Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бромелиада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Truckers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2008)
Корекция
Mandor(2009)

Издание:

Тери Пратчет. Трилогия за номите

ИК „Прозорец“, 2003

Художник: Джош Кирби

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Валери Калонкин

ISBN 954-733-032-2

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Mandor според хартиенотото издание

13.

I. И рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Всичко Свърши.

II. Всички Завеси, Килими, Спални, Бельо, Играчки, Шапки, Галантерия, Железария, Електроматериали.

III. Всички стени, подове, тавани, асансьори, движещи се стълби.

IV. Всичко Си Върви.

Из „Книга на номите“

Изходи, Глава 3, стихове I–IV

По-късно, когато се стигна до написването на следващите глави от „Книга на номите“, писаха, че краят на Магазина започнал с „бам!“ Това не е вярно, но го писаха така, защото „бам!“ звучи по-впечатляващо. Всъщност звукът на кълбото от жълтооранжев огън, което се изтърколи от гаража, помело останките от вратата, приличаше повече на онзи, с който гигантско куче лекичко си прочиства гърлото.

Буффф.

 

 

По онова време номите не бяха в подходящо положение да му обърнат голямо внимание. Повече ги засягаха шумовете от разни други неща, които почти се блъскаха в тях.

Масклин беше подготвен за другите превозни средства по шосето. В „Правилника за движение по пътищата“ пишеше сума ти неща във връзка с тях. Много беше важно да не се блъскаш в тях. Онова, което го тревожеше, беше, че те явно бяха страшно навити да се блъскат в камиона. Издаваха продължителни мучащи звуци — като болни крави.

— Малко наляво! — кресна Ангало. — После надясно — само на косъм, после давай направо!

— Косъм ли? — провлече сигналистът. — Май не знам никакъв знак за косъм. Можем ли…

— По-бавно! Сега малко наляво! Трябва да минем от другата страна на пътя!

Грима надникна над „Правилника за движение по пътищата“.

— Ние СМЕ от дясната страна!

— Да, ама на нас трябва да ни се пада отляво!

Масклин навря пръст в страницата пред себе си.

— Тук пише, че трябва да покажем раз… разбиване…

— Разбиране — измърмори Грима.

— Разбиране спрямо останалите на шосето. — Един трус го метна по очи. — Това пък какво беше?

— Това бяхме ние, когато се качихме на бордюра! Надясно! Дясно!

Пред погледа на Масклин се мярна ярко осветена витрина — само миг, преди камионът да се вреже в нея странично и да тупне пак на шосето под душ от стъкълца.

— Сега наляво! Наляво! Сега надясно! Надясно! Направо! Наляво! Ляво казах! — Ангало се беше оцъклил срещу объркания пейзаж от светлини и силуети пред тях.

— Тук има друго шосе — обади се той. — Наляво! Ляво, бе! Много, много ляво! Още по-ляво!

— Има знак — опита се да помогне Масклин.

— Ляво! — изцвърча Ангало. — Сега надясно. Дясно! Дясно!

— Че нали беше ляво — изрепчи му се сигналистът.

— Ама сега е дясно! Още по-дясно! Сега малко на чорчик!

— Нямаме сигнал за…

Този път „буффф“ не вършеше работа. Съвсем определено „бам“ си беше. Камионът се трясна в една стена, изора в нея бразда под дъжд от искрички, намърда се в една купчина кофи за боклук и спря.

Последва тишина — ако не смятаме „пссссс“ и „тънн! тънн!“, които от време-навреме се чуваха от мотора.

После от тъмнината дойде гласът на Доркас — бавен и заплашителен:

— Имате ли нещо против да ни кажете на нас тук долу — каза той, — какво правите вие там горе?

— Ще трябва да измислим по-добър начин за каране — извика в отговор Ангало. — И… фаровете. Там някъде трябва да има копче за фаровете.

Масклин с мъка се вдигна на крака. Оказа се, че камионът е заседнал в тъмна, тясна уличка. Никаква светлинка отникъде.

Той помогна на Гърдър да стане и го поизтупа. Канцеларият изглеждаше доста объркан.

— Стигнахме ли? — попита той.

— Не съвсем — отвърна Масклин. — Спряхме да… такова… да уточним някои неща. Докато те се уточняват, по-добре ние да отидем отзад и да проверим дали хората са добре. Сигурно доста са се паникьосали. Грима, и ти идваш с нас.

Те се закатериха надолу и оставиха Ангало и Доркас да си крещят колкото си искат за каране, фарове, ясни инструкции и за необходимостта и трите изброени неща да са си на мястото.

Отзад дърдоренето на различни гласове се смесваше с бебешки рев. Някои номи се бяха понатъртили от лашкането насам-натам, а баба Моркий връзваше с шина счупения крак на ном, който бил затиснат от падаща кутия при удара в стената.

— Зорът е малко по-голем от миналия път — сухо изкоментира тя, докато връзваше на възел превръзките. — Що спряхме?

— Само да доизясним едно-друго — отвърна Масклин, като се опитваше да изглежда по-бодър, отколкото беше. — Скоро пак ще тръгнем. Сега обаче всеки знае какво може да очаква — той се вторачи в мрачната, изпълнена със сенки дълбочина на камиона и любопитството му го надви. — Докато чакаме, ще хвърля едно око навън — каза той.

— Какво те прихвана? — обади се Грима.

— Ами, такова де, да поогледам — неловко смънка Масклин. После сръга Гърдър. — Хайде с мен.

— Кво? Навънка? Аз ли? — Канцеларият изглеждаше ужасѐн.

— Рано или късно все ще ти се наложи. Защо не сега?

Гърдър се поколеба, после сви рамене.

— Ще можем ли да видим Магазина — той облиза сухите си устни, — от… от Навънка?

— Сигурно. Всъщност не сме се отдалечили много — отвърна Масклин колкото можа по-дипломатично.

Група номи им помогна да се прехвърлят през борда и те бавно се спуснаха надолу — върху онова, което Гърдър със сигурност би нарекъл под. Беше влажно и във въздуха трептеше тънка мъглица. Масклин пое дълбоко дъх. Ей това беше навън. Истински въздух — с лека хладинка. Миришеше на свежест, а не така, сякаш че хиляди номи са го дишали преди него.

— Пуснали са пръскачките — каза Гърдър.

— Кое?

— Пръскачките. Има ги по тавана, нали знаеш, за в случай на пожа… — сепна се и погледна нагоре. — Олеле! — допълни той.

— Искаш да кажеш, дъждът ли? — каза Масклин.

— Олеле!

— Това е просто вода, която пада от небето — обясни Масклин. Усети, че очакват нещо повече от него. — Мокър е — добави той, — и се пие. Дъжд. Не ти трябва остра глава. Той така и така се стича по тебе.

— Олеле!

— Добре ли си?

Гърдър трепереше.

— Няма покрив! — изстена той. — И е… толкова… голямо!

Масклин го потупа по рамото.

— Разбира се, всичко това е ново за тебе — успокои го той. — Не трябва да се тревожиш, ако нещо не ти е ясно.

— Ти тайничко ми се смееш, нали? — смънка Гърдър.

— Всъщност не. Знам какво е да те е страх.

Гърдър се стегна.

— Страх ли? Мене да ме е страх? Я стига глупости. Съвсем наред съм си — възрази той. — Само съм малко… ъъ… изненадан. Аз… ъъ… не очаквах да е чак толкова, чак толкова, чак толкова навънкашно. Сега вече посвиквах с него и ми е много по-добре. Ами, такова. Значи така изглежда — той обърна думата около езика си, сякаш беше лапнал бонбон. — Навънка. Толкова, значи, е голямо. Това ли е всичкото, или има още?

— Колкото щеш — каза Масклин. — Там, където живеехме, нямаше нищо друго освен „навън“ — от единия край на света, та чак до другия.

— О — смутолеви Гърдър. — Е, мисля, че има достатъчно навън, за да продължим. Много добре.

Масклин се обърна и погледна нагоре, към камиона. Беше се набил почти като клин в една тясна уличка, затънала в боклук. В единия й край имаше голям трап.

Другият й край — далечният — цял сияеше под ярките улични лампи в дъжда. Докато Масклин гледаше, край тях прошумоля кола с мигаща синя лампа отгоре. Тя пееше. Той не можа да се сети за друга дума, с която би могъл да опише този звук.

— Ама че странно — каза Гърдър.

— Понякога и у дома ги виждахме — рече Масклин. Всъщност на него тайничко много му харесваше, след всичкото това изминало време, да бъде онзи, който знае, кое какво е. — По магистралата вървяха такива. Иии — иии — ууу — иии — ууу. Мисля, че така карат хората да се отместят.

Те пропълзяха по уличката и проточиха шии иззад ъгъла на тротоара — тъкмо когато още една виеща кола профуча край тях.

— О, Изобилен Пазарлък! — отрони Гърдър и затисна уста с ръце.

Магазинът гореше.

Пламъците плющяха от горните прозорци като завеси на вятъра. Гъст облак дим меко се издигна над покрива и се възправи като тъмна колона сред дъждовното небе.

Това бе Последната разпродажба на Магазина. Голяма Разпродажба на специално подбрани искри и пламъци за всеки джоб.

По улицата под него се блъскаше тълпа човеци. Имаше два-три камиона със стълби на тях. Изглежда, сякаш пръскаха сградата с вода.

Масклин метна кос поглед на Гърдър. Чудеше се какво ли ще направи старият ном. Всъщност той прие всичко много по-добре, отколкото би повярвал Масклин, но щом отвори уста, гласът му прозвуча като курдисан — все едно, че се насилваше да говори с равен тон.

— Не… не е както си го представях — проскърца той.

— Не е — съгласи се Масклин.

— Ние… ние сме се измъкнали тъкмо навреме.

— Да.

Гърдър се прокашля. Все едно бе провел дълъг дебат със себе си и най-накрая беше стигнал до решение.

— Благодарение на Арнолд Брос (създаден в 1905) — каза той твърдо.

— Моля?

Гърдър се взря в очите на Масклин.

— Ако Той не беше те извикал в Магазина, още да сме си там вътре — каза той. С всяка дума звучеше все по-уверено.

— Но… — Масклин млъкна. Нямаше никакъв смисъл в това. Ако не бяха тръгнали, нямаше да има пожар. Или пък щеше да има? Кой знае, може ли да бъдеш сигурен? Може пък от кофите с пожар да е изскочил някой пожар. По-добре да не се препира. Има някои неща, за които хората хич не обичат да спорят — помисли си той. Всичко това беше много озадачаващо.

— Смешна работа е, че оставя Магазина да изгори — рече той.

— Не му се налагаше да го оставя — каза Гърдър. — Има пръскачки, пък и ония специалните работи, дето карат огъня да излиза през тях. Пожарни изходи — тъй им викат. Но той остави Магазина да изгори, защото той вече не ни е нужен!

Целият горен етаж рухна сам навътре. Чу се грохот.

— Толкоз със Счетоводния отдел — обади се Масклин. — Надявам се, че всички човеци са се измъкнали навън.

— Какви човеци?

— Знаеш кои. Нали видяхме имената им по вратите: Заплати, Счетоводство, Персонал, Генерален Директор… — заизрежда Масклин.

— Сигурен съм, че Арнолд Брос (създаден в 1905) е уредил въпроса — каза Гърдър.

Масклин сви рамене. И видя — силует сред светлината на пожара — Рязко Смъкнати Цени. Тази шапка нямаше как да я сбъркаш. Дори държеше фенера си и беше потънал в разговор с други човеци. После леко се извърна и Масклин видя лицето му. Изглеждаше страшно ядосан.

А изглеждаше и съвсем като човек. Без ужасната лампа, без нощните сенки в Магазина, Рязко Смъкнати Цени си беше просто човек като другите.

От друга страна…

Не, много сложно ставаше. А имаше и по-важни неща за вършене.

— Хайде — каза той. — Да се връщаме. Мисля, че трябва да стигнем възможно най-далече колкото се може по-бързо.

— Ще се помоля на Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни води и да ни показва пътя — натърти Гърдър.

— Да, добре — каза Масклин. — Добра идея. Защо пък не? Само че сега наистина трябва да…

— Не гласи ли Табелата му: „Ако не виждате онова, което търсите, моля, попитайте?!“ — каза Гърдър.

Масклин го сграбчи здраво за ръката. На всеки му трябва по нещо, помисли си той. Пък и знае ли ном.

 

 

— Дърпам тая връв — посочи Ангало конеца, който се спускаше от рамото му и се губеше в дълбините на кабината, — и водачът на кормилната бригада за въртене наляво ще разбере, че искам да завия наляво. Конецът е вързан за ръката му. А пък този, другият, стига до дясната бригада. Така че няма да ни трябват толкова много сигнали, а Доркас ще може да се съсредоточи върху скоростите или каквото и да е там. Спирачки и прочее. В края на краищата — добави той, — когато искаме да спрем, не винаги можем да разчитаме, че ще се изпречи някоя стена, та да се блъснем в нея.

— Ами фаровете? — попита Масклин.

Ангало разцъфна в усмивка.

— Дай сигнал за фаровете — изкомандва той на нома със знаменцата. — Ето какво направихме: вързахме конци на копчетата…

Нещо изщрака. Голяма метална бариера се задвижи напреки на предното стъкло, като избърсваше капките. Известно време я гледаха втренчено.

— Всъщност не осветява много-много, нали? — обади се Грима.

— Объркали сме копчето — измърмори под носа си Ангало. — Дай сигнал да оставят така чистачките, ама да включат и фаровете.

Под тях се чу сподавен шум от караница, после нещо пак изщрака. Кабината веднага се изпълни с унилия тътен на човешки глас.

— Всичко е наред — каза Ангало. — Това е просто радиото. Само че не са ФАРОВЕТЕ, така му кажете на Доркас.

— Знам какво е радио — обади се Гърдър. — Няма какво да ми обясняваш какво е радио.

— И какво е тогава? — попита Масклин. Той не знаеше.

— Само за двайсет и девет и деветдесет и пет. С допълнителни батерии — занарежда Гърдър. — С дълги вълни, УКВ и автореверс на касетата. Изгодно Предложение — Няма да се Повтори.

— Дълга вълна, у кафе и авто-ревер? — попита Масклин.

— Да.

Гласът от радиото продължаваше да дудне:

… лемия пожар в историята на града. Пожарникари дойдоха чак от Нюпшун. Междувременно полицията издирва един от камионите на Магазина, видян за последен път да го напуска точно преди…

— Фаровете. Фаровете. Третото конче поред — започна да нервничи Ангало. След пауза от няколко секунди уличката пред камиона изведнъж се окъпа в бяла светлина.

— Трябваше да са два, ама единият се счупи, когато тръгвахме от Магазина — каза Ангало. — Е, какво, готови ли сме?

… всеки, който види това превозно средство, да се обади в полицията на Граймторп на теле…

— И изключи радиото — добави Ангало. — Това мучене ми лази по нервите.

— Ще ми се да можехме да го разбираме — каза Масклин. — Сигурен съм, че са доста интелигентни, ама като не им разбираме… — Той кимна към Ангало. — Добре. Да тръгваме.

Този път сякаш беше много по-добре. Камионът издрапа криво-ляво покрай стената, после изведнъж литна плавно като волна птичка по тясната уличка — към светлините в далечния й край. Щом камионът излезе извън мрачните стени, Ангало изкомандва да натиснат спирачките и машината спря — само с лек подскок.

— Накъде? — попита Ангало. Масклин го погледна като ударен с мокър парцал.

Гърдър затършува из тефтера.

— Зависи за къде сме тръгнали — поясни той. — Търси табели, на които пише… ъъ… Африка. Или, да речем, Канада.

— Има някаква табела — Ангало се вторачи в нея през дъжда. — Пише „Център“. После има една стрелка и пише — и той метна бърз поглед, — „Етно…“

— „Еднопосочна улица“ — измърмори Грима.

— „Център“ май не звучи като много добра идея — каза Масклин.

— Май и на картата не мога да го намеря — обади се Гърдър.

— Тогава ще тръгнем в другата посока — каза Ангало и дръпна един конец.

— Пък и за Еднопосочната улица не знам — рече Масклин. — Мисля, че по нея трябва да вървиш само в едната посока.

— Ама ние точно това правим — каза самодоволно Ангало.

Камионът се изтърколи по страничната улица и старателно се чукна о тротоара.

— Дай на втора — каза Ангало, — и още малко газ.

Една кола, която се движеше срещу камиона, бавно сви край него. Клаксонът й звучеше — поне за ушите на номите — като отчаяния вой на сирена в мъглата.

— Такива шофьори хич не трябва да ги пускат по пътищата — рече Ангало. Чу се тежко „туп“ и останките от една улична лампа хвръкнаха във въздуха.

— Я гледай какви идиотщини са набучили но шосето — добави той.

— Помни, че трябва да показваш разбиране към другите на шосето — свирено изръмжа Масклин.

— Че аз нали показвам? Не се блъскам в тях, нали? — отвърна Ангало. — Какво изхрущя така?

— Май някакви храсти — каза Масклин.

— Видя ли какво искам да ти кажа? Що слагат такива работи по шосето?

— Мисля, че шосето май ти се пада малко по-отдясно — каза Гърдър.

— И се мести на всичкото отгоре! — начумери се Ангало и леко подръпна дясната връв.

Беше почти полунощ — а Граймторп не е кой знае колко оживен, след като се стъмни. Ето защо никой не се буташе да се блъска в камиона, докато той се плъзна по шосе „Олдърман Сърли“, зави и изрева по булевард „Джон Ленън“ — огромен, жълт и бая поочукан под жълтеникавата тенекиена светлина. Дъждът беше спрял, но през шосето се кълбяха вълма от рехава мъгла.

Беше почти мирно и тихо.

— Надясно, трета скорост — изкомандва Ангало, — и малко по-бързо. Каква е тази табела, дето се задава пък сега?

Грима и Масклин изпружиха вратове.

— Май пише нещо като „Пътят ни работи“ — озадачено каза Грима.

— Добре звучи. Ей, вие долу, я дайте малко газ.

— Да, ама — обади се Масклин, — защо ще го пишат? Искам да кажа, разбирам да бяха написали „Пътят не работи“. Ама защо ще пишат, че работи?

— Сигурно значи, че вече няма да слагат по него разните му там бордюри, лампи и храсти — каза Ангало. — Може би…

Масклин се наведе над ръба на платформата.

— Спри! — изкрещя той. — Спри колкото можеш!

Бригадата на спирачния педал погледна нагоре в почуда, но се подчини. Чуха се писък на гуми, крясъци на изхвърлени напред номи и, накрая, много хрущене и трещене откъм предната част на камиона, докато той се плъзгаше през разнообразни бариери и конуси.

— По-добре ще е — обади се Ангало, когато камионът най-накрая спря, — да има някоя свястна причина за всичко това.

— Ударих си коляното — изхленчи Гърдър.

— Няма вече шосе — просто каза Масклин.

— Много ясно, че има — озъби се насреща Ангало. — Ние нали сме на него?

— Погледни надолу. Дотук беше. Просто погледни надолу — каза Масклин.

Ангало се втренчи в пътя пред тях. Най-интересното беше, че пътят го нямаше. После се обърна към сигналиста.

— Ще може ли, ако обичаш, само мъничко така назад? — каза той с тихичък гласец.

— На косъм ли? — попита сигналистът.

— Я не се занасяй — каза Ангало.

Грима също се беше втренчила в ямата на шосето. Беше голяма. И дълбока. От дълбините й стърчаха няколко тръби.

— Понякога — каза тя, — си мисля, че човеците въобще не знаят как точно се използват думите.

Докато камионът внимателно се отдалечаваше от ямата на заден ход, след като потроши едно-друго и премина по тревата — и докато пътят отново се разчисти, Грима прелисти пак „Правилника“.

— Време е да си имаме едно наум за това — каза тя. — Не можем да приемаме, че всяко нещо означава онова, което гласи. Тъй че нека караме по-бавно.

— Съвсем безопасно си карах — нацупено каза Ангало. — Не е моя грешка, че все накриво върви.

— Тогава карай бавно.

Взираха се смълчани в търкалящия се под тях път.

Отпред цъфна друг знак.

— „Въртележка“ — каза Ангало. — И отдолу е нарисуван кръг. Добре. Някакви идеи?

Грима отчаяно запрелиства „Правилника“.

— Веднъж видях нарисувана въртележка — обади се Гърдър. — Ако това може да ни е от помощ. Имаше я в „Отиваме на панаир“. Голямо блестящо нещо и по него има много позлата и кончета.

— Сигурна съм, че не става въпрос за това — промърмори Грима, докато трескаво обръщаше страниците. — Сигурна съм, че тук имаше нещо подобно, някаква…

— Позлата, а? — каза Ангало. — Във всеки случай, сигурно лесно ще я забележим. Мисля — той хвърли поглед към Грима, — че може да пуснем малко трета скорост…

— Точно така, мистър Ангало, сър — рече сигналистът.

— Позлатени коне не виждам — каза Масклин. — Да знаете, не съм съвсем сигурен…

— И трябва да се чува бодра музика — добави Гърдър, доволен, че и той има някакъв принос.

— И бодра музика не чу… — започна Масклин.

Чу се продължително изсвирване на клаксон. Шосето свърши и го смени насип, покрит с храсталак. Камионът го изкачи с рев, всичките му колела изведнъж се откъснаха от земята, после той тупна от другата страна на въртележката и продължи още малко по отсрещния път, като залиташе насам-натам. Повървя и спря.

В кабината отново настъпи тишина. После някой изхленчи.

Масклин допълзя до ръба на платформата и се вгледа в уплашеното лице на Гърдър, който висеше отдолу.

— Какво стана? — изхлипа той.

Масклин го изтегли горе, където нямаше нищо страшно, и го поизтупа.

— Мисля — каза той, — че макар табелите да казват онова, което искат, онова, което казват, не е онова, което искат да кажат.

Грима се измъкна изпод „Правилника“. Ангало размота от себе си вървите и откри, че гледа право в бясната й смръщена физиономия.

— Ти — каза тя, — си пълен идиот. И си се вманиачил по скоростите! Що не СЛУШАШ какво ти се говори?!

— Я не ми дръж такъв език! — разтрепери се Ангало и заотстъпва. — Гърдър, кажи й, че не може да ми държи такъв език!

Гърдър седеше на ръба на платформата и трепереше.

— Що се отнася до мнението ми в момента — каза той, — тя може да ти вика както си иска. Карай, момичето ми.

Ангало му метна кръвнишки поглед.

— Виж го ти! Нали ти ги разправяше ония за златните коне! Аз нещо не ги видях тия златни коне! Някой да е видял златен кон? Тоя се раздрънка за златни коне и ме обърка…

Гърдър му се закани с пръст.

— Я не ми викай „тоя“… — започна той.

— А ти не ми викай „момичето ми“ с тоя тон! — изпищя Грима.

Из дълбините долетя гласът на Доркас.

— Не че искам да ви прекъсвам — каза той, — ама ако това се повтори още веднъж, тук долу има хора, които много, ама много ще се ядосат. Ясен си съм?

— Просто малък проблем с кормуването — извика Масклин с бодър глас. После се обърна към другите.

— Вижте сега какво — каза той кротко. — Тия караници трябва да спрат. Натъкнем се на някакъв проблем — и веднага започваме да се дърлим. Не е разумно.

Ангало изпухтя.

— Съвсем добре си вървеше всичко, ама той…

Млък!

Те се оцъклиха срещу него. Той трепереше от гняв.

— Ох, как ми писнахте всички! — изкрещя. — Срам ме е заради вас! Толкова добре се справяхме! Не съм си загубил толкова време в опити да накарам това да стане, за да ми го провали някакъв си… някакъв си КОРМИЛЕН КОМИТЕТ! Я всичките да ставате и да накарате чуй чудо пак да тръгне! Там отзад има цяла каросерия номи! Те зависят от вас! Разбрахте ли ме?

Те се спогледаха. Надигнаха се сконфузено. Ангало дръпна вървите. Сигналистът оправи знаменцата си.

— Хм-хм — каза Ангало. — Мисля… такова, мисля, че малко първа скорост ще дойде добре тука, някой да има възражения?

— Добра идея. Давай — каза Гърдър.

— Само внимавай — добави Грима.

— Благодаря — учтиво рече Ангало. — ТИ съгласен ли си, Масклин? — добави той.

— М-м? А, да. Да. Чудесно, Давай.

Поне сгради вече нямаше. Камионът бръмчеше по пустия път. Едничкият му останал здрав фар разпръскваше бяло сияние в мъглата. Една-две коли ги пресрещнаха от другата страна на шосето.

Масклин знаеше, че скоро трябва да потърсят къде да спрат. Трябваше да има някакъв покрив и да е далеч от човеците — ама не много далече, защото той беше доста уверен, че има още сума ти неща, които ще потрябват на номите. Може би отиваха на север, но ако вървяха точно натам, то си беше чист късмет.

И точно в този момент — уморен, ядосан и когато много-много не обръщаше внимание на гледката пред себе си — видя Рязко Смъкнати Цени.

Нямаше никакво съмнение. Човекът се беше изправил насред пътя и размахваше фенера си. До него имаше кола със синя мигаща светлина на покрива.

И другите го бяха видели.

— Рязко Смъкнати Цени! — изхленчи Гърдър. — Ей го там, пред нас!

— Дай газ — мрачно каза Ангало.

— Какво смяташ да правиш? — попита Масклин.

— Ще проверя как фенерът му може да се сбори с камион! — промърмори Ангало.

— Не можеш да постъпиш така! Не можеш да газиш хората с камиони!

— Това е Рязко Смъкнати Цени — каза Ангало, — а не хора!

— Той е прав — обади се Грима. — ТИ каза, че сега не трябва да спираме!

Масклин сграбчи вървите и рязко дръпна едната. Камионът се извъртя встрани точно когато Рязко Смъкнати Цени изпусна фенера си и със забележителна скорост се метна в храсталака. Чу се „бам!“ — каросерията се бе ударила о колата. После Ангало отново хвана вървите и подкара камиона по нещо, което можеше да се нарече и права линия.

— Не трябваше да го правиш — каза той кисело.

— Да сгазиш Рязко Смъкнати Цени си е нещо съвсем редно, нали, Гърдър?

— Абе, таквоз… — Гърдър погледна сконфузено Масклин, — … всъщност, не съм много сигурен, че беше точно Рязко Смъкнати Цени, да ти кажа. Първо, дрехите му бяха по-тъмни. Пък и тая кола с лампата…

— Да, ама имаше остра шапка и ужасен фенер!

Камионът се блъсна в насипа, отнесе голяма буца пръст и пак връхлетя върху шосето.

— Ама както и да е — каза доволно Ангало, — всичко това вече е зад гърба ни. Оставихме Арнолд Брос (създаден в 1905) там, в Магазина. Тия работи повече не ни трябват. Не и Навънка.

Макар че в кабината беше шумно, тези думи предизвикаха някаква особена, тяхна си тишина.

— Ама то си е вярно — защити се Ангало. — И Доркас така мисли. И много от по-младите — също.

— Ще видим — каза Гърдър. — Както и да е, подозирам, че щом Арнолд Брос (създаден в 1905) някога е бил някъде, то той е навсякъде.

— Какво искаш да кажеш с това?

— И аз не съм много сигурен. Трябва да помисля доста върху него.

Ангало изпухтя.

— Ами мисли си тогава. Само че аз не вярвам. То вече не важи. Изобилен Пазарлък да се обърне срещу мен, ако не съм прав — добави той.

С ъгъла на окото си Масклин съзря синя светлина. Над колелата на камиона имаше огледала и — нищо че едното беше строшено, а другото — изкривено — те все пак един вид вършеха работа. Светлината идваше иззад камиона.

— Който и да е, той ни преследва — меко каза той.

— Чувате ли — „ии-уу, ии-уу…“ — обади се Гърдър.

— Мисля — продължи Масклин, — че е добра идея да се махаме от това шосе.

Ангало се огледа.

— Храсталакът е много гъст — отбеляза той.

— Не, исках да кажа — на друго шосе. Можеш ли да го направиш?

— Готово. Без проблеми. Ей, той се опитва да ни задмине! Брей, че куражлия! Ха! — камионът рязко залитна встрани.

— Да можехме да отворим прозорците — добави той. — Един от шофьорите, които наблюдавах, щом някой почнеше да му бибипка отзад, размахваше ръка от прозореца и крещеше разни работи. Мисля, че трябва да се прави ей така — той размаха ръка нагоре и изкрещя „Ти-еа-мааа“.

— Не се притеснявай за това. Просто намери друго шосе, някое по-тесничко — успокои го Масклин. — Ей сега се връщам.

Той се смъкна по клатушкащата се стълба при Доркас и неговите хора. В момента не правеха нищо кой знае какво, само кормилните бригади леко подръпваха кормилото, но онези на газта здраво натискаха педала. Много номи седяха и се опитваха да се отпуснат. Когато Масклин дойде при тях, го посрещнаха с разпокъсана весела врява.

Доркас седеше сам встрани и драскаше нещо на парче хартия.

— А, ти ли си — каза той. — Как върви, добре ли е сега? Свършиха ли се нещата за блъскане?

— Мисля, че е кола. С човеци вътре.

Доркас се почеса по брадичката.

— И какво искаш от мен?

— Нали използва нещо, за да срежеш жиците на камиона и той да не може да върви — каза Масклин.

— Клещи. И какво, тия клещи?

— Още ли са у тебе?

— О, да. Само че трябват двама номи да ги използват.

— Тогава ще кажа и на някой друг — и Масклин разказа на Доркас какво е намислил.

Старият ном го изгледа с нещо, подобно на възхищение, но после поклати глава.

— Никога няма да стане — каза той. — Нямаме време. Инак е чудесна идея все пак.

— Но ние сме толкова по-бързи от човеците! Ще го направим и ще сме се качили на камиона, преди те въобще да разберат нещо!

— Хммм — Доркас се усмихна гадничко. — Ти идваш ли?

— Да. Аз… ъъ… не съм сигурен, че номи, които никога не са излизали вън от Магазина, ще се справят.

Доркас стана и се прозя.

— Абе, ще ми се да го пробвам тоя „свеж въздух“ — каза той. — Много бил полезен, разправят.

 

 

Ако имаше някой, който да наднича през плета към този обвит с мъглица селски път, щеше да види един камион, който гърми по него с далеч не безопасна скорост.

Сигурно щеше да си помисли: Това превозно средство е доста необичайно. Май е изпозагубило сума ти неща от онези, дето трябва да ги има, като например един фар, броня и повечето от боята от едната си страна, и е подбрало оттук-оттам други неща, дето не трябва да ги има, като например по някое храстче и лист ръждясала ламарина.

Може би щеше да се позачуди защо на дръжката на едната му врата виси табелка „Пътни работи“.

И със сигурност идеше да се позачуди защо ей тъй, както си трополеше, взе, че спря.

Полицейската кола подире му спря доста по-внушително сред дъжд от чакъл. Двама души почти изпаднаха от нея и изтичаха към камиона, като зарязаха вратите отворени.

Ако наблюдателят разбираше човешки език, сигурно щеше да чуе как някой каза следното: „Хубаво, мой човек, тва беше за неска“ и после: „Де се дяна тоя? Тука, вътре, има само една камара въжета!“ А после друг глас щеше да добави: „А на бас, че се е изнизал и се е юрнал през ливадите.“

И докато ставаше всичко това, и докато полицаите вяло ръчкаха из плета и святкаха с фенерите си из мъглата, двойка много, ама много дребнички сенки изтърча изпод каросерията на камиона и изчезна под колата. Движеха се много бързо — като мишки. И, също като на мишки, гласовете им бяха тънки и пискливи и бърбореха адски бързо.

Мъкнеха чифт клещи.

Няколко секунди по-късно те се шмугнаха обратно. И почти веднага щом изчезнаха под камиона, той запали.

Мъжете се разкрещяха и се втурнаха към колата.

Но вместо тя да разбуди с рев мъгливата нощ, се чу само „брр, бррр, бррр“.

След малко единият излезе и вдигна капака.

Докато камионът изчезваше в мъглата и единствената му задна светлина бавно помръкваше, човекът коленичи, бръкна под колата и извади цяла шепа прилежно накълцани жици…

Това би видял наблюдателят. Всъщност, единствените наблюдатели бяха двойка крави и те нищо не разбраха от цялата работа.

 

 

Май стигнахме почти до края.

Ден-два по-късно камионът бе открит в една канавка близо до града. Странното беше ей това: акумулаторът и де що има жица, крушка и прекъсвач, бяха отмъкнати. Барабар с радиото.

Кабината беше пълна с въженца.