Тери Пратчет
Грима и Доркас (2)

1.

I. И ставаха по туй време Странни Неща: Въздухът взе да прави резки движения, Топлината от Небето намаля, а сутрин понякога повърхността на локвите бе Корава и Студена.

II. И си рекоха номите: „Туй пък що ли е?“

Из „Книга на номите“

Кариера,

Глава 1, стихове I–II

— Зима — отсече Масклин. — Нарича се „Зима“.

Абат Гърдър се намръщи.

— Никога не си ни казвал, че ще е така — измърмори той. — Ама че студ.

— Студ ли рече? — обади се баба Моркий. — Та студ, казваш? Няма що. Ти на това студ ли му викаш? Само изчакай да хване истински студ!

Това й харесва, забеляза Масклин. На баба Моркий винаги й бе харесвало да прави прокоби, точно това я крепеше в живота.

— Ама като хване, те тогава, ти казвам, ще е студ, та студ. Ще падне истински скреж, а пък от небето ще се сипе вода, ама замръзнала, на парченца! — рече тя и тържествуващо отметна глава. — Какво ще кажеш за туй, а?

— Няма защо да ни обясняваш като на бебета — въздъхна Гърдър. — Можем да четем, да ти припомня. Знаем какво е сняг.

— Да — обади се и Доркас. — Там, в Магазина, имаше едни картички с картинки. Появяваха се все по Коледния Панаир. Знаем го снега. Такъв един, блести…

— И червеношийки щъкат по него — подкрепи го Гърдър.

— Абе, такова, всъщност има и още нещо… — подхвана Масклин.

Доркас му махна да млъкне.

— Мисля, че няма що да се притесняваме — каза той. — Окопали сме се хубавичко тук, хранителните запаси ми изглеждат задоволителни, знаем и откъде да вземем още ядене, ако ни потрябва. Освен, ако някой не иска нещо да пита, защо не закрием събранието?

 

 

Всичко вървеше сносно. Или поне не чак дотам зле.

О, различните кланове все още се караха и чепкаха колкото си щеш, ала такава си е номската природа. И затова създадоха Съвета, който криво-ляво се оправяше с положението.

На номите им се нравеше да се карат. Та Съветът на Шофьорите означаваше поне, че могат да си се карат на воля, без да се налага да се бият.

Ама вижте сега каква смехория се получи: в Магазина всичко бе в ръцете на големите кланове от Отделите. Само че сега клановете се бяха омешали здравата, пък и, откъдето и да го погледнеш, в Кариерата отдели нямаше. Обаче номите си падаха по йерархиите, това си им беше нещо като инстинкт. Светът винаги е бил прилежно разделен на тия, които нареждат на хората какво да вършат, и ония, които го вършат. Тъй че, по един доста странен начин, взе да се оформя нова група водачи на племето:

Шофьорите.

Тая работа зависеше от това къде си бил по време на Дългото Пътуване. Ако си бил сред онези в кабината — значи си Шофьор. Всички останали са просто Пътници. За това много-много не се приказваше — нито беше официално уредено, нито нищо. Просто по-голямата част от номското съсловие си мислеше, че именно онези, смогнали да докарат Камиона, са хората, които знаят какво правят те тук.

Да си Шофьор не беше непременно най-забавното нещо на света.

Миналата година, преди да открият Магазина, на Масклин му се налагаше да ловува по цял ден. Сега ловуваше само когато му е кеф — на по-младите номи от Магазина ловът им хареса, пък и очевидно не беше редно Шофьор да се занимава с лов. Изравяха и картофи, а царевичната реколта в близката нива се оказа твърде изобилна, дори и след като комбайните я опоскаха. Масклин би предпочел да си отглеждат храната самички, обаче номите май не можеха да му хванат цаката как да накараш семената да поникнат в коравата като камък почва на Кариерата. Ама нали имаше какво да ядат — това беше важното.

Усещаше как около него хиляди номи живеят живота си. Създават семейства. Установяват се.

Бавно тръгна към собствената си бърлога — долу, под една порутена барака. След миг се реши и измъкна Нещото от дупката в стената, където го държеше.

Не блесна никаква светлинка. Нямаше и да блесне, докато не го доближиш до жиците, по които тече ток — тогава цялото светваше и почваше да приказва. В Кариерата се намираше по някоя и друга жица, а Доркас бе успял да ги вкара в работа. Обаче Масклин не бе водил Нещото при тях. Захванеше ли да приказва, коравата черна кутийка винаги успяваше някак си да го разстрои.

Ала беше съвсем сигурен, че ще го чуе.

— Миналата седмица старият Торит умря — обади се той най-накрая. — Стъжни ни се, ама, в края на краищата, той си беше много стар, така де, и просто ей тъй си умря — искам да кажа, нищо не го е захапало преди това, нито пък го е прегазило или нещо такова.

Малкото Масклиново племе някога живееше край насипа на една магистрала, пълна с едни такива неща, дето много налитаха на пресни номи. Мисълта, че можеш да умреш, просто защото вече няма как да продължиш с живеенето, беше нова за тях.

— Та, погребахме го край една нива с картофи, по-дълбочко, че да не го стига плугът. Номите от Магазина още не са схванали защо го закопахме, мисля си. Смятат, че сега ще поникне или нещо такова. Май че се бъркат с онова, дето става със семената. Много ясно, че не знаят как растат разните му там растения. Щото са живели все в Магазина, нали разбираш. Съвсем ново е за тях. Все се оплакват, че ядели неща, дето растат от земята: според тях не било нормално тъй, неестествено било. И си мислят, че дъждът се излива от някакви пръскалки. Според мен те си мислят, че целият свят е чисто и просто един по-голям Магазин. Хм!

Той се втренчи за миг в черното, крайно неотзивчиво кубче и си размърда мозъка — какво ли друго да каже?

— Абе, както и да е, ама туй ще рече, че най-старият ном е баба Моркий — продължи той най-после. — А пък туй на свой ред ще рече, че й се полага място в Съвета, нищо, че е жена. Абат Гърдър се опъна, ама ние му рекохме: „Ами хубаво, кажи й го ти тогава“, и той нещо не щя, та тъй, значи, тя влезе в Съвета. Хм!

Вторачи се в ноктите си. Начинът, по който Нещото го слушаше, хич не беше окуражителен.

— И всички се притесняват за зимата. Хм! Ама сме натрупали сума ти картофи, пък и то тука долу е доста топличко. И да ти кажа, големи идиотщини им се въртят в главите на тия. Разправят, че едно време в Магазина, като дойдел Коледният Панаир, се домъквал някакъв дядка с бяла бррр… брадва… и май ще да е колел наред…, та, уф, такова, само се надявам да не ни е проследил дотука. Ами, това е. Хм!

Почеса се по ухото.

— Абе, всичко си върви както му е ред. Хм!

Наведе се по-близо.

— Което знаеш ли какво означава? Ако смяташ, че всичко си върви както му е ред, то някъде нещо е тръгнало съвсем накриво, ама ти още не си го разбрал. Тъй си е, ти казвам. Хм!

Черното кубче кой знае как успя да придобие състрадателен вид.

— И всеки разправя, че прекалено съм се бил притеснявал. Не мисля, че изобщо е възможно да се притесняваш прекалено. Хм!

Пак се замисли.

— Май засега това са всичките новини — рече той, вдигна Нещото и отново го напъха в дупката.

Почуди се дали пък да не му каже за караницата с Грима, ама то това си беше, такова… тяхна си лична работа, де.

Тия пусти книги, дето ги четеше — само те бяха виновни! Не биваше да й дава да се учи на туй проклето четене! Напълнила си е главата с какво ли не, дето няма никаква нужда да го знае. Прав беше Гърдър — мозъците на жените наистина прегряват! Пък Гриминият напоследък май вреше и кипеше.

Та значи, отива той при нея и й вика: „Виж какво, вече се настанихме тука, та май му е времето да се оженим най-после, ама както го правят номите от Магазина — Абатът да ни измърмори нещо там, и въобще, както си му е редът.“

Пък тя какво разправя — не била сигурна, видите ли!

Та, той й вика: „Ама то така не става, то първо ти казват, после се жениш, и толкоз, тъй се правят тия работи!“

Пък тя какво разправя — вече не било така, видите ли!

Беше се оплакал на баба Моркий. Един ном би очаквал тя да го подкрепи, така де! Нали много държеше на традициите, ама страшно много. Та той й вика: „Бабо, Грима не ще да прави каквото й казвам!“.

И точно Баба да му каже: „Браво на нея! Ще ми се и аз да се бях сетила да не правя, каквото ми казват, като бях младичка навремето!“

После се бе оплакал на Гърдър и той бе му казал: „Да, тъй хич не бива, момичетата трябва да правят онова, което им се каже!“ И Масклин бе му рекъл: „Ами добре, ама обясни й го ти!“ И Гърдър бе му казал: „Ами то, ъ-ъ, такова де, то нея нали си я знаеш каква е кибритлийка, май по-добре да я поотложим тая работа, пък и времената се променят…“

Времената се били променяли! Ами да, точно така си беше. Та нали повечето от промените ги беше правил Масклин. Нали трябваше да накара хората да си променят мисленето, за да напуснат Магазина. Промените бяха нещо необходимо. Много хубаво нещо си бяха промените даже. Той беше изцяло за промените.

Онова, срещу което беше ужасно, ама ужасно против, бе нещата да не си остават каквито са.

Копието му стоеше подпряно в ъгъла. Ама че жалко изглеждаше… сега. Просто парче кремък, вързано за прът с някакви си там жици. От Магазина бяха донесли разни триони и какво ли още не. Сега използваха метал.

Известно време остана втренчен в копието. После го грабна и излезе навън, за да си спретне едно дълго и сериозно мислене по въпроса, кое как е и къде е той сред всичкото това. Или, както би се изразил някой друг — да се вкисне здравата.

 

 

Изоставената Кариера стигаше горе-долу до средата на хълма. Над нея пълзеше стръмен затревен склон, а по-нагоре на свой ред избуяваха къпини и глогинак. Отпред пък се ширеха ниви.

Под Кариерата, през плетища и шубраци, се виеше черен път и стигаше главното шосе. Още по-нататък имаше железопътна линия — така им се викаше на двете дълги железа, подпрени на дебели дървени трупчета. Понякога по тях профучаваха едни такива неща, прилични на дъ-ъ-ъълги камиони, накачени един за друг.

Номите още не бяха схванали съвсем какво представлява тая железница. Ама изглежда, беше нещо опасно, защото бяха забелязали, че там, където я пресичаше шосето, щом се зададеше онова дългото, падаха две бариери и преграждаха пътя. Номите знаеха за какво служат бариерите. Имаше ги из нивите — пречеха на ония работи вътре да излизат навън. Та, беше близко до ума — бариерите пазят онова дългото — току-виж му скимнало да слезе от железата и да се юрне из пътищата.

По-нататък имаше още ниви и някоя и друга чакълена яма — бяха пълни с вода и ставаха за риболов, ако някому се приискаше риба — а там, отвъд, беше летището.

През лятото Масклин бе наблюдавал самолетите часове наред. Бе забелязал, че първо тръгват по земята, а после рязко излитат — като птици; сетне се смаляват и смаляват, и накрая изчезват.

Ей-това беше Голямата Грижа. Масклин седеше на любимия си камък, от небето започваше да вали, а той започваше да се притеснява. Тия дни толкова много неща го притесняваха, че беше по-добре да си ги струпа накуп и да се притеснява за всичките наведнъж — само че над всички тях беше Голямата Грижа.

Те трябваше да отидат там, където отиваха самолетите. Точно това му каза Нещото, докато все още му говореше. Номите бяха дошли от небето. От далечните небеса, по-точно, което беше малко мъчно за разбиране, защото то близки небеса и без туй нямаше. Ала трябваше да се върнат там. Такава беше тяхната… абе, нещо с „О“ беше. Оризия, точно така. Тяхната оризия. Някога те са притежавали цели свои светове. А взели, че заседнали тук, кой знае как. Да, ама — и точно това беше Грижата — оня ми ти кораб, дето летял из въпросните далечни небеса, сред звездите, все още се мотаел някъде наблизо. Първите номи го зарязали: слезли тук с по-малък кораб, който пък се разбил, и те не могли да се върнат.

А пък той беше единственият, дето знаеше това.

Старият абат, онзи преди Гърдър, и той го знаеше. Грима, Доркас и Гърдър поназнайваха нещичко, само че нали бяха номи практични, умът им беше зает все с нещо, а пък напоследък се бяха струпали страшно много неща за организиране.

Нали всеки си редеше дом. Ще превърнем Кариерата в свой малък свят, също като Магазина — порази го внезапна мисъл. Те мислеха покрива за небе. Пък ние сега небето — за покрив.

И ще си останем тук, и… и…

По шосето към Кариерата пълзеше камион. Подобна гледка беше толкова необичайна, че Масклин го забеляза чак след като известно време го беше гледал, без да го вижда.

 

 

— И никой не беше на пост! Защо нямаше никой на поста? Казал ли съм аз винаги да се варди тая Кариера!

Половин дузина номи препускаха през сухата папрат към портала.

— Беше ред на Сако — смънка Ангало.

— Въобще не е вярно! — изсъска Сако. — Ти не помниш ли, че вчера ме помоли да се сменим, щото си щял бил…

— Хич не ме интересува чий ред е било! — кресна Масклин. — Нямало е никой! Нали така? А пък е трябвало да има някой! Нали така?!

— Съжаляваме, Масклин.

— Да бе, съжалявате.

Номите се изкатериха по насипа и се проснаха зад една изсъхнала туфа.

Камионът беше доста малък за камион. Някакъв човек слезе от него и взе да се върти около портала.

— Това е „Ландроувър“ — самодоволно отбеляза Ангало. Преди Дългото пътуване, в Магазина, беше изчел де що успя да намери за колите. Харесваше ги. — Не е точно камион, то по-скоро човеци вози…

— Тоя залепи нещо на портала — прекъсна го Масклин.

— На нашия портал — промърмори недоволно Сако.

— Странна работа — подкрепи го Ангало.

Човекът бавно и тромаво, като всички човеци, се помъкна обратно към камиона. Камионът обърна, изрева и се стопи в далечината.

— Виж го чак докъде се домъкнал само за да лепне някаква си хартийка на вратата — обади се Ангало. Всички вече бяха на крака. — Човешка му работа.

Масклин се намуси. Човеците, не ще и дума, бяха големи и тъпи, но май наумяха ли си нещо, хич не се спираха. И явно се подчиняваха на някои работи, написани на хартия. В Магазина на някаква хартийка беше написано, че ще бъде разрушен — и ей на, разрушиха го. Да нямаш вяра на човек, щом си е имал работа с хартийки.

Той посочи ръждивата мрежа — по-пъргавите номи лесно я изкачваха.

— Сако! Я смъкни онова тук.

Далече-далече една съвсем друга хартийка се вееше на плета. Дъждовните капки тропаха по избелелите от слънцето букви. Накрая хартийката подгизна, натежа и…

… се откъсна.

И се пльосна на тревата, шумолейки на вятъра.