Тери Пратчет
Грима и Доркас (13)

12.

IV. Няма къде да Отидем, а трябва да се Махаме.

Из „Книга на номите“,

Изход,

Глава 3, стих IV

— Помислих си, че е някой заек — каза тя.

Доркас я потупа по ръката.

— Браво на тебе — рече той. Гласът му бе отпаднал.

— Сако ни остави горе на пътя — заобяснява Нути, — ама после стана страшно студено и Доркас ни рече да го отнесем от другата страна на плета, и, такова де, точно пък аз взех, та се сетих, че понякога из тия ниви щъкат зайци, и той ни рече да намерим зайча дупка. Та намерихме. Мислехме си, че ще стоим тука цяла нощ.

— Оу-у-у — изхленчи Доркас.

— Я стига си ревал! Хич даже не боли! — весело каза баба Моркий, след като му прегледа крака. — Няма строшено, ама много зле си го изкълчил.

Номите от Магазина оглеждаха бърлогата с интерес и явно одобрение: кръгличка дупка, затворена отвсякъде.

— Вашите предци сигурно са живели в такива дупки — предположи Грима. — Е, с разните му там рафтове и миндерчета, много ясно.

— Много е приятно — съгласи се един ном. — Едно такова, уютно… Почти като под пода.

— Ама като че ли намирисва — обади се друг.

— Зайците — кимна Доркас към непрогледния мрак. — Чух ги, че шумкат наоколо, ама се държат далечко от нас. На Нути преди малко й се сторило, че някаква лисица се навърта насам.

— Май най-добре ще е да тръгнем колкото се може по-скоро — намеси се Грима. — Не мисля, че някоя лисица ще тръгне да ни тормози. В края на краищата, те тукашните ни знаят. Изядеш ли ном — умират, вече са го научили.

Номите взеха да се помайват. Вярно бе, разбира се. Проблемът беше, мислеха си те, че онзи, който наистина е за окайване, е изяденият. Не е кой знае какво успокоение да знаеш, че лисицата ще види зор после.

Освен това бяха мокри и премръзнали, а пък бърлогата — макар че, ако си бяха в Кариерата, тя едва ли би им изглеждала толкова уютна — изведнъж се оказа много по-приятна от ужасната нощ навън. Бяха се тътрили покрай поне дузина зайчи дупки и се бяха провиквали в мрака, преди да чуят, че Нути ги вика.

— Мисля, че не бива да се тревожим — рече Грима. — Младите наистина схващат много бързо. Не е ли тъй, бабо?

— Ъ-ъ? — обади се баба Моркий.

— Тъкмо обяснявах на хората тук какви са схватливи лисиците — отчаяно отрони Грима.

— А, тъй си е то, дума да няма — съгласи се баба. — Подуши ли нещо, дето обича да го хапва, и веднага ще доприпка, ако ще и да е далече. Всяка нормална лисица тъй прави. Особено щом е студено…

— Ама не това, бе бабо! Защо като кажеш нещо, то винаги изглежда толкоз лошо!

— Ама аз, без да ща! — подсмръкна баба Моркий.

— Трябва да се връщаме — настоя Доркас. — Тоя сняг няма да се махне скоро, нали така? Мога да се справя, стига някой да ме крепи.

— Ще направим носилка — каза Грима. — Ама иначе, то не се знае знае ли се, дали има къде да се върнем.

— Видяхме как ония човеци се изкачиха в Кариерата — поде Нути. — Трябваше да вървим все по язовешкия тунел, а то там нямаше ни една свястна следа. После се опитахме да минем направо през нивите, ала сбъркахме — бяха изорани. И нямаше какво да ядем…

— Ами тогава не очаквайте кой знае какво — въздъхна Грима. — Човеците ни отмъкнаха почти всички запаси. Мислят ни за плъхове.

— Е, това не е чак толкоз зле — обади се Доркас. — Едно време в Магазина даже много ни изнасяше да ни мислят за плъхове. Те слагаха капани. Пък ние хващахме плъхове в мазето и ги слагахме в капаните. Тъй правехме на младини.

— Ама сега слагат отровна храна.

— Туй хич не е добре.

— Давайте да се връщаме.

Навън снегът все още валеше, ала на парцали — все едно продаваха последните снежинки на едро, с намаление. На изток хоризонтът бе очертан в червено. Това все още не бе зора — бе само обещание за зора. Не изглеждаше много окуражаващо. Когато слънцето най-после изгрееше, щеше да открие, че е затворено зад облачни решетки.

Накършиха някакви изсъхнали буренаци и стъкмиха нещо като стол за Доркас — щяха да го носят четирима. Беше излязъл прав за заслона, който осигуряваше плетът. Снегът покрай него не беше много дълбок, но пък бе целият покрит със суха шума, клонки и боклуци. Едвам се тътреха през тях.

Сигурно е страхотно да си човек — помисли си Грима, когато роклята й се закачи за някакви бодли, дълги колкото ръката й до рамото, и се съдра. Масклин беше прав — този свят си е наистина техен. Правен е точно по тяхна мярка. Ходят където си щат, правят каквото си щат. Мислим си, че и ние правим нещо — а какво правим? Живеем по скришните кьошета на техния свят — под подовете, и крадем от тях.

Останалите номи се мъкнеха в тягостно мълчание. Единственият звук освен хрущенето на стъпките в снега и в шумата беше мляскането на баба Моркий. Беше намерила глогини и сега ги дъвчеше. По физиономията й се разливаха всички признаци на доволството. Беше предложила глогините на тоз-онзи, по другите ги намираха за горчиви и неприятни.

— Въпрос на вкус — бе измърморила тя и бе хвърлила поглед към Грима.

Май на всички ни ще се наложи да придобием точно нейния вкус — помисли си Грима. Не обръщаше внимание на оскърбения поглед на бабата. Единствената надежда е, след като се върнем, да се разцепим на малки групички и лека-полека да се изнижем из Кариерата. Да навлезем навътре в полето и да заживеем пак в изоставените заешки дупки, и да ядем, каквото ни падне. Някои може и да оцелеят през зимата, но старците ще измрат.

Чао, чао, електричество, чао, чао, четене, чао, чао, банани…

Но аз ще остана в Кариерата и ще чакам Масклин да се върне.

— Горе главата, мойто момиче — опита се да прояви дружелюбие баба Моркий. — Не гледай тъй кахърно, де! Тя тая, дето я мислиш, може и хич да не стане, аз все тъй си казвам.

Дори и бабата се шокира, когато Грима я погледна — по лицето й не бе останала и капчица цвят. Момичето на няколко пъти зяпна…

После се свлече много бавно, сгърчи се край коленете й и… се разрида.

По-шокиращо нещо не бяха и чували. Грима крещеше по хората, оплакваше се, вдигаше кавги и командваше наляво-надясно. Да плаче — то не беше за вярване. Все едно целият свят се е преобърнал с краката нагоре.

— Ама аз само се опитах да я поразведря — изхленчи баба Моркий.

Сконфузени, номите стояха наоколо в кръг. Никой не смееше да доближи Грима. Кой знае какво можеше да ти се случи. Ако се опиташ да я потупаш по рамото и да й кажеш „Е де, е де“, не знаеш как ще реагира. Току-виж ти отхапала ръката!

Доркас изгледа всички поред, въздъхна и се измъкна от стола си. Грабна някаква клечка, подпря се на нея и изкуцука до Грима.

— Нали ни намери. Ето, връщаме се в Кариерата. Всичко е наред.

— Нищо не е наред! Трябва да се махаме! — изхлипа тя. — По-добре да си бяхте останали в дупката! Всичко е тръгнало наопаки!

— Е, аз бих казал, че…

— Нямаме какво да ядем, не можем да спрем човеците, притиснали са ни в тая Кариера като в капан, а аз се опитвах да държа хората заедно… пък сега всичко отиде.

— Още в самото начало трябваше да се преместим в оня хамбар — поклати глава Нути.

— Вие и сега можете — рече Грима. — Всички по-млади ще могат. Само се махайте оттук, колкото се може по-далече!

— Но децата няма да могат да го изминат този път. Пък и старците едва ли ще се справят със снега — обади се Доркас. — И ти го знаеш. Просто си се отчаяла.

— Опитахме какво ли не! Само дето стана по-лошо! Мислехме си, че Навънка ще заживеем добре, а пък то всичко тръгна да се разпада!

Доркас й хвърли дълъг, неразбиращ поглед.

— Ако щете, още ей-сегичка можем да се откажем! — продължи тя. — Направо да легнем ей тука и да умираме! Това ни е останало!

Ням ужас.

Прекъсна го Доркас.

— Ъ-ъ — каза той. — Ъ-ъ. Сигурна ли си? Ама наистина?

Тонът му накара Грима да вдигне очи.

Всички номи вдигнаха очи.

Там отгоре ги гледаше лисица.

Беше един от онези мигове, когато самото Време замръзва. Грима съзираше жълтозеленикавите пламъчета в очите на лисицата. Дъхът й излизаше на облаци от ноздрите. Провеси език.

Изглеждаше учудена.

Беше нова тук и никога досега не беше виждала номи. Не чак толкоз сложно устроеният й ум се опитваше някак си да смели факта, че формата им — две ръце, два крака и глава отгоре — беше онази, която тя свързваше с човеците и се бе научила да избягва, но размерът пък си беше точно „хапка-две“.

Такъв ужас бе обхванал номите, че стояха като заковани. Нямаше смисъл да бягат. Лисицата щеше да ги догони бързо-бързо — нали имаше два пъти повече крака от тях. Тъй и тъй ще си умреш, ама поне накрая няма да си хем умрял, хем без дъх останал.

Някой изръмжа.

И номите се смаяха, защото този някой беше… Грима.

Тя награби бастуна на баба Моркий, изтърча напред и фрасна лисицата по носа, преди оная да успее да се опомни. Лисицата изквича и премига глупаво.

— Къш! — кресна Грима. — Как смееш да идваш тук! — И тя отново я удари. Лисицата рязко извърна глава. Грима отново пристъпи напред и й тегли един тупаник в муцуната.

Лисицата взе следното решение: надолу край плета нямаше как да не се намери някой заек. Зайците не се бият. Със зайците можеш да се разбереш много по-лесно.

Тя изхленчи, запристъпва назад, вперила поглед в Грима, подви опашка и се стрелна в мрака.

Номите въздъхнаха шумно.

— Е… — каза Доркас.

— Ще ме извинявате, ама хич не ги понасям тия лисици — оправда се Грима. — Пък и Масклин разправяше, че трябвало да научат кой командва тук.

— Няма спор — кимна Доркас.

Грима хвърли мътен поглед към бастуна. Присви очи.

— Та, за какво говорех?

— Тъкмо ни рече да легнем да умираме — услужливо подсказа баба Моркий.

Грима се облещи.

— А-а, бъркаш нещо — поклати глава тя. — Само се бях поизморила, нищо повече. Хайде бе. Ама ако продължаваме да си стоим тука, може и да си намерим смъртта.

— Или пък тя нас да намери — взря се Сако в мрака. Беше пълен с бродещи лисици.

— С това майтап не бива! — тросна се Грима през рамо.

— Ама аз съвсем не го казах на майтап! — потрепери Сако.

Високо горе над главите им една странно ярка звезда вървеше на зиг-заг през небето. Номите не я забелязваха. Беше мъничка — или пък може би беше много голяма, ала много далече. Ако се вгледаш в нея по-внимателно, се забелязваше, че е с форма на диск.

И пращаше съобщения по въздуха. По целия свят.

Май търсеше нещо.

 

 

Когато се върнаха в Кариерата, там мъждукаха светлинки. Групичка номи тъкмо бе решила да тръгне да ги търси. Е, идеята не ги въодушевяваше особено, но все пак смятаха да опитат.

Толкова им се зарадваха че се връщат здрави и читави — всички — та Грима забрави, че са се върнали здрави и читави на място, което хич не беше читаво. В някаква книга с пословици беше прочела нещо, което идеално описваше положението. Доколкото си спомняше, ставаше въпрос за скачане от един вид храст на друг. И двата бяха бодливи. Нещо такова.

Отведе спасителния отряд в Канцеларията, и там Сако, много накъсано, им разказа за приключенията им от момента, когато Доркас, обхванат от внезапен ужас, изскочил от камиона и го прехвърлили през релсата миг преди влакът да връхлети. Звучеше храбро и вълнуващо. И безсмислено, помисли си Грима, но това го запази за себе си.

— Не беше толкова зле, колкото изглежда — рече Сако. — Е да, влакът разнебити камиона, ама дори и не слезе от релсите. Нали го видяхме — довърши той. — Умирам от глад.

Пусна им ярка усмивка. Тя угасна бавно като залез.

— Няма ядене, тъй ли?

— Още по-зле е — обади се някакъв ном. — Ако изровиш отнякъде малко хляб, можем да си стъкмим сандвич със сняг.

Сако се замисли.

— Зайците, бе — измисли накрая той. — Зайци в полето колкото щеш.

— Щъкат из тъмното — Доркас май имаше нещо наум.

— Е, хм, да — отрони Грима.

— Тя и лисицата щъка там — обади се Нути.

В ума на Грима взеха да скачат пословици.

— Неволята учи — рече тя. — Подкара ли те дяволът…

Всички се извърнаха към Грима. Кибритените клечки мъждукаха.

— Тоя пък кой е? — попита Нути.

— Някакъв голям гадняр. Живеел под земята, и там, където живеел, май било много горещо…

— Нещо като Котелното в Магазина, а?

— Нещо такова.

— И как те подкарва?

— Ами не с кола, във всеки случай.

— А тая, учителката? — На Сако явно му беше интересно.

— Тя не е учителка. И тя не е никаква „тя“. Това значи просто, че понякога си принуден да вършиш разни работи — сопна се Грима. — Нито за учителки става въпрос, нито за шофьори!

— Е, то ясно, че не. Долу при онзи, Дявол ли му се викаше, едва ли има къде да караш кола. Поне така ми се струва, де.

Доркас се изкашля. Докривяло му беше май. Е, на всички им беше криво, ама на него — още повече.

— Хубаво тогава — тихо каза той.

Каза го така, че нещо ги накара да се вслушат.

— По-добре ще е всички да дойдете с мен. Повярвайте ми, много ми се искаше да не ви се наложи.

— Къде? — попита Грима.

— В онези старите бараки. Горе на скалата.

— Ама то те кажи-речи са се срутили! Пък и нали разправяше, че били много опасни…

— А, опасни са си те. Много даже. Има цели камари боклуци и консервни кутии, дето децата не трябва да ги пипат, и още сума ти такива работи…

Той нервно подръпна брадата си.

— Ама — добави, — има и още нещо. Напоследък, така де, работих по тоя въпрос. Така да го кажем.

Погледна Грима в очите.

— Едно мое нещо. Най-прекрасното нещо, което някога съм виждал. По-хубаво и от онези жабчета в цветята. — Той се изкашля. — Както и да е, там горе има много място. Подът си е просто утъпкана пръст… ъъ…, ама бараките са големи и има много… скришни места.

Човекът изхърка. Канцеларията се разтресе.

— Освен това не ми харесва да се намирам в такава близост с ей онова там — посочи той.

Тълпата замърмори одобрително.

— Мислили ли сте какво ще правите с него? — попита Доркас.

— Някои искаха да го убият, но не мисля, че идеята е добра — обясни Грима. — Това сигурно би разстроило много останалите човеци.

— А и не ми се вижда редно.

— Знам те какво искаш да ми кажеш.

— Та… какво ще правим с него?

Грима се взря в огромното лице. Всяка пора, всеки косъм бяха огромни. И беше много странно да си помислиш, че ако съществуват някакви създания, по-малки от номите, дребосъчета колкото мравки например, нейното собствено лице сигурно ще им изглежда по същия начин. Ако го погледнеш философски, цялата тая работа с „голямото“ и „малкото“ беше просто въпрос на собствените ти размери.

— Ще го оставим тук — каза тя. — И освен това… да ни се намира някаква хартия?

— На бюрото има колкото щеш — посочи Нути.

— Иди и ми донеси, моля те. Доркас, на тебе винаги ти се намира по нещо за писане, нали?

Доркас се разреви из джобовете си и най-накрая измъкна парче графит.

— Да не го изхабиш! — поръча той. — Не знам дали ще мога да си намеря друг.

Нути се върна. Мъкнеше жълтеникав лист. Отгоре с тлъсти черни букви пишеше „Компания за камък и чакъл — Блекбъри“. Под този надпис имаше и друг: Фактура.

Грима се замисли за кратко, после наплюнчи графита и старателно заизписва нещо с големи букви.

— Какво правиш? — попита Доркас.

— Опитвам се да установя контакт — отвърна Грима. Изписа внимателно още една дума. Доста натискаше.

— Винаги съм си мислел, че сигурно си струва да се опита — рече Доркас. — Ама дали сега е моментът?

— Да, сега — Грима довърши и последната дума. — Как мислиш? — подаде тя графита на Доркас.

Там, където беше натискала повече, буквите бяха леко нащърбени, пък и с граматиката и писането не се оправяше толкоз добре, както с четенето. Но се разбираше съвсем ясно.

— Аз бих написал нещо друго…

— Е, сигурно, ама аз това написах.

— Е, да — наклони глава Доркас. — И това си е общуване, няма спор. Сега едва ли ще можем да си пообщуваме повече. Мда.

Грима се опита да прозвучи бодро:

— Я сега да я видим тая твоя барака.

Две минути по-късно жив ном нямаше в Канцеларията. Човекът хъркаше на пода с отметната встрани ръка.

Сега държеше в нея лист.

А на листа пишеше:

Компания за камък и чакъл — Блекбъри

ФАКТУРА

Можехми да та убийм. УСТАВЕТЕНИ НАМИРА!!!!

Навън вече беше съвсем светло. Снегът беше спрял.

— Ще забележат следите ни — обади се Сако. — Дори и човеците биха забелязали толкоз много следи.

— Няма значение — увери го Доркас. — Просто всички трябва да отидем в старите бараки.

— Сигурен ли си, Доркас? — попита Грима. — Наистина ли си сигурен, че идеята е добра?

— Не съм.

Те настигнаха върволицата, промъкнаха се през една дупка в смачканата ръждива ламарина и влязоха в обширната кънтяща барака.

Грима се огледа. Ръждата и времето бяха прояли големи дупки в стените и в тавана. Стари тенекиени кутии и намотки тел бяха струпани небрежно по ъглите, наред с разни парчета желязо със странни форми и буркани от мармалад, пълни с пирони. Навсякъде вонеше на бензин.

— Та какво е това, дето трябва да го разберем?

Доркас посочи сенките в далечния край. Тя забеляза сред тях нещо голямо. Почти не се различаваше.

— Това ми прилича на… на някакъв голям парцал…

— Онова нещо е, хм, под него. Всички ли са тук? — Доркас сви шепи около устата си. — Всички ли са тук? — провикна се той. После се обърна към Нути.

— Трябва да знам кой къде е. Не ми се ще някой да се стресне, но пък не искам и разни навлеци да ми се пречкат.

— В какво да ти се пречкат? — попита Грима, но той не й обърна внимание.

— Сако, събери няколко момчета и домъкнете ония работи, дето ги скрихме в плета. Акумулатор определено ще ни потрябва, пък и с горивото не знам как е.

— Доркас! Какви ги мътиш? — тропна с крак Грима.

Знаеше го Доркас — понякога ставаше такъв. Когато си мислеше за машини и за ръчен труд, хората май хич не ги и забелязваше. Дори и гласът му ставаше друг.

Той се втренчи в нея продължително — все едно я виждаше за първи път. После сведе поглед.

— Ми такова, то, май по-добре, ъ-ъ, ела да видиш… Ще се наложи да го обяснявам на всеки, та ще ми потрябваш. Тебе много по те бива за тия работи.

Грима го последва. Подът студенееше под краката им. В бараката продължаваха да прииждат номи. Трупаха се угрижено покрай стените.

Вмъкнаха се под брезента — сякаш в огромна, прашна пещера.

Гума — също като на камион — се възправи застрашително срещу тях в мрака. Беше само на педя разстояние, а браздите й бяха много по-дълбоки от всички гуми, които Грима бе виждала досега.

— О, ама то било камион — колебливо проточи тя. — Държиш си тук камион, а?

Доркас не каза нищо. Просто посочи нагоре.

Грима погледна. Просто погледна още по-нагоре.

Право в устата на Джекуб.