Тери Пратчет
Масклин (6)

4.

I. Горко ви, Железарии и Галантерии; горко ви, Шапкии и Деликатеси; горко ви, Младежки Модии, и вам Бандити от Дамско Бельо. И даже вам, Канцеларии.

II. Защото Магазинът е само място вътре в Навънка.

III. Горко ви, защото Арнолд Брос (създаден в 1905) откри Последната Разпродажба. Всичко Си Върви.

IV. Но те го подиграха и рекоха: „Ти си Външен, ти дори не съществуваш“

Из „Книга на номите“

Складова наличност, стихове I–IV

Там горе човеците се бъхтеха с бавния си, неразбираем живот. Там долу, където, след като минеше през килимите и дюшемето, тяхната дандания се превръщаше в далечен тътен, номите се суетяха забързано по прашните си пътечки.

— Не ще да е туй — рече баба Моркий. — Туй място твърде голямо. Толкоз голямо място не може да се разруши. Много ясно.

— Казах ти го, нал’ тъй? — задъха се Торит, който винаги извънредно много се въодушевяваше при всяка новина за ужаси и съсипии. — Винаги са казвали, че Нещото знае много. И я не ми викай да млъкна!

— Защо трябва да бягаме? — рече Масклин. — Иска да кажа, двайсет и един дни са много време.

— Не и в политиката — мрачно подхвърли Доркас.

— Мислех си, че сме в Магазина, а не в… как го каза?

Доркас спря толкова внезапно, че баба Моркий се вря в гърба му.

— Виж — заобяснява той с нетърпеливо търпение. — Какво мислиш, че трябва да правят номите, хм, ако разрушат Магазина?

— Ами да излязат навън от… — започна Масклин.

— Но повечето от тях дори не вярват, че Навънка наистина съществува! Дори и аз не съм много сигурен, а притежавам извънредно интелигентен и буден ум! Няма къде да идем. Разбра ли ме?

— Навънка има колкото щеш…

— Само ако вярваш в това!

— Не, наистина си е там!

— Боя се, че хората са по-сложно устроени, отколко си мислиш. Във всеки случай, трябва да се видиш с Абат. Противен дърт тиранин, естествено, но е доста схватлив по свой си начин. Само дето начинът му е доста тесногръд. — Той ги изгледа продължително.

— Сигурно е най-добре да не привличаме внимание към себе си — добави той. — Хората обикновено не ме закачат, но не е много мъдро да се размотаваш извън отдела си без солидна причина. А пък тъй като вие въобще си нямате отдел…

Той сви рамене. С този си жест успя да намекне за всички неприятности, които биха могли да се случат на безотделните скитници.

Всичко това означаваше, че пак трябва да използват асансьора. Навлязоха в прашно подподие, осветено от мижавата светлина на няколко подходящо разположени слаби крушки. Наоколо май нямаше жива душа. След шумотевицата в другите отдели тук беше почти противно тихо. Дори по-тихо — помисли си Масклин, — отколкото сред широките полета. В края на краищата, полетата си бяха тихи. А под подовете трябва да има номи.

Всички го усетиха и се скупчиха по-близо един до друг.

— Ай, че хубави лампички! — рече Грима, за да прогони тишината. — Като за номи. Вижте ги какви са разноцветни. А някои мигат.

— Крадем по цели кутии от тях всяка година покрай Коледния панаир — рече Доркас, без да погледне. — Човеците ги окачват по дърветата.

— Защо?

— Питай ме. Предполагам, че за да ги виждат по-добре. Можеш ли ги разбра — човеци.

— Но тогава ти знаеш какво е дърво — рече Масклин. — Не мислех, че в Магазина ги имате.

— Естествено, че знам — отвърна Доркас. — Големи зелени работи с пластмасови иглички по тях. Някои са от станиол. По Коледните панаири не можеш се размина от тия проклетии, ти казвам.

— Ония, дето си ги имаме навън, са големи — дръзна да обясни Масклин. — И по тях има такова… листа, които окапват всяка година.

Доркас го погледна недоумяващо.

— Какво искаш да кажеш с това — окапват?

— Ами просто се въртят из въздуха и падат на земята — поясни Масклин. Другите кимнаха. Напоследък се появиха много неща, за които не бяха сигурни, но що се отнася до онова, което се случва на листата всяка година — по това бяха експерти.

— И това става всяка година? — попита Доркас.

— О, да.

— Наистина ли? — удиви се Доркас. — Страхотно! А кой ги лепи обратно после?

— Никой — сви рамене Масклин. — Просто се появяват пак.

— Самички ли?

Те кимнаха. Когато има едно нещо, в което си сигурен, ти се държиш за него.

— Май, че да — обади се Масклин. — Всъщност и досега не сме разбрали как така. Просто си става.

Номът от Магазина се почеса по главата.

— Е, не знам — колебливо промърмори той. — На мене ми се струва, че много немарливо ги управляват. Сигурни ли сте…

Изведнъж някакви фигури ги обкръжиха. В първия момент — вълма прах, в следващия — хора! Онзи най-отпред имаше брада, превръзка на окото и нож между зъбите. Това някак си правеше усмивката му още по-зловеща.

— Ох, мале — обади се Доркас.

— Тия какви са? — изсъска Масклин.

— Бандити. Това винаги е било проблем в Дамско Бельо — обясни Доркас, докато си вдигаше ръцете.

— Какво е бандити? — не разбра Масклин.

— Какво е Дамско Бельо? — поинтересува се Грима.

Доркас посочи с пръст пода над тях.

— Там горе — обясни той. — Отдел. Само че никой не се интересува наистина от него, защото стоката за нищо не става. Тя е предимно розова — добави той. — Понякога еластична…

— Аррихе ири ивоха — нетърпеливо каза главатарят на бандитите.

— Моля? — обади се Грима.

— Каах, аррихе ири ивоха!

— Май че е заради ножа — каза Масклин. — Мисля, че ще те разберем, ако си извадиш ножа от устата.

— Казах, парите или живота! — повтори той.

Масклин погледна озадачено към Доркас. Старият ном размаха ръце.

— Иска да му дадете всичко, което имате в джобовете си — каза той. — Няма да ви убие, естествено, но тия бандити понякога са доста неприятни.

Външните номи взеха да се чудят. Това не влизаше в житейския им опит. Идеята за кражба беше нещо ново за тях. В къщи нямаше от кого да крадеш. Ако става въпрос, нямаше и какво да се краде.

— Тия номски не разбират ли? — обади се бандитът.

Доркас му се усмихна малодушно.

— Извинете ги — каза той. — Новаци са тук.

Масклин се обърна.

— Решихме — каза той. — Ако на вас ви е все едно, ще задържим нещата в джобовете си. Извинявайте.

Той се усмихна широко на Доркас и бандита.

Бандитът му върна усмивката. Или поне си отвори устата и си показа зъбите, а те бяха доста.

— Ъъ — каза Доркас. — Не можеш да кажеш така, нали разбираш? Не можеш да кажеш, че не искаш да те оберат! — Зърна съвсем объркания поглед на Масклин. — Да те оберат — повтори той. — Това значи да ти вземат твоите работи. Просто не можеш да кажеш, че не искаш!

— Че защо? — попита Грима.

— Ами защото… — старият ном се поколеба. — Всъщност не знам. Традиция, предполагам.

Главатаря на бандитите си подмяташе ножа от ръка в ръка.

— Вижте кво — каза той. — Такова де, новаци сте. Нищо няма да ви направим. Хванете ги!

Двама бандити хванаха баба Моркий.

Това излезе грешка. Кокалестата й десница замахна и прозвънтяха два шамара.

— Нахалници! — изстреля тя и двата нома залитнаха встрани, като се държаха за ушите.

Бандитът, който се опитваше да хване стария Торит, получи остър лакът в корема. Друг размаха нож към Грима. Тя го улови за китката. Ножът падна от ръката му и той се пльосна на колене с патетично бълбукане.

Масклин се наведе, сграби с една ръка главатаря за ризата и го вдигна така, че онзи да го гледа в очите.

— Не съм сигурен, че напълно разбираме този обичай — каза той. — Но номите не трябва да удрят други номи, не мислиш ли?

— Аха-ха-ха — отвърна нервно главатарят.

— Та мисля, че е време да си обираш крушите, а?…

Масклин го пусна. Бандитът се повъртя на пода в търсене на ножа си, пак се усмихна нервно на Масклин и си плю на петите. Останалите бандити забързаха подире му, или поне закуцукаха усърдно.

Масклин се обърна към Доркас, който се тресеше от смях.

— Е — рече той, — та за какво беше всичко това?

Доркас се подпря на една стена.

— Ама ти наистина не знаеш, така ли?

— Не — търпеливо рече Масклин. — Нали затова те питам.

— Кланът Бельо са бандити. Те вземат неща, които не са техни. Крият се в отдела Дамско Бельо, но не си струва да ги измъкваш оттам — обясни Доркас. — Обикновено гледат да те сплашат и толкоз. Всъщност са само една дребна неприятност.

— Тоя защо си държеше ножа между зъбите? — попита Грима.

— Предполага се, че така ще изглежда едни пълен непукист, да речем.

— Мисля, че така изглежда нелепо. — Грима, както винаги, си беше пряма.

— Ще ми усети опакото на ръката, ако се върне пак — обади се баба Моркий.

— Те едва ли ще се върнат. Всъщност мисля, че са малко стреснати, задето някой ги е ударил. — Доркас се засмя. — Вижте какво, наистина нямам търпение да видя какъв ефект ще имате всичките върху Абата. Не мисля, че някога сме виждали такива като вас. Вие ще сте като… като… абе как се казваше онова, дето казвате, че навън е пълно с него?

— Свеж въздух? — предположи Масклин.

— Точно така. Свеж въздух.

И тъй, те вече бяха стигнали при Канцелариите.

 

 

„Вървете си Навънка, или идете при Канцелариите“ — бе казал херцогът. Искаше да каже, че не вижда кой знае каква разлика между двете. Нямаше съмнение, че и другите видни фамилии не вярват на Канцелариите, за които се смяташе, че притежават странни, ужасяващи сили.

Та нали можеха да четат и пишат! Всеки, който може да ти разясни какво казва някакво си парче хартия, би следвало да е странен.

Те разчитаха и небесните послания на Арнолд Брос (създаден в 1905).

Трудничко си е обаче да общуваш с някой, който смята, че ти не съществуваш.

Масклин винаги си бе мислил, че Торит има вид на старец, но пък Абатът изглеждаше толкова древен, сякаш не само е присъствал на Самото Начало, но и е сръгал Самото Време, та да тръгне. Ходеше с помощта на два бастуна, а двама млади номи бяха залепени за гърба му, в случай че му потрябва опора. Лицето му представляваше сбръчкана торба, сред която очите му се взираха навън като две остри черни дупки.

Племето се скупчи зад Масклин — сега винаги правеха така, когато бяха неспокойни.

Гостната на абата представляваше място, оградено с картонени стени, и се намираше до един асансьор. От време на време той преминаваше и ги ръсеше с прах.

Помогнаха на абата да стигне до стола си. Той седна бавно, докато помощниците се суетяха наоколо. После се наведе напред.

— А — каза той, — Дел Икатеси, ти ли си бил? Нещичко да си изобретил напоследък?

— Напоследък не, господарю — отвърна Доркас. — Господарю, имам честта да ви представя…

— Никого не виждам — каза спокойно абатът.

— Тоя сляп ли е, що ли? — подсмъркна баба Моркий.

— И никого не чувам — добави абатът.

— Тихо! — изшътка Доркас. — Някой му е казал за вас! Той няма да си позволи да ви види! Господарю — продължи той, като се обърна, — странна новина съм донесъл. Магазинът ще бъде разрушен!

Ефектът не беше точно очакваният от Масклин. Свещениците Канцеларии зад абата се изкикотиха под мустак, а самият той си позволи мимолетна усмивка.

— Мале мила! — възкликна той. — И кога да очакваме това ужасающо събитие?

— След двайсет и един дни, Господарю.

— Е, добре — каза абатът с любезен глас. — Бягай да гледаш, пък после ще ни разкажеш как е било.

Този път свещениците се ухилиха.

— Господарю, това не е…

Абатът вдигна възлеста ръка.

— Сигурен съм, че знаеш много за електричеството, Доркас, но трябва да знаеш, че всеки път, когато се зададе Голяма годишна разпродажба, все някой ще каже: „Иде краят на Магазина.“ И колкото и да е странно, животът си продължава.

Масклин усети погледа на абата върху себе си. За невидим явно привличаше значително внимание.

— Господарю, става въпрос за нещо повече — сковано продължи Доркас.

— О, да не ти го е казал токът — подигравателно подхвърли абатът.

Доркас сръга Масклин в ребрата.

— Сега!

Масклин пристъпи напред и остави Нещото на пода.

— Сега! — прошепна той.

— В присъствие на лидерите на общността ли се намирам? — попита Нещото.

— Повече от всякога — обади се Доркас.

Абатът се облещи срещу кутийката.

— Ще използвам къси думи — каза Нещото. — Аз съм Бордови Компютър за Навигация и Запис. Компютър е машина, която мисли. Мисли, компютърче, мисли. Вижте как мисли компютърът. Използвам електричество. Понякога електричеството пренася съобщения. Аз ловя съобщенията. Разбирам ги. Понякога съобщенията вървят по жици, които се наричат телефонни жици. Понякога съобщенията са в други компютри. В Магазина има компютър. Той плаща на човеците заплати. Чувам го как мисли. Той мисли: Скоро няма да има Магазин, няма да има вече платежни ведомости, няма да има сметки. Телефонните жици казват: Ало, Взривна компания на Граймторп? Можем ли да обсъдим последните приготовления по ликвидирането, всички стоки ще бъдат изнесени до двайсет и първи…

— Много забавно — каза абатът. — Как го направи?

— Не съм го направил аз, господарю. Донесоха го тия хора…

— Кои хора? — каза абатът. Гледаше право през Масклин.

— Какво ще стане, ако отида и го дръпна за носа? — прошепна баба Моркий дрезгаво.

— Би могло да е изключително болезнено — отвърна Доркас.

— Много добре!

— Искам да кажа, за тебе.

Абатът колебливо се изправи на крака.

— Аз съм толерантен ном — каза той. — Вие си размишлявате за разни неща Навънка, и аз нямам нищо против — мисля, че това е добро упражнение за ума. Нямаше да сме номи, ако понякога не пускахме духа да скита. Но да настояваш, че е истина — с това не мога да се примиря. Разни хитри дребни играчки… — Той се наведе ниско и прасна Нещото с единия бастун. То избръмча. — Така не може! Навънка няма нищо, и в това нищо никой не живее! Живот в други Магазини! Ба! Аудиенцията приключи. Разкарай се!

— Мога да издържа натиска на две хиляди и петстотин тона — каза самодоволно Нещото, макар че никой и не му обърна особено внимание.

— Къш! Къш! — изкрещя абатът и Масклин забеляза, че той трепери.

Това му беше странното на Магазина. Само преди няколко дни се налагаше да знаеш толкова малко неща — достатъчно беше да познаваш големите гладни същества и да знаеш как да ги избягваш. Полски занаят, както му викаше Торит. Сега на Масклин започна да му просветва, че има и друг вид знание, и то се състои от нещата, които трябва да разбираш, за да оцелееш сред други номи. Неща като: бъди много внимателен, когато казваш на другите неща, които не искат да чуят. Или: мисълта, че не са прави, много ядосва другите. Някои от Канцелариите с по-нисък ранг ги подкараха забързано към портата. Правеха го много професионално — всъщност никой нито докосна хората на Масклин, нито дори погледна някого в лицето. Няколко от тях бързо отскочиха от Торит, когато вдигна Нещото и го протегна напред, за да го предпази.

Най-накрая темпераментът на баба Моркий, който никога не е бил от най-бавно кипващите, стигна точката си на кипене. Тя награби най-близкия монах за расото и го придърпа на инчове от носа си. Той трескаво закръстосва поглед в усилия да не я вижда. Тя гневно го сръга в ребрата.

— Усети ли пръста ми? — Това не бе въпрос, а заповед. — Усети ли го? Тук ме няма, така ли?

— Обитатели! — тръсна Торит.

Монахът реши текущия си проблем, като изскимтя и припадна.

— Давайте да се махаме — задъхано рече Доркас. — Подозирам, че от това да не виждаш хората, защото не съществували, до това да направиш така, че наистина да не съществуват, има само една крачка.

— Не разбирам — каза Грима. — Как така не ни виждат?

— Защото знаят, че сме от Навънка — обясни Масклин.

— Но другите ни виждат! — повиши тон Грима. Масклин не я обвиняваше. И той започна да се чувства малко несигурен.

— Мисля, че е така, защото не знаят — обади се той. — Или не вярват, че наистина сме външни!

— Аз не съм външен! — възмути се Торит. — Те са вътрешни!

— Но това значи, че абатът наистина мисли, че сме от Навънка! — рече Грима. — Това значи, че той вярва, че сме тук, и че може да ни види! Къде му е смисълът на всичко това?

— Виждаш ли, такава е номската природа — каза Доркас.

— Много важно! — мрачно каза бабата. — Три седмици и хоп — Всичките ще станат външни. Пада им се. Ще им се наложи да се мотаят насам-натам, без да се поглеждат. Как ли ще им се хареса, а? — Носът й зашъта из въздуха. — Оу, иссвинявайте, гусин Абат, малко ви понастъпих, таквоз, ама не ви видях, разбираш ли…

— Сигурен съм, че биха го разбрали, ако ни изслушат — каза Масклин.

— Не би трябвало да си го мислиш — рече Доркас, като риташе в прахта. — Глупаво беше от моя страна да очаквам, че ще разберат. Канцелариите никога не се вслушват в нови идеи.

— Извинявайте — обади се зад тях тих гласец.

Те се обърнаха. Там стоеше един Канцеларии. Беше млад, доста пълничък, с къдрава коса и притеснена физиономия. В момента мачкаше нервно края на расото си.

— Мен ли викате? — попита Доркас.

— Ъъ, аз… такова, исках да говоря с… Външните — каза предпазливо дребосъкът. После приклекна в тромав реверанс по посока на Торит и баба Моркий.

— Твойто зрение май е по-добро от това на другите, а? — заяде се Масклин.

— Да — отвърна Канцеларият и погледна през рамо към коридора. — Ъъ, бих искал да говоря с вас. Насаме.

Промъкнаха се зад една греда.

— Е? — каза Масклин.

— Онова, ъъ, нещо, дето приказваше — каза Канцеларият. — Вие вярвате ли му?

— Мисля, че то всъщност не може да лъже — каза Масклин.

— Ама то какво е точно? Нещо като радио?

Масклин погледна Доркас с надежда.

— Това е едно нещо, което прави шум — надуто обясни Доркас.

— Така ли? — Масклин сви рамене. — Не знам. Просто си го имаме отдавна. То казва, че пристигнало навремето много отдалеч, с номите. Поколения наред се грижим за него, нали, Торит?

Старецът ядосано закима.

— Преди мен беше у баща ми, преди него — у баща му, преди това — у неговия баща, а в същото време и у брат му, а чичо им преди това… — започна той.

Канцеларият се почеса по главата.

— Безпокоим се — каза той. — Човеците се държат много странно. Нещата в Магазина не се подменят. Появиха се табели, които никога не сме виждали преди. Дори и абатът се безпокои, че не може да схване какво очаква от нас Арнолд Брос (създаден в 1905). Така, че, ъъ… — Той подръпна дрехата си, оправи я набързо и продължи. — Вижте какво, аз съм помощникът на абата. Казвам се Гърдър и правя онова, което той не може да прави сам. Та, ъъ…

— Добре де, какво? — прекъсна го Масклин.

— Бихте ли дошли с мен? Моля ви!

— Там има ли ядене? — попита баба Моркий. Тя винаги уцелваше най-важното.

— Ами трябва да са изпратили — бързо каза Гърдър. Той се запромъква през бъркотията от жици и греди. — Моля ви, последвайте ме. Моля ви!