Тери Пратчет
Крилете на Масклин (13)

12.

ЖАБИ: Някои хора си мислят, че да се знае за жабите е много важно нещо. Жабите са дребни, зелени или жълти, и имат по четири крака. Квакат. Младите жаби се наричат попови лъжички. Според мен за жабите няма какво друго да се каже.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Намерете една синя планета…

ФОКУС

Това нещо тук е планета. По-голямата й част е покрита с вода, ала въпреки това се нарича Земя.

Намерете сега една страна…

ФОКУС

… ей-това синьото, и зеленото, и кафявото под слънцето. Планините разкъсват дългите кичури на дъждовните облаци…

ФОКУС

А там, на върха на една планина — цялата зелена, и от нея капе вода — расте…

ФОКУС

… едно дърво. По него виси мъх, а в клоните му — цветя! И…

ФОКУС

… като погледнеш едно такова цвете отблизо, вътре в него има малка локвичка. Та, това е епифитна бромелиада.

Нейните листенца — пък може да са и венчелистчета — почти не трепват, когато три много мънички, много златнички жабчета изпълзяват отгоре й и се втренчват в почуда в бистрата, прясна вода. Двечките поглеждат водача си и го чакат да каже нещо подходящо за такъв исторически случай.

— Мип-мип!

Че може ли друго да каже.

После се плъзват по листото и цопват във водата.

Макар че жабите забелязват разликата между деня и нощта, идеята за Времето въобще им е малко нещо мътна. Знаят, че едни неща се случват след други неща. Онези жаби, които са наистина умни, може и да са се замисляли по въпроса дали съществува нещо, което задържа нещата да не се случват всичките наведнъж. Ала по-нататък не могат да се задълбочат.

Тъй че колко време е изминало, преди върху тях посред бял ден да се изсипе изневиделица някаква много странна нощ, от жабешка гледна точка е трудно да се каже.

Над върхарите на дърветата се носеше огромна сянка. Спря. След малко се разнесоха гласове. Жабите ги чуваха, макар и да не разбираха нито какво казват, нито какво представляват изобщо. Никак не приличаха на ония гласове, на които бяха свикнали.

А онова, което чуваха, звучеше ей-така:

— Ама колко са тия планини тука, бе?! Че то това си е пълен абсурд! Разсипничество, тъй му казвам аз. Една стига! Ако видя още една планина, ще откача! Още колко останаха? Всичките ли ще ги претърсваме?

— На мене пък ми харесват…

— А на някои дървета съвсем са им сбъркали височината!

— Те също ми харесват, Гърдър.

— А на мене хич не ми харесва туй, че кара Ангало!

— Мисля, че той се справя все по-добре, Гърдър.

— Е, просто се надявам отнякъде да не връхлети още някой самолет, това е…

Гърдър и Масклин се люшкаха насам-натам в една груба кошница, изплетена от телове и жици. Тя висеше от една квадратна дупка на Кораба. В Кораба имаше още доста огромни стаи, които не бяха успели да изследват. И навсякъде беше пълно със стари машини. Нещото беше споменало, че този Кораб бил изследователски.

Масклин обаче не смееше да се довери на машините. Сигурно имаше и такива, които лесно можеха да вдигат кошницата нагоре и да я свалят надолу, но той предпочете да омотае въжето около една колона вътре в Кораба и, с помощта на Пион там вътре, вдигаха и сваляха кошницата единствено с честни номски усилия.

Кошницата се блъсна в един клон и леко отскочи.

Проблемът им беше, че човеците изобщо не ги оставяха на мира. Веднага щом се натъкнеха на някоя планина, която да изглежда горе-долу като онази, която им трябваше, и разни самолети и хеликоптери веднага се разбръмчаваха наоколо като мухи покрай орел. Само ги разсейваха.

Но тук цветя че имаше — имаше!

Масклин изпълзя по клона и стигна до най-близкото цвете. Шест жълти очета се вторачиха в него.

Значи, в края на краищата, вярно било…

Той се почуди дали пък не трябва да им каже нещо, ако изобщо можеха нещо да разберат.

Клонът беше доста дълъг и доста дебел. Ала в Кораба имаше какви ли не инструменти. Можеха да спуснат жици и да закачат клона за тях, а после да го отсекат и да го издърпат нагоре. Изискваше известно време, ала нищо от това. Беше важно!

Нещото беше им разказало, че си имало разни начини за отглеждане на растения под лампи с цвета на слънцето — в гърнета, пълни с нещо като рядка супичка, която помагала на растенията да растат. Най-лесното нещо щеше да е да запазят клона жив. Най-лесното нещо в… света.

Ако действаха леко и внимателно, жабите хич нямаше и да усетят.

 

 

Ако светът беше вана, то Корабът в такъв случай приличаше на сапун, който се носи насам-натам из нея като куршум и никога не е там, където очакваш да бъде. Можеше да го забележиш къде е само по това, че изведнъж цели тумби самолети и хеликоптери се юрват натам.

Или по-скоро приличаше на топчето в рулетката, което подскача ли подскача и се чуди на кое число да спре…

Или пък просто се беше загубил.

 

 

Търсиха цяла нощ. Ако беше нощ. Трудно е да се каже. Нещото се опита да им обясни, че Корабът се движел по-бързо от Слънцето, макар че слънцето всъщност си седеше на едно място и не мърдаше наникъде. На едни места беше нощ, на други пък — ден. Ужасно лоша организация, според Гърдър.

— В Магазина — обясняваше той, — винаги беше тъмно, точно когато се полага. Ако ще да е бил само нещо си там, построено от човеци. — За пръв път го чуваха да признава, че Магазинът бил построен от човеци.

Ала където и да отидеха, се натъкваха все на непознати гледки.

Масклин се почеса по брадичката.

— Магазинът се намираше на някакво място, което се казваше Блекбъри — рече той. — Толкоз знам аз. Значи. Кариерата няма как да е далеч от него.

Ангало махна раздразнено към екраните.

— Да, ама това тук не ти е картата! Имената изобщо не ги пише! Ама че нелепица! Че как тогава да разбереш къде си?

— Добре де — махна Масклин. — Само недей да слизаш пак надолу да четеш табелите. Колчем си се опитал, и човеците веднага се юрват навън по улиците, а по радиох се почва едно ми ти крещене…

— Прав си — обади се Нещото. — Как да не се развълнуват хората, като виждат как по улицата се опитва да мине космически кораб, тежащ десет милиона тона.

— Последния път много внимавах! — защити се Ангало. — Даже спрях на червено! Не виждам за какво я вдигнаха цялата оная дандания. Пък ония ми ти коли и камиони — като се изблъскаха един в друг… Пък после мене не ме бивало за шофьор!

Гърдър се обърна към Пион. Момчето доста бързо усвояваше езика. На номите-гъсари езиците им се удаваха — бяха свикнали да срещат номи, говорещи какви ли не езици.

— Вашите гъски никога не се губят… Как така?

— Ами те просто не могат да се загубят — обясни Пион, — щото винаги знаят накъде са тръгнали.

— То с животните е друго — обади се Масклин. — Те си имат инстинкти. Това е като да знаеш разни неща, без да знаеш, че ги знаеш.

— Ама как така Нещото не знае накъде сме тръгнали? Щом Флоридия намери, такова важно място като Блекбъри едва ли би му било проблем!

— Не откривам радиосъобщения за Блекбъри. За Флорида има доста.

— Ами тогава поне да се приземи НЯКЪДЕ! — измърмори Гърдър. Ангало взе да натиска разни копчета.

— Не може. Под нас в момента има само море. И… това пък какво е?

Далече-далече под тях нещо бяло се носеше над облаците.

— Може да е гъска — обади се Пион.

— Според… мене… не… е — предпазливо рече Ангало. После завъртя едно копче. — Взех да му разбирам, ей!

Картината на екрана трепна и се приближи.

По небето се плъзгаше бяла стрела.

— Това да не е Конкордът?! — удиви се Гърдър.

— Същият — ухили се Ангало.

— Малко бавничко върви май, а?

— Само в сравнение с нас.

— След него! — нареди Масклин.

— Ама ние не знаем къде отива — гласът на Ангало звучеше много разумно.

— Аз пък знам! — настоя Масклин. — Като бяхме на Конкорда, ти нали погледна през прозореца. Отивахме право към слънцето.

— Да, слънцето залязваше… Е, и?

— Ами сега пък е сутрин. И той пак върви към слънцето — посочи Масклин.

— Е, и? И какво от това?

— Ами значи отива към къщи!

Докато го обмисляше, Ангало прехапа устна.

— Не разбирам защо слънцето трябва да изгрява и залязва на различни места! — вдигна рамене Гърдър. Той отказваше да разбере и най-елементарната астрономия.

— Значи, отива към къщи — кимна Ангало, без да му обърне внимание. — Тъй. Разбрах. Значи, да го следваме, а?

— Точно така.

Ангало бързо прокара ръце по копчетата.

— Така-а-а — рече той. — Ето на, вече вървим натам. Предполагам, че на шофьорите на Конкорда ще им е приятно да си имат компания, като знам колко сме нависоко.

Корабът полетя редом със самолета.

— Абе какво само шава насам-натам! — ядоса се Ангало. — И какво се разбърза…

— Може пък да са се уплашили от Кораба — предположи Масклин.

— Не виждам защо — вдигна рамене Ангало. — Изобщо не разбирам защо. Ние нищо не правим, просто ги следваме.

— Щеше ми се да имаме нормални прозорци… — тъжно рече Гърдър. — Можехме да им помахаме!

— Човеците виждали ли са такъв кораб и преди? — попита Масклин Нещото.

— Не са. Но са измислили най-различни истории за разни кораби, които идват от други светове.

— Да бе, това да искаш от тях — промърмори Масклин полу на себе си. — Те друго могат ли да измислят.

— Понякога в тези истории се разказва за приятелски настроени същества…

— За нас, значи — ухили се Ангало.

— А понякога — за чудовища с огромни виещи се пипала и грамадни зъби.

Номите се спогледаха.

Гърдър хвърли предпазлив поглед през рамо. После всички се втренчиха в коридорите, водещи навън от командната рубка.

— Като алигаторите ли? — смънка Масклин.

— Още по-зле.

— Ъ-ъ-ъ… — проточи Гърдър. — Ние във ВСИЧКИ стаи погледнахме, нали така?

— Те все нещо ще измислят, Гърдър. Това не е истина — опита се Масклин да успокои духовете.

— Кой пък ще седне такива работи да измисля?

— Човеците, кой.

— Хъм — обади се и Ангало. Опитваше се да се свие в креслото — тъй че, ако се появи нещо пипалато и с големи зъби, да не може да го докопа. — Не разбирам защо.

— Аз май разбирам. Напоследък доста си мисля за човеците…

— Нещото не може ли да прати съобщение на шофьорите на Конкорда? — предложи Гърдър. — Например: „Спокойно, ние зъби и пипала нямаме, гарантираме ви го!“

— Сигурно няма да ни повярват — поклати глава Ангало. — АЗ да бях целият само пипала и зъби, точно такова съобщение бих им пратил. Та да ги изхитря.

Конкордът се носеше с писък високо-високо в небето. Вече беше счупил трансатлантическия рекорд. Корабът се мъкнеше след него.

— Според мене — погледна надолу Ангало, — човеците са достатъчно умни, че да са луди.

— Аз пък мисля — отвърна му Масклин, — че сигурно са достатъчно умни, за да се чувстват самотни.

 

 

Самолетът докосна с гуми земята. Гумите изпищяха. През летището забързаха пожарни, а след тях — и още коли.

Огромният чер Кораб се стрелна над тях, завъртя се в небето и забави ход.

— Ей го резервоарът! — скокна Гърдър. — Точно под нас е! Ей я и железницата! Ей я и Кариерата! Там си е!

— Че къде искаш да е, малоумник такъв! — сряза го Ангало и насочи Кораба към хълмовете, цели в топящи се кръпки от сняг.

— Е, поне известна част от нея си е там — обади се Масклин.

Над Кариерата бе надвиснал облак черен дим. Щом се приближиха, номите забелязаха, че той се вдига от един горящ камион. Наоколо му имаше и други камиони, както и неколцина човеци. Щом съзряха сянката на Кораба, търтиха да бягат.

— Самотни, тъй ли го рече? — изръмжа Ангало. — Само да са направили нещо и на един-единствен ном, ще им се прище да не са се раждали!!!

— Ако са направили нещо и на един-единствен ном, ще им се прище АЗ да не съм се раждал — смръщи вежди Масклин. — Но според мен там долу няма никой. Щом са дошли човеците, нашите едва ли още се мотаят там. И кой ли го е подпалил тоя камион?

— Уааааа! — изкрещя Ангало и размаха юмрук във въздуха.

Масклин огледа пейзажа под тях. Някакси изобщо не можеше да си представи хора като Грима и Доркас да са с заврели по разни дупки и сега да седят и да чакат Човеците да превземат Кариерата. Пък и Камионите не се палеха самички. Една-две от сградите също му се виждаха неповредени. Човеците не правеха такива неща, нали така?

Той се взря в полето отвъд Кариерата. Някой бе помлял портала. През калта и кишата се точеха чифт следи.

— Май са избягали с някакъв камион — обади се накрая той.

— Ама ти какво искаше да кажеш с туй „уааа“? — Гърдър пак не беше много в час.

— През полето ли? — учуди се Ангало. — Че нали ще заоре някъде и ще забуксува!

Масклин поклати глава. Може би дори и номите имат инстинкти.

— Следвайте дирите — нареди той. — Бързо!

— Бързо? Бързо искаш, така ли? Я се опитай да накараш тая пущина да върви БАВНО! — Ангало бутна един лост Корабът се метна над един хълм, побеснял от заплахата го обуздаят.

И преди бяха идвали тук. Пеша. Преди месеци. Направо да не повярваш.

Хълмовете бяха доста плоски и оформяха нещо като плато, обърнато към летището. Тая нива долу беше картофена. По-нататък идваше гъсталакът, в който навремето бяха ловували, а после — гората, дето бяха убили оная лисица, задето беше яла номи.

И… и нещо жълтичко се търкаляше долу през нивите.

Ангало изпружи врат.

— Някаква машина е, чини ми се — предположи той и взе да се протяга към някакви лостове, без да отлепя очи от екрана. — Бая шантава ми се вижда.

По шосето долу се движеха и други неща. С мигащи лампи отгоре.

— Тия коли долу май я преследват, а?

— Може пък да искат да си поговорят с нея за един горящ камион например — обади се Масклин. — Можеш ли да я настигнеш преди тях?

Ангало присви очи.

— Дали мога ли? Виж какво, според мен можем да ги изпреварим, та ако ще и през Флоридия да минем преди това! — той напипа друг лост и го бутна.

Пейзажът трепна и изведнъж онзи камион — защото това беше камион — се изправи точно насреща им.

— Видя ли, а? — ухили се Ангало.

— Я дръпни още по-близо — сръчка го Масклин.

Ангало натисна едно копче.

— Я погледни екрана…

— Номи! — възкликна Гърдър.

— Ухааа, гледай ги как побягнаха ония коли! — изкрещя Ангало. — Ще бягат, ами! Щото иначе като ги погнем с ония ми ти пипала! С ония ми ти зъби!

— Ама дано и нашите не си го помислят същото — притесни се Гърдър. — Масклин, мислиш ли, че…

Да, ама Масклин пак го нямаше.

 

 

Трябваше да се сетя по-рано — помисли си той.

На тоя клон един ном се нанасяше към трийсетина пъти. Държаха го под онези лампи и той безгрижно си растеше, топнат в оная специалната водица. Номите, летели някога с този Кораб, очевидно бяха отглеждали така много растения.

Пион му помогна да избута гърнето върху капака на люка. Жабчетата гледаха Масклин с интерес.

Когато успяха криво-ляво да го избутат върху платформата, Масклин отвори люка. Вратата не се плъзна встрани — древните номи я бяха използвали за нещо като асансьор, само че жици нямаше. Слизаше надолу и се качваше нагоре с помощта на някаква сила, също толкова тайнствена, колкото и Антигаврата или каквото и да беше там.

Платформата се спусна надолу. Масклин погледна и видя, че жълтият камион спира. Изправи се. Пион беше вперил в него крайно озадачен поглед.

— Това цвете вест? — попита момчето.

— Ъхъ. Нещо такова.

— Без думи?

— Без.

— Защо не със?

Масклин притеснено сви рамене.

— Ами… такова… не знам как да й ги кажа…

 

 

Номи пъплеха из целия кораб. Ако и ония пипалати зъбати чудовища да се спотайваха някъде из Кораба, с голи ръце щяха да ги надвият!

Младите бяха изпълнили командната рубка. Всеки напираше да натисне някое копче. Доркас и чираците му не се виждаха никакви — бяха отишли да търсят моторите на Кораба. Из сивите коридори отекваха смях и глъчка.

Масклин и Грима седяха самички встрани и гледаха жабчетата вътре в цветето. В тяхното цвете.

— Трябваше да проверя дали е вярно това, дето ми го разказа…

— Най-хубавото нещо на света! — усмихна му се Грима.

— А, не. Според мен сигурно на света има още много много хубави неща. Ама и това си е много хубаво, тъй де…

Грима му заразказва какво се бе случило в Кариерата — за битката с човеците и за това как бяха откраднали Джекуб Земетръсни, за да избягат. Докато разказваше за битката, очите й блестяха. Масклин я гледаше, зяпнал от възхищение — тя беше до ушите в кал, роклята й беше съдрана, а косата й изглеждаше така, сякаш с трън я беше ресала. Ала пращеше от такава вътрешна сила, че аха-аха щеше да замята искри. Ех, добре че стигнахме навреме… — помисли си той. — Човеците какви благодарности ми дължат…

— Ами сега какво ще правим? — попита най-накрая тя.

— Не знам — призна си Масклин. — Според Нещото имало много светове, на които живеели номи. Само НОМИ искам да кажа. Или пък можем да си намерим някоя планета само за нас…

— Знаеш ли какво… Мисля си, че номите от Магазина ще са по-щастливи, ако останат да живеят тук, на Кораба. Точно затова тук толкова им харесва — също като в Магазина е. Навънка си е навънка.

— Ами тогава по-добре ще е постоянно да проверявам дали помнят, че Навънка съществува. Това ще ми е на мене работата, май… А като си намерим къде да живеем, мисля да се върна с Кораба.

— Защо? Че какво ще правиш тук?

— Човеците… — отвърна Масклин. — Трябва да поговорим с тях…

— Хм!

— Те наистина много искат да вярват, че… С една дума, през цялото време си измислят разни истории за неща, дето не съществуват. Мислят си, че са самички на света… Ние никога не сме си го мислили. Винаги сме знаели, че ги има и човеците! Те са ужасно самотни, а пък дори не го знаят! — той разпери ръце. — Та, струва ми се, с тях ще можем да се разбираме…

— Те ще ни превърнат в духчета!!!

— Не и ако се върнем с Кораба. Ако ще могат да кажат нещо по въпроса, то ще е, че Корабът хич не изглежда много духчесто.

Грима го хвана за ръката.

— Е… щом това искаш да правиш…

— Да, точно това искам.

— … и аз идвам с тебе.

Зад тях нещо тропна. Беше Гърдър. На врата му висеше торба, а погледът му бе твърд и решителен. Поглед на някой, който твърдо е решил Да Я Види Тая Работа, пък каквото ще да става.

— Ъ-ъ-ъ-ъ… Дойдох да се сбогувам… — рече той.

— Ама какво смяташ да правиш?!

— Подочух, че сте щели да се връщате с Кораба…

— Да, ама…

— Моля ви, не ме разубеждавайте — Гърдър се огледа. — Откакто сме се качили на Кораба, все за това си мисля. Там долу има и други номи. Някой трябва да им каже, че Корабът ще се върне. Не можем да ги вземем сега, ала някой трябва да намери всички останали номи на света и да им каже за Кораба. Трябва някой да им каже истината! И тоя някой трябва да съм аз, не мислите ли? Все нещо трябва и аз да свърша!

— Самичък?!

Гърдър бръкна в торбата.

— Не, и Нещото е с мен — той измъкна навън черната кутийка.

— Ъъъъ… — поде Масклин.

— Не се притеснявай — обади се Нещото. — Изкопирах се в компютрите на кораба. МОГА да бъда едновременно и тук, и там.

— Ей, това ми се ще и на мене да го мога — безпомощно вдигна рамене Гърдър.

Масклин тъкмо смяташе да му се скара, и изведнъж му хрумна — че защо? Гърдър сигурно щеше да бъде много по-щастлив така. Както и да е, вярно си беше — Корабът принадлежеше на всички номи. Ние просто сме го взели назаем за малко… Значи Гърдър си е прав! Може би някой трябваше да намери останалите номи където и да бяха по света, и да им каже истината за номите. И за тая работа май по-добър от Гърдър нямаше. Този свят е голям. Нужен бе някой, наистина готов да вярва.

— Не искаш ли още някой да дойде с тебе?

— Не. Там долу все ще се намери кой да ми помогне — той се наведе по-ниско. — Да си кажа правичката… — прошепна той, — направо нямам търпение!

— Ъ-ъ-ъ… Да… Ама той светът хич не е малък!

— Имам го предвид. Говорих си с Пион.

— О, така ли? Е, щом си убеден…

— Да. По-убеден съм, отколкото съм бил някога в каквото и да било — кимна Гърдър. — А пък през живота си съм бил убеден в не едно и две неща, както знаеш.

— Ами тогава… да изберем някое по-подходящо място да те свалим…

— А така. — Гърдър се опитваше да си придаде възможно най-безстрашен вид. — Гледай да има повечко гъски.

 

 

По залез го оставиха край едно езеро. Не протакаха с раздялата. Ако Корабът се задържеше някъде за повече от няколко минути, човеците веднага се юрваха натам.

Масклин му хвърли последен поглед — дребна фигурка на брега на езерото, която махаше с ръка. После вече се виждаше само езерото. После и то се превърна в зелена точка върху смаляващия се пейзаж. Светът се разстла… а в средата му стърчеше един невидим ном.

После вече нищичко не се виждаше.

Рубката бе претъпкана с номи. Те гледаха как пейзажът се разгъва под издигащия се кораб.

Грима се взря надолу.

— Никога не съм знаела, че изглеждал така… Ух, че е много!

— Големичък си е — съгласи се Масклин.

— Мислиш ли, че един-единствен свят ще ни стигне на всички?

— Ох, знам ли. Може би един-единствен свят на никого не е достатъчен… Ангало, накъде отиваме?

Ангало потри ръце и дръпна всички лостове назад.

— Толкова високо нагоре… — ухили се той доволно. — Ама толкова високо нагоре, че там „долу“ няма!!!

Корабът направи широк завой и се втурна към звездите. Долу под тях светът престана да се разгъва, защото вече се бе разгънал докрай — и се превърна в черен диск на фона на слънцето.

Номите и жабите го гледаха, гледаха…

Светлината го прегърна, краищата му грейнаха и от тях през мрака се втурнаха лъчи.

Приличаше досущ на цвете.