Тери Пратчет
Грима и Доркас (15)

14.

V. И нищо не ще ни спре, и нищо не ще ни препречи пътя, че туй е Джекуб, който се Присмива на Всяка Пречка, и вика бръммммм! Бръммммм!

Из „Книга на номите“,

Джекуб,

Глава 3, стих V

Бараката беше много, ама много стара. И много, ама много ръждива. Духнеше ли свирепият вятър, цялата дрънкаше и хлопаше. Единственото що-годе ново нещо по нея беше катинарът на вратата, в която Джекуб нахлу с около шест мили в час. Съборетината издрънча като гонг, отлепи се от основата си и подскочи, а Джекуб я помъкна през Кариерата и я мъкна чак до средата, когато най-после бараката се разпадна сред порой от дим и ръжда, а Джекуб се излюпи от нея като разярено пиле, измъкнало се от запъртък. Повървя и спря.

Грима се надвеси над летвата и нервно взе да тръска ръждата от дрехите си.

— Спряхме — колебливо каза тя. В ушите й все още звънтеше. — Защо спряхме, Доркас?

Той хич и не се помъчи да стане. Когато Джекуб трясна вратата, тоя трясък му бе изкарал всичкия въздух.

— Мисля — поде той, — че сигурно всичките са поразхвърляни насам-натам. Какво си се разбързала така?

— Извинявайте! — чу се долу Сако. — Май тук не сме разбрали нещо!

Грима се стегна.

— Е, добре. Поне се измъкнахме навън. Ей сега ще го измисля. Просто ще… ще… ще…

Гласът й заглъхна. Доркас погледна нагоре.

Пред Кариерата бе паркиран камион. Трима човека вече тичаха към Джекуб с големи, летящи скокове.

— Олеле — каза той.

— Не е ли прочел бележката ми? — зачуди се Грима.

— Боя се, че я е прочел — поклати глава Доркас. — Е, без паника. Имаме избор. Можем или да…

— Напред! — кресна Грима. — Веднага!

— Не, не, не — запротестира със слаб гласец Доркас. — Не смятах да ти предлагам…

— Първа! — изкомандва Грима. — Газ! Газ, ви казвам!

— Не, не, не, ти не искаш да го направиш…

— Тъй ли! Гледай сега кво става! Аз ги предупредих! Могат да четат, нали? Много добре знаем, че могат! Ако наистина притежават разум, трябва да са достатъчно разумни, че да се усетят!

Джекуб набираше скорост.

— Ама не така! — отчая се Доркас. — Ние винаги сме се пазили от човеците!

— Те не се пазят от нас!!!

— Ама…

— Те разрушиха Магазина! Като бягахме, се опитаха да ни спрат! Сега ни вземат Кариерата! А дори не знаят какво сме! — ревна Грима. — Помниш ли отдел „Градинарство“ в Магазина? Ония гадни градински статуйки? Е, ей сегичка ще им покажа аз живи номи!

— Не можеш да надвиеш човеците! — опита се Доркас да надвика мотора. — Много са големи!!! А ти си много малка!!!

— И като са големи, какво? И като съм малка, какво? Аз карам огромния камион! Зъбатия камион! — Тя пак се наведе. — Ей, всички да се хващат за нещо, че бая ще ни поразтресе!

На големите бавни същества там долу взе да им просветва, че май нещо… Спряха патравата си атака и, много бавно, се опитаха да се отдръпнат от пътя. Двама успяха да скокнат в празната Канцелария, и в същия миг Джекуб се изтъркаля край нея.

— Разбрах — обади се Грима. — Явно ни мислят за тъпи. Дай широк завой наляво. Още. Още. Спри сега. Оп-па — тя потри ръце.

— Какви ги правиш? — прошепна в ужас Доркас.

Грима се надвеси надолу.

— Ей, Сако! Виждаш ли ги ония другите лостове?

 

 

Бледи кръгли петна — лица на човеци прашните прозорци на бараката.

Джекуб, на двайсет стъпки от нея, трептеше нежно в утринната мъглица. После моторът ревна. Слънцето проблесна по огромните му зъби, кофата се вдигна и…

Джекуб подскочи напред, рипна над земята и захапа стената на бараката, все едно отваряше консерва. Останалите стени и покривът се срутиха леко, сякаш бе къщичка от карти и асото пика се бе изнизало нанякъде.

Багерът препусна в тръс и описа широк кръг, тъй че щом човеците се измъкнаха из руините, първото нещо, което видяха, беше именно той. Бумтеше страховито, а огромната му метална уста сякаш аха-аха щеше да захапе някого.

Плюха си на петите и търтиха да бягат.

И ном щяха да надбягат.

 

 

— Ей, това откога го искам! — доволно се ухили Грима. — Ами онзи, другият, къде изчезна?

— Май че се върна в Камиона.

— Уха! Давай надясно, Сако! Още надясно. Спри. Сега бавно напред!

— Не можем ли просто да… да престанем и да се махаме — примоли се Доркас.

— Камионът на човеците ни е препречил пътя. — Доводът на Грима бе съвсем разумен. — Гледай ги, точно на портала спрели.

— Значи сме в капан!

Грима се разсмя. Смехът й не звучеше много веселяшки. Изведнъж на Доркас му дожаля за човеците кажи-речи толкова, колкото му беше жал за самия себе си.

И човеците сигурно си мислеха нещо подобно, ако въобще можеха да мислят. Виждаше бледите им лица, вторачени в настъпващия Джекуб.

Чудят се как така вътре няма човек — помисли си той. — Не могат да загреят как става тая работа. Ей ти на, машина като машина, пък самичка се движи. Да се смаеш и още как! Ако си човек.

Обаче най-накрая май стигнаха до някакъв извод. Вратите се отвориха рязко и човеците се стрелнаха навън точно когато Джекуб…

Чу се скрибуцане. Камионът се разтресе — Джекуб го бе халосал. Набраздените колела се завъртяха и камионът бавно се затъркаля назад. Вдигнаха се облаци пара.

— Това е за Низодемус! — извика Грима.

— Мислех, че не можеше да го понасяш…

— Да, но той беше ном.

Доркас кимна. Те всички бяха номи, нали? Сега беше просто: знаеш на коя страна си.

— Мога ли да ти предложа нещо? Да сменим скоростта… — предпазливо се обади той.

— Защо? Какво й е на тази?

— На втора се бута много по-лесно. Вярвай ми.

 

 

Човеците гледаха. И как няма да гледат! Машина, която си върви самичка, не е гледка за изпускане, дори и ако току-що си се покатерил на първото попаднало ти дърво или си се сврял под първия попаднал ти плет.

Те видяха как Джекуб мина на заден, смени скоростите с рев и отново се нахвърли връз камиона. Прозорците се раздрънчаха.

 

 

Доркас беше истински нещастен.

— Ще убиеш камиона…

— Я стига глупости! Че той е просто машина. Един куп желязо.

— Да, ама тази машина някой я е направил — заинати се Доркас. — Кой знае колко мъчно се правят. Гадно е да рушим неща, мъчни за правене.

— Те сгазиха Низодемус. А когато живеехме в оная дупка, колите постоянно газеха номи!

— Да, ама номите се правят лесно. Само други номи ти трябват.

— Ти съвсем си откачил.

Най-накрая избутаха камиона. От него бълваше дим — бензинът се бе разлял върху нагорещения мотор. Джекуб се дръпна и припряно забоботи около него.

Номите вече му бяха хванали цаката!

— Така, така. Право напред. — Тя сръчка Доркас. — А сега хайде към оня хамбар, а?

— Ами давай направо по черния път, пък там сред нивите мисля, че имаше портал. Врата. Много ли ще е нахално да помоля първо да я отворим, пък после да минаваме през нея?

Зад тях камионът избухна в пламъци. Не зрелищно обаче, а съвсем делово, като че смяташе цял ден да си гори. Доркас видя как някакъв човек си свали палтото и взе безсмислено да захлупва огъня. Дожаля му за него.

Джекуб измина черния път, без никой да се опита да му попречи. Докато се напъваха и дърпаха въжетата, номите се бяха и разпяли.

— Ами сега? — попита Грима. — Къде ти е портата? Ти нали рече през портала, през нивите, и…

— Порталът е точно преди оная кола със синята лампа — бавно изрече Доркас — Същата, дето сега се изкачва насам.

Втренчиха се в колата.

— Лоша работа. Тия коли с лампите са много гадни — намръщи се Грима.

— По-права не можеш и да бъдеш — съгласи се Доркас.

— Вечно са пълни с човеци, за които кой знае защо е страшно важно да разберат какво става. Долу на линията беше тъпкано с тях.

Грима погледна през плета.

— Ей, онова там е порталът, нали?

— Да.

Тя се наведе.

— Намалете ход. После остър завой вдясно!

Бригадите се юрнаха. Сако даже самичък се сети да смени скоростите, преди някой да му го поиска. Номите висяха на кормилото като паяци и го въртяха насам-натам.

Врата имаше. Само че беше вехта и висеше вързана на въженца. Въобще имаше крайно аграрен вид. Не би спряла нищичко, решено на всяка цена да мине през нея — пък за Джекуб да не говорим.

Доркас отново потръпна. Мразеше да гледа сцени на разрушение.

Оттук почваше разоран чернозем. Набръчкана земя, тъй й викаха номите — също като оня набръчкания картон, дето отвреме навреме намираха в отдел „Опаковки“ в Магазина. Между браздите се бе задържал сняг. Огромните колела го обръщаха в кал.

Доркас очакваше колата по-скоро да ги последва, ала тя спря. От нея се измъкнаха двама човеци в тъмносини костюми и се помъкнаха през полето. Няма как да ги спреш тия човеци — мрачно си помисли той. Също като дъжда са.

Нивата мина в лек наклон. Моторът на Джекуб боботеше глухо.

Пред тях изникна ограда от телена мрежа, а зад нея се ширна поле с трева. Мрежата издрънча и се разцепи. Доркас видя как тя рухна и се зачуди дали Грима ще му даде да спре и да си посъбере малко тел. Винаги беше наясно какво да прави с телта.

Човеците все още ги следваха. С ъгълчето на окото си — защото навън имаше още много нещо за гледане — Доркас забеляза, че по шосето в далечината проблясват светлини.

Посочи ги на Грима.

— Знам — отвърна тя. — Видях ги. Но какво друго ни оставаше? — добави тя отчаяно. — Да се махнем и да се заселим вътре в цветята? И да станем мънички добрички духчета?

— Не знам — уморено отрони Доркас. — Вече нищо не знам.

Издрънча втора ограда. Тук горе тревата беше по-ниска, а земята сякаш се изкриви, а…

… а по-нататък имаше само небе. Колелата на Джекуб отекнаха по билото на хълма, той изрева и се втурна напред.

Доркас никога не беше виждал толкова много небе. Около тях не се виждаше нищо — само някакви шубраци нейде в далечината… И каква тишина само! Не, каква ти тишина, нали Джекуб ревеше, та се късаше, но изглеждаше като място, в което цари тишина, освен, ако през него не гърмят багери, натъпкани с отчаяни номи.

Пощурели овце побягнаха изпод гумите.

— Ей, го хамбара там отпред, оная каменната къща на хоризо… Ей, Доркас, добре ли си?

— Ако не си отварям очите, може и да съм…

— Изглеждаш направо ужасно.

— Да, ама се чувствам още по-ужасно.

— Ама нали и преди си излизал Навънка!

— Грима, ама по-високо от нас нищо няма! На мили наоколо! Отворя ли си очите, ще падна вътре в небето!

Грима се наведе към запотените шофьори.

— Ле-е-еко наляво! Е това е! Дай сега газ до дупка!

— Разчитай на Джекуб! — извика тя на Доркас. Боботенето на мотора се усили. — Нали знаеш, че не може да хвърчи!

Машината подскочи върху каменистия път, водещ кажи-речи към далечния хамбар. Доркас реши да рискува и плахо отвори едното си око. Никога не беше ходил в хамбара. Беше ли някой сигурен, че там има ядене, или просто си предполагаха? Поне ще е топло, сигурно…

Но край хамбара замига светлинка и взе бързо да се приближава към тях.

— Защо не ни оставят на мира? — изкрещя Грима. — Спрете!

Джекуб бавно спря. Моторът затрака в хладината.

— Сигурно отива надолу към шосето — обади се Доркас.

— Не можем да се върнем.

— Не.

— Нито да продължим.

— Не.

Грима затропа с пръсти по ламарината на Джекуб.

— Нещо друго да ти идва наум?

— Можем да пробваме през полето — предложи Доркас.

— А това къде ще ни закара?

— Като начало — по-далеч оттук.

— Но нали няма да знаем къде отиваме!

Доркас сви рамене.

— Или ще е това, или ще шарим цветенца.

Грима се опита да се усмихне.

— Да ти кажа, ония крилца хич няма да ми отиват.

— Ей, там горе, какво става? — провикна се Сако.

— Трябва да им кажем — прошепна Грима. — Всички мислят, че отиваме към хамбара…

Тя се огледа. Колата се приближаваше. Подскачаше тромаво по черния път. Човеците отсреща също не се предаваха.

— Човеците никога ли не се предават? — запита се тя.

Наведе се надолу.

— Малко наляво, Сако. И после право напред.

Джекуб подскочи и се плъзна по премръзналата трева.

Далече напред пак се виждаше ограда от мрежи. Имаше и овце.

Не знаем къде отиваме — помисли си тя. — Единственото важно нещо обаче е да вървим. Масклин беше прав. Този свят не е наш.

— Май трябваше да си поговорим с човеците — обади се на глас.

— Не, ти беше права — възрази Доркас. — В този свят всичко принадлежи на човеците, значи и ние им принадлежим. Няма такова място тук, където ние да си бъдем ние.

Оградата се приближаваше. От другата й страна имаше шосе. Не черен път, а истинско асфалтирано шосе.

— Надясно или наляво? — попита Грима. — Ти как мислиш?

— Все тая — отвърна Доркас. Багерът разцепи оградата.

— Ами дай да опитаме наляво тогава… По-бавно, Сако! Малко наляво сега. Още. Още мъничко. Дръж сега така. О, не!

В далечината изникна друга кола. С мигаща лампа отгоре й.

Доркас рискува и хвърли поглед назад.

— Не! — изстена той.

— Какво? — попита Грима.

— Само преди малко ме попита дали човеците някога се предават. Ами не.

— Спри! — изкомандва Грима.

Бригадите послушно се завтекоха. Багерът отново се приплъзна и спря. Моторът продължаваше да пука.

— Дотук бяхме — въздъхна Доркас.

— Пристигнахме ли в хамбара? — се чу глас.

— Не — отвърна Грима. — Още не. Почти.

Доркас се навъси.

— Май ще трябва да спрем да им се противим. Е, най-накрая ти ще навлечеш някоя ефирна дрешка и ще размахваш пръчица със звезда отгоре. Само се надявам да не ме карат да им поправям обувките.

Грима се замисли.

— Ако дръпнем яко напред, право към оная кола…

— Не! — сряза я Доркас. — Това нищо не решава.

— Но поне ще ми оправи настроението. — Тя се огледа. — Какво притъмня така изведнъж? Не може цял ден да сме карали. Тръгнахме много рано сутринта!

— В закачки и игри как времето лети — мрачно отбеляза Доркас. — Пък и мляко не обичам. Къщната работа да им върша, както и да е, нямам нищо против, стига да НЕ се налага и млякото да им пия. Ама…

— Само погледни, ако обичаш!

Тъмнина заливаше полята.

— Може да е затъмнение — каза Доркас. — Чел съм за затъмненията. Ставало много тъмно, когато слънцето покриело луната. Май че и обратно — добави той несигурно.

Колата пред тях изквича, тръгна назад, фрасна се в един каменен зид и рязко спря.

Из полето и покрай шосето се бяха юрнали овце. Това далеч не беше обичайната овча паника, която настава, щом нещо притесни овцете по нормалния начин. Тези овце явно бяха решили следното: какво да си хабим енергията в паника, щом можем да я използваме, за да изгалопираме колкото се може по-надалеч оттук.

Високо, пронизително жужене изпълни въздуха.

— Помнете ми думата — смънка Доркас. — Ужасно ужасни са тия затъмнения, да знаете.

Обаче сред номите долу в кабината паниката вече цареше. Нали не бяха овце, та всеки ном можеше да мисли самичък — а хванеш ли се да мислиш за някакъв внезапно връхлетял мрак и за някакво си тайнствено жужене, то това да се паникьосаш ти изглежда съвсем логична последица.

Ситни сини огънчета пропълзяха по олющената боя на Джекуб и се заизвиваха като змийчета. Доркас усети, че му щръква косата.

Грима се взираше нагоре.

Небето беше цяло почерняло.

— Всичко е… наред — бавно каза тя. — Знаете ли какво, мисля, че всичко ще се оправи!

Доркас си погледна ръцете. По върховете на пръстите му пукаха искрички.

— Тъй ли? Тъй ли? — за друго не можа да се сети.

— Това не е нощ, това е сянка! Нещо огромно лети над нас!

— По-добре е, отколкото, ако беше нощ, тъй ли?

— Така мисля. Хайде, давайте да слизаме.

Тя се спусна надолу по въжето. Усмихваше се налудничаво. И само това беше почти толкова ужасно, колкото всичкото останало накуп. Хич не бяха свикнали да й гледат усмивката.

— Помогнете ми, де! — подвикна тя. — Трябва да слезем долу! За да е сигурен, че сме ние!

Изгледаха я смаяно. Тя се мъчеше да се пребори с летвата, която им служеше за подвижно мостче.

— Айде бе! — тропна тя. — Няма ли кой да ми помогне!

Помогнаха й. Понякога, когато съвсем не знаеш какво да правиш, се повеждаш по всеки, който изглежда тъй, сякаш има нещо наум. Сграбчиха летвата и я избутаха извън кабината. Тя се накриви и се плъзна към земята.

Сега поне нямаше чак пък толкоз небе. Синьото беше само тънка ивица около плътния мрак над главите им.

Е, не беше чак толкоз плътен, тоя мрак. Щом очите на Доркас свикнаха с него, успя да забележи квадрати сред тъмнотата. И правоъгълници. И кръгове.

Номите се юрнаха по мостчето и се разтърчаха по шосето. Не знаеха да бягат ли, да си стоят ли там.

Единият от тъмните квадрати в сянката над тях се отмести. Нещо издрънча, а после един от четириъгълниците се откъсна от мрака и се заспуска надолу с леко бръмчене, сякаш асансьор без въжета. Приземи се на шосето. Бая големичък беше.

Върху този четириъгълник имаше нещо. Нещо в гърне. Нещо червено, жълто, зелено… това пък какво ли ще е?

Номите изпружиха вратове.