Тери Пратчет
Крилете на Масклин (7)

6.

ГЪСКА: вид птица, която лети по-бавно от КОНКОРД, например, и на нея не сервират нищо за ядене. Според номите, които я познават добре, ГЪСКАТА е най-тъпата птица, ако не броим ПАТКАТА. Тя си прекарва времето предимно в летене насам-натам. Като транспортно средство от ГЪСКАТА има още много да се желае.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

В началото, заразказва Шубраче, нямало нищо освен земя. НАСА видял колко е пусто над земята и решил да запълни пустошта с небе. Построил по средата на земята село и взел да изпраща нагоре кули, пълни с облаци. Понякога в тях имало и звезди — нощем, когато се издигала някоя кула с облаци, номите току виждали нова звезда, която се движела по небето.

Земята около кулите с облаци принадлежала единствено на НАСА. Там имало повече животни, отколкото човеци. Било доста добро място за номите. Някои от номите вярвали, че НАСА го е създал точно заради тях.

Шубраче завърши и седна.

— А Тя вярва ли в това последното? — попита Масклин. Погледна през ливадата — там Чутурата и Гърдър се бяха увлекли в препирня. Никой не разбираше какво му казва другият, но това изобщо не им пречеше да се карат.

Нещото преведе на Шубраче. Тя се засмя.

— Тя казва: Дните идват и си отиват. Кому е нужно да вярва в каквото и да било? Тя вижда как около нея се случват разни неща със собствените си очи и това са нещата, за които тя знае, че ги има. Вярата е чудесно нещо за онези, които имат нужда от нея — тъй казва тя. Знае, че това място принадлежи на НАСА, защото името му го пише по табелите.

Ангало се ухили. Беше толкова развълнуван, че аха-аха да ревне.

— Те живеят точно до онова място, от което излитат совалките, и си мислят, че то е вълшебно! — изхълца той.

— А не е ли вълшебно? — Масклин го каза по-скоро на себе си. — Както и да е, да не би да е по-странно от това да си мислиш, че Магазинът е целият свят? Нещо, те виждат ли как излитат совалките? Доста далече са от тях, все пак.

— Изобщо не са далече. Осемнайсет мили нищо не са — тъй казва тя. Казва, че сме можели да стигнем там за по-малко от два часа…

Щом забеляза колко се учудиха, Шубраче кимна и после, без дума повече, се изправи и хлътна в храсталака. Махна на останалите номи да я последват. Половин дузина флоридийци се източиха зад водачката си под формата на V.

След няколко метра зеленината изчезна и пред тях блесна езерце.

Нашите номи бяха свикнали с обширните водни пространства. Край летището имаше резервоари. Дори и с патиците бяха успели да свикнат. Но тия неща, които вдъхновено и бодро цапаха право към тях, бяха доста по-големички от патиците. Освен това патиците — както и толкова много други животни — разпознаваха у номите, ако не размера, то поне формата на човеците и се държаха на безопасно разстояние. А не търчаха насреща им, все едно по-хубаво нещо от новодошли номи не им се бе случвало през целия ден.

Някои от тези създания почти хвърчаха в желанието си да се доберат до тях.

Масклин се огледа по навик за оръжие. Шубраче сграбчи ръката му, тръсна глава и каза нещо.

— Те са приятели — преведе Нещото.

— Хич не ми приличат на такива!

— Това са гъски. Съвсем безопасни са, освен за тревата и за низшите организми. Долитат тук да прекарат зимата.

Гъските пристигнаха. Вълна обля краката на номите. Птиците заизвиваха шии към Шубраче. Тя потупа една-две по страховитите на вид човки.

Масклин упорито се мъчеше да не наподобява низш организъм.

— Мигрират тук от местата с по-студен климат — продължи Нещото. — Когато избират курса, разчитат на флоридците.

— О, много хубаво. Това е… — Масклин млъкна. Най-после мисълта стигна езика му. — Да не искаш да ми кажеш, че тези номи летят с тях?!

— Естествено. Пътуват с гъските. А, само между другото, имате на разположение два часа и четирийсет и една минути до излитането.

— Искам да ти стане абсолютно ясно… — подхвана бавно Ангало. Една огромна перната глава се плацикаше във водата само на няколко сантиметра от него. — … че ако ми предлагаш да яхаме гъски, то… то по-добре пак си помисли. Или си изчисли, както ще да му се вика там на онова твоето мислене.

— Ти, разбира се, имаш по-добро предложение. — Ако Нещото имаше лице, в този момент то сигурно щеше да се хили ехидно.

— Предложението да не ги яхаме ми се струва къде-къде по-добро, точно така — издудна Ангало.

— Де да знам — обади се Масклин, който досега вторачено оглеждаше гъските. — Май съм готов да се пробвам ли, що ли…

— Флоридийците са установили много интересни отношения с гъските — заобяснява Нещото. — Гъските осигуряват на номите крила, а номите на гъските — ум. През лятото те отлитат на север, в Канада, а през зимата се връщат тук. Това е почти символична връзка — макар че те, естествено, не знаят термина.

— Тъй ли? Ех, че тъпички били, горките — измърмори Ангало.

— Не те разбирам, Ангало — сряза го Масклин. — Луд си да препускаш насам-натам с разни машини, пълни с пърпорещи железа, а пък се притесняваш да яхнеш една абсолютно естествена птица!

— Така е, защото не знам, кое как им работи на птиците — призна си Ангало. — Никога не съм виждал работна схема на гъска в разрез.

— Та точно заради гъските флоридийците никога не са имали много вземане-даване с човеците — продължи Нещото. — Както вече споменах, те говорят почти оригинален номски.

Шубраче ги наблюдаваше внимателно. В начина, по който се държеше с тях, имаше нещичко, което все още се виждаше странно на Масклин. Не че се страхуваше от тях, нито пък се държеше нападателно. Държеше се даже много приятно.

— Тя изобщо не се учуди! — рече си той на глас. — Стана й интересно, но ни най-малко не се учуди! Те се разтревожиха, защото се появихме тук, а не, защото съществуваме въобще! Колко още номи е срещала?

Нещото преведе отговора.

Тая дума Масклин я знаеше едва от година: Хиляди.

 

 

Дървесното жабче, което водеше колоната, се опитваше да се пребори с новата идея. Осъзнаваше — наистина, много смътно — че се нуждае от нов начин на мислене.

Едно време светът си беше ето това: локвичка в средата и венчелистчета по края. Един.

Само че малко по-нататък на клона имаше още един свят. И оттук ужасно приличаше на онова цвете, което бяха напуснали. Един.

Жабчето-водач приклекна насред една туфа мъх и извъртя очи така, че да може да вижда и двата свята едновременно. Един тук и един там.

Един. И още един.

Челото на жабчето изпъкна, сякаш се опитваше да увие новата идея в мисълта си. Едно и едно правеха едно. Да, ама ако имаш едно тук и едно там…

Останалите жабчета гледаха в почуда — очите на водача им се въртяха като бесни.

Едно тук и едно там не можеше да правят едно. Прекалено надалече бяха едно от друго. Трябваше им такава дума, която да означава и едното, и другото едновременно. Трябваше да се казва… да се казва…

Устата на жабчето зяпна широко. Толкоз широка беше тази усмивка, че двата й края без малко да се застъпят отзад на главата му.

Беше го измислило.

— Мип-мип! — каза то.

Това означаваше: едно. И още едно едно.

 

 

Когато се върнаха, Гърдър все още се караше с Чутурата.

— Че как така толкоз дълго се карат, като не разбират даже кой какво казва! — учуди се Ангало.

— Няма по-добър начин да се караш дълго с някого — разпери ръце Масклин. — Ей, Гърдър! Готови сме за тръгване. Хайде.

Гърдър вдигна поглед. Беше цял червен. Двамата с Чутурата бяха клекнали един срещу друг, превили гърбове, а посред тях, изрисувани в пръстта, се мъдреха сума ти чертежи.

— Нещото страшно ми трябва! — ревна той. — На тоя тъпак нищо не му влиза в главата!

— Едва ли ще успееш да го убедиш — поклати глава Масклин. — Шубраче ми каза, че колчем срещнат други номи, той веднага почва да се кара с тях.

— Че какви други номи да са срещали?

— Навсякъде имало номи, Гърдър. Така разправя Шубраче. Дори и във Флоридия не били само те. Имало и в… в… в Канадия, където флоридийците ходели през лятото. Че даже и у дома може да има и други номи! Ние просто не сме се натъквали на тях!

Той дръпна абата за расото така, че онзи се изправи на крака, и добави:

— Хайде, че никакво време не ни е останало…

— Не! Не! Не! На такова нещо не се качвам!

Гъските изгледаха озадачено Гърдър — все едно сред спокойния им жабуняк неочаквано се бе пльоснала жаба.

— Е, и на мене не ми харесват кой знае колко — вдигна рамене Масклин, — но хората на Шубраче постоянно си летят така. Просто се навираш някъде из перата и се крепиш.

— Навираш ли се?! — кресна Гърдър. — Аз никога през живота си не съм се навирал!

— Нали пътува с Конкорда — припомни му Ангало. — А той е направен от човеци. И човеци го карат.

Гърдър ги гледаше на кръв. Явно нямаше да се даде лесно.

— Е, ами гъските кой ги е правил? — тросна се той.

Ангало се ухили на Масклин.

— Кво? А, че знам ли. Пак гъски, предполагам… — отвърна Масклин.

— Гъски ли? Гъски, казваш? Че какво разбират тия гъски от проектиране и от въздушна безопасност?

— Виж какво — сопна му се Масклин. — Те могат да ни пренесат. Флоридийците прелитат хиляди мили с тях! Хиляди мили. И никой не им дава ни пушена сьомга, ни розовко на бучки. Струва си да опитаме какво е поне за осемнайсет мили, а?

Гърдър се колебаеше. Чутурата си мрънкаше нещо. Гърдър се прокашля.

— Е, много хубаво — рече важно той. — Сигурен съм, че щом и този заблуден индивид е свикнал да лети с тия неща, аз едва ли бих срещнал някакви трудности. — Той се вгледа в кандилкащите се из лагуната сивкави силуети. — Флоридийците могат ли да си говорят с тия същества?

Нещото пробва как ще реагира Шубраче на такъв въпрос. Тя поклати глава. Не — гъските били от тъпи по-тъпи. Пък и какво да им приказваш, като не могат да ти отговорят?

— Ти каза ли й защо сме тук? — попита го Масклин.

— Не. Тя не ни е питала.

— А сега как ще се оправяме?

Шубраче пъхна два пръста в уста и свирна.

Половин дузина гъски се заклатушкаха към брега. И отблизо не изглеждаха мънички.

— Спомням си, че съм чел нещо за тия гъски. — Гърдър бе потънал в някакъв унесен ужас. — Пишеше, че като духнат през носа, можели да счупят и човешка ръка.

— Не бе, с крилото като духнат — поправи го Ангало, вперил поглед в сивкавите, покрити с пера тела, застрашително надвиснали над него. — С крилото.

— Ама то това беше за лебедите — със слаб гласец се обади Масклин. — А пък гъските бяха ония, дето не бива да им казваш „Сссссс!“

Гърдър не отместваше поглед от дългата шия, която се виеше насам-натам пред него.

— Не бих си го и помечтал — рече той.

 

 

Много, много по-късно — когато Масклин се захвана да си пише мемоарите, той описа полета с гъските като най-бързия, най-високия и най-кошмарния от всички.

Хората му рекоха: — Ей задръж, ама то това не е вярно! Нали ти казваше, Масклин, че самолетът летял толкова бързо, че собствения му звук не можел да го настигне, и толкова нависоко, че навсякъде около него било синьо!

— Ама точно там е работата — отвърна им той. — Самолетът летеше толкова бързо, че не можеш да разбереш бързо ли лети или не; и толкоз нависоко, че не можеш да си представиш къде се е изкачил. Тъй си беше то. Пък и Конкорда изглеждаше като специално създаден да лети. На Земята изглеждаше съвсем не на място.

Гъските, от своя страна, изглеждаха аеродинамични колкото възглавница. Те нито се търкулваха плавно в небето, нито се рееха сред облаците като самолетите. Не — те търчаха по повърхността на водата и отчаяно блъскаха въздуха с криле, а после — тъкмо когато вече беше повече от ясно, че едва ли биха постигнали нещо по този начин — те изведнъж го постигаха. Водата стремително се отдалечаваше и се чуваше само протяжното свистене на крилата, които изтласкваха гъската нагоре в небето.

Масклин пръв би си признал, че бъкел не отбира от реактивни двигатели, мотори и машини — и сигурно затова пътуването с гъска изобщо не го притесни. Ала си мислеше, че поне от мускули малко от малко разбира — и това, че животът му зависи само от чифт мускули, макар и яки, изобщо не го караше да се чувства спокоен.

Всеки от тях си имаше и придружител-флоридиец. Те не ги управляваха, доколкото забеляза Масклин. Тази работа я вършеше Шубраче, която бе далеч напред — върху шията на гъската-водач.

Останалите я следваха в съвършено V.

Масклин се зарови в перушината. Беше мекичка и удобна, макар и да държеше хлад. Както научи по-късно, за флоридийците въобще не било проблем да спят върху летяща гъска. Самата мисъл за подобно нещо навяваше на Масклин кошмарни видения.

Той надникна навън — само колкото да види, че далечните дървета профучават прекалено бързо под него — и отново забучи глава в перушината.

— Още колко време ще пътуваме, Нещо?

— По моя преценка ще пристигнем близо до космодрума около час преди да изстрелят спътника.

— Надявам се, че да изстреляш не е същото като да застреляш? Че току-виж ни застреляли и нас?

— Не, няма.

— Ух, добре. Е… да имаш някакво предложение как да се качим на онази машина?

— Това е почти невъзможно.

— Точно това си мислех, че ще кажеш.

— Но можете да качите мен — добави Нещото.

— Да, ама как? Отвънка ли да те вържем?

— Не. Само ме доближете до нея достатъчно. Оттам нататък самичък ще се справя.

— Откъде нататък?

— Ще повикам кораба.

— Да, ама тоя кораб къде го? Чудя се как така разните му там спътници и незнам кво си още не са се блъснали в него!

— Той чака.

— Понякога цена нямаш като помощник.

— Благодаря.

— Това последното беше саркастична забележка.

— Знам.

Зад Масклин се разнесе шумолене — флоридийският му спътник беше бутнал настрани едно перо. Това беше момчето, което бе дошло заедно с Шубраче. Тогава нищо не беше казало — само се блещеше срещу Масклин и Нещото. Сега се усмихна и му рече нещо.

— Пита те дали не ти е прилошало.

— Много съм добре — излъга Масклин. — Той как се казва?

— Пион, най-големият син на Шубраче.

Пион отново се усмихна насърчително на Масклин.

— Пита те какво е вътре в самолета. Казва, че му се струвало много вълнуващо. Те виждат самолети от време на време, но се пазят от тях.

Гъската се килна настрани. Масклин се опита да се вкопчи в перушината не само с крака, ами даже и с ноктите на краката.

— Казва, че сигурно е много по-интересно да летиш със самолет, отколкото с гъска.

— О, ами че знам ли — измънка Масклин.

Приземяването се оказа много по-гадно нещо от самия полет. На вода по се понасяло — така казаха по-късно на Масклин, — ала Шубраче ги приземи върху твърда земя. И на гъските не им харесваше кой знае колко — едва ли не се налагаше да стоят прави във въздуха и да пърхат с крила като бесни, пък после тупваха долу като зрели круши.

Пион помогна на Масклин да слезе. Земята като че се кандилкаше насам-натам под краката му. Останалите двама взеха да се промъкват през птичата навалица към него, като се олюляваха.

— Земята! — изхълца Ангало. — Толкова близо беше! И на никого не му пукаше! — Той се тръшна на колене. — И как вряскат! И постоянно се килват ту насам, ту натам! И целите са на буци под перата!

Масклин отпусна ръце — много беше напрегнат.

Земята около тях не се отличаваше кой знае колко от мястото, което бяха напуснали — само дето растителността беше по-ниска и никъде не се виждаше вода. Поне Масклин не виждаше.

— Шубраче казва, че гъските не могат да отидат по-нататък — обясни Нещото. — Твърде било опасно да се ходи натам.

Шубраче кимна и посочи към хоризонта.

Там се издигаше нещо бяло.

— Това ли е? — попита Масклин.

— Значи е това? — светнаха очите на Ангало.

— Това е.

— Не ми изглежда чак толкоз голяма — смутолеви Гърдър.

— Много е далече още — обясни Масклин.

— Я, хеликоптери! — възкликна Ангало. — Нищо чудно, че Шубраче не иска да води гъските по-нататък.

— Трябва да вървим — настоя Масклин. — Имаме само един час, и, да ви кажа, я ни стигне, я не. Ъ-ъ-ъ… По-добре да се сбогуваме с Шубраче. Можеш ли да й го обясниш, Нещо? Кажи й, че… че ще се опитаме да я намерим. По-нататък. Ако всичко мине както трябва. Така поне си мисля.

— Ако случайно има по-нататък — добави Гърдър. Изглеждаше като пран-недопран парцал за миене на чинии.

Когато Нещото спря да превежда, Шубраче кимна, а после подбутна Пион напред.

Нещото обясни на Масклин какво иска тя.

— Какво?! Ама не, как така да го вземем с нас! Не може!

— Народът на Шубраче насърчава младежите да пътуват — обясни Нещото. — Пион е само на четиринайсет месеца и вече е ходил в Аляска.

— Опитай се да й обясниш, че не сме тръгнали ни за Ляска, ни за Мляска! Накарай я да разбере, че кой знае какво може да стане с него!

Нещото преведе.

— Тя казва, че това било много хубаво. Подрастващите момчета трябвало постоянно да търсят нови и нови приключения.

— Квооо?! Ама ти точно ли ми превеждаш?!

— Да.

— Ама ти не й ли каза, че е много опасно?

— Казах й. Пък тя каза, че докато си жив, опасността винаги те дебне.

— Ама може и да го убият!!!

— Тогава щял да отиде на небето и да стане звезда.

— Те в това ли вярват?

— Да. Те вярват, че оперативната система на номите започва съществуването си в облика на гъска. Ако е била добра гъска, се превръща в ном. А когато един добър ном умре, НАСА го вдига на небето и той става звезда.

— Какво е оперативна система? — попита Масклин. Ставаше въпрос за религия, а него открай време не го биваше по религиозните въпроси.

— Онова нещо вътре в тебе, дето ти казва какво всъщност си ти.

— Душа, бе — обади се Гърдър с кахърен глас.

— Толкоз глупости на едно място не бях чувал! — оживи се Ангало. — Поне не и откакто живеехме в Магазина и вярвахме, че се завръщаме на Земята като гипсови градински статуйки! Помниш ли? — смуши той Гърдър в ребрата.

Вместо да му се ядоса, Гърдър май още повече овеси нос.

— Щом иска момчето, нека да идва — продължи Ангало. — Има дух в него. Напомня ми самия мене на неговите месеци.

— Майка му казва, че ако му стане мъчно за дома, винаги може да намери някоя гъски и тя да го върне в къщи — преведе Нещото.

Масклин зяпна. Смяташе нещо да каже.

А да има и такива мигове, когато няма какво да кажеш, защото няма нищо за казване. Ако трябва да обясниш нещо на някого другиго, то трябва и двамата да сте сигурни в нещо, та да можете да започнете отнякъде — а Масклин не бе сигурен дали би могъл да се разбере някак с Шубраче. Почуди се колко ли е голям светът за нея. Сигурно много по-голям, отколкото можеше да си представи. Ала нагоре стигаше само до небето.

— О, ами добре тогава — съгласи се той накрая. — Само че трябва да тръгваме миг по-скоро. Няма време за дълги сълзливи…

Пион кимна на майка си, приближи се към тях и застана до Масклин. Масклин не знаеше какво да каже. Дори и по-късно, когато опозна по-добре номите-гъсари, той не можа да свикне съвсем с жизнерадостния им начин на сбогуване. Разстоянията като че не бяха нищо за тях.

— Ами хайде тогава — едва успя да каже той.

Гърдър метна смразяващ поглед към Чутурата, който бе настоял да ги придружи.

— Ама наистина много ми се щеше да си поприказвам с тоя!

— Шубраче ми каза, че той иначе бил свестен — намеси се Масклин. — Само дето бил малко чешит. Все неговата да е.

— Също като тебе, Гърдър — обади се Ангало.

— Като мене ли рече?! Че аз да не би да съм…

— Не си, не си — побърза да го успокои Масклин. — Давайте да тръгваме.

 

 

Сега тичаха през храсталак, висок два-три техни боя.

— Все нямаме време — задъха се Гърдър на пресекулки.

— Стига си приказвал. Пести си дъха, че тичане ни чака — посъветва го Ангало.

— На совалките дават ли пушена сьомга? — Гърдър май нямаше намерение да го слуша.

— Не знам — хлъцна Масклин. Драпаше през някаква туфа трева.

— Не, не дават — авторитетно обясни Ангало. — Помня, че и за това съм чел в една книга. Ядат от тубички.

Продължиха да тичат в мълчание, замислени над това последното.

— Че какво ядат? Паста за зъби ли, що ли? — обади се накрая Гърдър.

— Не, едва ли паста за зъби. Много ясно, че не. Убеден съм, че не е паста за зъби.

— Е, ами да се сещаш за нещо друго, дето е в тубички?

Ангало се умисли.

— Лепило? — измънка той колебливо.

— Не ми се види много апетитно, да ти кажа. Паста за зъби и лепило?!

— На човеците, дето карат космическите совалки, явно им харесва. Там ги имаше на снимка — усмихваха се…

— Сигурно не е било усмивка, ами просто са се опитвали да си разлепят зъбите — предположи Гърдър.

— Не бе, ти пък нищо не си разбрал — реши Ангало. Мозъкът му щракаше на бързи обороти. — Храната им е в тубички заради гравитацията…

— И какво с тая гравитация?

— Ами няма я.

— Кой го няма?

— Гравитацията. И всичко плува насам-натам.

— Как така, във вода ли?

— Не бе, във въздуха. Щото няма какво да държи яденето в чинията, нали разбираш.

— О — кимна Гърдър. — И лепилото точно за това им трябва, а?

Масклин знаеше, че могат да продължат така с часове. Онова, което всички тези звуци означават — помисли той, — е: жив съм, и ти също. И всичките се тревожим, че не след дълго може и да не сме. Затова нека си приказваме, по-добре е, отколкото да мислим.

Преди дни, преди седмици всичкото това им изглеждаше много по-добре. Ала сега, когато им оставаха…

— Колко време имаме още, Нещо?

— Четирийсет минути.

— Трябва пак да си починем! Гърдър вече не тича, той просто пада!

Те се строполиха в сянката на някакъв храст. Не изглеждаше совалката да се е приближила много, ала вече се виждаха и сума ти други неща. Хеликоптерите бяха станали повече. Според знаците, които Пион им правеше като смахнат от върха на храста, където се бе покатерил, по-нататък имаше и човеци, но те бяха доста надалеч.

— Трябва да поспя… — изхленчи Ангало.

— Че не спа ли на гъската? — попита го Масклин.

— Ами ти?

Ангало се просна по гръб.

— Как ще се качим на тая совалка?

Масклин сви рамене.

— Ами Нещото разправя, че не ни трябвало да се качваме, само него трябвало да качим.

Ангало се надигна на лакти.

— Искаш да кажеш, че няма да се возим на совалка?! А как само го чаках!

— Това не ти е Камиона, Ангало. Не мисля, че оставят по някой отворен прозорец, та да може някой да се намъкне вътре през него. Пък и без това си мисля, че за да я подкараме, ще трябват не много, ами страшно много номи, а и бая въже.

— Знаеш ли, като карах Камиона, това беше най-щастливият миг в живота ми — замечтано рече Ангало. — Само като си помисля как месеци наред съм живял в Магазина и нищо не съм знаел за Навънка…

Масклин учтиво изчака. Главата му тежеше.

— Е? — обади се той накрая.

— Какво „Е“?

— И какво, като си мислиш за всички ония месеци в Магазина, когато нищо не си знаел за Навънка?

— Ами… струва ми се, че съм ги пропилял. Знаеш ли какво смятам да направя, ако… Искам да кажа, когато се върнем у дома? Ще запиша всичко, което сме научили Трябва да го правим това, знаеш ли. Да пишем наши си книги. Много книги. Не само да четем човешките, дето са тъпкани с какви ли не измишльотини. И тия книги, дете ще ги пишем, да не са само като оная Гърдъровата „Книга на номите“. Ами да се занимават със сериозни работи. С наука например.

Масклин хвърли поглед към Гърдър. Той нищо не каза. И как да каже, като спеше.

Пион се сви на кравайче и захърка гороломно. Гласът на Ангало заглъхна — той се прозяваше.

Не бяха спали от часове. Номите спят предимно нощем, ала за да изкарат дългия ден имаха нужда от лека дрямка през няколко часа. Дори и Масклин климаше.

— Нещо? — не забрави да каже гой. — Събуди ме след десет минути, става ли, а?