Тери Пратчет
Грима и Доркас (12)

11.

I. Ще изпълзим из дървенията.

II. Из пода ние ще изпълзим.

III. И ще им се прище нивга да не са ни виждали.

Из „Книга на номите“

Човеци,

стихове I–III

Човекът пусна вестника и се ослуша.

Откъм стените нещо шумолеше. Някой дращеше под пода.

Извъртя очи към масата.

Групичка дребосъци мъкнеше нанякъде пакета му със сандвичи. Премига.

После изрева и опита да се изправи — но изведнъж откри, че някой е вързал краката му за краката на стола. И то много здраво.

Хвърли се напред. Друга група дребосъци — толкоз бързо се движеха, че едвам успяваше да ги забележи — се измъкна изпод масата и насука кабел около протегнатите му ръце. Само след миг вече бе омотан целия — криво-ляво, но пък много стегнато — и лежеше вързан на пода.

Видяха как огромните му очи взеха да се въртят. Отвори уста и измуча нещо насреща им. Затрака със зъби — приличаха на жълти плочки.

Як кабел беше.

Сандвичите излязоха със сирене и лютеница. Отвориха капака на термоса — оказа се пълен с кафе.

— Магазинска храна! — понесе се сред номите. — Хубава магазинска храна! Като едно време!

Прииждаха в стаята на талази. От всяка пукнатина, от всяка миша дупка извираха номи. До масата грееше електрическа печка. Някои насядаха в смирени редици пред греещия червен реотан. Други взеха да обикалят из тясната Канцелария.

— Успяхме! Също като в оная книга — „Пътешествията на Гали Дзвер“! Колкото по-големи стават, толкова по-трудно се предават!

Такива работи си приказваха.

Сред мислителите възникна школа, която твърдеше, че трябвало да убият човека. Пощурелите му очи ги следваха по пода. Номите тъкмо бяха намерили кутията.

Седеше на един от рафтовете. Жълта. На капака й се мъдреше картинка: един адски нещастен плъх. А под него бе написано с големи червени букви: плъхомор. На гърба й…

Грима се опита да разчете дребните буквички отзад. Набърчи чело.

— Тука пише: „Хапнат ли веднъж, не се връщат за още!“ — измърмори тя. — И очевидно вътре има полидихлорометилон 4, каквото ще да е това! Прочиства къщата от Гадни Дребни…

— Гадни Дребни какво? — разкрещяха се номите. — Гадни Дребни какво?

Грима сниши глас.

— Пише: Прочиства къщата от Гадни Дребни паразити за минути! — каза тя. — Това е отрова! Точно от нея са ни сложили!

— Трябва да накараме тоя човек да си хапне от нея! — обади се някакъв ном. — Да му натъпчем устата с тоя полипфупфупфучегаднокетлон или каквото ще да е там! Гадни Дребни паразити, няма що!

— Аз смятам, че те май ни смятат за плъхове — обади се Грима.

— Че то туй хич не е зле, нали? — обади се друг с толкоз саркастичен глас, че да ти увехнат ушите. — Та какво им е на плъховете? Кога пък сме си имали проблеми с тях? Не сме се юрнали да им пробутваме отровна храна, я!

Всъщност номите се разбираха доста добре с местните плъхове — вероятно, защото техен водач беше Вобо, бившият домашен плъх на Ангало от магазинско време. Двата вида се отнасяха един към друг с предпазливото дружелюбие на същества, които, ако им щукне, могат и да се ядат взаимно, само че са решили да не го правят.

— Да бе, и плъховете даже ще ни благодарят, че сме ги отървали от тоя човек! — продължи той.

— Не — възрази Грима. — Не, не мисля, че трябва да го правим. Масклин винаги е твърдял, че те са почти толкова интелигентни, колкото и ние. Не можеш ей тъй да тровиш разумни същества.

— Ама те се опитаха точно това да сторят!

— Те не са номи. Не знаят какво правят — търпеливо обясни Грима. — Както и да е, бъдете разумни. Утре ще дойдат още човеци и ако намерят тук умрял човек, положението съвсем ще се затегне.

Е, това беше вярно. Но нали се бяха показали пред човек! Нито един ном не си спомняше такова нещо да се е случвало преди. Трябваше да рискуват — инак щяха да мръзнат и гладуват. Но никой не знаеше къде ще свърши тя. Как ще свърши — виж, това беше малко по-ясно. Зле ще свърши, как иначе.

— Я ходи я потули някъде тая гадост, по-далечко да е от плъховете — нареди Грима на един ном.

— Смятам, че все пак трябва да му дадем да си близне… — подхвана той.

— Не. Просто я скрий по-надълбоко. Ще останем тук през нощта и ще се изнесем преди да се съмне.

— Добре де, добре. Щом казваш. Просто се надявам после да не съжаляваме, тъй де. — Номите отнесоха ужасната кутия нанякъде.

Грима се запъти към човека. Бяха го тръшнали на пода. Ама хубаво го бяха овързали — кутрето не можеше да си мръдне. Изглеждаше също като оня, Гали Дзвер или който и да беше там, на картинката — само дето номите се бяха докопали до нещо, за което онези едновремешните номи не бяха и чували, а именно електрически кабел. Доста по-ячък беше от въжето. Пък и те бяха много по-ядосани. Гали Дзвер нито се беше разкарвал из земите на онези с грамадни камиони, нито пък им беше пробутвал плъхомор.

Бяха претарашили джобовете му и струпали накуп всичко, което намериха там. Сред това всичко имаше и голямо квадратно парче бял плат. Няколко номи бяха успели да овържат устата му с него, защото мученето му беше почнало да лази по нервите на всички.

Сега стърчаха около него, дъвчеха парчета сандвич и го гледаха в очите.

Човеците не могат да разбират какво си приказват номите. Те говорят твърде бързо и твърде високо — все едно че пищи прилеп. И това май идваше много добре в случая.

— Абе да вземем да намерим нещо остро и да почнем да го бодем. Навсякъде, където е меко.

— И с кибрит можем да направим туй-онуй — подхвърли някаква номка за изненада на Грима.

— И с пирони — добави ном на средна възраст.

Човекът изръмжа нещо в кърпата и напъна кабелите.

— Можем да му оскубем всичката коса — продължи номката. — А после…

— Ами хайде де — обади се Грима зад тях.

Те се извърнаха.

— Какккво?

— Хайде де, какво чакате, почвайте! — продължи Грима. — Ей го, целият е ваш. Давайте, де!

— Кой, аз ли? — дръпна се номката. — Аз не! Не исках да кажа аз да… Имах предвид… такова де, нас, номечеството.

— Е тъкмо, де — кимна Грима. — Номечество означава просто всички номи. Пък е и грешно да се издевателства над пленници. Четох го в една книга. Казваше се „Женевска конвенция“. Когато хора зависят от твоето благоволение, не бива да издевателстваш над тях.

— Тя тая работа много идеална, бе — обади се някакъв ном. — Като не могат да те ударят, удряй ти, тъй знам аз. Пък и то с човеците не е същото като с истинските хора. — И веднага се шмугна в тълпата.

— Обаче като им разгледаш лицата отблизо, смешна работа — че те много приличали на нас! — наклони глава номката. — Само дето са по-големи.

Един от номите надникна в уплашените очи на човека.

— Я, носът му бил космат! — възкликна той. — Я глейте кви уши!

— Доста големички са — съгласи се номката.

— Живи да ги ожалиш с тия грамадански носове…

Грима се взря в очите на човека. Чудя се — помисли си тя. — По-големи са от нас, значи има място за мозък. И очите им са такива огромни… Няма как да не са ни виждали досега! Масклин каза, че живеем тук от хиляди години! Много време е това. Все трябва да са ни забелязали. Трябва да са разбрали, че сме истински хора. Но в ума си те са ни превърнали в духчета. Сигурно не са искали да си делят света с никого.

Човекът съвсем определено я гледаше.

Дали бихме могли да се разберем? — помисли си тя. Те живеят в голям и дълъг, и бавен свят, а нашият е малък, кратък и бърз, и никой от нас не може да разбере другия… Те дори не могат да ни видят. Не знаят, че нас ни има.

Тя се взря в огромните, уплашени очи.

Никога досега не сме се опитвали да… как ли беше думата? Да общуваме с човеците. Не и както трябва. Не сме ги смятали никога за истински хора, които наистина могат да мислят. Как да им кажем, че ние наистина сме истински, че наистина ни има?

Ама сигурно, ако лежиш на пода, овързан от някакви мъници, които едва забелязваш, пък и не вярваш, че те съществуват, май този момент далеч не е най-удобният да започнеш да общуваш с тях. Сигурно трябва да опитаме друг път. Не да пишем табели, не да крещим — само да се опитаме да ги накараме да ни разберат.

Няма ли да е страхотно, ако успеем? Те могат да вършат за нас големите бавни работи, пък ние за тях… ами че дребните бързи работи. Тия, дето са много пипкави, та те не могат да се оправят с техните дебели пръсти… ама не и да им боядисваме цветята и да им поправяме обувките!

— Грима? Ела да видиш, Грима! — обади се някакъв глас зад нея.

Номите се бяха скупчили около нещо бяло на пода.

Ами да, разбира се. Нали преди това човекът се беше втренчил в един от ония големите листове с букви…

Бяха го разстлали на пода. Доста приличаше на онзи първия, само дето този тук казваше: четете преди всички — новините долитат при вас с „блекбъри ивнинг пост и газет“. Имаше доста повече от големите дебели букви, а някои от тях бяха почти колкото главата на ном.

Та като стана дума за глави — Грима непрекъснато клатеше своята, докато се опитваше да схване нещо от всичко това. Книгите ги разбираше без проблеми, но вестниците сякаш бяха написани на друг език. Беше пълно с РАЗБИВАНЕ и ШОКОВЕ и мъгляви снимки на ухилени човеци, които се ръкуваха с други Човеци („455 лири събрани по призив на болница на тузарски обяд“). Не беше мъчно да схванеш смисъла на всяка дума, но като ги навържеш една за друга, или нищо не означаваха, или пък означаваха нещо, на което нямаше как да му хванеш вяра („кавги в градския съвет“).

— Не, ей това беше — обади се някакъв ном. — Ей на тая страница е. Я вижте, вижте тук, някои думи са същите като миналия път! Тук пише за Внука (39)!

Погледът на Грима пробягна през дългата статия, в която се разказваше как някой си издънил плана на не знам кого си за нещо си.

Наистина, имаше мъглява снимка на Внука (39) под думите засечка с небесната телевизия.

Тя коленичи и се втренчи в по-дребните думички под нея.

— Чети на глас! — замолиха я отвсякъде.

— Ричард Арнолд, президентът на групата „Арнко“, който живее в Блекбъри, каза днес във Флорида… — започна тя, — … че учените продължават опитите да въз… възстановят контрол над „Арнсат 1“, кому… комуникационният спъ… спътник с тегло милиони паунди…

Номите се спогледаха.

— Тегло милиони — клатеха те глави. — Тежичко си е! Ама тия пари, тия паунди пък какви са? Грима, давай нататък!

— Възлагаха се големи надежди след вчерашното ус-успешно изстрелване на спътника във Флорида — прочете тя с колеблив глас, — че „Арнсат 1“ ще започне пр-пр-пробни изла… измъ… излъчвания. Вместо това той изпраща поток от странни сиг… сигнали. „Прилича на някакъв ко-кокод“ — заяви Ричард (39)…

Слушателите замърмориха одобрително.

— „Все едно мисли самичък“ — прочете Грима.

После кой знае защо се споменаваше че някой си едва сега прохождал и разни други работи, които Грима въобще не си направи труда да прочете.

Спомни си какво разказваше Масклин за звездите; защо ги имало. Пък и Нещото. Беше го взел със себе си. Нещото можеше да си говори с тока, нали така? Можеше да чува тока в жиците и онова във въздуха, дето Доркас му викаше „радио“. Ако съществуваше нещо, което може да изпраща странни сигнали, то това беше тъкмо Нещото. „Може да измина дори повече път, отколкото минахме през Дългото Пътуване“ — бе казал Масклин.

— Живи са! — възкликна тя, без да се обръща към никого. — И Масклин, и Гърдър, и Ангало! Стигнали са Флорида и са живи!

Тя си спомни как понякога той се опитваше да й говори за небето, за Нещото и за това откъде са дошли номите, а тя никога не успя да го разбере — точно както той пък не бе успял да разбере онова за жабчетата.

— Живи са! — повтори тя. — Знам го! Не зная нито как са, нито къде са, но са успели да измислят нещо и са живи!

Номите размениха красноречиви погледи и с тях си казаха горе-долу следното: „Залъгва се, горката, но ако трябва някой да й го каже…, нека да е някой по-храбър от мен.“

Баба Моркий я потупа лекичко по рамото.

— Тъй, тъй — с благ гласец отрони тя. — И много хубаво, че са стреляли успешно, макар че като тръгнаха, не помня да взеха копия и стрели. Ама щом е било успешно, все са улучили нещо и са се наяли. На бас, че е било наложително да си хапнат. Пък ако бях на твойто място, мойто момиче, ей-сегичка щях да си легна.

 

 

Грима сънува.

Беше много, ама много объркан сън. Те сънищата са си такива. Никога не идват в спретната опаковка. Сънува силен шум и ярки светлини. И очи.

Очички, жълти очички. И Масклин, покачен на някакъв клон. Провира се нагоре през листака и току наднича надолу, към жълтите очички.

Виждам какво прави в момента — помисли си тя. — Жив е. Така си и знаех, естествено. Само че в тоя Открит Космос имало повече шума, отколкото си мислех. Или пък това въобще не е вярно и аз само сънувам…

После някой я събуди.

Да се чудиш какво ли означава този или онзи сън никога не е било кой знае колко умно занимание. Тъй че тя си го спести.

През нощта отново заваля сняг. Бръснещ вятър зафуча. Неколцина номи претърсиха бараките и домъкнаха някой и друг зеленчук, пропуснат от човеците, но количеството си беше направо за оплакване. Свързаният човек по някое време заспа и захърка — все едно някой разрязваше дебел кютук с тъ-ъ-ъничко трионче.

— Останалите ще дойдат сутринта и ще го потърсят — предупреди ги Грима. — Дотогава трябва да сме се измели оттук. Май ще се наложи да…

Тя млъкна. Всички се ослушаха.

Нещо мърдаше под пода.

— Остана ли някой долу? — прошепна тя.

Номите заклатиха глави. Едва ли някой би поискал да остане под пода и да мре от студ, когато горе в Канцеларията беше топличко и светло.

— И плъхове не са — вслуша се тя.

После някой ги повика — хем силно, хем приглушено. Все едно хем иска да го чуят, хем му се ще да не се чува много-много.

Ама това бил Сако!

Те измъкнаха откъртената от човеците дъска и му помогнаха да се изкатери. Целият беше в кал. Залиташе от умора.

— Никого не намерих! — задъха се той. — Навсякъде огледах и нямаше никой и ги видях и ония камиони, и видях, че свети, и си помислих, че човеците са още тука, и влязох, и ви чух, и хайде веднага с мене, щото Доркас…

— Жив ли е?! — подскочи Грима.

— Ами ако не е, значи доста добре ругае за умрял — изтърси Сако и за малко самият той да не се изтърси на пода.

— Мислехме, че всичките сте умре… — започна Грима.

— Всичките сме добре. Без Доркас. Като скачаше от камиона, се удари! По-бързо, моля ви!

— Тъй като те гледам, май никъде не трябва да ходиш! — изправи се Грима. — Само ни кажи къде е!

— Докарахме го до средата на черния път, и така се скатахме, че избързах напред — избърбори Сако. — Те са там, под плета, и… — погледът му падна върху огромния хъркащ човек. Ококори очи.

— Пленили сте човек?! — Той се препъна от изумление. — Май трябва да си почина, страшно съм се скапал — измърмори и аха-аха да се тръшне по очи, но Грима го прихвана и го положи на пода възможно най-внимателно.

— Някой да го занесе на топло. И вижте дали е останало някакво ядене — нареди тя. — Искам някои от вас да дойдат с мен да търсим останалите. Хайде де. Не е хубаво да си навън в такава нощ.

По лицата на доста от номите се четеше подкрепа на една такава гледна точка, а именно, че сред онези, за които не е хубаво да са навън, са и те самите.

— Доста вали — колебливо се обади един. — В тая тъмница и в тоя сняг едва ли ще ги намерим.

Грима се облещи.

— Бихме могли. Бихме могли да ги намерим и в тая тъмница, и в тоя сняг. Няма как обаче да ги намерим, ако си седим на светло и топло. Аз така знам.

Няколко номи се запромъкваха напред през тълпата. Грима позна майката и таткото на Нути и родителите на някои от момчетата. После под масата настана лека суматоха — по-старите моми се бяха скупчили там да се топлят и да се намрънкат едно хубаво.

— И аз ще дойда — заяви баба Моркий. — Направете ми го туй добро, ще ми се да глътна малко чист въздух! Какво ме гледате тъй, бе?

— Мисля, че ще е по-добре да останеш тук, бабо — каза кротко Грима.

— Хайде стига ми се прави на внимателна към старците, момиче! — сръга я бабата с бастуна си. — Аз съм газила сняг кога татко ти още не е познавал майка ти! — рече тя и се обърна към останалите: — Нищо не ще ви стане, само трябва умната, и да врескате, ама да не спирате, та да се знае кой къде е. Още и годинка нямах, кога ходих да търсиме чичо ми Джо! — вирна нос тя. — Ама то беше един сняг, направо ужас, ви казвам! Изведнъж се изсипа тъкмо кога бяха излезли на лов. Та чичо ми го намерихме кажи-речи цял-целеничък!

— Да да, добре, бабо — побърза да каже Грима. Вгледа се в останалите.

— Е, ние тръгваме.

Най-накрая тръгнаха петнайсет. Повечето — от чисто неудобство.

В жълтата светлина на прозорците снежинките изглеждаха красиви. Достигнеха ли земята, вече ставаха доста неприятни.

Номите от Магазина мразеха снега най-искрено. В Магазина също имаше сняг — по Коледния Панаир посипваха навсякъде от него. Само че той не беше студен. А снежинките бяха едни такива големи бели работи, много красиви, които висяха от тавана на конци. Снежинки, ама снежинки, а не гадории, които във въздуха изглеждат много добре, ала после се обръщат на мокър мраз. И да оставят тая гнъс да си седи ей-тъй по пода!

Въпросната гнъс вече им стигаше до колене.

— Гледайте сега как се прави — изкомандва баба Моркий. — Дигаш си крака, ама много високо, и после го бухаш в снега. Фасулска работа.

Светлината от прозореца осветяваше Кариерата, ала черният път бе като тъмен тунел в нощта.

— И се поразпръснете малко — обади се Грима. — Но се дръжте заедно!

— Да се поразпръснем и да се държим заедно — прилежно смънкаха те. Един възрастен ном вдигна ръка.

— През нощта няма червеношийки, нали?

— Не, разбира се, че не — отвърна Грима.

— Не бе, глупако, какви ти червеношийки посред нощ! — сряза го баба Моркий.

Май си отдъхнаха.

— Не бе, лисици има — добави бабата самодоволно. — Грамадански лисици. Като застудее, и много огладняват. Пък и бухали може да дохвърчат — почеса се тя по брадичката. — Големи хитреци са тия бухали. Хич не ги и чуваш, и току ти се стоварят на главата! — Фрасна стената с бастуна. — Ей, всичките до един да си отваряте зъркелите! И… с десния крак напред. Освен, ако не сте като чичо ми Джо — една лисица му беше отхапала десния крак, та му снадихме дървен. Уф че беше побеснял!

Когато баба Моркий се опитваше да вдъхне на хората кураж, винаги успяваше да ги накара да се поразмърдат. Биха издържали каквото и да е. Но само не и още една порция от нейния кураж.

Снежинките се трупаха по сухите треви и папратта покрай черния път. От време на време снегът се изтърсваше от тях, понякога върху черния път, но най-вече върху номите, които кретаха по него. Те мушкаха с пръчки из заснежените туфи и се взираха със съмнение в мрачните дупки под плета, а снежинките падаха ли падаха в меката, хрупкава тишина. В сенките се таяха червеношийки, бухали и разни други ужасни твари от Навънка.

Скоро светлинката остана далеч и само снегът осветяваше пътя им. Навремени някой от тях се провикваше предпазливо, а другите се ослушваха.

Много беше студено.

Баба Моркий изведнъж се сепна.

— Лисица — съобщи тя. — Надушвам я. Лисиците винаги ги надушвам. Я бързо всички накуп!

Те се скупчиха и угрижено се взряха в мрака.

— Абе тя май е далечко още — обади се накрая бабата. — Тая воня вече отдавна се носи.

Те се поотпуснаха.

— Няма що, бабо — измърмори Грима.

— Ами само се опитвах да помогна, таквоз — подсмръкна баба. — Като не ми щете помощта, кажете си!

— Ние май нещо бъркаме — усъмни се Грима. — Нали търсим Доркас? А той няма да си седи хей тъй на открито, нали така? Не е като да не знае за лисиците. Сигурно е накарал момчетата да се поразходят и да намерят някое позакътано местенце.

Бащата на Нути пристъпи напред.

— Ако погледнете как вали снегът — подхвана колебливо той, — се вижда, че климатикът духа ей натам — посочи той, — и снегът се трупа повече отсам, отколкото оттам. Тъй че те ще искат да се махнат колкото се може по-далече от климатика, нали така?

— Навънка той се нарича вятър — внимателно обясни Грима. — Обаче си прав. Това значи… — Тя се взря в плета, — … че сигурно са минали от другата страна на тоя плет. В полето, край насипа. Давайте.

Те се запровираха през купищата сухи листа и клонки, от които капеше сняг, и накрая се измъкнаха в полето.

Ни жива душа. Само няколко туфи суха трева стърчаха сред безкрайната снежна пустош. Неколцина изхленчиха.

Заради откритото пространство е, помисли си Грима. В Кариерата са добре, в шубраците — също, че и на черния път даже щото и там е кажи-речи затворено, и можеш да си въобразяваш, че те обкръжават нещо като стени. Тук е много голямо за тях.

— Дръжте се близо до плета — каза тя много по-бодро, отколкото се чувстваше. — Там снегът не е чак толкова много.

О, Арнолд Брос, помисли си тя, Доркас не вярва в тебе, аз пък още по-малко, ама ако можеш да просъществуваш поне докато ги намерим, всички до един ще сме ти много задължени. А пък ако случайно можеш да спреш снега и да ни изпратиш здрави-прави в Кариерата, представа си нямаш колко ще ни помогнеш!

Ух, че съм тъпа, смъмри се тя. Масклин нали казваше, че ако съществува нещо като Арнолд Брос, той съществува по някакъв начин вътре в главите ни. Помага ни да мислим.

И осъзна, че вече доста отдавна съзерцава снега.

Тая дупка там пък каква е, зачуди се Грима.