Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (18)

18. Войната на повърхността

До: Чамраджнагар%Джавахарлал@ifcom.gov

От: ДревенОгън%Жарава@han.gov

Относно: Поява на официално изявление

 

Уважаеми приятелю и колега,

Натъжава ме фактът, че даже сте си помислили, че ще нападнем Международния флот. Особено сега — в смутното време, когато Китай е щурмуван от религиозни фанатици, ние нямаме нито желанието, нито ресурсите за подобно действие. Всъщност нямаме нищо, освен най-висока оценка за вашата институция, която неотдавна спаси цялото човечество от яростната атака на звездните дракони.

Нашето официално изявление, което ще бъде пуснато незабавно, не включва кой фактически е отговорен за трагичното сваляне на совалката на МФ, докато тя прелиташе над бразилска територия. И макар че няма да признаем наше участие в събитието, все пак извършихме наше собствено разследване. Вярвам, ще ви е от полза да научите, че въпросното оборудване на практика принадлежи на китайската войска.

Това ни поставя в ужасно затруднение, ето защо ви молим да не публикувате тази информация. В замяна ще ви снабдим с приложена документация, според която в миналото наша ракетна установка е била преотстъпена за управление на лицето Ахил де Фландрес за военни операции във връзка с нашата отбранителна акция срещу индийския агресор, когато той опустошаваше Бирма. Мислехме, че по-късно е била върната, но след разследване открихме, че не е.

Доскоро Ахил де Фландрес беше под наша защита, защото ни предупреди за опасността, която Индия представлява за мира в Югоизточна Азия. Обаче до нас достигнаха сведения за определени престъпления, които той е извършил преди тази услуга, и ние го арестувахме (виж документацията). При транспортирането му до неговото място за трудово възпитание неизвестни сили са нападнали конвоя и са освободили Ахил де Фландрес, убивайки всички придружаващи го войници.

Ахил де Фландрес е бил откаран незабавно в двора на хегемонията в Рибейрау Прету, Бразилия, където е бил в положение да извърши множество престъпления след прибързаното напускане на Питър Уигин. След като ракетният снаряд е бил изстрелян от бразилска територия и совалката е била свалена над Бразилия, ние предполагаме, че мястото за търсене на отговорност за това нападение над МФ е в Бразилия, и по-специално — в двора на Хегемонията.

Отговорността за всички действия на Де Фландрес след неговото бягство от нас трябва да легне върху тези, които са му помогнали, а именно: хегемона Питър Уигин и неговите въоръжени сили, водени от Юлиан Делфики и тайландеца Суриявонг, смятан от китайското правителство за терорист.

Надявам се тази информация да се окаже полезна при вашето разследване. Ако можем да ви бъдем в услуга за нещо друго, което не е в противоречие с нашата отчаяна борба за оцеляване срещу яростната атака на варварските орди от Азия, ще се радваме да ви я осигурим.

Ваш скромен колега: Древен Огън

 

От: Чамраджнагар%Джавахарлал@ifcom.gov

До: Граф%pilgrimage@colmin.gov

Относно: Кой ще поеме вината?

 

Драги Хайръм,

От приложеното съобщение на уважаемия глава на китайското правителство ще разбереш, че те са решили да предложат Ахил като жертвено агне. Мисля, че ще се радват, ако ги освободим от него. Нашите агенти ще обявят официално, че ракетната установка е китайско производство и е била проследена до Ахил де Фландрес, без да се спомене, че първоначално му е била предоставена от китайското правителство. Ако ни попитат, ще откажем коментар. Това е най-доброто, на което могат да се надяват от нас.

Междувременно сега вече имаме повод за законова намеса на Земята, при това поводът е предоставен от нацията, която до вчера най-вероятно щеше да се оплаче от наша намеса. Ние с нищо няма да повлияем на изхода или на развитието на войната в Азия. Първо ще потърсим сътрудничеството на бразилското правителство, но ще се погрижим да стане ясно, че такова сътрудничество, правно или военно, не е задължително. Ние ще ги помолим да изолират двора на Хегемонията, така че никой да не може да влезе или да излезе от него, до очакваното пристигане на нашите въоръжени сили.

Моля, информирайте хегемона и разработете съответните планове. Дали господин Уигин ще присъства на завземането на двора е въпрос, по който нямам никакво мнение.

 

 

Самата Вирломи така и не посети града. Тези дни бяха отминали. Някога бе свободна да обикаля като странник из земя, където хората или прекарваха целия си живот в едно село, или се откъсваха и прекарваха целия си живот на пътя. Тогава обичаше да влиза в селата, всяко от които беше приключение, изпълнено със свои клюки, трагедии, настроение, романтика и ирония.

В колежа, който бе посещавала за кратко между завръщането от космоса и постъпването в индийската военна щабквартира в Хайдерабад, тя бързо осъзна, че интелектуалците са в голямо заблуждение. До един си въобразяваха, че развитието на разума, безкрайното самоанализиране и личната им автобиография, налагана върху всички новодошли ги извисява над безсмисления живот на обикновените хора.

Вирломи знаеше, че грешат. Интелектуалците в университета бяха същите. Имаха същото задълбочено мислене относно същите банални дилеми. И подсъзнателно го знаеха. Когато се случеше важно реално събитие, то ги разтърсваше до дъното на душата и те излизаха от ролята си на университетски мислители, защото реалността трябваше да бъде изиграна на друга сцена.

В селата се живееше заради самия живот, а не заради интелектуално превъзходство или за показност. Умните хора бяха ценени, защото можеха да решават проблеми, а не защото умееха да говорят увлекателно за тях. Където и да отидеше в Индия, тя непрекъснато си мислеше: „Бих могла да живея тук. Бих могла да остана сред тези хора, да се оженя за един от тези мили селяни и да работя до него през целия си живот.“ Но друга част от нея отговаряше: „Не, не би могла. Защото, независимо дали ти харесва или не, ти в края на краищата си един от онези университетски мислители. Можеш да посещаваш реалния живот, но мястото ти не е там. Ти жадуваш да живееш в глупавия сън на Платон, където идеите са реалност, а реалността е сянка. Това е мястото, за което си родена, и когато се придвижваш от село на село, то е единствено за да се учиш от жителите им, да ги обучаваш, да ги манипулираш, да ги използваш, за да постигаш личните си цели.“

„Но моите собствени цели — мислеше тя, — са да им дам даровете, от които се нуждаят: мъдро правителство или поне самоуправление.“

После се смееше на себе си, защото двете неща бяха обикновено противоположни. Дори един индиец да се управляваше от индийци, това не беше самоуправление, защото управляващият управляваше хората и хората управляваха него. Управлението бе взаимно. Това беше най-доброто, към което би могъл да се стреми човек.

Сега обаче нейните дни на странстване бяха приключили. Тя се върна на моста, където войниците, поставени да я охраняват, и обитателите на съседното село се бяха отнасяли към нея като към бог.

Тя се завърна без фанфари, влезе в селото, което я бе приело най-близо до сърцето си, и се заприказва с жените при кладенеца и на пазара. Отиде до потока, който служеше за пране и миене, и помогна за прането на дрехите. Някой й предложи да сподели дрехите си с нея, за да може тя да изпере прашните си от пътуването дрехи, но тя се засмя и каза, че още едно пране ще ги стрие на прах, но би желала да заслужи нови дрехи, като помогне на някое семейство.

— Госпожо — промълви една стеснителна жена, — ние ви хранехме при моста, без да искаме нещо в замяна.

Ето че беше разпозната.

— Но аз искам да заслужа любезността, която показахте към мен тук.

— Вие ни се отблагодарихте многократно — обади се друга.

— И сега ни се отблагодарявате, като идвате сред нас.

— И перете дрехи.

Значи все още й се носеше слава на бог.

— Аз не съм за каквато ме мислите. Аз съм по-ужасна от най-лошия ви страх.

— Ужасна сте за нашите врагове, госпожо — каза една жена.

— Ужасна за тях, наистина — съгласи се Вирломи. — Но аз ще използвам вашите синове и съпрузи да се бият с враговете ви и някои от тях ще умрат.

— Половината от нашите синове и съпрузи вече участват във войната срещу китайците.

— Убити в битка.

— Загубили пътя към дома.

— Взети в плен от китайските дяволи.

Вирломи вдигна ръка, за да ги успокои:

— Аз няма да пропилея напразно техните животи, ако те ми се подчиняват.

— Не бива да отивате на война — посъветва я една старица. — Там няма нищо добро. Погледнете се — млада, красива. Легнете с някой от нашите младежи или с някой от по-старите мъже, ако предпочитате, и правете бебета.

— Някой ден ще си избера съпруг и ще правим бебета. Но днес моят съпруг е Индия, а той е погълнат от един тигър. Аз трябва да разболея тигъра, така че той да повърне моя съпруг.

Някои се закикотиха, но други останаха сериозни.

— Как ще го направите?

— Ще подготвя мъжете така, че те да не умрат заради грешки. Ще събера всички оръжия, от които се нуждаем, така че никой мъж да не загине напразно, защото е невъоръжен. Ще изчакам благоприятния случай, защото не бива да привличам гнева на тигъра върху себе си, преди да станем готови да го нараним толкова лошо, че той никога да не се възстанови от удара.

— Нима носите със себе си ядрено оръжие? — попита старицата. Явно не й вярваше.

— Използването на такива неща е оскърбление за Бог. Мюсюлманският Бог е бил изгонен с огън от дома си и се обърнал срещу народа си, защото използвали такива оръжия един срещу друг.

— Аз се пошегувах — засрами се старицата.

— Аз не се шегувам — каза Вирломи. — Ако не искате да използвам вашите мъже по начина, по който ви описах, кажете ми. Аз ще си отида и ще намеря друго място, където ще ме искат. Може би вашата омраза към китайците не е толкова яростна колкото моята. Може би вие сте доволни от начина, по който стоят нещата на тази земя.

Но на всички им личеше, че не са доволни и омразата им е достатъчно силна.

Нямаше много време за обучение въпреки обещанието й, но тя не възнамеряваше да използва тези мъже за сражения с престрелка. Те щяха да станат саботьори, крадци, експерти по разрушения.

Те се сговаряха със строителни работници, за да крадат експлозиви; научиха се как да ги използват; изградиха сухи ями за складове в джунглите и стръмните хълмове.

Отиваха до съседни градове и вербуваха още мъже, после отиваха все по-далеч от дома и изграждаха мрежа от саботьори в близост до всеки ключов мост, който може да бъде взривен, за да попречи на китайците да използват пътищата, от които биха имали нужда, за да пренасят войски и продоволствие в и извън Индия.

Не биваше да провеждат репетиции, нито сухи тренировки, за да не събуждат подозрение. Тя предупреди своите мъже да не възпрепятстват гладкото преминаване на китайската транспортна мрежа през техните хълмове и планини.

Някои от тях се дразнеха, но Вирломи все повтаряше:

— Обещах на вашите съпруги и майки, че няма да рискувам напразно живота ви. В бъдеще ще има смърт в изобилие, но предпочитам с вашата смърт да постигнем нещо, така че живите един ден да си кажат: Успяхме сами, никой не ни помогна.

Вече не ходеше в града, а живееше както преди — в пещера близо до моста, който самата тя щеше да взриви, когато му дойдеше времето.

Но Вирломи не можеше да си позволи да остане без връзка с външния свят. Ето защо три пъти на ден един от нейните хора се включваше в мрежите, проверяваше секретните й сайтове, отпечатваше съобщенията в тях и й ги донасяше. Научила ги беше да изтриват информацията от паметта на компютрите, така че никой друг да не види какво са показвали те. След като прочетеше съобщенията, които й донасяха, ги изгаряше.

Тя получи съобщението на Питър Уигин тъкмо навреме. Ето защо беше подготвена, когато нейните хора започнаха да идват задъхани и превъзбудени.

— Войната с турците върви зле за китайците! Научихме от мрежите. Турците за завзели толкова много летища, че могат да изпращат в небето на Шинджиянг повече самолети, отколкото китайците. Пускат бомби над самия Пекин!

— Тогава плачете за децата, които умират там — смъмри ги Вирломи. — За нас времето за борба още не е дошло.

На следващия ден, когато товарните коли започнаха да трополят по мостовете, те започнаха да молят:

— Нека взривим само един мост, за да им покажем, че Индия не спи, когато турците бият нашия враг вместо нас!

Тя само им отговаряше:

— Защо да взривяваме мостове, когато нашият враг ги използва, за да напусне страната ни?

— Но ние можем да убием много от тях, ако просто нагласим правилно времето за експлозиите!

— Дори да убием пет хиляди чрез взривяването на всичките мостове точно в подходящия момент, враговете наброяват пет милиона. Ще чакаме. Няма да предприемате нищо, иначе ще ги предупредим, че се крием в тези планини. Времето за действия наближава, но ще чакате моята дума.

Повтаряше го непрекъснато, през целия ден, на всеки, който идваше, а те се подчиняваха. Тя ги изпращаше да телефонират на свои приятели в отдалечени градове близо до други мостове и те се подчиняваха.

В продължение на три дни контролираните от китайците новини съобщаваха как скоро ще дойдат опустошителни армии, за да накажат турските орди за тяхното предателство. Трафикът през мостовете и през планинските пътища не отслабваше.

Тогава дойде съобщението, което тя очакваше:

сега

Нямаше подпис, но тайният сайт беше известен само на Питър Уигин. Тя разбра, че главната офанзива е била насочена на запад и китайците скоро ще започнат да изпращат войски и оборудване от Китай обратно в Индия.

Не изгори съобщението, а го даде на детето, което й го беше донесло.

— Запази го завинаги — усмихна се тя. — Това е началото на нашата война.

— От Бог ли е изпратено? — попита детето.

— От сянката на племенника на един бог. Или по-скоро от мъж в съня на един спящ бог.

Тя слезе в селото, хванала детето за ръка. Хората се тълпяха около нея. Тя им се усмихваше; потупваше децата по главите, прегръщаше жените и ги целуваше.

После поведе този парад от граждани към офиса на местния китайски администратор и влезе в сградата.

Той я погледна и извика, първо на китайски, после на общия език:

— Какво правиш тук? Махай се!

Но Вирломи не обърна внимание на думите му. Тя вървеше към него, усмихваше се и протягаше ръце, сякаш да го прегърне.

Той вдигна ръце в знак на протест, за да я отстрани с жест.

Тя го хвана за китките, извади го от равновесие и докато той се клатушкаше, за да се задържи на крака, тя го прегърна, сграбчи главата му и рязко я изви.

Мъжът падна мъртъв на пода.

Отвори едно чекмедже в бюрото му, извади пистолета му и застреля двамата китайски войници, които се втурнаха в офиса. Те също се строполиха.

Вирломи погледна спокойно жените:

— Време е. Моля, позвънете на приятелите ни във всеки град. Има още един час до мръкване. При падането на нощта те трябва да изпълнят своите задачи. С къс фитил. И ако някой се опита да ги спре, дори индиец, те трябва да го убият възможно най-тихо и най-бързо и да продължат своята работа.

Те повториха съобщението пред нея, после започнаха да звънят.

Вирломи излезе отвън с пистолет, скрит в гънките на полата й. Когато другите двама войници в селото пристигнаха тичешком, чули изстрелите, тя започна да им бърбори на своя диалект. Те не разбраха, защото това изобщо не беше местният език, а напълно отделният език от Дравидианския юг. Спряха и настояха да им каже на общия език какво се е случило. Тя отговори с куршум в корема на всеки от тях, преди те дори да забележат, че тя има пистолет. После ги дари с по един в главата, докато те лежаха на земята.

— Ще ми помогнете ли да очистя улицата? — попита зяпналите хора.

Те веднага излязоха на пътя и пренесоха телата обратно в офиса. Когато с телефонните обаждания бе приключено, тя събра всички при вратата на офиса.

— Когато китайските власти дойдат и поискат да им разкажете какво се е случило, ще им кажете истината. По пътя дойде един човек, индиец, но не от нашето село. Приличаше на жена и ние помислихме, че е бог, защото влезе право в офиса и счупи врата на администратора. После взе пистолета му и застреля двамата пазачи в офиса, а след това и двамата, които дойдоха тичешком от селото. Никой от вас не е имал време да направи нещо друго, освен да пищи. После този чужденец ви е накарал да пренесете телата на мъртвите войници в офиса и после ви е заповядал да напуснете, докато той е провеждал телефонни разговори.

— Те ще поискат да опишем този човек.

— Тогава опишете мен. Мургав. От южната част на Индия.

— Те ще кажат, ако той е приличал на жена, защо не сте сигурни, че наистина е жена?

— Защото уби мъж с голи ръце. Коя жена би могла да направи това?

Те се засмяха.

— Но не бива да се смеете — предупреди ги тя. — Те ще са много ядосани и дори да не им дадете никакъв повод, може да ви накажат твърде сурово за случилото се тук. Може да помислят, че лъжете, и ще ви измъчват, за да ви накарат да кажете истината. И отсега ви казвам: свободни сте да им кажете, че може би съм същата личност, която е живяла в тази малка пещера близо до моста. Можете да ги заведете и да им покажете мястото.

Тя се обърна към детето, което й бе донесло съобщението от Питър Уигин.

— Зарови този документ в земята, докато свърши войната. Винаги ще е там, ако имате нужда от него.

Тя се обърна още веднъж към всички:

— Никой от вас не е извършил друго освен преместването на телата на мъртвите до местата, до които съм ви казала да ги преместите. Обяснете, че сте искали да кажете това на властите, но единствените власти, които познавате, са били мъртви.

Вирломи протегна ръце към тях.

— О, любими мои, казах ви, че ще ви докарам ужасни дни.

Не се наложи да се преструва, че тъжи, сълзите й бяха истински. Докато вървеше сред тях, докосваше още веднъж ръце, бузи и рамене…

После закрачи по пътя и напусна селото. Мъжете щяха да взривят близкия мост след един час. Тя нямаше да бъде там. Щеше да върви по пътеките в гората, към командния пост, откъдето щеше да ръководи тази саботажна кампания.

Защото нямаше да е достатъчно да се взривят мостовете. Трябваше да се убият инженерите, които щяха да дойдат да ги ремонтират, както и войниците, които щяха да ги защитават. А после, когато изпратеха прекалено много войници и инженери, индийците щяха да отприщят срещу им каменопади и свличания на кал, за да блокират тесните каньони.

Ако успееха да затворят тази граница за три дни, мюсюлманските армии щяха да имат време (ако бяха ръководени компетентно) да направят пробив и да изолират огромната китайска армия. А подкрепленията, дори накрая да си пробиеха път, щяха да пристигнат твърде късно и на свой ред също щяха да бъдат неутрализирани.

 

 

Амбул бе помолил само за една услуга Алай, след като организира срещата между него и Бийн и Петра.

— Позволи ми да се сражавам като мюсюлманин срещу врага на моя народ.

Алай го назначи, заради расата му, да служи сред индонезийците, където нямаше да се отличава много от тях.

Ето защо Амбул пръв стъпи на мочурливия бряг някъде на юг от Шанхай. Дойдоха възможно най-близко с рибарски лодки, после се прехвърлиха на плоскодънни блатни баржи и навлязоха сред тръстиките.

Накрая, както предполагаха, се наложи да изоставят баржите и да бъхтят пеша мили наред през калта. Носеха ботушите си в раниците, защото калта щеше да се просмуче в тях, ако ги обуеха.

Когато слънцето се извиси в небето, вече бяха изтощени, мръсни, изпохапани от насекоми и изгладнели.

Изстъргаха калта от стъпалата и от глезените си, обуха чорапите и ботушите си и потеглиха с бърз ход по някаква следа, която скоро се превърна в пътека, след това в път по ниските насипи между оризищата. Притичваха край китайски селяни, но не им казваха нищо.

— Нека мислят, че сме кадрови войници или доброволци от току-що завладяния юг, провеждащи тренировка. Не искаме да убиваме цивилни, а да се отдалечим възможно най-много от брега — непрекъснато им повтаряха техните офицери.

Повечето от селяните наистина не им обърнаха внимание, поне никой не хукна да вдига тревога. Но още преди пладне от близкото шосе се вдигнаха облаци прах от бързо движещи се моторни превозни средства.

— Залегни! — заповяда командирът на общия език.

Всички без колебание се пльоснаха във водата и започнаха с прибежки да продължават по своя път към ръба на насипа, където останаха скрити. Само офицерът им надигна достатъчно високо глава, за да види какво става. Коментарът му шепнешком се предаде по редиците, така че да достигне до всичките петдесет мъже.

— Военни коли… запасняци… никаква дисциплина.

„Това е дилемата — мислеше Амбул. — Запасняците най-вероятно са местна войска. Стари мъже, негодни мъже, които се отнасят към своята военна служба като към обществен клуб. Досега. Но днес някой ги е пришпорил навън, защото са единствените войници в областта. Да ги убием ще е все едно да убием селяни.“

Но, разбира се, те бяха въоръжени, така че пощадяването им беше равнозначно на самоубийство.

Той чуваше как китайският командир овиква недисциплинираните си войници. Беше много ядосан — и много глупав според Амбул. Какво си мислеше, че се случва китаецът? Ако провеждаше някаква тренировка с китайската армия, защо му беше да включва и контингент от запасняци? Ако пък очакваше истинска заплаха, защо викаше, вместо да проучи положението тихомълком, така че да прецени опасността и да докладва?

Е, не всеки офицер беше завършил Военното училище. Да мислят като истински войници не им беше втора природа. Този човек несъмнено бе прекарал по-голямата част от своята военна служба зад бюро.

Прошепнатата команда премина по редицата. „Не убивайте никого, но се целете грижливо, ако се наложи да се изправим.“

Гласът на китайския офицер се чуваше все по-близо.

— Може би не ни забелязват — прошепна войникът до Амбул.

— Време е да ни забележат — отвърна Амбул също шепнешком.

Войникът беше келнер в добър ресторант в Джакарта, преди да постъпи доброволец в армията след инвазията на Китай. И както повечето от отряда, никога не бе попадал под обстрел.

„Всъщност и аз не съм — помисли Амбул. — Освен ако не се брои битката в бойното пространство.“

Това със сигурност не се броеше. Там не се проливаше кръв, но напрежението, непоносимата неизвестност от битката съществуваше. Адреналинът, смелостта, ужасното разочарование, когато разбереш, че си бил застрелян и костюмът е замръзнал, изваждайки те от битката… Усещането за провал, когато разочароваш човека, когото се очаква да защитаваш. Триумфът, когато почувстваш, че не би могъл да пропуснеш целта.

„Аз съм бил тук преди. Само че вместо зад насип се криех зад триметров куб и очаквах заповедта да изскоча, стреляйки в предполагаемия враг, който и да е той.“

Мъжът до него го побутна с лакът. Подобно на всички други, той се подчиняваше на сигнала и наблюдаваше командира за заповедта да се изправят.

Командирът даде знака и те до един се надигнаха от водата.

Китайските запасняци и техният офицер бяха добре подредени по дължината на един насип, перпендикулярен на този, зад който се криеше индонезийския взвод. Никой от враговете не държеше оръжието си готово за стрелба.

Китайският офицер бе прекъснат по средата на поредния си крясък. Той спря, обърна се глупаво, за да погледне към редицата от четирийсет войници, всичките насочили оръжията си към него.

Командирът на Амбул отиде до офицера и го застреля в главата.

Запасняците хвърлиха веднага своите оръжия и се предоха.

Във всеки индонезийски взвод имаше поне един войник, владеещ китайски. Разбира се, беше невъзможно да взимат пленници. Но не искаха да убиват тези мъже.

Беше им заповядано да свалят всичките си дрехи и да ги занесат в камиона, с който бяха пристигнали. Докато се събличаха, заповедта бе предадена по редицата на индонезийски език: „Не им се подигравайте, отнасяйте се към тях с голяма почит и уважение.“

Амбул разбра, че заповедта е мъдра. Разбира се, целта на събличането им бе да бъдат направени за посмешище. Но първите хора, които да ги подиграят, трябваше да са китайци, не индонезийци. Когато хората ги попитат, щяха да кажат, че индонезийците са се отнесли към тях с уважение. Кампанията „Обществени отношения“ вече бе започнала.

Половин час по-късно Амбул пътуваше с шестнайсет мъже към града с пленения китайски камион, а един уплашен стар запасняк им показваше пътя. Преди да стигнат до малката военна щабквартира, забавиха ход и изхвърлиха голите войници от камиона.

Втората акция мина бързо и безкръвно. Влязоха направо в малкия двор, обезоръжиха всички китайски войници, после ги заключиха голи в една стая без телефон. Задигнаха още два камиона, чисто бельо и чорапи, както и два китайски военни радиоапарата.

Накрая струпаха на куп всички останали амуниции и експлозиви, оръжия и радиоапарати в центъра на двора, заобиколиха ги с останалите военни коли и поставиха пластичен взрив в средата на купа.

Китайският преводач изтича до вратата на стаята, където бяха заключени затворниците, и им извика, че имат на разположение пет минути да се евакуират от това място, преди всичко да е хвръкнало във въздуха, но първо да предупредят гражданите също да се махнат оттам.

Четири минути след излизането си от града индонезийците чуха фойерверките. Приличаше на престрелка — гърмяха куршуми, експлозиви и имаше много пушек.

Амбул си представи голите войници, тичащи от врата на врата, за да предупредят цивилните. Надяваше се, че никой няма да умре, защото е спрял, за да се подиграва на голите мъже, вместо да ги послуша.

На Амбул бе възложена задачата да седи до шофьора на един от заловените камиони. Той знаеше, че тези превозни средства няма да останат дълго при тях — твърде лесно се забелязваха — но щяха да ги отдалечат от това място и да дадат на част от войниците шанс да подремнат в задната част на камиона.

Разбира се, възможно беше да не открият останалата част от взвода на мястото на срещата. Не бе изключено вече да са избити, а в засада да дебне голям контингент китайски ветерани.

Е, ако беше писано, щеше да се случи. Амбул с нищо не можеше да предотврати такъв развой на събитията. Сега от него зависеше само да си държи очите широко отворени и да помага на шофьора да стои буден.

Нямаше никаква засада. Когато се върнаха при останалите, откриха, че повечето от тях са заспали, но всички постове бяха будни и нащрек.

Натъпкаха се в камионите. На тези, които бяха поспали малко, бе възложено да седнат отпред и да шофират; мъжете, които не бяха спали, опитаха да подремнат въпреки друсането.

Амбул бе един от тези, които откриха, че ако си достатъчно уморен, можеш да спиш седнал дори на твърда седалка в камион без ресори, движещ се по каменист път. Само дето често се събуждаше.

В просъница откри, че вече се движат по добре павиран път и остана достатъчно време буден, за да си помисли: „Идиот ли е нашият командир, че използва такова шосе?“ Но проблемът не го тревожи дълго, защото скоро пак заспа.

Камионите спряха след три часа пътуване. Всеки продължаваше да е изтощен, но имаха още много работа за вършене, преди да могат да си спечелят истинска храна и добър сън. Командирът бе заповядал да спрат до един мост. Бе накарал хората да разтоварят всичко от камионите и после да ги бутнат от моста в реката.

Амбул мислеше, че постъпват глупаво. Не биваше да ги оставят изрядно паркирани и на едно място, защото при наблюдение от въздуха щяха да бъдат разпознати.

Но бързината бе по-важна от заличаването на следите. Освен това китайските военновъздушни сили бяха ангажирани другаде. Амбул се съмняваше, че скоро ще имат на разположение самолети за наблюдения от въздуха.

Докато сержантите разпределяха новопридобитите боеприпаси между мъжете, командирът им съобщи какво е научил от слушането на пленените радиоапарати по време на пътуването. Врагът продължаваше да приема индонезийците като парашутисти и предполагаше, че са се насочили към главна военна цел или към някакво място за среща.

— Още не знаят кои сме и какво правим и ни издирват там, където никога няма да стъпим — каза командирът. — Това няма да трае дълго, но беше причината да не ни взривят, докато пътувахме с колите. Явно си мислят, че сме поне хиляда души.

Пътуването по шосето ги бе отвело доста навътре в страната. Теренът беше почти хълмист и въпреки че всеки сантиметър орна земя в Китай бе култивиран от хилядолетия, тук беше дива провинция. Можеха да се отдалечат достатъчно от шосето, преди да се стъмни, и да поспят добре, преди да потеглят отново.

Разбира се, щяха да извършват по-голямата част от своето придвижване през нощта, а да спят през деня.

Ако преживееха нощта. Ако оцелееха още един ден.

По-натоварени отколкото при първото си стъпване на брега през миналата нощ, те се отклониха от шосето и навлязоха в гората покрай реката. Отправиха се на запад. Срещу течението. Към вътрешността.