Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (1)

1. Пораснал

От: безадрес@непроследим.com#14h9cc0/SIGN

Действай сега и остани анонимен

До: Trireme%Salamis@Attica-vs-Sparta.hst

Относно: Окончателно решение

 

Уигин,

Лицето няма да бъде убито, а транспортирано съгласно план 2, маршрут 1. Пристигане — вторник, 04:00 часа, пропускателен пункт №3, 06:00 часа, тоест при изгрев-слънце. Моля те, имай предвид часовата разлика. Твой е, щом го искаш.

Ако разумът ти надделее над амбициите ти, ще го убиеш. Ако ли не — ще се възползваш от него. Не си търсил съвети от мен, но аз съм го виждал в действие. Убий го.

Вярно е, че без противник, който да заплашва света, никога не ще възвърнеш предишната власт на длъжността Хегемон и кариерата ти ще приключи.

Оставиш ли го да живее обаче, ти ще умреш, а след смъртта ти светът ще остане в негова власт. Кой е чудовището? Или поне чудовище №2?

Аз ти казах как да го заловиш. Дали не съм чудовище №3? Или по-скоро глупак №1?

Твой верен шут

 

 

На Бийн донякъде му харесваше да е по-висок, въпреки че един ден това щеше да го убие.

А според скоростта на растежа му смъртта щеше да настъпи по-скоро рано, отколкото късно. Колко ли му оставаше? Година? Три? Пет? Костите му все още се развиваха като детски — растяха, удължаваха се, дори главата му ставаше по-голяма. Също като при бебетата фонтанелата му беше мека.

Процесът изискваше постоянно нагаждане, защото с всяка следваща седмица ръцете му стигаха по-далеч, щом ги протегнеше, или пък се спъваше в стълбища и прагове. Краката му станаха по-дълги, правеше по-големи крачки и спътниците му трябваше да забързат ход, за да не изостават от него. Когато провеждаше учение с войниците си — елитната рота, която се явяваше цялата военна сила на Хегемонията — вече можеше да тича пред тях или да крачи по-бързо.

Отне му много време да спечели уважението на хората си, а сега вече, благодарение на високия му ръст, те буквално гледаха на него като на висшестоящ.

В момента чакаше два щурмови хеликоптера да натоварят отряда му. Днешната мисия се очертаваше опасна — нахлуване във въздушното пространство на Китай и пресрещане на конвой, транспортиращ пленник от Пекин към вътрешността на страната. Разчитаха най-вече на потайността и изненадата, както и на изключително достоверната информация, която хегемонът Питър Уигин получаваше от сигурен китайски източник вече няколко месеца.

На Бийн му се искаше да знае кой е информаторът, тъй като неговият и животът на хората му зависеше от това. Досегашната достоверност лесно можеше да се окаже капан. Въпреки че „хегемон“ всъщност беше безполезна титла, откакто всички хора по света заживяха в държави, отхвърлили властта на този управленчески пост, Питър Уигин умело използваше войниците на Бийн. Те играеха ролята на постоянен дразнител на експанзионистичен Китай и нахлуваха тук и там в моменти, точно изчислени, за да разклатят увереността на китайското водачество.

Внезапно изчезнал патрулен катер, свален хеликоптер, възпрепятствана шпионска операция, спъване на китайското разузнаване в още една страна… Официално китайците не обвиняваха хегемона за подобни инциденти. Те от няколко години владееха Индия и Индокитай и не искаха да популяризират хегемона, нито да вдигат репутацията и престижа му сред онези, които се страхуваха от Китай. Вероятно се досещаха кой стои зад всичките им главоболия.

Кой знае, навярно си мислеха, че отрядът на Бийн е отговорен и за всички инциденти по света. Например, за починалия им от сърдечен удар външен министър във Вашингтон, минути преди да се срещне с американския президент. Или си мислеха, че ръката на Питър Уигин е толкова дълга, или си въобразяваха, че некадърният китайски министър заслужава да бъде убит.

Унищожителната суша вече втора година мореше Индия и принуждаваше китайците или да купуват хранителни продукти от свободния пазар, или да допускат служители на американски и европейски фондове за подпомагане на бедните на територията на новозавладяния и все още размирен субконтинент. Кой знае, навярно си мислеха, че Питър Уигин контролира дори мусоните и валежите.

Бийн не страдаше от подобни заблуди. Питър наистина имаше връзки в целия свят и безброй информатори, които постепенно се превръщаха в сериозна шпионска мрежа, но според наблюденията на Бийн хегемонът все още възприемаше събитията като игра. Разбира се, той си въобразяваше, че всичко му е ясно, но нямаше представа какво се случва в действителност. И никога не бе виждал с очите си как заради неговите заповеди умират хора.

Бийн беше. И знаеше, че не е игра.

Чу, че хората му се приближават. Без да поглежда към тях, знаеше, че са много близо. Намираха се в планините на филипинския остров Минданао — по всеобщо мнение безопасна територия — въпреки това полагаха усилия да се движат безшумно. Но също така той осъзнаваше, че ги е чул много по-рано, отколкото си мислеха, защото сетивата му винаги бяха необикновено изострени. Не ставаше въпрос за слуха му — ушите му функционираха нормално — а за необикновената способност на мозъка му да определя характера на всеки шум. Ето защо вдигна ръка да ги поздрави тъкмо когато излизаха от гората.

Долови промяната в дишането им — въздишки, едва сподавени възклицания — които издаваха учудването им, че за пореден път ги е усетил. Понякога им се струваше, че са участници в компютърна игра, в която Бийн има очи на врата си.

Бойците се строиха в две колони пред тежко натоварения за предстоящата мисия хеликоптер, а Суриявонг застана до Бийн.

— Сър.

Бийн се извърна изненадан. Суриявонг никога не го беше наричал „сър“.

Тайландският заместник-командир бе с няколко години по-голям от Бийн и с една глава по-нисък от него. Той поздрави Бийн и се обърна към гората.

Щом проследи погледа му, Бийн видя Питър Уигин, хегемон на Земята, брат на Ендър Уигин — който преди няколко години спаси света от нашествието на формиките. Питър Уигин, манипулаторът, любителят на игрите. Каква игра играеше този път?

— Надявам се, не си толкова полудял, че да дойдеш с нас — промърмори Бийн.

— Какво сърдечно посрещане — усмихна се Питър. — Като гледам пистолета на кръста ти, май наистина не се радваш да ме видиш.

Бийн ненавиждаше шегите му, затова нищо не каза. Чакаше.

— Юлиан Делфики, настъпи промяна в плана — започна Питър.

Наричаше го с цялото му име, сякаш бе негов баща. Бийн имаше баща, макар че го научи едва след края на войната — тогава, когато разбра, че Николай Делфики е не само негов приятел, а и роден брат. Но да се запознаеш с родителите си, когато си на единайсет, не е като да си израснал с тях. Никой не го наричаше Юлиан Делфики, когато бе малък. Всъщност никак не го наричаха — до мига, в който децата в Ротердам му лепнаха подигравателния прякор Бийн^[1].

Питър така и не проумя колко е абсурдно да му се подиграва така. Понякога едва се сдържаше да му припомни: „Аз се сражавах във войната срещу формиките. Борих се рамо до рамо с брат ти, докато ти щъкаше насам-натам из мрежата и играеше игрички. Перчеше се с безполезната си титла на хегемон, а в същото време аз водех тези мъже в битка, от която имаше някаква полза. И сега ми казваш, че имало промяна в плана?“

— Отлагаме мисията. Промяната на плана в последния момент води до жертви в екипа.

— Не и тази — увери го Питър, — защото единствената промяна е, че ти няма да участваш в мисията.

— Ти ли ще ме заместиш?

В гласа на Бийн не пролича насмешка, нито пък в изражението на лицето му. Питър беше достатъчно досетлив, за да разбере, че това е шега. Той всъщност умееше единствено да пише есета, да си чеше езика с държавниците и да се занимава с геополитика.

— Суриявонг ще ръководи мисията — обясни му Питър.

Тайландецът взе запечатания плик, който Питър му подаде, но после погледна към Бийн за разрешение.

Хегемонът не забеляза, че Суриявонг не би изпълнил заповедта му без позволението на Бийн.

Питър не устоя на изкушението и подметна:

— Ако според теб е подготвен за това, разбира се.

Бийн погледна към помощника си, който му се усмихна в отговор.

— Ваше превъзходителство, войниците са на разположение — увери го Бийн. — Суриявонг винаги води воините в битка, едва ли нещо ще го затрудни този път.

Всъщност не беше вярно. По време на мисия често настъпваше промяна в плановете и Бийн се оказваше главнокомандващ, ако не на цялата част, то на половината, което често бе съпътствано от трудности. Все пак, макар и сложна, предстоящата мисия не беше кой знае колко трудна. Или конвоят щеше да бъде, където се съобщаваше, или не. Ако беше там, всичко щеше да протече по план. Ако го нямаше на указаното място или всичко се окажеше клопка, мисията щеше да бъде прекратена, а отрядът да се върне вкъщи. Суриявонг, офицерите и войниците знаеха как да се справят с проблемни ситуации.

Сериозният проблем щеше да е, ако Питър знаеше, че мисията ще се провали, и пращаше Суриявонг, защото се страхува да загуби Бийн. А може би ги мамеше заради някаква негова си, по-висша цел.

— Моля те, не го отваряй все още — обърна се Питър към Суриявонг. — Не и преди полета.

— Време е да вървим — изрече Суриявонг и отдаде чест.

— Тази мисия ще ни помогне значително в плановете ни да осуетим китайската експанзия.

Бийн се сдържа от коментар, но склонността на Питър непрестанно да им говори какво ще стане винаги го уморяваше.

— На добър път — пожела му Бийн.

Когато изричаше тези думи, понякога се сещаше за сестра Карлота и се чудеше дали сега тя е с Бог и дали чува всяка дума на възпитаника си.

Суриявонг се отправи към хеликоптера. За разлика от воините той не носеше никаква екипировка освен малка раница и ножа си. Не се нуждаеше от пълно бойно снаряжение, защото се предполагаше, че ще си стои в хеликоптера по време на операцията. Имаше случаи, когато командирът водеше бойците в битка, но не и в мисии като тази, където комуникациите бяха основното звено. От него се очакваше постоянно да взима решения, а те веднага да достигат до всеки. Щеше да остане в хеликоптера с електронните карти, които изобразяваха местоположението на всеки войник, и да раздава заповеди по сателитната връзка.

Това не означаваше, че ще е в безопасност в хеликоптера. Даже напротив. Ако китайците знаеха за мисията им и се организираха навреме, Суриявонг щеше да се намира в една от двете най-големи и лесни за сваляне въздушни цели.

„Трябваше да замина“ — помисли си Бийн, докато наблюдаваше как един от войниците подава ръка на Суриявонг и го издърпва в хеликоптера.

Вратата се затвори и двете машини се вдигнаха във въздуха сред вихрушка от прах и листа.

Едва тогава от гората излезе Петра.

Щом я видя, Бийн веднага се ядоса.

— Какво си въобразяваш? — изкрещя на Питър, а гласът му надвика рева на отлитащите хеликоптери. — Къде са телохранителите й? Нима не знаеш, че за нея е опасно да напуска убежището.

— Всъщност — заговори Питър, без да крещи, защото хеликоптерите вече бяха далеч — тя едва ли е била на по-безопасно място.

— Ако наистина го мислиш, значи си идиот.

— Наистина го мисля — ухили се той, — но не съм идиот. Винаги ме подценяваш.

— А ти винаги се надценяваш.

— Здрасти, Бийн.

— Здрасти, Петра — поздрави я, щом се обърна към нея. Не бяха се виждали вече три дни, от началото на мисията. Тя му помогна при организирането й и също като него я знаеше наизуст. — Какво търси този тип в нашата мисия?

Тя сви рамене.

— Не си ли разбрал още?

Бийн се замисли за миг. Както обикновено умът му работеше на бързи обороти, дори без да го съзнава. И докато на повърхността мислите му се въртяха около Питър, Петра и току-що започналата мисия, в дебрите на съзнанието му вече бе изготвен списък с редица нередности.

Питър го изключи от операцията и я повери на Суриявонг. Явно имаше промяна, за която Бийн не биваше да научава. Освен това беше извел Петра от убежището, въпреки това твърдеше, че е в безопасност. Което означаваше, че поради някаква причина Ахил не може да я достигне тук.

Ахил беше единственият на света, чиято шпионска мрежа надминаваше тази на Питър, защото се простираше отвъд държавните граници. Изводът бе, че Ахил не може да се докопа до Петра, защото не е в състояние да действа.

Явно беше в плен, и то не отскоро.

Китайците го използваха, за да завладеят Индия, Бирма, Тайланд, Виетнам, Лаос и Камбоджа и да сключи съюз с Русия и Варшавския пакт, но най-накрая бяха осъзнали, че е психопат, и сега навярно го държаха в плен.

В инструкциите в плика на Суриявонг без съмнение се съобщаваше самоличността на затворника, който отрядът отиваше да освободи от китайския конвой. Информацията не биваше да му се дава, преди хеликоптерите да отлетят, защото Бийн щеше да прекрати мисията, ако знаеше, че целта й е освобождаването на Ахил.

Той се обърна към Питър.

— Глупав си като немските политици, които си въобразявали, че щом издигнат на власт Хитлер, ще могат да го използват.

— Знаех, че ще се разстроиш — не се обиди хегемонът.

— Да, освен ако все пак не си наредил на Суриявонг да го убие.

— Осъзнаваш ли колко си предсказуем, щом въпросът опре до този тип? Само споменаването на името му те изкарва извън релси. Той е твоята ахилесова пета, извини ме за израза.

Бийн не му обърна внимание, а хвана Петра за ръката:

— Ако знаеше какви ги върши, защо го последва тук?

— Защото в Бразилия вече нямаше да съм в безопасност и предпочетох да съм с теб.

— Фактът, че се намираме на едно и също място, ще го окуражи още повече.

— Но ти винаги оцеляваш, без значение какво предприема срещу теб Ахил. Ти си най-безопасното място за мен.

— Хората около мен умират — въздъхна Бийн.

— Напротив — възрази Петра. — Хората умират, когато не са около теб.

Е, вярно беше, макар и относително. В края на краищата Поук и сестра Карлота умряха заради Бийн, защото направиха грешката да го обичат и да му се доверяват.

— Никъде няма да ходя без теб — отсече Петра.

— Нима?

Преди тя да му отговори, се намеси Питър.

— Всичко това е много трогателно, но първо трябва да решим какво ще правим с Ахил, след като ни го доставят.

Петра го погледна, сякаш хегемонът беше досадно хлапе:

— Ти май наистина си тъп.

— Знам, че е опасен — не се засегна Питър, — но точно затова ние трябва внимателно да обмислим всичко.

— Чуй го само — изсумтя Петра. — Казва „ние“.

— Няма никакво „ние“ — отсече Бийн. — Желая ти успех, Питър.

Стиснал ръката на Петра, Бийн се насочи към гората. Тя имаше време колкото да махне насмешливо на хегемона и последва Бийн към дърветата.

— Напускате?! — изкрещя след тях Питър. — Просто така? Точно когато сме близо до възможността да вършим всичко, както винаги сме искали?

Не спряха, за да спорят с него.

По-късно, в частния самолет на Бийн, на път от Минданао за Сулавеси тя се сети за думите на Питър и се изкиска:

— Когато сме близо до възможността да вършим всичко, както винаги сме искали… Кога изобщо е било така, както аз и ти сме го искали? — каза тя, вече без да се смее.

В центъра на всичко винаги беше издигането на Питър, неговото влияние, неговата власт, неговата репутация…

— Не искам да умира — обади се Бийн.

— Кой, Ахил ли?

— Не ме разбра. Ахил го искам мъртъв, но трябва да опазим жив Питър. Единствено той пази равновесието.

— Сега май загуби равновесие — подхвърли тя. — Колко ще му отнеме на Ахил да уреди убийството на нашия хегемон?

— Въпросът по-скоро е колко време ще му отнеме, за да проникне и установи контрол над цялата мрежа на Питър.

— Струва ми се, че приписваме на този злодей свръхестествени способности. Той не е бог, а най-обикновено болно хлапе.

— Грешиш — възрази Бийн. — Аз съм болното хлапе, той е дяволът.

— В такъв случай — не се отказваше Петра — дяволът е болно хлапе.

— Значи според теб все пак трябва да помогнем на Питър?

— Оцелее ли след сблъсъка с Ахил, ще е доста по-склонен да се вслушва в съветите ни.

— Едва ли. Ще приеме оцеляването си като доказателство, че е по-умен от нас, и съвсем няма да се вслушва в съветите ни.

— Да — съгласи се Петра. — Надали ще си вземе поука.

— Като начало с теб трябва да се разделим.

— Не.

— Не ми е за пръв път, Петра — укриването, внимаването да не ме заловят.

— Да, бе, а ако сме заедно, ще ни разпознаят по-лесно и тра-ла-ла… — вкисна се тя.

— Твоето „тра-ла-ла“ не значи, че греша.

— На мен обаче не ми пука! Ето това не си предвидил в плановете си.

— А на мен ми пука — което пък ти не си предвидила в твоите.

— Представи си го по следния начин: ако Ахил ме намери и ме убие първа, ще стана поредната жена, която си обичал, но е загинала, защото не си я защитил.

— Това е удар под кръста.

— Бия се като всички жени.

— Ако останеш с мен обаче, най-вероятно ще умрем и двамата.

— Напротив.

— Не забравяй, че не съм безсмъртен.

— Но си по-умен от Ахил и по-находчив, и по-висок, и по-хубав.

— Нов модел човек, а?

— Знаеш ли — погледна замислено тя, — сега, като си по-висок, можем да пътуваме като съпруг и съпруга.

Бийн въздъхна:

— Няма да се оженя за теб.

— Ще бъде само за прикритие.

Започнало като подмятане, желанието й да се омъжи за него вече беше съвсем явно.

— Аз няма да имам деца — напомни й Бийн, — моят вид ще свърши с мен.

— Мисля, че постъпваш доста егоистично. Ако първият хомо сапиенс се бе чувствал като теб, и досега щяхме да сме неандерталци, а бъгерите за нула време щяха да ни видят сметката.

— Не сме еволюирали от неандерталците.

— Колко хубаво, че изяснихме този незначителен факт.

— А аз изобщо не съм еволюирал, аз бях произведен, генетично създаден.

— Пак по божи образ и подобие.

— Изказването ти подхожда на сестра Карлота, но от твоята уста звучи смешно.

— Да.

— На мен не ми е до смях.

— Едва ли ще искам деца от теб, ако наследят чувството ти за хумор.

— Звучи успокояващо.

Само че не беше. Защото той я харесваше и тя го знаеше. Нещо повече — Петра го привличаше, харесваше му да е с нея. Беше негова приятелка. Ако не му предстоеше да умре, ако искаше да има семейство, ако изобщо се замислеше за женитбата, тя щеше да е единственото същество от женски пол, което би избрал. Но имаше съществен проблем — тя беше човек, а той не.

За няколко мига настъпи тишина, тя отпусна глава на рамото му, хвана го за ръката и прошепна:

— Благодаря.

— За какво?

— Задето ми позволи да ти спася живота.

— Това пък кога се е случило?

— Докато ти се налага да се грижиш за мен, няма да умреш.

— Значи ще дойдеш с мен, ще увеличиш риска да ни разпознаят, ще позволиш на Ахил да се отърве от двамата си смъртни врагове само с една умело заложена бомба, за да ме спасиш?

— Точно така, генийче.

— Аз даже не те харесвам, знаеш ли?

Толкова бе ядосан, че изказването му в момента не бе далеч от истината.

— Докато ме обичаш, не ме интересува дали ме харесваш.

Бийн подозираше, че и нейната лъжа всъщност е истина.