Тери Пратчет
Крилете на Масклин (9)

8.

КОСМОС: бива два вида: а) нещо, в което няма нищо, и б) нищо, в което има всичко. Той е онова, което ви остава, когато вече нищо не ви е останало. Там няма въздух, няма и гравитация — това последното е онова, дето крепи хората върху разните неща. Ако космосът не съществуваше, всичко щеше да е струпано на едно място. Той е предназначен за СПЪТНИЦИ, СОВАЛКИ, ПЛАНЕТИ И ЗА КОРАБА.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

След малко — когато земята спря да се тресе — номите се надигнаха.

Спогледаха се с мътен поглед.

— ………? — рече Гърдър.

— Какво?! — отвърна Масклин. Собственият му глас идваше кой знае откъде. Че и едвам се чуваше.

— ………? — рече Гърдър.

— ………? — обади се и Ангало.

— Какво? Не те чувам! Ти мене чуваш ли ме?

Масклин виждаше, че устните на Гърдър мърдат. Посочи ушите си и поклати глава.

— Оглушали сме!

— ………?

— ………?

— Оглушали сме, ви казвам!

Масклин вдигна очи.

Над тях се виеше пушек. Наоколо също се стелеше пушек. И тоя пушек се издигаше твърде бързо дори и за номските високоскоростни сетива. Приличаше на дълъг облак, който с всеки миг се разрастваше, а на върха му пламтеше огън. Шумът утихна до нормален грохот, а после — много бързо — съвсем се загуби.

Масклин пъхна пръст в ухото си и взе да го върти.

Ужасното свистене на тишината измести липсата на звук.

— Някой да ме чува? — осмели се да попита той. — Ей, чувате ли ме?

— Их — гласът на Ангало беше някакси приглушен и неестествено спокоен, — ама само как реве, а? Май не се сещам за нищо, дето да реве по-силно!

Масклин кимна. Чувстваше се като треснат с нещо изключително тежко.

— Ти ги разбираш тия работи, Ангало — едва успя да измънка той. — Човеците се возят на тях, нали?

— Аха. Там вътре. Точно най-отгоре.

— И никой не ги кара насила да го правят, така ли?

— Ъ-ъ. Не мисля — отвърна Ангало. — Май в книгата даже пишеше, че много от тях ужасно искали да се занимават точно с това.

— Искали?!!!

Ангало сви рамене.

— Ами така пишеше…

Сега в небето се виждаше само далечна точка, а зад нея облак дим, който стремително се разливаше.

Масклин се вгледа в облака.

Ама ние сме луди, помисли си той. Ние сме мънички, а пък този свят е голям. Никога не се спираме, та да разберем достатъчно добре къде се намираме, преди вече да сме стигнали някъде другаде. Едно време, като живеех в оная дупка, поне знаех абсолютно всичко, което ми трябваше, за да живея в дупка. Пък сега — минала е само година, а вече съм толкова далече, че не знам и колко далече, и гледам нещо, от което нищо не разбирам, как отлита някъде толкова нагоре, че там няма долу. И не мога да се върна назад. Трябва да отида до края, каквото ще да става — защото просто не мога да се върна обратно. Даже и да се спра не мога.

Значи ето какво искала да ми каже Грима, като ми разправяше за ония жабчета. След като веднъж разбереш едно-друго — и вече не си същият. И нищо не можеш да направиш.

Той пак погледна надолу. Нещо определено липсваше.

Не нещо, ами Нещото!

Той побягна обратно.

Черната кутийка си седеше там, където я бяха зарязали. Беше си прибрала антените. И светлинките бяха угаснали.

— Нещо? — колебливо го побутна той.

Просветна слаба червена светлинка. Масклин изведнъж изтръпна от студ. Нищо, че беше почти жега.

— Ей! Добре ли си?

Светлинката примига.

— Много избързах. Изхабих твърде много енер…

— Енер ли? — Масклин упорито се опитваше да не мисли за това, че последната дума си беше чисто изръмжаване и нищо повече.

Светлинката взе да помръква.

— Нещо? Ей, Нещо!!! — Той нежно потупа кутийката. — Стана ли? Корабът идва ли? Ами сега какво ще правим? Събуди се! Нещо!!!

Светлинката угасна.

Масклин вдигна Нещото и взе да го върти из ръцете си.

— Нещо?

 

 

Масклин и Гърдър търчаха като ужилени. Пион едвам успяваше да ги настигне.

— Стана ли? — посрещна ги Ангало. — Май не виждам кораб да се задава!

Масклин се обърна към тях.

— Нещото спря…

— Спря?!

— Всичките му светлинки угаснаха! До една!

— Е, и какво значи това? — Ангало съвсем очевидно почна да се паникьосва.

— Не знам!

— Умряло ли е? — обади се Гърдър.

— Ама то не може да умре! От хиляди години вече съществува!

Гърдър поклати глава.

— Звучи ми като съвсем уважителна причина да умреш…

— Ама то… то не е живо! То е Нещо!

Ангало приседна и обгърна колене с ръце.

— То каза ли, че всичко е наред? Кога ще дойде корабът?

— Виж какво, на тебе май не ти пука, а? Свършил му енерът!!!

— Енер ли рече?

— Сигурно то така вика на тока. Нали го смуче от жиците, знам ли как го прави точно… Мисля, че после по някакъв начин си го държи вътре. Да, ама сега му е свършил.

Погледнаха черната кутийка, беше прекарала хиляди години — ном я предаваше на нома, а тя и дума не обелваше, нито пък светваше светлинка. Събуди се чак когато я занесоха в Магазина, при тока.

— Тъпичко е май така да висим тук и нищо да не правим. Че толкоз ли не можем да измислим нещо? — кипна Ангало.

— Не можем ли да намерим отнякъде ток? — озърна се Гърдър.

— Тука ли? Пукнат ток няма тука! — кресна Ангало. — Не ни ли виждаш къде сме — по средата на никъдето!

Масклин се изправи и се огледа. В далечината едвам се мержелееха някакви сгради. Около тях щъкаха коли.

— Ами корабът? — обади се Ангало. — Той идва ли?

— Знам ли го!

— И как ще ни намери?

— Знам ли го!!!

— Ами кой го кара?

— Знам… — Масклин замръзна от ужас. — Никой не го кара!!! Искам да кажа — че кой да го кара? От хиляди години вече на него и кьорав ном не живее!

— Ами тогава кой щеше да го докара тука?

— Знам ли! Сигурно Нещото!

— Искаш да кажеш, че той идва насам, а пък никой не го кара?

— Да! Не, не! Абе знам ли го!!!

Ангало присви очи към синьото небе.

— Ухаааа… — мрачно провлачи той.

— Трябва да намерим ток за Нещото! — настоя Масклин. — Даже и да е успяло да извика Кораба, нали някой трябва да му каже къде сме на тоя Кораб!

— Ако изобщо го е извикало — измърмори Гърдър. — Може и още преди това да му е свършил енерът!

— Не можем да сме сигурни — рече Масклин. — Ама както и да е, не можем да го оставим Нещото така. Много ми е гадно да го гледам такова.

Пион, който бе изчезнал нейде из шубрака, цъфна пак. Влачеше гущер.

— А — каза Гърдър без капка въодушевление. — Обядът пристигна.

— Ако Нещото можеше да говори в момента, щяхме да обясним на Пион, че гущерите се траят до време! — намуси се Ангало.

— Ъхъ. Две секунди се понасят — подкрепи го Гърдър.

— Хайде де — уморено ги подкани Ангало. — Дайте да намерим някоя сянка, да седнем и да измислим план, а?

— Ох, план ли? — на Гърдър май планът му се виждаше нещо по-противно и от гущер. — Много ги обичам аз плановете.

Те хапнаха — не кой знае колко добре — а после легнаха по гръб и се загледаха в небето. Краткото спане по пътя изобщо не им беше стигнало. Лесно беше да задремеш.

— Да ви кажа, тия флоридийци много добре са се подредили тука — мързеливо проточи Гърдър. — В къщи какъв е студ, а пък тука парното работи, та се къса!

— Абе няма ли да запомниш най-после, че не е парно! — Ангало се напрягаше да забележи какъвто и да е признак на кораб, засилил се да слиза надолу. — И вятърът и той не идва от климатична инсталация! Слънцето — то те топли!

— Пък аз си мислех, че само свети…

— Всичката топлина все от него идва! — поясни Ангало. — Четох го в една книга. Слънцето е голяма огнена топка! По-голяма даже от света!

Гърдър метна подозрителен поглед на слънцето.

— Тъй ли? Ами кой го държи там?

— Никой. Така си седи.

Гърдър пак го изгледа.

— И това е общоизвестен факт?

— Ами да, предполагам. Пишеше го в книгата.

— И всеки би могъл да го прочете?! Ей на туй му викам аз безотговорност! Че те точно такива неща най-много разстройват хората!

— Масклин разправя, че там горе имало хиляди слънца…

Гърдър шмръкна.

— Да бе, и на мен ми го е казвал. Гламактика ли му викаше, как там му се викаше… Лично аз съм крайно против тая работа.

Ангало се изкиска.

— Не виждам нищо смешно — рече хладно Гърдър.

— Кажи му, Масклин!

— Много си си добре ти — измърмори Гърдър. — Дай ти на тебе само да караш бързи неща. Пък аз искам да правя смислени работи. Може пък и да има хиляди слънца — ама защо?

— Не виждам какво значение има… — мързеливо проточи Ангало.

— Това е единственото нещо, което изобщо има значение! Кажи му, Масклин!

И двамата обърнаха поглед към Масклин.

Или поне натам, където допреди малко седеше той.

Защото него го нямаше.

 

 

Зад горния край на небето се намираше онова място, което Нещото наричаше Вселена. То беше пълно — пак според Нещото — и с всичко, и с нищо едновременно. Всичкото обаче било много малко, а пък нищото — повече, отколкото изобщо някой би могъл да си представи.

Например — често казват, че небето било пълно със звезди. Ама това изобщо не е вярно. Небето си е пълно с небе. Количествата небе са неограничени и в сравнение с тях звездите са от малко по-малко.

И точно затова е невероятно какво впечатление правят на хората.

Хиляди звезди погледнаха към кръглото лъскаво нещо, което обикаляше Земята.

На него бе изписано „Арнсат — 1“, но това си беше жива разсипия на боя — нали звездите изобщо не могат да четат.

Над нещото се разгъна една сребърна чиния.

Сега то трябваше да я завърти към планетата под него и да се подготви да отпраща надолу лъчи, по които да текат стари филми и нови новини.

Само че не го направи. Бе получило нови нареждания.

Около спътника заиграха облачета газ. Чинията се извърна и затърси по небето съвсем нова мишена.

Когато най-после я намери, сума ти хора, дето бяха в бизнеса със старите филми и новите новини, вече си крещяха един на друг по телефоните бесни-побеснели. Някои трескаво се опитваха да му зададат нови инструкции.

Само че нямаше никакъв смисъл от това. Той вече не ги слушаше.

Масклин търчеше през храсталака. Има да се дърлят, да се заяждат един с друг… — помисли си той. Трябва бързо да се оправя. Като че няма много време.

За пръв път беше наистина сам от ония времена, когато живееше в дупка и му се налагаше да ловува сам-самичък, защото нямаше с кого.

По-добре ли му беше тогава? Но че беше по-просто, дума да няма. Беше необходимо само едно — ти да ядеш, ама тебе да не те ядат. Да избуташ деня си беше цял триумф. Много зле беше, вярно. Само че бе едно такова разбираемо зле, съвсем по мярка на номите.

В ония времена светът свършваше от едната страна с магистралата, а от другата — с горите отвъд полето. Сега нямаше и помен от граници, и изникваха толкова проблеми, че не знаеше какво да ги прави.

Ала поне знаеше къде може да намери ток. Него го имаше по сградите с човеци.

Храсталакът се разтвори и пред него изникна пътека. Той излезе на пътеката и се затича още по-бързо. Който и път да хванеш, все някъде по него ще се натъкнеш на човеци.

Чу стъпки зад себе си. Обърна се и съзря Пион. Младият флоридиец се усмихна притеснено.

— Махни се! — кресна Масклин. — Къш! Марш оттука! Връщай се обратно! Какво си се помъкнал след мене? Чупка!

Пион изглеждаше обиден. Посочи му пътеката и каза нещо.

— Не ти разбирам!

Момчето вдигна ръка над главата си, с длан надолу.

— Човеци? — досети се Масклин. — Да, да, знам. Знам какво правя. Връщай се!

Пион му каза още нещо.

Масклин вдигна Нещото във въздуха.

— Говореща кутийка не иска веч приказва — безпомощно рече той. — Ох, да му се не види, ама що ти говоря така! Ти сигурно си поне толкова умен, колкото съм и аз. Хайде де, върни се обратно. Връщай се при другите.

Масклин се врътна на пети и побягна. Хвърли поглед през рамо и видя, че Пион продължава да стои и да го гледа.

— Колко ли време ми остава? — почуди се той. — Нещото ми бе казвало някога, че Корабът пътува много бързо… Може да пристигне всяка минута! А може и изобщо да не пристигне…

Да, сигурно изобщо нямаше да пристигне.

Ами ако стане така, помисли си той, онова, дето смятам да го направя, ще е сигурно най-тъпото нещо, което ном някога е правил в цялата история на номечеството.

Излезе на някакъв кръг, направен от чакъл. Върху него бе паркирана камионетка. Отстрани й бе изписано името на флоридийския бог НАСА. Недалеч от нея двама човеци се бяха навели над някакво устройство върху триножник.

Когато Масклин ги доближи, изобщо не го забелязаха. Сърцето му така тупаше, че щеше да изскочи.

Сложи Нещото на земята.

После събра ръцете си на фуния и ги доближи до устата си.

И се опита да извика — възможно най-бавно и най-отчетливо:

— Ей! Ей, вие там! Ей, човеее-циии!

 

 

— И какво направил? — кресна Ангало.

Пион отново подхвана пантомимата.

— Говорил е с човеците?! — облещи се Ангало. — И се качил в нещо на колела?

— Стори ми се, че одеве чух мотор на камион… — обади се Гърдър.

Ангало удари длан в юмрука си.

— Той се бе притеснил за Нещото. Тръгнал е да му търси ток!

— Но сгради има чак на мили оттук…

— Да, ама Масклин да не ти върви пеш! — изръмжа Ангало.

— Знаех си, че дотам ще стигнем! — завайка се Гърдър. — Да се покажем на човеците! Едно време в Магазина правехме ли такива работи? Ами сега какво ще правим?!

 

 

Дотук май не мина много зле — помисли си Масклин.

Човеците всъщност изобщо не знаеха какво да го правят. Дори се дръпнаха назад! После единият се втурна към камиона, сграби една машина, която висеше на жица, и взе да ломоти нещо в нея. Сигурно е някакъв вид телефон — помисли си осведомено Масклин.

Стоеше и не мърдаше. Единият от човеците грабна някаква кутия от каросерията и запристъпя предпазливо към Масклин, все едно очакваше номът да избухне. Масклин му помаха. Човекът тромаво отскочи назад.

Другият му каза нещо. Поставиха кутията много предпазливо на земята, на няколко фута от Масклин.

После и двамата го погледнаха с очакване.

Той — като продължаваше да се усмихва, та дано се поотпуснат малко — се покатери по кутията и се катурна вътре. После пак им помаха.

Единият от човеците протегна трепереща ръка и вдигна кутията във въздуха много, много внимателно, сякаш Масклин беше нещо много рядко и много крехко. Човекът се качи в колата и постави кутията на коленете си. Все още я държеше твърде внимателно. От радиото забумтяха плътни човешки гласове.

Е, оттук връщане вече нямаше. Масклин разбираше това, и то го караше да се чувства едва ли не спокоен. Може би беше добре да гледа на цялата работа като на поредна стъпка по житейския тротоар.

Продължаваха да се блещят срещу него, все едно не вярваха на очите си.

Камионът залитна. След малко зави по бетонно шосе — там го чакаше друг камион. От него излезе някакъв човек, разговори се с шофьора на Масклиновия камион, разсмя се — провлачено, по човешки, после съзря Масклин и смехът му изведнъж се пресече.

Припна към камиона си и почна и той да говори по телефона.

Сетих се, че така ще стане, помисли си Масклин. Не знаят какво да правят с един истински ном. Страшна работа.

Ама само да ме заведат някъде, където има ток, и то от оня, дето трябва…

Доркас, механикът, веднъж се бе опитал да обясни на Масклин какво представлява електричеството, ала без особен успех, защото и на Доркас май не му бе напълно ясно. Та, имало два вида ток — прав и крив. Правият беше много досаден и го държаха в батерии. Кривият обикаляше по жиците в стените и по разни други работи, и Нещото успяваше някак да си открадне, ако бе достатъчно близо до тях. Доркас говореше за кривия ток със същия тон, с който и Гърдър — за Арнолд Брос (създаден в 1905). В Магазина той се бе опитал да го поизучи. Тоя ток, набуташ ли го във фризера, изстудяваше нещата, а пък ако го пратеха във фурна, същият този ток ги нагорещяваше. Та, как успяваше да познае?

Доркас доста приказваше, помисли си Масклин. Приказваше. Тъй казах. Е, надявам се, че още приказва…

Беше му някак си леко. Кой знае защо му се струваше, че всичко ще мине добре. Част от него му подсказваше: това е така, защото и за секунда да се замисли в какво се е набутал — и ще го хване паниката.

Не спирай да се усмихваш!

Камионът бръмчеше по шосето, а другият го следваше. Масклин забеляза и трети — трещеше по един страничен път, после се присламчи и той зад тях. Вътре в него имаше много човеци, повечето вперили поглед в небето. Не спряха до най-близката сграда, а продължиха към една по-голяма. Отпреде й бяха паркирани много коли. Там ги чакаха още човеци.

Единият отвори вратата на камиона — твърде бавно дори и за човек.

Човекът, който носеше Масклин, излезе от камиона.

Масклин погледна нагоре и съзря дузини лица, втренчени в него. Виждаше ясно всяко око, всяка ноздра. Всичките изглеждаха разтревожени. Е, поне очите изглеждаха разтревожени. Ноздрите си изглеждаха като ноздри.

За него се тревожеха!

Той също се втренчи в тях и после — като с труд потискаше нервния кикот — им рече:

— С какво мога да ви бъда полезен, джентълмени?