Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (13)

13. Халиф

От: Граф%pilgrimage@colmin.gov

До: Лок%erasmus@polnet.gov

Относно: По-добрата част от смелостта

 

Знам, че не искаш и да чуваш за мен. Но предвид, че повече не си в безопасност, а нашият взаимен враг играе отново на световната сцена, аз предлагам убежище на теб и на твоите родители. Не те карам да се включиш в колонизационната програма, точно обратното — гледам на теб като на единствената надежда да сплотим световната опозиция срещу нашия враг. Ето защо твоята физическа защита е от изключителна важност за нас.

Поради тази причина съм упълномощен да те поканя за няколко дни, няколко седмици или няколко месеца на едно съоръжение извън планетата. То има безупречни връзки с мрежите, а от него до Земята пътуването отнема четирийсет и осем часа. Никой няма даже да усети, че си заминал. Ти и родителите ти ще бъдете вън от опасност, няма начин да ви заловят или убият.

Моля те, приеми предложението сериозно. Сега, когато знаем, че нашият враг не е прекъснал връзките си със своя предишен домакин, е разумно да се вземе трезво решение. Нашето най-добро тълкуване на тези данни е, че предстои опит за покушение над теб.

Едно временно изчезване от планетата точно в този момент ще е много полезно за теб. Приеми пътуването като еквивалент на тайното пътуване на Линкълн през Балтимор, за да поеме президентския пост. Ако предпочиташ не толкова величествен вариант, представи си го като пътуването на Ленин към Русия в запечатан вагон.

 

 

Петра прие, че е била изпратена за Дамаск, понеже Амбул е успял да се свърже с Алай, но никой от двамата не я посрещна на летището. Нито пък имаше някой при вратите на охраната. Не че тя очакваше хора с надпис „Петра Арканян“ — със същия резултат можеше да изпрати имейл на Ахил и да му съобщи къде се намира.

Повдигаше й се по време на целия полет, но тя знаеше, че не е възможно да е заради бременността, не и толкова бързо. На хормоните бяха необходими поне няколко часа, преди да повлияят на тялото й. Причината навярно бе силният страх, който започна да я обзема, когато осъзна, че щом хората на Алай откриха точно къде се намира и изпратиха такси, което да я чака, същото се отнася и за хората на Ахил.

Откъде Бийн знаеше кое от трите таксита да избере за нея? Нима се доверяваше повече на индонезийците? Беше ли забелязал нещо подозрително или бе избрал третото такси просто защото не му харесваше правилото за редене на опашка?

На кое такси се бе качил и кой ли го караше?

Някой се блъсна в нея и за миг тя си помисли: „Това е то! Ще бъда ликвидирана от убиец, който ме приближава отзад, защото бях твърде глупава и не се огледах!“

След краткотрайната паника — и мигновеното самообвинение — тя осъзна, че разбира се, това не е убиец, а пътник от нейния полет, бързащ да излезе от летището, докато тя, объркана и потънала в мислите си, вървеше твърде бавно и пречеше на движението.

„Ще отида в някой хотел, но не в този, в който винаги ходят европейците. Ако обаче отида в хотел, където всички освен мен са с арабска външност, ще се набивам на очи. Бийн би ме подразнил, че нямам развит инстинкт за оцеляване. Въпреки че бих помислила поне два пъти, преди да се регистрирам в някой арабски хотел.“

Единственият багаж, който имаше, бе чантата, която носеше през рамо, ето защо на митницата мина през обичайните въпроси.

— Това ли е целият ви багаж?

— Да.

— Колко дълго планирате да останете?

— Две седмици, предполагам.

— Две седмици и не носите повече дрехи от тези?

— Смятам да пазарувам.

Влизането в страна с твърде малко багаж винаги будеше подозрение, но, както Бийн каза, по-добре да ти зададат малко повече въпроси на митницата или на паспортния контрол, отколкото да отидеш в района за получаване на багаж и да се мотаеш наоколо, където лоши хора разполагат с достатъчно време да те открият.

Единственото лошо нещо от гледна точка на Бийн бе да се използва първата обществена тоалетна на терминала на въздушната линия.

— Всеки знае, че жените трябва непрекъснато да пикаят — казваше той.

— В действителност не е непрекъснато, а дори и да е, повечето мъже не го забелязват — възразяваше Петра. Но като се вземеше предвид, че Бийн, изглежда, изобщо няма нужда да пикае, явно нормалните човешки нужди му се струваха прекомерни.

Сега обаче тя бе добре тренирана. Дори не погледна първата обществена тоалетна, покрай която мина, както и втората.

„Бийн, кога ще дойдеш? На следващия полет ли те качиха? Как ще се намерим в града?“

Но Петра знаеше, че той ще побеснее, ако тя се размотава по летището, надявайки се да дочака неговия полет. Поради една причина тя нямаше никаква представа откъде ще дойде неговият самолет — Бийн имаше навик да избира твърде странни маршрути, така че би могъл да пристигне с полет от Кайро, Москва, Алжир, Рим или Йерусалим. Не, по-добре беше да отиде в някой хотел, да се регистрира под измислено име, което той знае, и…

— Госпожа Делфики?

Тя се обърна веднага щом чу името на майката на Бийн, и едва тогава разбра, че високият беловлас джентълмен говори на нея.

— Да. — Тя се засмя. — Все още не съм свикнала да ме наричат с фамилното име на съпруга ми.

— Извинете ме. Моминското си име ли предпочитате?

— Не съм използвала собственото си име вече месеци. Кой ви изпрати да ме посрещнете?

— Вашият домакин.

— През живота си съм имала много домакини — отбеляза Петра. — Някои от които не желая да посещавам отново.

— Но подобни хора не живеят в Дамаск. — Той й намигна и се наведе към нея. — Има имена, които не е добре да се произнасят на глас.

— Очевидно моето не е едно от тях.

— По това време и на това място вие сте в безопасност, докато други може да не са.

— В безопасност съм, защото вие сте с мен ли?

— В безопасност сте, защото… какъв беше жаргонът във Военното училище… с моя джийш съм тук, за да ви охраняваме.

— Не видях никой да ме охранява.

— Вие не видяхте и мен, защото сме много добри в работата си.

— Аз ви видях. Просто не разбрах, че вие сте ме забелязали.

— Това имах предвид.

Тя се усмихна:

— Много добре. Няма да назова нашия домакин, а тъй като и вие няма да го сторите, боя се, че не мога да отида никъде с вас.

— О, толкова сте подозрителна — въздъхна непознатият. — Добре тогава. Може би ще улесня нещата, ако ви арестувам.

Той й показа служебна значка, макар че тя нямаше никаква представа каква организация бе издала значката, тъй като никога не научи арабската азбука, да не говорим за самия език.

Но Бийн я беше научил да се вслушва в предчувствията си. Тя се довери на този мъж и повярва на значката му, макар че не можеше да я прочете.

— Значи работите със сирийската полиция — подхвърли.

— Повечето пъти — отвърна той и отново се усмихна.

— Нека излезем.

— Нека не излизаме — спря я. — Нека влезем в малката стая тук на летището.

— Отделение в тоалетната или стая за разпит?

— Моят кабинет.

Ако беше кабинет, определено бе добре замаскиран. Минаха зад гишето за билети на израелските авиолинии и влязоха в задното служебно помещение.

— Вие сте евреин? — изненада се тя.

— Израел и Сирия са близки приятели през последните сто години. Добре е да опреснявате знанията си по история.

Вървяха по някакъв коридор с шкафчета на служители от двете страни, чешма и две врати на тоалетни.

— Не мисля, че приятелството е толкова близко, за да позволи на сирийската полиция да използва израелската национална авиолиния.

— Излъгах, че работя със сирийската полиция.

— И тези отпред ли излъгаха, че са израелските авиолинии?

Той отвори с длан една трудно забележима врата, но когато Петра понечи да го последва, той поклати глава.

— Не, не, първо трябва да поставите длан…

Тя се подчини, но се зачуди как тук в Сирия е възможно да имат отпечатък от нейната ръка и проба от потта й.

Не. Разбира се, че нямаха. Взимаха ги в момента, така при всяко влизане компютърните системи за охрана щяха да я разпознават.

Вратата водеше към стълбище, което се спускаше надолу.

И още по-надолу, и още по-надолу… вече трябваше да са доста под земята.

— Не мисля, че това е в съгласие с международните правила за ограничен достъп — отбеляза Петра.

— Нас не ни засяга онова, което органите на реда не забелязват — отвърна мъжът.

— Тази теория е създала големи неприятности на много хора.

Те стигнаха до подземен тунел, където ги чакаше малък електромобил. Нямаше шофьор. Очевидно щеше да кара нейният спътник.

Не стана така. Той седна на задната седалка до нея, а колата тръгна сама.

— Нека отгатна — не прекарвате повечето от вашите ВИП-гости през билетното гише, нали?

— Има и други начини да се стигне до тази малка уличка — потвърди мъжът. — Но хората, които ви търсят, не биха заложили на билетното гише на израелските авиолинии.

— Моят враг често е две крачки напред.

— Ами какво ще кажете, ако вашите приятели са три крачки напред?

После той се засмя, сякаш това бе някаква шега, а не хвалба.

— Вече сме сами в колата — каза Петра. — Нека се запознаем.

— Аз съм Иван Ланковски — представи се той.

Тя неволно се засмя. Но когато той остана сериозен, престана.

— Извинявайте, но не приличате на руснак, а това е Дамаск.

— Дядо ми по бащина линия беше етнически руснак, а баба ми етнически казак. И двамата бяха мюсюлмани. Родителите на майка ми, още живи благодарение на Аллах, са йорданци.

— И вие не си сменихте името?

— Сърцето прави мюсюлманина. Сърцето и живота. Името ми съдържа част от моето родословие. След като Аллах е поискал да бъда роден в това семейство, кой съм аз, че да се отричам от този дар?

— Господин Иван Ланковски, името, което искам да чуя, е на човека, който ви е изпратил.

— По-висшият офицер никога не се назовава — основно правило на сигурността.

Петра въздъхна:

— Е, явно вече не съм в Канзас.

— Не вярвам, че някога сте били там, госпожо Делфики.

— Това беше един цитат от…

— Гледал съм „Магьосникът от Оз“. В края на краищата съм образован човек. Освен това съм бил в Канзас.

— Значи сте намерили мъдрост, за каквато мога само да мечтая.

Той тихо се засмя:

— Канзас е незабравимо място. Точно каквато е била Йордания непосредствено след Ледниковия период — покрито с висока трева, простираща се до безкрай във всяка посока, открито небе, нескривано от дърветата.

— Вие сте поет — каза Петра. — И много стар човек, щом си спомняте Ледниковия период.

— Ледниковият период беше по времето на баща ми. Аз си спомням само дъждовното време веднага след него.

— Нямах никаква представа, че под Дамаск има тунели.

— През войната със Запада се научихме да заравяме всичко, което не искаме да бъде взривено. Бомбите, насочвани към отделни индивиди-мишени, бяха изпробвани първо върху араби. Знаехте ли го? Архивите са пълни със снимки с експлодиращи араби.

— Виждала съм някои от снимките. Спомням си също, че по време на тези войни някои от вас се правеха сами на мишени, но привързваха около себе си и свои собствени бомби, за да се взривят на публични места.

— Да, нямахме насочващи се ракети, но имахме крака.

— Още ли съжалявате?

— Не, не съжаляваме — възрази Ланковски. — Някога управлявахме целия познат свят от Испания до Индия. Мюсюлмани управляваха в Москва, наши войници влязоха във Франция и стигнаха до вратите на Виена. Дори кучетата ни бяха по-образовани от учените на Запада. Един ден обаче се събудихме бедни и невежи, а някой друг притежаваше всичките оръжия. Знаехме, че това не можеше да е волята на Аллах, ето защо се сражавахме.

— И открихте, че волята на Аллах е била…?

— Волята на Аллах за много от нашите хора бе да умрат, а за Запада да окупира отново нашите страни… отново и отново, докато спрем борбата. Получихме своя урок. Сега сме послушни и съблюдаваме всички договорени условия. Имаме свобода на пресата, религиозна свобода, права на жените и демократични избори.

— И тунели под Дамаск.

— И спомени — усмихна се той. — И коли без шофьори.

— Израелска технология, предполагам.

— Дълго приемахме Израел като вражески крак, стъпил на нашата свята земя. Но един ден си спомнихме, че Израел е член на нашето семейство, отишъл в изгнание, научил всичко, което знаят враговете ни и завърнал се отново у дома. Ние спряхме да се бием с нашия брат, а той ни даде всички дарове на Запада, но без да унищожи душите ни. Колко тъжно щеше да бъде, ако бяхме избили и пропъдили всички евреи. Тогава кой щеше да ни обучава? Арменците ли?

Тя се смееше на шегата, но също така се вслушваше в лекцията му. Значи ето как живееха и приемаха историята си — придаваха значение на всичко, в което можеха да видят Божията ръка. Цел. Дори могъщество и надежда.

Но не забравяха, че някога мюсюлманите са управлявали света. И въпреки това гледаха на демокрацията като на нещо, което са приели, за да спечелят благоразположението на Запада.

„Трябва да прочета корана, за да разбера какво се крие под фасадата на безупречния западен стил на поведение.

Този човек е бил изпратен да ме посрещне, защото това е лицето, което те очакват посетителите на Сирия да видят. Той ми разказа тези истории, защото това е становището, което искат да повярвам, че имат.

Но това е хубавата версия — скроена, за да се хареса на Запада. Костите на арабската история, кръвта и мускулите й обаче са символ на поражение, унижение, неразбиране на Божията воля, загуба на величие като народ и предчувствие за растящ провал. Хора с желание да се докажат и да възвърнат някогашния си статут. Народ, който иска не отмъщение, а реабилитиране.

Много опасни хора.

Но в известен смисъл те са и полезни.“

Тя сподели наблюденията си със своя спътник, но също формулира изказа си в евфемистична история като неговата…

— Според казаното от вас мюсюлманският свят тълкува това опасно време в световната история като момента, за който Аллах ви е подготвял. Били сте унизявани, ето защо сега сте покорни на волята на Аллах и очаквате да ви поведе към победа.

Той дълго не проговори.

— Не казах това.

— Разбира се, че казахте — възрази Петра. — Това беше истината зад всичко останало, което казахте. Но вие, изглежда, не осъзнавате, че го разказахте не на враг, а на приятел.

— Ако вие сте приятел на Бог — каза Ланковски, — защо не се подчините на неговия закон?

— Но аз не съм казала, че съм приятел на Бога, а само че съм ваш приятел. Не всички ние живеем по вашите закони, но все още се възхищаваме на онези, които могат, желаем им всичко добро и им помагаме, когато можем.

— И идвате при нас, за да търсите безопасност, защото в нашия свят тя съществува, докато във вашия свят я няма.

— Достатъчно честно — съгласи се Петра.

— Вие сте интересно момиче — каза Ланковски.

— Аз командвах войници във война, омъжена съм и може би също така съм и бременна. Кога ще спра да бъда момиче? Според ислямските закони, имам предвид.

— Вие сте момиче, защото сте най-малко четирийсет години по-млада от мен. И това няма нищо общо с ислямските закони. Когато станете на шейсет, а аз на сто, (ако е такава волята на Аллах) за мен вие ще сте пак момиче.

— Бийн е мъртъв, нали?

Ланковски се стресна:

— Не.

Сварила го бе неподготвен, ето защо повярва на думите му.

— Тогава се е случило нещо ужасно, което не смеете да ми кажете. Моите родители — те ли са пострадали?

— Защо си мислите такива неща?

— Защото сте учтив човек. Защото вашите хора смениха моя билет, доведоха ме тук и обещаха, че ще видя съпруга си. А през цялото време, докато пътуваме заедно, вие нито веднъж не споменахте кога или дали ще видя Бийн.

— Извинете моята небрежност. Вашият съпруг се качи на по-късен полет, който се движи по различен маршрут, но вече пристига. Родителите ви са добре, доколкото ми е известно.

— И все пак премълчавате нещо.

— Имаше инцидент. Вашият съпруг обаче е в безопасност. Невредим е. Но е имало опит за убийство. Предполагаме, че нямаше да се стигне до там, ако вие се бяхте качили на първото такси. Тогава е щяло да има отвличане.

— А защо мислите така? Онзи, който иска смъртта на моя съпруг, иска също и моята смърт.

— О, не. По-скоро желае онова, което е вътре във вас — обясни Ланковски.

След миг Петра се сети.

— Те са откраднали зародишите!

— Пазачът е получил повишение на заплатата от трета страна и в замяна е позволил на някой да изнесе вашите замразени зародиши.

Петра знаеше, че Волеску лъже относно способността му да установи кои бебета имат Ключа на Антон. Но сега и Бийн щеше да го разбере. И двамата знаеха колко търсени ще са бебетата на Бийн на черния пазар и че най-високата цена ще бъде постигната, ако бебетата притежават Ключа на Антон в своята ДНК или бъдещите купувачи повярват в това.

Усети, че диша твърде учестено. Насили се да се успокои.

Ланковски се пресегна и потупа леко ръката й.

„Да, той вижда, че съм разстроена. Все още не притежавам умението на Бийн да скривам чувствата си. Макар че, разбира се, неговото умение може би се дължи на жестоката истина, че не чувства нищо.“

Бийн знаеше, че Волеску ги е измамил, и бебето в нейната утроба може да има Ключа на Антон. А Бийн беше заявил, че изобщо няма да има такива деца.

— Имаше ли някакви предложения за откуп? — попита тя.

— Уви, не. Но не очакваме да си създават главоболия с почти невъзможното — те знаят, че няма да получат пари от вас. Рискът да бъдат надхитрени и арестувани при размяната е твърде голям в сравнение с риска при продаването на вашите бебета на трети лица.

— При втория вариант рискът е нулев.

— Значи сме на едно мнение. Поне бебета ви ще са в безопасност, ако това е някакво утешение.

— В безопасност, за да бъдат отгледани от чудовища.

— Вероятно те не гледат на себе си по такъв начин.

— Отричате ли, че и вашите хора възнамеряват да закупят едно от тях, за да бъде отгледано като ваш гений?

— Ние не въртим незаконна търговия с крадена плът. Дълго имахме проблем с търговия на роби. Сега, ако някой бъде хванат да притежава, продава, купува, транспортира роб, или толерира робството, наказанието е смърт. Съдебният процес е бърз и обжалванията въобще не се приемат. Не, госпожо Делфики, ние не сме подходящите хора за някой, който продава крадени зародиши.

Дори при своята загриженост за децата си — все още неродени — тя разбра какво й признава той: това „ние“, за което говореше, не беше Сирия, а по-скоро някакво панислямско правителство в сянка, което поне официално не съществува. Власт, която не се асоциираше с определена нация.

Точно това имаше предвид Ланковски, когато каза, че работи за Сирийското правителство „повечето пъти“. Защото „повечето пъти“ той работеше за правителство, стоящо по-високо от това на Сирия.

Те вече имаха свой съперник на хегемона.

— Може би някой ден — подхвърли тя — мои деца ще бъдат обучавани и използвани да помагат за защитата на някоя нация от мюсюлманско завладяване.

— Тъй като мюсюлманите вече не завладяват чужди нации, питам се как подобно нещо би могло да си случи?

— Вие разполагате с Алай. Какво прави той? Да не би да изработва кошници и грънци, за да ги продава на панаира?

— Това ли са единствените възможности за избор, които виждате? Грънци или война?

Но неговите опровержения не я интересуваха. Тя знаеше, че анализът й е възможно най-правилен предвид липсата на информация. Неговото опровержение не беше отричане, а по-скоро някакво индиректно потвърждение.

Онова, което я интересуваше сега, беше Бийн. Къде беше? Кога щеше да пристигне в Дамаск? Какво щеше да направи за липсващите зародиши?

Или поне от това се насилваше да се интересува.

Защото всичките й мисли бяха съсредоточени в една:

Той взе моите бебета.

И те не бяха в плен на магьосник, отвеждащ ги далеч от града. Нито при Баба Яга, примамваща ги в своята къщичка на кокоши крака, вещицата в къщата от сладкиши, която ще ги угоява. Дечицата й бяха попаднали в абсолютна чернота, там, където не само вече няма никаква светлина, а където никога не е имало.

Ето там бяха нейните бебета.

В търбуха на Звяра.

Колата спря до една платформа. Подземният път продължаваше, но Петра не си правеше труда да се опитва да отгатне накъде. Тунелът може би стигаше до Багдад, до Аман, под планините до Анкара, може би дори до радиоактивната пустиня, за да се издигне при мястото, където Древният камък чака радиацията да се разсее напълно и поклонниците да дойдат отново на хаджилък.

Ланковски протегна ръка и й помогна да слезе от колата, макар че тя бе млада, а той стар. Отношението му към нея беше странно, като че ли се стараеше да се отнася с нея много внимателно — сякаш Петра беше крехка и можеше лесно да се счупи.

Вярно беше. Малко й оставаше да рухне.

„Сега обаче не мога да си го позволя. Защото може би все още имам едно дете. Може би засаждането му в мен няма да го убие, а ще му даде живот. Може би то ще пусне корени в моята градина, ще цъфне и ще роди плод — бебе на късо криво стебло. Но когато плодът се откъсне, градината ще опустее. А къде ще бъдат другите плодове? Те бяха откраднати, за да растат в нечий друг парцел. Въпреки това аз няма да рухна сега, защото нося едно от тях в себе си.“

— Благодаря ви, но не съм толкова крехка, че да се нуждая от помощ при излизане от кола.

Той й се усмихна, но не каза нищо. Тя го последва в асансьора, издигнаха се нагоре и попаднаха в… градина, тучна като филипинската джунгла, в която Питър бе издал заповедта, довела Звяра в техния дом и прокудила нея и Бийн.

Дворът имаше стъклен покрив, ето защо беше толкова влажно. Нищо не бе оставено на сухия пустинен въздух.

На каменен стол в средата на градината седеше висок строен мъж. Кожата му бе тъмнокафява като на повечето жители в горна Нигерия — родното му място.

Тя не отиде веднага при него, а спря смаяна. Не носеше къси камуфлажни панталони както западняците, а одежди на шейх. Обаче главата му не бе покрита, а и нямаше брада. Все още млад и въпреки това — вече мъж.

— Алай — промълви тя, но толкова тихо, че едва ли я чу някой.

И вероятно той не чу, а случайно избра този момент да се обърне и да я види. Неговото замислено изражение се смекчи в усмивка. Но вече не беше момчешкото ухилване, присъщо му, докато подскачаше по вътрешните коридори с ниска гравитация на Военното училище. Тази усмивка издаваше умора и стари страхове, преодолени отдавна, но все още неизличени. Това бе усмивката на мъдростта.

Тогава тя разбра защо Алай бе изчезнал от погледите на всички.

„Той е халиф. Те отново са избрали халиф. Целият мюсюлмански свят е под властта на един човек и това е Алай.“

Тя не го разбра, само защото го видя в тази градина. Въпреки това си личеше по начина, по който той седеше в центъра й, сякаш тя беше негов трон. Личеше си и по начина, по който бе доведена тук — без демонстрация на сила, телохранители и пароли. До момчето-мъж, седящо на древния трон, я доведе обикновен елегантен и любезен мъж. Силата на Алай беше духовна. В целия Дамаск нямаше по-безопасно място от това тук, защото милиони биха умрели, преди да позволят на някой неканен да стъпи тук.

Той я повика с жест — деликатна покана от свят човек. Тя не бе длъжна да му се подчини и той нямаше да има нищо против, ако тя не дойдеше. Но тя се приближи.

— Салаам — поздрави я Алай.

— Салаам.

— Каменно момиче.

— Здравей.

Беше стара шега, той правеше каламбур със значението на нейното име на древногръцки, а тя го наричаше Джай Алай, което на хинди означаваше „победа“.

— Радвам се, че си невредима.

— Твоят живот се е променил, откакто си възвърна свободата.

— Твоят също. Вече си омъжена.

— Беше добра католическа венчавка.

— Трябваше да ме поканиш.

— Ти не би могъл да дойдеш.

— Права си — съгласи се той, — но щях да ти пожелая много щастие.

— Вместо това направи нещо добро за нас, когато имахме нужда от помощ.

— Съжалявам, че не направих нищо, за да защитя другите… деца. Но не разбрах навреме за тях и предполагах, че с Бийн ще имате достатъчно… не, не, моля те, извинявай; аз ти напомням за болка, вместо да те утеша.

Петра седна на земята пред трона му, а той се наведе, за да я прегърне. Тя отпусна главата и ръцете си в скута му, а той я погали по косата.

— Когато бяхме деца и играехме най-великата компютърна игра на света, нямахме никаква представа, че всичко е наистина.

— Ние спасявахме света.

— А сега създаваме света, който спасихме.

— Не и аз. Вече не съм играч.

— Играч ли е някой от нас? Или сме само фигурите, движени в нечия друга игра?

— Иншаллах^[1] — каза Петра.

Очакваше Алай да се засмее тихичко, но той само кимна:

— Да, според нашата вяра всичко се случва по волята на Бог. Но аз мисля, че не тази е твоята вяра.

— Така е. Ние, християните, трябва да отгатваме намеренията на Бог и да се стараем да бъде волята му.

— Усещането е същото, когато нещата се случват. Понякога си мислиш, че ти контролираш нещата, защото ги променяш по свой собствен избор. После се случва друго, което унищожава всичките ти планове, сякаш са били безсмислени като фигури върху шахматната дъска.

— Като сенки, каквито децата правят върху стената — каза Петра, — а някой загасва светлината.

— Или запалва по-силна и сенките изчезват.

— Алай, ще ни позволиш ли да си отидем? Аз знам твоята тайна.

— Да, ще ви позволя. Тайната не може да бъде пазена дълго. Вече я знаят твърде много хора.

— Ние никога няма да я кажем на някого.

— Знам. Защото някога бяхме в джийша на Ендър. Сега обаче аз съм в друг джийш. Оглавявам го, защото хората ме помолиха да го сторя, защото казаха, че Бог е избрал мен. Не зная дали е така. Аз не чувам гласа на Бога, не усещам неговата сила вътре в мен. Но те идват при мен със своите планове, въпроси, с конфликтите между нациите и аз им давам предложения. Те ги приемат. И нещата се уреждат. Поне досега винаги са се уреждали. Значи може би съм избран от Бог.

— Или си много умен.

— Или голям късметлия. — Алай погледна ръцете си. — Все пак е по-добре да се вярва, че ни води някаква висша цел, отколкото да мислим, че нищо няма значение, освен нашите малки нещастия и радости.

— Навярно нашето щастие е висшата цел.

— Ако нашето щастие е целта на Бог, защо толкова малко от нас са щастливи? — попита Алай.

— Вероятно той иска от нас да открием само щастието, което е предназначено точно за нас.

Алай кимна и тихо се засмя:

— Не мислиш ли, че всички ние, децата на Военното училище, имаме в себе си заложби за имами?

— Или за йезуити, равини, лами.

— Знаеш ли как намирам своите отговори? Понякога, когато ми е много трудно, се питам какво би направил Ендър.

Петра поклати глава:

— Това е стар метод. Аз питам себе си: „Какво ще направи някой по-умен от мен в тази ситуация?“ и после го правя.

— Но Ендър не е въображаем. Той беше с нас и ние го познавахме. Виждахме как ни вгражда в една армия, как ни познава до един, открива най-доброто в нас, натоварва ни толкова, колкото бихме могли да понесем, понякога повече, но себе си най-много от всички.

Петра почувства отново старата болка, защото бе единствената, която той натоварваше по-силно, отколкото можеше да понесе.

Тя се натъжи и разгневи. Макар да знаеше, че Алай дори не е мислил за нея, когато го спомена, поиска да му върне удара.

Но той бе мил с нея и с Бийн. Беше ги спасил и довел тук, макар че нямаше нужда, нито искаше да му помагат немюсюлмани, понеже новата му роля на лидер на всички мюсюлмани по света изискваше определена чистота, ако не в душата му, то със сигурност в обкръжението му.

Все пак тя трябваше да предложи помощта си.

— Ние ще ти помогнем, ако ни позволиш — каза Петра.

— В какво?

— В една война срещу Китай.

— Но ние нямаме никакви планове да воюваме срещу тях — отвърна Алай. — Отдавна отменихме военния джихад. Единственото пречистване и спасение, което търсим, е на душата.

— Всички войни ли трябва да са свещени?

— Не, но нечестивите войни анатемосват всички, които взимат участие в тях.

— Кой друг, ако не ти, може да се противопостави на Китай?

— Европейците. Северноамериканците.

— Трудно е да се противопоставиш, когато нямаш никаква подкрепа.

— Те са стара и уморена цивилизация. Някога ние също бяхме такава. Трябваше да изминат векове на упадък и серия от горчиви поражения и унижения, преди да се променим, за да служим на Аллах в хармония и надежда.

— Въпреки това ти поддържаш армия. Имаш мрежа от тайни агенти, които стрелят, когато е необходимо.

Алай кимна замислено:

— Ние сме подготвени да използваме сила, за да се защитим, ако бъдем нападнати.

Петра поклати глава. За момент се бе разочаровала, че точно когато светът се нуждае от спасяване, Алай и хората му се бяха отказали от войната. Сега обаче се разочарова, защото всъщност нищо не се беше променило. Алай замисляше война… но възнамеряваше да изчака, докато някакво нападение направи войната му „отбранителна“. Не беше против правото на отбранителна война, но не одобряваше фалша и преструването, че уж е отказал воюването, когато на практика замисля война.

Нима все пак имаше предвид точно онова, което каза?

Изглеждаше невероятно.

— Уморена си — каза Алай. — И макар изтощението от продължителното пътуване да не е толкова голямо, трябва да почиваш. Разбирам, че ти е било лошо по време на полета.

Тя се засмя:

— Пратил си твой човек в самолета, за да ме наблюдава?

— Разбира се. Ти си изключително важна личност.

Защо мюсюлманите я приемаха като важна? Те не искаха да използват нейните военни таланти и тя нямаше никакво политическо влияние в света. Сигурно нейното бебе я правеше ценна… но как можеше детето й, ако изобщо успееше да го роди, да има някаква стойност за ислямския свят?

— Моето дете няма да бъде отглеждано, за да стане войник.

Алай вдигна ръка:

— Правиш прибързани изводи, Петра. Надяваме се, че ни води Аллах. Нямаме никакво желание да взимаме твое дете и докато се надяваме, че някой ден ще има свят, в който всички деца ще бъдат възпитавани да познават Аллах и да му служат, ние нямаме никакво желание да взимаме твое дете от теб или да го държим при нас.

— Ако не искаш нашето бебе — каза неуверено Петра, — защо тогава съм важна личност?

— Мисли като войник. В утробата си носиш онова, което нашия враг желае най-силно. Дори да нямаш бебе, твоята смърт е нещо, което той силно желае по причини, дълбоко скрити в злото му сърце. Нуждата му да те докопа те прави важна за онези от нас, които се страхуват от него и искат да му попречат.

Петра поклати глава:

— Алай, дори с детето ми да умрем, смъртта ни няма да е голяма загуба за теб и за твоите хора.

— За нас е от полза да те запазим жива.

— Колко прагматично от твоя страна, но тук има нещо повече.

— Да — съгласи се Алай. — Има.

— Ще ми кажеш ли какво е?

— Ще ти прозвучи твърде мистично — предупреди Алай.

— Едва ли ще е изненада, нали си халиф.

— Аллах внесе нещо ново в света… говоря за Бийн, за генетичното различие между него и човечеството. Има имами, които го обявяват за изчадие, заченато в ада. Други казват, че той е невинна жертва, дете, заченато като нормален зародиш, но изменен от злото, и че не може да му се помогне. Трети обаче, далеч повече на брой, казват, че раждането му е само по волята на Аллах. Според тях способностите на Бийн са били ключова част от нашата победа срещу формиките, така че сигурно Божията воля го е довела на бял свят във време, когато ни е нужен. И тъй като Бог е избрал на света да се появи ново, генетично изменено създание, ние трябва да наблюдаваме и да видим дали Той наистина ще му позволи да се размножи.

— Съпругът ми умира, Алай.

— Знам. Но нима не умираме всички?

— Той изобщо не искаше да има деца.

— Въпреки това е променил намерението си. Божията воля разцъфтява във всички сърца.

— Но нали ако Звярът ни убие, това също ще е по волята на Бог? Тогава защо си правиш труда да му пречиш?

— Защото ме помолиха мои приятели. Защо усложняваш всичко? Нещата, които искам, са прости. Да сторя добро, ако мога. Когато не мога да направя добро, поне не причинявам вреда.

— Колко… лицемерно от твоя страна.

— Петра, върви да поспиш, защото ставаш раздразнителна.

Вярно беше. Тя бе раздразнителна и се ядосваше за неща, които не можеше да промени. Искаше Бийн да е при нея, искаше Алай да не е приел образа на светец.

— Не ти харесва в какво съм се превърнал.

— Нима четеш мисли?

— Лица — уточни той. — За разлика от Ахил и Питър Уигин аз не търсех този пост. Дойдох си у дома от космоса без друга амбиция, освен да водя нормален живот и може би да служа на моята страна или на моя Бог по един или друг начин. Не ме е избрала партия или фракция.

— Тогава как си стигнал до тази градина и този стол, ако нито ти, нито някой друг те е избрал? — попита Петра. Отегчаваше се, когато хората лъжеха дори себе си за неща, за които изобщо не бе нужно да се лъже.

— Дойдох си у дома след плена в Русия и започнах да планирам съвместни военни маневри с една панарабска войска, която тренираше, за да се присъедини към отбраната на Пакистан.

Петра знаеше, че тази панарабска войска вероятно е била предназначена за защита срещу Пакистан, тъй като точно в момента на китайското нахлуване в Индия, пакистанското правителство е замисляло да превземе и подчини мюсюлманския свят под свое управление.

— Добре, де — каза Алай и се засмя на нейното смайване, че той отново чете мислите й. — Тя стана войска за защита на Пакистан. Това ме свърза с военни стратези от дузина нации и те започнаха все по-често да идват при мен с въпроси, далеч отвъд тези на военната стратегия. Това не беше ничий план, най-малкото мой. Аз не мислех, че отговорите ми са особено мъдри. Просто казвах онова, което беше очевидно за мен или, когато нищо не беше ясно, задавах въпроси, докато се появи яснота.

— И те станаха зависими от теб.

— Не мисля така — възрази Алай. — Те просто… ме уважаваха. Започнаха да ме канят на събрания с политиците и дипломатите, не само с войниците. А политиците и дипломатите започнаха да ми задават въпроси, търсейки моята подкрепа за техните виждания или планове. Накрая ме избраха за посредник между партиите при различни диспути.

— Като съдия.

— Като възпитаник на Военното училище — поправи я Алай, — дошъл на помощ във време, когато моите хора жадуваха за нещо повече от съдия. Те искаха да бъдат отново велики, а за да го постигнат, се нуждаеха от лидер, благословен от Аллах. Опитах се да живея и действам по такъв начин, че да им дам лидера, от когото се нуждаеха. Петра, аз все още съм същото момче, което бях във Военното училище. Може би съм лидер, подобно на Ендър, но съм и инструментът, който моите хора създадоха, за да постигнат своята колективна цел.

— Може би просто ревнувам. Защото Армения няма велика цел, освен да бъде свободна. И няма нужда от ничия сила за постигането на това, нито помощ от великите нации.

— Армения не в опасност от нас.

— Освен, разбира се, ако не провокираме азербайджанците, но пък те се дразнят от нас, защото изобщо дишаме.

— Ние не възнамеряваме да завладяваме нашия път към величието с огън и меч, Петра.

— Тогава какво ще чакате — целият свят да се ислямизира и да моли да бъде допуснат до вашия нов световен ред ли?

— Да. Ще направим точно това.

— Според мен — отбеляза Петра — това е най-голямото самозаблуждение, което някога съм чувала.

Той се засмя:

— Моя любима сестро, очевидно имаш нужда от сън. Не вярвам, че искаш Бийн да те завари в това настроение, когато пристигне.

— Кога ще пристигне?

— Доста сред мръкване. Както виждаш, господин Ланковски те чака при вратата, за да те отведе до стаята ти.

— В двореца на халифа ли ще спя?

— Не прилича много на дворец. Повечето от стаите са обществени места и кабинети. Аз разполагам с обикновена спалня и… тази градина. Твоята стая също ще бъде обикновена… но вероятно ще ти се стори луксозна, защото е подобна на тази, в която спи халифът.

— Чувствам се, сякаш съм отнесена в някой от разказите на Шехеразада.

— Ние имаме здрав покрив. Няма защо да се страхуваш от птицата Рух.

— Помислил си за всичко.

— Имаме отличен доктор на повикване, ако пожелаеш някакъв вид медицинско обслужване.

— Все още е рано за тест за бременност. Ако това имаш предвид.

— Имам предвид, че имаме отличен доктор на повикване, ако пожелаеш някакъв вид медицинско обслужване.

— В този случай отговорът ми е пак „помислил си за всичко“.

 

 

Тя мислеше, че няма да заспи, но нямаше нищо по-добро за правене, освен да лежи на леглото в стая, която беше откровено спартански обзаведена — без телевизор, без книга, освен арменски превод на Корана. Знаеше какво означава тази книга в нейната стая. Векове наред преводът на Корана се разглеждаше като фалшификат по дефиниция, тъй като само оригиналният арабски истински предава думите на Пророка. Но при голямото отваряне на Исляма, последвало техните унизителни поражения в серия отчаяни войни със Запада, това бе едно от първите неща, което бе променено.

Всяко преведено копие на Корана съдържаше на заглавната си страница цитат от великия имам Зукак — същият, който доведе до помиряването на Израел с Мюсюлманския свят:

„Аллах е над езика. Дори на арабски Коранът е мисълта на Бог, претворена в думите на хората. Всеки трябва да е в състояние да чуе думите на Бог на езика, който говори собственото му сърце.“

И така, присъствието на Корана на арменски й показа, че в двореца на халифа няма никакъв рецидивизъм, никакво връщане към дните на фанатизирания Ислям, когато чужденците бяха принуждавани да живеят по ислямските закони, жените бяха забулени и не бяха допускани до училищата и до пътищата, а младите мюсюлмански войници завързваха бомби на телата си, за да взривяват децата на враговете си.

Това говореше, че ценят нейното идване и някой е положил големи усилия да подготви за нея тази обикновена на пръв поглед стая.

Щеше да е достатъчно да й оставят Корана на общия език — английският, приет като език на Международния флот. Искаха да посочат, че въпреки всичко тук, в сърцето… не, в главата на Мюсюлманския свят се уважават всички нации и всички езици. Знаеха коя е тя и имаха святи думи за нея на езика, на който тя говореше в сърцето си.

Петра едновременно оценяваше жеста и бе отегчена от него. Не отвори книгата. Прерови чантата си и разопакова всичко. Взе си душ и си легна, защото в стаята нямаше къде да седне.

„Нищо чудно, че той прекарва толкова време в градината — помисли тя. — Тя е единственото му развлечение.“

Събуди се, защото някой беше при вратата. Без да почука. Просто стоеше там и притискаше длан към четящото устройство. Какво ли я беше събудило? Стъпки в коридора?

— Не съм облечена — извика тя, когато вратата се отвори.

— Точно на това се надявах — отвърна Бийн.

Той влезе и остави чантата си до скрина.

— Срещна ли се с Алай?

— Да, но ще говорим за това по-късно — отвърна Бийн.

— Ти знаеш, че той е халиф — настоя тя.

— По-късно — усмихна се, докато събуваше обувките си.

— Планират война, но се преструват, че не го правят.

— Нека си планират каквото им харесва. Ти си в безопасност тук, това ме интересува.

Все още с дрехите, с които бе пътувал, Бийн легна до нея. После мушна ръка под нея и я притегли към себе си. Погали я по гърба, целуна я по челото.

— Казаха ми за другите зародиши — продължи Петра. — Как Ахил ги е откраднал.

Той я целуна отново:

— Шшшшш.

— Още не знам дали съм бременна.

— Ще бъдеш — успокои я Бийн.

— Знаех, че не е проверил за Ключа на Антон. Знаех, че той лъже.

— Добре.

— Знаех, но не ти казах.

— Сега ми каза.

— Искам твое дете, без значение какво.

— Добре — отвърна той, — в такъв случай можем да направим следващото по редовния начин.

Тя го целуна:

— Обичам те.

— Радвам се да го чуя.

— Трябва да си върнем другите. Те са наши деца и не искам да ги отглежда някой друг.

— Ще си ги върнем — увери я Бийн. — В това съм сигурен.

— Той ще ги унищожи, преди да успеем да си ги вземем.

— Не е така — възрази Бийн. — Той повече иска тях живи, отколкото нас мъртви.

— Откъде знаеш какво мисли Звярът?

Бийн се обърна по гръб и остана да лежи така, вперил поглед в тавана.

— В самолета размишлявах много за нещо, което каза Ендър. Как мисли той. „Трябва да познаваш своя враг“ — каза Ендър. Ето защо той непрекъснато изучаваше формиките. Целият филм за Първата война, анатомията на труповете на мъртвите бъгери… Каквото не можеше да намери в книгите и видеофилмите, той си го представяше. Екстраполираше. Опитваше се да мисли върху това какво представляват.

— Ти не приличаш на Ахил. Ти си негова противоположност. Ако искаш да го разбереш, мисли за всичко, което не си.

— Това не е вярно — възрази Бийн. — Той те обича по своя тъжен и изопачен начин, както, по моя собствен тъжен и изопачен начин те обичам и аз.

— Изопачаването не е едно и също и там е цялата разлика.

— Ендър каза, че не можеш да победиш силен враг, ако не го разбереш напълно, а не можеш да го разбереш, ако не знаеш желанията на неговото сърце, а не можеш да знаеш желанията на сърцето му, ако не го обичаш истински.

— Моля те, не ми казвай, че си решил да обичаш Звяра.

— Мисля, че винаги съм го обичал.

— Не, не, не! — Петра с отвращение се отдръпна от него и му обърна гръб.

— Още когато го видях да куцука към нас, него — сакатия хулиган. Ние мислехме, че можем да го надвием, ние, малките деца. Изкривеното му стъпало, опасната омраза, която изпитваше към всеки, който забелязва неговата слабост. Той показваше истинска нежност и любов към всички освен към мен и Поук. Петра, това е нещото, което никой не разбира в Ахил. Всичка виждат в негово лице убиец, чудовище…

— Защото е такъв.

— Чудовище, което продължава да печели любовта и доверието на хората. Аз го познавам, очите му пронизват душата ти, преценяват те и откриват, че си ценен. Виждах как го обичат другите деца, как обръщат своята лоялност от Поук към Ахил, приемаха го в сърцата си като истински баща. И макар той винаги да ме държеше на разстояние… аз също го обичах.

— Аз не го обичах — каза Петра. Спомни си ръцете на Ахил, прегръдката и целувката му и заплака.

След миг почувства ръката му върху рамото си — Бийн я галеше нежно.

— Смятам да го унищожа, Петра. Но никога няма да го направя по начина, по който си въобразявах досега. Аз съм го избягвал, реагирал съм на него. В края на краищата Питър откри правилния подход. Той постъпи глупаво, но идеята му да се приближи до него бе верният път. Не може да приемеш Ахил като нещо далечно и неразбираемо, като природна сила, буря или земетресение, от които бягаш да се скриеш. Трябва да го разбираш. Да влезеш в главата му.

— Аз бях там — каза Петра. — Това е едно гадно място.

— Да, знам. Място на страх и огън. Но не забравяй — той живее там през цялото време.

— Не ми казвай, че от мен се очаква да го съжалявам, защото е трябвало да живее със себе си!

— Петра, по време на целия полет се опитвах да бъда Ахил. Опитвах се да отгатна какви са неговите стремежи, неговите надежди, как мисли той.

— И повърна ли? Защото аз го сторих два пъти по време на моя полет, при това нямаше нужда да влизам в главата на Звяра.

— Може би защото имаш мъничък звяр в себе си.

Тя потрепери.

— Не наричай детето ни така. Може би дори не съм бременна. Имплантирането беше едва тази сутрин. Моето бебе не е звяр.

— Лоша шега, извинявай. Но, Петра, по време на полета аз осъзнах нещо. Ахил не е тайнствена сила. Аз зная точно какво иска той.

— И какво иска, освен да ни убие?

— Той иска ние да знаем, че бебетата са живи. Все още дори не ги е имплантирал. Ще остави малки следи, за да го последваме — не прекалено ясни, защото той иска да повярваме, че сами сме надушили нещо, което той уж се опитва да скрие. Ще намерим къде са децата, защото той иска точно това от нас. Те всички са на едно място, защото той иска да отидем за тях.

— Стръв?

— Не, не просто стръв — възрази Бийн. — Той би могъл да ни изпрати бележка още сега, ако искаше. Не, има нещо повече от това — Звярът иска да мислим, че сме много умни, като сме открили къде са те. Иска да сме изпълнени с надежда, че ще ги спасим. Очаква да сме превъзбудени, да им се притечем на помощ, напълно неподготвени за факта, че той ни чака. Така той ще ни види да падаме от светла надежда до крайно отчаяние. Преди да ни убие.

Петра знаеше, че съпругът й е прав.

— Но как е възможно да обичаш някой толкова зъл?

— Не, ти пак не разбираш — усмихна се Бийн. — Ахил не иска нашето отчаяние, а нашата надежда, защото няма своя. Той не я разбира.

— О, моля те — каза Петра. — Амбициозната личност, която се храни с надежда.

— Той няма никаква надежда. Никаква мечта. Той опитва всичко, за да намери. Минава през любов и доброта или през нещо друго, което би могло да свърши работа, но все остава с празни ръце. Всяко ново завоевание го оставя жаден за още. Той копнее да открие нещо, което наистина да има значение в живота. Знае, че ние го имаме, и двамата, дори още преди да сме се срещнали.

— Ти нали се славеше с това, че нямаш никаква вяра — припомни му тя.

— Както виждаш, Ахил ме познава по-добре, отколкото аз самият се познавах. Той е видял това в мен. Същото нещо видя сестра Карлота.

— Интелект ли?

— Надежда. Непреклонна надежда. Никога не ми минава през ума, че не съществува никакво решение, че няма шанс за оцеляване. О, аз мога и да си представям поражението, но моите действия доказват обратното, защото никога не съм вярвал истински в отчаянието. Ахил знае, че аз съм открил причина да живея. Ето защо така силно се нуждае от мен. И от теб, Петра. От теб повече, отколкото от мен. А нашите бебета — те са нашата надежда. Да, една напълно безумна надежда, но ние ги направихме, нали?

— Значи — разбра най-сетне тя — той не иска просто да умрем като сестра Карлота — много далеч, така ли? Той иска ние да го видим с нашите бебета.

— И щом разберем, че не можем да си ги върнем, че в края на краищата ще умрем, надеждата, която ще изтече от нас, ще стане негова собствена. Той мисли, че като притежава нашите бебета, има и нашата надежда.

— Наистина я има.

— Но надеждата никога няма да е негова. Той е неспособен да я притежава.

— Всичко това е много интересно, но напълно безполезно.

— Но не разбираш ли? Точно така ще го унищожим.

— Какво имаш предвид?

— Той ще падне в ямата, която е издълбал за нас.

— Ние нямаме негови бебета.

— Той се надява, че ние ще дойдем и ще му дадем каквото иска. Вместо това ще отидем, подготвени да го унищожим.

— Той ще ни постави засада. Ако си пробием път със сила, той или ще се изплъзне, или — веднага щом стане ясно, че е обречен — ще убие нашите бебета.

— Не, не, ние ще му позволим да постави своя капан. Ние ще влезем право в него. Така че, когато се срещнем с Ахил, ще го видим в неговия момент на триумф. А това е винаги моментът, когато някой е най-глупав.

— Не ти трябва да си умен, когато притежаваш всички оръжия.

— Отпусни се, Петра. Аз възнамерявам да върна нашите бебета. И да убия Ахил, докато ги спасявам. Ще го направя скоро, любов моя. Преди да умра.

— Добро решение. Ще бъде доста по-трудно да го направиш след това.

После заплака, защото противно на казаното току-що от Бийн, не виждаше никаква надежда. Тя щеше да загуби своя съпруг, а нейните деца — баща си.

Никаква победа над Ахил не можеше да промени факта, че накрая тя щеше да загуби Бийн.

Той я прегърна отново, притисна я до себе си и я целуна по челото и по бузата:

— Пази нашето бебе. Аз ще доведа у дома неговите братя и сестри, преди то да се роди.