Тери Пратчет
Грима и Доркас (7)

6.

I. Там в хълма имаше Дракон, още от времето, когато е бил създаден Светът.

II. Ала бе стар и потрошен, и умираше.

III. И носеше Знака на Дракона.

IV. А знакът бе: Джекуб.

Из „Книга на номите“

Джекуб,

Глава I, стихове I–IV

ДЖЕКУБ.

Джекуб беше негов. Неговата малка тайна. По-точно, неговата грамаданска тайна. Никой друг не знаеше за Джекуб, дори и помощниците му.

През един летен ден се бе мотал из големите стари съборетини от другата страна на Кариерата. Наистина нямаше нищо наум, освен може би възможността да намери някое парче тел или нещо такова, дето ще му свърши работа.

Претършува из сенките, изправи се, погледна нагоре и… съзря Джекуб.

Със зинала паст!

Изминаха няколко ужасни мига. Най-накрая погледът на Доркас се нагоди към разстоянието.

Взе да прекарва доста време с Джекуб. Ръчкаше тук, ръчкаше там, и постепенно му стана ясно що за чудо е това. Или той. Джекуб определено си беше „той“. Страховит „той“, наистина, ала стар и ранен — приличаше на дракон, дошъл тук да си поспи за последно. Или може би на някое от онези грамадните животни, дето веднъж Грима му ги показа в една книга. Те си завирали дини не знам къде си, доколкото беше разбрал.

Да, ама Джекуб нито мрънкаше, нито пък постоянно тормозеше Доркас с въпроса защо още не е изобретил радиото. Докато го опознаваше, Доркас бе прекарал много спокойни часове. С Джекуб можеше и да си поговориш. Всъщност надали имаше по-добър събеседник от него — нали не се налагаше да го изслушваш и ти!

Доркас поклати глава. Не, не му беше времето. Всичко беше тръгнало наопаки.

Вместо това тръгна да търси Грима. Сечеше й на нея пипето, нищо че беше момиче.

 

 

Училищната дупка бе под пода на една порутена барака — на вратата й пишеше „Столова“. Това беше малкият свят на Грима. Тя бе измислила, че децата трябва да ходят на училище — нали четенето и писането си бяха мъчна работа, та по-добре е да се захванеш с тях по-раничко.

Там пазеха и книгите.

В трескавите часове преди да тръгнат, номите бяха успели да спасят трийсетина книги от Магазина. Сред тях имаше и някои много полезни — например „Градинарство през цялата година“ беше много популярно четиво, а Доркас бе научил „Елементарна теория за любителя-механик“ почти наизуст. Но някои бяха… ами, мъчни, и почти никой не ги отваряше.

Когато Доркас влезе, Грима стоеше тъкмо пред една от тях и си хапеше палеца. Така правеше винаги, когато се опитваше да се съсредоточи.

Не можеше да не и се възхитиш как чете. Не само четеше най-добре от всички номи, но и притежаваше невероятната способност да разбира онова, което чете.

— Низодемус ни създава неприятности — каза той и приседна на една пейка.

— Знам — обади се разсеяно Грима. — Подочух. — Тя хвана страницата с две ръце, напъна се и я обърна.

— Чудя се какво се мъчи да докопа.

— Властта — отвърна Грима. — Съществува вакуум във властта, както виждаш.

— Не мисля — обади се несигурно Доркас. — Тука не съм виждал вакуум. В Магазина ги имаше много. Само за шейсет и девет и деветдесет и пет, с вакуум и редица допълнителни добавки, за да е чиста цялата ви къща! — припомни си той с въздишка табелата над прахосмукачките.

— Не бе, не ти говоря за това — ядоса се Грима. — Това е, когато никой не отговаря за другите. Тъкмо четях за това.

— Ами аз нали отговарям? — жално рече Доркас.

— Не. Защото тебе никой не те слуша.

— О-о-о! Много ти благодаря.

— Ама ти не си виновен. Хора като Масклин, Ангало и Гърдър могат да накарат другите да ги слушат, ама ти май не можеш да им задържиш вниманието.

— О-о-о!

— Но пък нитовете и болтовете те слушат. Не всеки го може.

Доркас се замисли. Никога не бе виждал нещата така. Комплимент ли беше това? Май, че да, реши той накрая.

— Когато хората се сблъскат с цял куп неприятности и не знаят какво да правят, все се намира някой, готов да каже каквото и да е само за да се сдобие с малко власт — обясни Грима.

— Карай. Когато другите се върнат, сигурен съм, че ще оправят цялата работа — каза Доркас много по-бодро, отколкото се чувстваше.

— Да, те ще… — започна Грима и млъкна. След малко Доркас забеляза, че раменете й треперят.

— Какво има? — меко попита той.

— Минаха цели три дена! И повече даже! — изхълца Грима. — Никой никога не е бил Навънка толкова дълго! Сигурно нещо е станало с тях!

— Ъ-ъ-ъ — започна Доркас. — Е-е-е, те… нали тръгнаха да търсят Внука (39) и не можем да сме сигурни, че…

— А аз, преди да тръгне, се държах с него толкова зле! Ама аз му разказвам за жабите, пък той за чорапи ще ми говори!

Доркас въобще не схвана тия жаби пък как се намесиха. Когато седеше и си приказваше с Джекуб, никой никога не споменаваше жаби.

— Ъ-ъ-ъ? — попита той.

Хълцайки, Грима успя криво-ляво да му разкаже за жабите.

— И съм съвсем сигурна, че той ни най-малко не схвана за какво му говоря! — измънка тя. — Пък и ти!

— О-о-о, не знам — отвърна Доркас. — Май искаш да ми кажеш че светът едно време е бил толкова прост, пък изведнъж се е напълнил със смайващо интересни неща, дето цял живот не би ти стигнал да ги разгледаш. Като биологията например. Или климатологията. Искам да кажа, че преди вие да дойдете от Навънка, аз просто си човърках разни нещица и наистина нищичко не знаех за света.

Беше се втренчил в палците на краката си.

— И сега още сума ти неща не знам — продължи той, — поне не знам наистина важни работи. Като например какво представлява слънцето или защо вали. Та, за това ми говореше, мисля.

Тя подсмръкна и се поусмихна лекичко — защото, ако има нещо по-лошо от това да не те разбират, то това е някой да те разбира толкова добре, че да няма как да му се нацупиш, че не те разбирал.

— Става въпрос за това — подзе тя, — че той още ме мисли за такава, каквато ме познаваше, докато всички живеехме в старата дупка край насипа. Нали знаеш как е — търчиш насам-натам, готвиш разни работи, превързваш ра-ра-ране…

— Хайде, хайде — смънка Доркас. Винаги се чудеше къде да се дене, когато някой започваше да се държи така. Ако една машина нещо се смахне, просто я смазваш, или я ръчкаш, и ако нищо не помага, прасваш й един чук. Номите това май не ги оправяше.

— Ами ако никога не се върне! — изхлипа Грима и избърса очи.

— Разбира се, че ще се върне — окуражи я Доркас. — Че какво толкова може да му се случи?

— Може да го изядат, да го сгазят, да го стъпчат, да го отвее вятърът, да падне в някоя дупка, да се хване в капан… — занарежда Грима.

— Ъъ, да де — рече Доркас. — Исках да кажа, освен това.

— Трябва да се стегна малко — вирна брадичка Грима. — Не ми се ще, като се върне, да каже: „О-о-о, виждам, че докато ме е нямало, всичко е отишло.“

— Страхотно! — възкликна Доркас. — Така те искам. Гледай непрекъснато да се занимаваш с нещо, тъй казвам аз. Коя е тая книга?

— „Съкровищница на пословиците и крилатите фрази“.

— Ооо! Върши ли някаква работа?

— Зависи — вдигна рамене Грима.

— А какво значи „пословици“?

— Не съм много сигурна. Някои май са доста тъпички. Знаеш ли, човеците си мислят, че светът е бил създаден от някакъв много голям човек?

— И как е успял да го направи?

— Ами за една седмица.

— Е, някой ще да му е помагал тогава — заключи Доркас. — Нали знаеш, за тежката работа. — Доркас си мислеше за Джекуб. Много нещо можеш да свършиш за една седмица, ако ти помага Джекуб.

— Не. Сам-самичък го бил сътворил.

— Хммм. — Доркас се замисли. Някои части от света определено бяха недоправени, а пък други неща — като тревата например — изглеждаха прекалено прости. Но доколкото беше чувал, тя се скапвала всяка година и после напролет пак трябвало да никне, и… — Не знам. Само човеците могат да се хванат на такова нещо. Като гледам, това си е било работа за цели няколко месеца!

Грима преобърна страницата.

— Масклин вярваше… искам да кажа, Масклин вярва, че човеците са много по-умни, отколкото ги смятаме. — Умисли се. — Наистина ми се ще да ги разберем както трябва. Сигурна съм, че бихме могли да научим мно…

Аларменият звънец отново зазвъня.

Този път копчето бе натиснал Низодемус.