовете се пазеше от колаборационисти и информатори, но свободно се доверяваше на обикновените хора, защото те не знаеха нищо от стратегическа важност, следователно китайците не си правеха труда да ги подкупват.

За нейна изненада индийците не изпитваха омраза към китайците, както очакваше Вирломи. Поне тук, в южната част на Индия, китайците не се интересуваха от обикновените хора, за разлика от жестокото им управление в Тибет, където се опитваха да заличат националната идентичност на местното население и преследванията бяха достигнали и до най-ниското стъпало в обществото. Просто Индия беше твърде голяма, за да бъде асимилирана наведнъж. И китайците, подобно на британците преди тях, бяха открили, че Индия се управлява по-лесно, когато владееш бюрократичната класа и оставиш народа на спокойствие.

В рамките на няколко дни Вирломи стигна до заключението, че точно това положение тя трябва да промени.

В Тайланд, в Бирма и във Виетнам китайците се справяха безмилостно с бунтовническите групи, а партизанската война все още продължаваше. Индия обаче бездействаше, сякаш хората не ги бе грижа кой ги управлява. Разбира се, на практика в Индия китайците бяха по-безмилостни, отколкото където и да е другаде, но тъй като всички жертви бяха от градския елит, селските области се оплакваха предимно от обичайните проблеми — продажното правителство, непостоянното време, несигурните пазари, тежката работа и ниските възнаграждения.

Разбира се, имаше партизани и бунтовници, а хората не ги предаваха. Но също и не се присъединяваха към тях, нито ги изхранваха доброволно с оскъдните си хранителни запаси. Така бунтовниците оставаха боязливи и неефективни. А онези, които прибягваха до кражби, откриваха, че хората мигновено се настройват враждебно към тях и незабавно ги предават на китайците.

Не съществуваше никаква солидарност. Както и преди завоевателите властваха в Индия, защото повечето индийци не знаеха какво означава да живееш в „Индия“. Те си мислеха, че живеят в това или в онова село и малко ги беше грижа за големите конфликти в градовете.

„Аз нямам армия — мислеше си Вирломи, — но аз нямах никаква армия и когато бягах от Хайдерабад, за да се спася от Ахил и да се отправя на изток. Нямах никакъв план, освен да кажа на приятелите на Петра къде се намира тя. Въпреки това открих място, което ми предложи една възможност. Аз я видях, използвах я и спечелих. Това ще е планът ми и сега: да наблюдавам, да отбелязвам, да действам.“

Тя бродеше дни, седмици наред, наблюдаваше всичко и обичаше хората във всяко село, в което спираше, защото до един бяха мили с една чужденка и великодушно споделяха с нея малкото, което притежаваха.

„Как да заговорнича, когато това ще доведе войната пред домовете им и ще съсипе живота им? Не е ли достатъчно, че са доволни? Ако китайците могат да ги оставят на спокойствие, защо да не мога и аз?“

Защото знаеше, че китайците няма да ги оставят вечно на спокойствие. Средното кралство не вярваше в търпението. Каквото и да притежаваха, те го правеха китайско или го разрушаваха. Засега бяха прекалено заети, за да се занимават с обикновените хора, но скоро щяха да победят навсякъде и да обърнат внимание на Индия. Тогава ботушът щеше да стъпи тежко върху вратовете на обикновените хора, щяха да последват въстание след въстание, бунт след бунт, но никое от тях нямаше да успее. Мирната съпротива на Ганди бе подействала срещу потисник със свободна преса. Сега Индия щеше да въстане със сила, а Китай щеше да потуши въстанията едно по едно с кръв и ужас.

„Народът трябва да бъде събуден вече от дрямката си, докато отвъд границите на Индия все още има съюзници, които биха могли да му помогнат, а китайците все още са прекалено заети и не дръзват да посветят прекалено много ресурси на окупацията.

Аз ще доведа войната до домовете им, за да ги спася като нация, като народ и като култура. Ще доведа тази война до домовете им, докато все още съществува шанс за победа, за да ги спася от друга война, от която няма да има никакъв резултат освен отчаяние.“

Безсмислено бе да се пита доколко е морален планът й, защото все още не бе измислила как да го осъществи.

Идеята й даде едно дете.

Тя го видя да играе с група връстници привечер в коритото на пресъхнала река. В сезона на мусона тази река щеше да бъде буен стремителен поток, сега беше просто ивица камъни в канал.

Детето, може би седем-осемгодишно момче (или по-голямо, но недоразвито от гладуване), не приличаше на останалите. То не се присъединяваше към тях в тичането и викането, в бутането и преследването, а се клатушкаше насам-натам. Отначало Вирломи помисли, че е сакато, но не беше. Особената му походка се дължеше на ходенето му направо през камъните на речното корито — малкият трябваше да внимава как стъпва и да пази равновесие.

От време на време се навеждаше и взимаше нещо. Малко по-късно, го оставяше обратно долу. Тя се приближи и видя, че е взело камък, а когато го остави обратно долу, камъкът беше просто камък сред камъни.

Какъв бе замисълът на задачата, върху която момчето работеше така съсредоточено?

Тя отиде до коритото на реката, но доста далеч зад момчето, и се загледа в него — то се отдалечаваше в сгъстяващия се мрак с навеждане и изправяне, навеждане и изправяне.

„Момчето претворява в действие моя живот — помисли си тя. — Работи съсредоточено върху своята задача, отдава й се изцяло, пропуска игрите на своите другарчета, въпреки това с нищо не променя света.“

Докато наблюдаваше речното корито, където се движеше, момчето, откри, че може да проследи пътя му. Видя го не защото бе оставило следи, а защото камъните, които избираше, бяха по-светли от останалите и като ги оставяше най-отгоре, маркираше трепкаща линия от светлина насред речното корито.

Това всъщност не правеше работата по-малко безсмислена. Ако не друго, бе още едно доказателство. Какво роля би могла да изпълнява една такава линия? Фактът, че има видим резултат, превръщаше старанието му в още по-трогателно, защото когато дойдеха дъждовете, камъните отново щяха да бъдат разхвърляни. Можеше ли тази пунктирана линия от по-светли камъни в речното корито да промени нещо преди настъпването на дъждовете?

Изведнъж отношението й към тази работа се промени. Момчето не маркираше линия. То изграждаше каменна стена.

Не, това беше абсурдно. Стена, чиито камъни са отдалечени на цял метър един от друг? Стена, която не надвишаваше височината на един камък?

Стена, изградена от камъните на Индия. Взети и оставени обратно долу почти на мястото, където са били намерени. Но течението на реката щеше да е различно заради построената стена. Така ли бе започнал строежът на Великата китайска стена? Едно дете, маркиращо границите на своя свят?

Тя се върна в селото и в къщата, където бе нахранена и където щеше да прекара нощта. Не каза нищо на никого за детето и за камъните. Всъщност скоро се замисли за други неща и не се сети да попита някого за странното момче. Нито сънува камъни тази нощ.

Но на сутринта, когато се събуди, занесе двете стомни на обществения геран, за да помогне на домакините си, видя камъни, изметени от пътя в канавката, и си спомни за момчето.

Вирломи остави стомните от едната страна на пътя, взе няколко камъка и ги занесе до средата му. Пусна ги там, върна се за още и ги подреди в прекъсната линия пряко на пътя.

Занесе само няколко дузини камъни и приключи. Изобщо не приличаше на преграда. И все пак беше стена.

Взе стомните и отиде до герана.

Докато чакаше реда си, тя разговаря с другите жени и с няколко мъже, които бяха дошли, за да си налеят вода за деня.

— Добавих камъни на вашата стена — каза след известно време.

— Каква стена?

— Напряко на пътя — отвърна тя.

— Кой би построил стена напряко на пътя? — учудиха се жените.

— Подобна е на тези, които съм виждала в други градове. Не е истинска стена, а просто редица от камъни. Не я ли видяхте?

— Аз видях теб да слагаш камъни на пътя. Знаеш ли колко трудно се поддържа чист? — ядоса се един от мъжете.

— Разбира се. Трябва да го поддържате чист навсякъде другаде — поясни Вирломи, — за да си личи къде е стената.

Говореше му така, сякаш очакваше той да знае за какво става въпрос.

— Стените не пускат да се влезе отвън — отбеляза, една жена. — Или не позволяват да се излезе навън. Пътищата позволяват преминаването. Ако изградите страна напряко, това вече не е път.

— Да, вие поне разбирате — усмихна й се Вирломи, макар да знаеше, че жената не е разбрала нищо. Самата Вирломи едва разбираше, но вече усещаше, че постъпва правилно — на подсъзнателно равнище хората щяха да я послушат.

— Наистина ли? — попита жената.

Вирломи огледа останалите.

— Точно това ми казаха в другите градове, които имат стена — обясни тя. — Това е Великата индийска стена. Твърде е закъсняла, за да не пуска вътре варварските нашественици, но във всяко село хората пускат камъни, по един или два наведнъж, за да изграждат стената, която казва: „Ние не ви искаме тук. Тази земя е наша. Ние сме свободни, защото все още можем да изградим наша стена.“

— Но… тя е само от няколко камъка! — извика разгневеният мъж, който я бе видял да хвърля камъни. — Аз изритах няколко от пътя си, но дори да не бях, стената не би спряла и буболечка, да не говорим за китайските камиони!

— Нито стената — усмихна се пак Вирломи, — нито камъните са важни, а онзи, който ги е пуснал, който я е построил и защо. Това е послание. Това е… това е новото знаме на Индия.

За миг прочете разбиране в очите на хората.

— Кой може да построи такава стена? — попита една от жените.

— Вие няма ли да се присъедините към изграждането й? Тя се строи камък по камък. Всеки път, когато минавате, носите по един камък и го пускате там. — Тя вече пълнеше своите стомни. — Преди да занеса обратно стомните, ще взема по един малък камък във всяка ръка. Щом мина през стената, ще пусна камъните. Така съм виждала да правят в други села със стени.

— В кои други села? — попита мъжът.

— Не си спомням имената им. Само зная, че имат Индийски стени. Но виждам, че никой от вас не знае за това. В края на краищата може би някое дете си е правило шега, а не стена.

— Не — обади се една от жените. — Аз и преди съм виждала хора да добавят камъни към нея. — Тя кимна категорично.

Въпреки че Вирломи бе издигнала стената едва тази сутрин и никой освен нея никога не бе добавял нищо до която и да е друга, тя разбра защо жената лъже. Тя искаше да бъде част от това. Тя искаше да помогне за създаването на новото знаме на Индия.

— А може ли жени да участват? — попита колебливо друга индийка.

— О, разбира се — увери я Вирломи. — Мъжете са бойци. Стените се строят от жени.

Вирломи взе своите камъни и ги хвана между дланите си и дръжките на стомните. Не се обърна, за да види дали някой от останалите също е взел камъни. Тя знаеше, по стъпките им, че много от тях — може би всички — я бяха последвали, но не се обърна, за да провери. Когато стигна до останките от стената, не се опита да върне никой от камъните, изритани от мъжа. Вместо това просто пусна своите два камъка в най-голямата празнина в редицата. После продължи, без да поглежда назад.

Скоро чу как няколко камъка тупнаха на прашния път.

Тя си измисли повод още два пъти през деня да се върне за вода и всеки път откриваше на кладенеца повече жени и минаваше през същата малка драма.

На следващия ден, когато напусна градчето, забеляза, че стената вече не представлява няколко камъка, образуващи накъсана редица. Стената прекосяваше пътя плътно от край до край и на места бе висока две педи. Хората я прекрачваха, вместо да я заобикалят, но не я разбутваха, а при преминаването си повечето от тях пускаха по един или два камъка.

Тя ходеше от село на село и всеки път се преструваше, че само предава обичай, който е виждала на други места. На няколко места разгневени мъже отстраняваха камъните — твърде горди бяха с добре поддържания си път, за да схванат гледната точка на Вирломи. На тези места тя не правеше стена, а купчина от камъни от двете страни на пътя. Скоро след това жените от селото започваха да добавят камъни към нейните купчини и те нарастваха до значителни размери. Стеснявайки пътя, камъните бяха твърде многобройни, за да бъдат отстранени от него. Накрая те също щяха да образуват стени.

На третата седмица Вирломи пристигна за пръв път в село, в което вече имаше стена. Нямаше нужда да обяснява нищо на тамошните селяни, защото те вече знаеха — вестта за стените се беше разпространила без нейна намеса. Тя само добавяше камъни към стената и продължаваше бързо нататък.

Вирломи знаеше, че стени има само в едно малко ъгълче от Южна Индия, но то се разширяваше, сякаш имаше свой собствен живот. Скоро китайците щяха да забележат. Скоро щяха да започнат да събарят стените и да изпращат булдозери, за да разчистят пътя или да мобилизират индийци, които сами да го правят.

Истинската борба щеше да започне, щом съборят стените или принудят хората сами да ги разтурят. Китайците щяха да влизат във всяко село, разрушавайки нещо, което хората искат да имат — нещо, което означава „Индия“ за тях. Ето какво бе тайното значение на стената от момента, който тя бе започнала да пуска камъни, за да сложи началото на първата.

Стената бе обречена китайците да я разрушат. Вирломи я беше нарекла „Знаме на Индия“ и когато хората видеха своите стени разрушени, щяха да видят и почувстват унищожаването на Индия. На тяхната нация. Нация от строители на стени.

Веднага щом китайците си тръгнеха, индийците пак щяха да носят камъни и да ги пускат на пътя. Така стената щеше да нараства отново.

Какво щяха да направят китайците по този въпрос? Да арестуват всеки, който носи камъни? Да обявят камъните за незаконни? Камъните не бяха бунт. Те не заплашваха войниците. Бяха саботаж, не и бойкот. Стените лесно се заобикаляха или отстраняваха. Изобщо не причиняваха вреда на китайците.

Все пак заради стените индийците щяха да почувстват ботуша на потисника.

Стените бяха като ухапване от комар, карайки китайците да се почешат, но не и да пострадат сериозно. Това ухапване обаче щеше да зарази новата Китайска империя с опасна болест. Вирломи се надяваше да е смъртоносна.

Тя продължи да обикаля в горещината на сухия сезон, вършеше същото във всяко село, избягваше големи градове и главни шосета и се движеше на зигзаг на север. Никой никъде не я идентифицира като изобретател на стените. Нямаше и слухове за нея. Във всички разкази се говореше за строенето на страните като за нещо, което е започнало някъде другаде.

Тези стени бяха наричани с много имена: Знаме на Индия, Великата индийска стена. Женска стена. Наричаха я дори с имена, които никога не биха хрумнали на Вирломи — Стена на мира, Тадж Махал, Деца на Индия. Индийска жътва.

Всички имена й звучаха поетично. Всички имена означаваха свобода.