Тери Пратчет
Масклин (14)

12.

I. И рече Външният: Да се слави името на Арнолд Брос (създаден в 1905).

II. Защото ни е пратил Камион, и Човеците сега го товарят с Онуй — всичко, що е необходимо на номите. Туй е Знак. ВСИЧКО СИ ВЪРВИ. И ние също.

Из „Книга на номите“

Изходи, Глава 2, стихове I–II

Половин час по-късно Масклин и Доркас лежаха на трегера и наблюдаваха гаража долу.

Масклин никога не бе виждал гаража толкова оживен. Човеците кръстосваха наляво-надясно като сомнамбули, помъкнали снопове килими към каросериите. Около тях се въртяха едни такива жълти неща, нещо като кръстоска между малко камионче и голямо кресло, и разнасяха кашони.

Доркас му подаде телескопа.

— Гледай ги какво се щурат, дребосъците — подметна той. — Цяла сутрин само щъкат. Един-два камиона излязоха и вече се върнаха. Значи не ходят много далече.

— В писмото, което четохме, пишеше нещо за нов Магазин — рече Масклин. — Сигурно карат всичко там.

— Може и така да е. В момента товарят предимно килими и някои от големите замразени човеци от „Мода“.

Масклин сбърчи нос. Според Гърдър големите розови човеци в отделите „Мода“, „Детски дрехи“ и „Младост — радост“, дето стояха и никога не помръдваха, били онези, които се предизвикали неудоволствието на Арнолд Брос (създаден в 1905). Той ги превърнал в тая розова гадост — и се говореше, че някои от тях дори могат да се разглобяват. Но определени Дрехиански философи твърдяха: НЕ, това са особено добри човеци, на които е позволено да останат в Магазина за вечни времена и които не са длъжни да изчезват на Затваряне. Това, религията, е нещо мъчно за разбиране.

Докато Масклин гледаше, голямата плъзгаща се врата се надигна със скърцане. Един близък камион изрева, потегли и бавно се промъкна навън, на ослепителната дневна светлина.

— Онова, което ни трябва — каза той, — е камион, пълен с разни работи от Железарския отдел. Жици там, телове, сечива, такива ми ти работи. Ти да си видял някаква храна?

— Първият камион, който тръгна, май беше натоварен със сума ти неща от Хранителни стоки — отвърна Доркас.

— Тогава ще ни се наложи да импровизираме.

— Ами аз какво да правя — проточи Доркас, — ако натоварят всичко и подкарат камиона? За хора тия работят страшно бързо!

— Сигурно не могат да опразнят Магазина за един ден!

Доркас сви рамене:

— Знае ли ном…

— Ти трябва да задържиш камиона — каза Масклин.

— Как? Като се хвърля под него ли?

— Както ти скимне — посъветва го Масклин.

Доркас се ухили:

— Ще намеря начин. Момчетата посвикнаха с мястото.

Бегълците се стичаха в Железарския отдел от всички краища на Магазина. Пространството под пода се изпълваше с подплашеното бръмчене на шепнещи гласове. Когато Масклин премина, мнозина вдигнаха очи и онова, което Масклин видя в тях, го ужаси.

„Те вярват, че мога да им помогна — помисли си той. — Гледат ме, все едно съм единствената им надежда. А аз не знам какво да правя. Сигурно нищо няма да стане, трябваше ни повече време“.

Той се напъна да изглежда затънал до уши в самоувереност и те явно се почувстваха доволни. Всичко, което искаха да знаят, бе, че някой някъде е наясно какво правят. Масклин се почуди кой ли е въпросният някой — със сигурност не беше той.

Новината си беше кофти отвсякъде. Голяма част от Градинарския отдел вече беше отнесена. И по-голямата част от отделите за облекло вече бе празна. Разкараха щандовете от отдел „Козметика“ — слава богу, там поне живееха малко номи. Дори и тук Масклин долавяше думкането и скърцането, съпровождащи работата на човеците.

Само че вече не можеше да го търпи. Прекалено много хора го зяпаха вече не знам кой си час поред. Той се върна в гаража. Доркас все още шпионираше от поста си горе на трегера.

— Какво става? — попита Масклин.

Старият ном посочи камиона точно под тях.

— Ей, тоя ни трябва — каза той. — Вътре има какво ли не. Сума ти работи от отдел „Направи си сам“. Че даже и галантерия има — игли там, разни други работи, абе, каквото си щеш. Всичкото, за което ми каза да се поозърна.

— Може да го изкарат. Трябва да ги спрем! — възкликна Масклин.

Доркас се ухили.

— Онези машинарии, дето отварят вратата на гаража, не щат да работят — обясни той. — Бушонът бил изчезнал.

— Какво е това бушон?

Доркас вдигна едно дълго, плътно червено нещо, което лежеше в краката му.

— Ей, това — подсмихва се той.

— Ти ли си го отмъкнал?

— Бая сложничко беше. Трябваше да го овържем с една връв. Уф, ама да знаеш каква ми ти искра изскочи, като го измъкнахме!

— Ама те сигурно могат да сложат друг — забезпокои се Масклин.

— А, ама те сложиха — самодоволно се ухили Доркас. — Хич не са тъпи те. Ама нищо не стана, щото като отмъкнахме бушона, момчетата взеха, че кръцнаха на едно-две места ония жици вътре в стената. Това по принцип е много опасно, само че човеците има да се ровят довека, докато го открият.

— Х-м-м-м. Ами ако вдигнат вратата с лост?

— Хич няма да им помогне. И да я вдигнат, камионът едва ли ще тръгне.

— Че защо да не тръгне?

Доркас посочи надолу. Масклин се вгледа и след малко съзря как две малки фигурки се измъкнаха изпод камиона и се гмурнаха в сенките край стената. Мъкнеха чифт клещи.

След още един миг след тях се шмугна друга самотна фигурка. Влачеше някаква тел.

— Уф, че много тел им трябва на тия камиони — рече Доркас. — Тоя вече си няма достатъчно. Ама че смешна работа, а? Махаш малката искричка — и камионът не ще да върви. Ама ти хич не се коси, смятам, че знаем кое къде да нагласим после.

Долу се чу „дран-н-н“. Един от човеците бе сритал вратата.

— Их, че са кибритлии — меко каза Доркас.

— Всичко си измислил! — възхитено рече Масклин.

— Надявам се — отговори Доркас. — Ама май е по-добре да проверим.

Той се изправи, измъкна едно голямо бяло знаме и го размаха над главата си. В отговор нещо бяло проблесна сред сенките в далечния край на гаража.

После светлините угаснаха.

— Полезно нещо е туй електричеството — обади се в мрака Доркас. Човеците долу забоботиха раздразнено, после се чу „джангър-лангър!“ — явно някой от тях беше сритал нещо, без да иска. Последва малко грухтене и някое и друго „туй!“, а после някакъв човек намери вратата и останалите се измъкнаха след него от мазето.

— Не мислиш ли, че са заподозрени нещо? — обади се Масклин.

— И други човеци работят в тоя магазин. Сигурно ще си помислят, че е тяхна работа.

— Това нещо, токът, е страшна работа — рече Масклин. — Вие можете ли да го правите? Граф Железарий бе много потаен по този въпрос.

— Така е, щото Железариите хабер си нямат — изруга Доркас. — Знаят само как да го крадат! Аз на четенето нещо хич не му хващам цаката, обаче хванах оня младок Винто да попрочете нещичко вместо мен. Разправя, че да правиш ток било много просто. Трябва само отнякъде да чопнеш такова… май тиран му се викаше. Май беше някакъв метал.

— В Железарския отдел има ли го? — с надежда попита Масклин.

— Явно не — отвърна Доркас.

И Нещото, и то не помогна много.

— Съмнявам се, че вече сте готови да използвате ядрена енергия — каза то след кратък размисъл. — Вземете, та пробвайте първо с вятърни мелници.

Масклин тъкмо приключи с опаковането на покъщнината си — каквато и да беше тя. Всичко се събра в торбата.

— Като тръгнем — обади се той, — ти няма да можеш да говориш, нали? Щото затова ти трябва да пиеш ток.

— Да, точно така ще стане.

— Не можеш ли да ни кажеш накъде да тръгнем?

— Не. Все пак улавям радиовълни, индициращи въздухоплавателна дейност на север оттук.

Масклин се помая.

— Това е добре, нали така?

— Това ще рече, че там има летящи машини.

— И можем да литнем и да летим чак до дома? — попита Масклин.

— Не. Но те могат да бъдат следващата стъпка. Би могло да е възможно да се свържем с кораба. Но първо трябва да подкарате камиона.

— Веднъж да го направим, после всичко ще направим — мрачно заключи Масклин. Погледна с очакване Нещото и тогава с ужас забеляза, че светлинките му гаснат една по една.

— Нещо?!

— Когато успеете, пак ще си говорим — прошушна Нещото.

— Ама нали ти трябва да ни помагаш!

— Предлагам ти да обмислиш по-задълбочено истинското значение на думата „помагам“ — рече кутийката. — Или сте разумни номи, или сте просто умни животни. Вие си изяснете кое от двете сте.

— Какво?

Угасна и последната светлинка.

— Нещо?

Никакъв проблясък. Черната кутийка успяваше да изглежда изключително мъртва и смълчана.

— Ама аз разчитах на тебе да ни помогнеш да се оправим с карането и с всичкото там! И ти ще ме оставиш — ей тъй на?

Ако стана нещо, то беше, че кутийката стана още по-черна. Масклин се оцъкли срещу нея.

После си помисли: То, Нещото, си е много добре. А всеки разчита на мен. Аз няма на кого да разчитам. Чудя се дали и на стария абат не му е било същото? Чудя се как ли го е траял толкова дълго? Все аз всичко трябва да правя, никой нито ще си помисли за мен, нито ще се запита аз какво искам…

Опърпаната картонена врата отскочи настрани и Грима влезе вътре.

Погледна първо помръкналото Нещо, после Масклин.

— Вънка питат за тебе — тихо каза тя. — Какво така е угаснало Нещото?

— Тъкмо ми каза „хайде, довиждане!“ Каза, че нямало да ни помага вече! — изплака Масклин. — Каза, трябвало да докажем, че можем да се оправяме сами и че ще ни проговори чак когато успеем! Какво да правя?!

Знам как бих могъл да се справя, помисли си той. Една думица ми трябва. Някой поне малко да ме разбира. Да ме бе пожалил някой поне малко. Ей, добрата стара Грима, например. Надежден човек е тя.

— Ей това ще правиш! — сряза го тя. — Ще спреш да цивриш ей сегичка, ще се вдигнеш, ще излезеш и ще организираш работите.

— К-к-ка-как…

— Ще изясниш, кое как е! Ще измислиш нов план! Ще командваш хората! Я стига си се офлянквал!

— Ама…

— Вед-на-га! — отсече тя.

Масклин стана.

— Я не ми дръж такъв тон — жално проточи той. — Аз ръководя тук, разбра ли!

Тя стоеше с ръце на кръста и се звереше насреща му.

— Ти де, много ясно — каза тя. — Да съм казала, че не си ти? Всеки знае, че ти ръководиш. Тъй че се измитай оттук и бягай да ръководиш!

Той се помъкна към изхода. Когато минаваше край нея, тя го тупна по рамото.

— И се научи да слушаш какво ти се говори — добави тя.

— А? Какво искаш да кажеш?

— Нещото е нещо като мислеща машина, нали така? Доркас така каза. Е, машините казват точно онова, което мислят, нали така?

— Да, така е, ама…

Ярка триумфална усмивка огря лицето на Грима.

— Е, виждаш ли, то ти е казало „когато“ — поясни тя. — Вземи си помисли малко за това. Можеше и „ако“ да ти каже.

 

 

Падна нощта. Масклин си мислеше, че човеците никога няма да си тръгнат. Един от тях, с фенерче и с кутия сечива, доста дълго преглежда бушоните и се рови из жиците в мазето. Сега най-накрая си бе тръгнал и той. Сумтеше през цялото време и накрая тръшна вратата.

След още мъничко лампите в гаража светнаха.

В стените се чу хрущене и после изпод пейките ливна тъмен прилив. Някои от младите номи най-отпред носеха върви и конци, завършващи с куки. Метнаха ги към брезента на камиона. Куките една по една се закачиха за него и номите се изкатериха нагоре.

Други номи донесоха по-дебели върви, вързаха ги в краищата на конците и бавно ги заиздърпваха…

Масклин търчеше край тях, в безкрайната сянка на камиона, към мазния мрак под мотора, където дружината на Доркас вече нагласяше приспособленията си. Самият Доркас бе в кабината и щъкаше между дебелите жици. Нещо изпращя и лампата в кабината светна.

— О-па-а — обади се Доркас. — Я да видим сега каква сме я свършили. Хайде, юнаци! Я да се напънем малко!

Когато се обърна и видя Масклин, той се опита да скрие ръце зад гърба си, после заряза това. И двете бяха напъхани в нещо, което беше — сега Масклин го виждаше добре — пръсти, отрязани от гумени ръкавици.

— А — каза Доркас. — Не забелязах, че си дошъл. Това е малко нещо тайна на занаята, нали разбираш! Токът не минава през гума. И не може да те ухапе през нея.

Група номи метнаха една дълга дървена летва през кабината и започнаха да я връзват за скоростния лост. Доркас бързо се сниши.

— Колко време ще отнеме? — викна Масклин към друга група, която мъкнеше кълбо канап. В кабината сега се носеше бая голяма врява. Във всяка посока се движеха върви и летвички, по начин, който той се надяваше, че се нарича „организиран“.

— Час, да речем — рече Доркас и добави, но без злоба: — Ако не ни се пречкаха разни, и по-рано можеше да свършим.

Масклин кимна, после изследва задната част на кабината. Камионът беше стар, тъй че той намери още една дупка, в която имаше сноп жици и ако ги попритиснеше, в нея можеше да се промъкне и ном. Той пропълзя на открито и намери друга дупка, през която да влезе в каросерията.

Първите номи на борда бяха вмъкнали вътре единия край на тънка летвичка и тя се беше превърнала в подвижно мостче, по което сега се катереха останалите.

Масклин бе сложил за отговорник баба Моркий. Старицата притежаваше вродена дарба да кара разни стреснати хора да правят разни работи.

— Стръмно било, а? — крещеше тя на някакъв дебелак, който беше допълзял до средата на пътя и сега страхливо се клатушкаше там. — На това му викаш стръмно? Хич не е стръмно, че това си е една приятна разходка! Да не искаш АЗ да сляза да те тикам?

Отявлената заплаха го бодна като остен и той изкачи останалата част от пътя почти на бегом. После с благодарност се гмурна сред сенките на товара.

— Най-добре всеки да си намери нещо меко и да полегне — каза Масклин. — Трудно пътуване ще е. И трябва да пратиш всички по-яки номи горе в кабината. Ще ни трябва всеки, който може да се включи, вярвай ми.

Тя кимна, а после се разкрещя по някакво семейство, което беше запречило мостчето.

Масклин погледна надолу към безкрайния поток от хора, катерещи се към камиона. Много от тях залитаха под тежестта на товара си.

Смешно, но сега чувстваше, че е направил всичко, което е могъл. Всичко вървеше като… ами като нещо, което си върви: цък, цък, цък. Или всичко щеше да стане по план, или нямаше. Или номите можеха да работят заедно, или не можеха.

Той си спомни картинката с Гъливер. Сигурно беше измислица — така бе казал Гърдър. В книгите често имаше разни неща, които уж бяха истински, ама всъщност не бяха. Но би било добре да си мисли, че номите могат да останат на едно мнение по даден въпрос достатъчно дълго, за да направят като тия мъници в книжката.

— Е, ами то всичко си върви добре… — колебливо смънка той.

— Сносно — кимна бабата.

— Добра идея е да разберем какво точно има във всичките тия кутии или квото и да е там — осмели се да добави Масклин. — Щото като спрем, може да се наложи да се измъкваме бързо и…

— Казах на Торит да фърли некое око — рече баба Моркий. — Хич не се коси.

— О — смънка Масклин. — Хубаво.

Тук вече нямаше какво да прави.

Той се върна отново в кабината от чиста — е, не досада, защото сърцето му думкаше като тъпан — но от чиста нервозност.

Номите на Доркас вече бяха издигнали дървена платформа над кормилото, точно пред голямото стъкло. Самият Доркас бе слязъл долу на пода и командваше групите, които щяха да карат.

— Така! — кресна той. — Дайте ми… Първа скорост!

— Натисни педала… две, три… — в хор викна отборът от съединителя.

— Отпусни педала… две, три… — кресна отборът от газта.

— Отпусни педала… две, три… — обадиха се като ехо онези на лоста.

— Отпусни педала… две, три, четири! — водачът на отбор „Съединител“ махна приветствено на Доркас. — Скоростта сменена, сър!

— Ужас. Пълен ужас — викна Доркас. — Кво става с тия на газта, бе? Натиснете го тоя педал!

— Извинявай, Доркас — Масклин го потупа по рамото.

— Продължавайте! — изкомандва той. — Или всичко ще е гладко чак до четвърта, или ви убих! Да? Кво? А, ти ли си бил.

— Да бе, аз съм. Почти всички се качиха. Ти кога ще си готов?

— Тия тъпанари НИКОГА няма да са готови!

— О.

— Та затова можем да тръгнем, когато си щеш и да се нагаждаме по време на пътя. Тъй и тъй не можем да се ОПИТАМЕ да караме, като не се движи, нали така?

— Ще пратим още хора да ти помагат.

— О, добре — рече Доркас. — Тъкмо туй ми е притрябвало. Още една камара народ, дето не знае кое му е ляво, кое му е дясно.

— Ти как ще разбираш накъде да караме?

— Със семафор — твърдо каза Доркас.

— Семафор ли?

— Флагови сигнали. Само казвай на моя агент горе на платформата какво искаш и аз ще виждам сигналите му. Ако имахме още една седмица, смятам, че бих могъл да стъкмя нещо като телефон.

— Знаменца — рече Масклин. — Дали вършат работа?

— Ще е по-добре да вършат, а? По-късно ще ги пробваме.

 

 

И сега вече беше по-късно. Последните номски алпинисти се бяха изкатерили горе. В каросерията повечето хора се устроиха удобно колкото можаха и сега лежаха с вперени в тъмнината будни очи.

Масклин беше горе на платформата с Ангало, Гърдър и Нещото. Гърдър разбираше от камиони по-малко и от Масклин, но беше по-добре и той да е там, за всеки случай. В края на краищата, крадяха камион на Арнолд Брос (създаден в 1905). Можеше да се наложи някой да обяснява едно-друго. Но що се отнася до Бобо, тук беше отрязал твърдо. Бобо си беше в кабината с всички останали.

И Грима беше горе. Гърдър я беше попитал какво прави там. Тя го бе попитала той какво прави там. После и двамата бяха погледнали Масклин.

— Ще ми помага с четенето — каза той и тайничко въздъхна облекчено. Въпреки всичките му усилия не го биваше много в четенето. Явно имаше някаква цака, дето не можеше да я хване. От друга страна, Грима сякаш го правеше, без да му мисли. Ако мозъкът й избухваше, то явно го правеше по много скришен начин.

Тя лукаво кимна и изправи пред него Правилника за движение по пътищата.

— Ей, това трябва да се прави — несигурно каза той. — Преди да запалите, трябва да погледнете в опле…

— В огледалото — обади се Грима.

— В огледалото. Точно така пише. В огледалото — твърдо каза Масклин.

Той погледна въпросително към Ангало, който сви рамене.

— Нищо не знам за това — обади се той. — Моят шофьор току го поглеждаше, ама знам ли защо.

— Дали трябва да го гледаш по специални причини? Искам да кажа, дали пък не трябва да му направиш някоя муцуна или какво?

— Както ще да е, по-добре всичко да си го вършим по реда — твърдо рече Гърдър. Той посочи с ръка. — Ей там има огледало — горе на тавана.

— Ама че на тъпо място са го сложили — обади се Масклин. Успя да го закачи с една абордажна кука и след като се понапъна, се издърпа горе при него.

— Виждаш ли нещо? — извика Гърдър.

— Само мене си.

— Хубаво, слизай сега. Нали го направи, това е важното.

Масклин се плъзна долу на платформата. Дъските се разклатиха под него.

Грима надникна в „Правилника“.

— После трябва да дадеш сигнал за намеренията си — обади се тя. — Това поне е ясно. Сигналист!

Един от помощниците на Доркас пристъпи напред като че малко несигурно. Държеше внимателно две бели знаменца, насочени надолу.

— Да, сър, мадам? — обади се той.

— Кажи на Доркас — Грима се спогледа с останалите.

— Кажи му, че сме готови за тръгване.

— Извинете МЕ — обади се Гърдър. — Ако е работа на някого да им казва кога сме готови да тръгнем, то това е МОЯ работа. Да сме наясно: аз съм онзи, който нарежда кога да се тръгва — и той изгледа смутено Грима. — Ъъ… Готови сме за тръгване — добави той.

— Тъй вярно, мадам — сигналистът бързо размаха ръце. Нейде отдолу избумтя гласът на инженера:

— Готови!

— Ами… — каза Масклин. — Това е.

— Да — рече Гърдър и се опули срещу Грима. — Нещо да сме забравили?

— Сума ти неща, сигурно — обади се Масклин.

— Тъй и тъй вече е късно — каза Гърдър.

— Да.

— Да.

— Хайде тогава.

— Хайде.

Млъкнаха за миг.

— Ти ли ще командваш или аз? — попита Масклин.

— Чудя се дали да не помоля Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни пази и закриля — рече Гърдър. — Така де, ние може и да напускаме Магазина, но това си е негов камион — той се усмихна измъчено и въздъхна. — Ще ми се да ни бе дал някакъв знак — добави той, — да ни покаже, че одобрява онова, което вършим.

— Ей, вие горе, готови ли сте вече? — изкрещя Доркас.

Масклин отиде до ръба на платформата и се надвеси над хлъзгавата релса.

Целият под на кабината беше ном до ном; държаха въжетата в готовност, или чакаха край своите лостове и тегличи. Стояха сред сенките в абсолютна тишина, но всяко лице беше обърнато нагоре — тъй че Масклин сякаш гледаше море от уплашени и развълнувани кълбета.

Той им махна с ръка.

— Пали мотора! — извика и гласът му прозвуча неестествено висок в очакващата тишина.

Той се върна и се вгледа в ярката пустота на гаража. Край отсрещната стена бяха паркирани още няколко камиона, а и две-три от жълтите товарни камиончета стояха там, където ги бяха оставили човеците. Само си помислете, едно време наричаше това място гнездото на камионите! Гараж — точно тази беше думата. Беше невероятно — чувството, което изпитваш от това, че знаеш точните имена на нещата. Чувстваш, че ги контролираш. Беше все едно, сякаш това, да знаеш кое как се казва, по някакъв начин ти служи като лост.

Някъде отпред се дочу бръмчене, а после гръмотевица разклати платформата. Само че гръмотевиците утихват, а това хич и не смяташе.

Моторът беше запален.

Масклин сграбчи релсата, преди да се е изтърсил долу, и усети, че Ангало се вкопчва в ръкава му.

— Винаги бучи така! — успя да надвика той шумотевицата. — След малко ще му свикнеш!

— Добре!

Не беше шум. Беше твърде силно, че да му викаш шум. По-скоро приличаше на втвърден въздух.

— Май е по-добре да се упражним малко! Да му хванем номера! Да кажа ли на сигналиста, че искаме да тръгнем напред много бавно?

Масклин навъсено кимна. Сигналистът се позамисли и размаха знаменцата.

Масклин долавяше отдалеч как Доркас крещи команди. Чу се страхотно стържене, а после един як трус почти го събори от платформата! Успя да се приземи на ръце и колене и погледна Гърдър в лицето. Въпросното лице беше доста уплашено.

— Вървим! — изкрещя Канцеларият.

Масклин се втренчи в предното стъкло.

— Да. И знаеш ли какво? — изкрещя той и скочи като пружинка на крака. — Вървим назад!

Ангало се заклатушка към сигналиста, който беше изпуснал едното знаменце.

— Бавно напред — това казах! Бавно напред! Не назад! Напред!

— Дадох сигнала за „напред“!

— Да, ама вървим НАЗАД! Дай сигнал за „напред“!

Сигналистът напипа флагчето си и замаха като луд.

— Не, не давай сигнал „напред“, дай само „сто…“ — подхвана Масклин.

От далечния край на камиона се чу звук. Единствената уместна дума, за да го назовеш, би била „хруссс“, но тя беше твърде късичка и проста, за да опише гадната бъркотия от метални звуци и труса, който пак хвърли Масклин по корем. Моторът спря.

Екотът заглъхна.

— Съжаляваме-е-е-е — долетя от далечината викът на Доркас. Чуха го да говори нещо на отборите с дуднещ глас. Явно им четеше конско:

— Доволни ли сме? Доволни сме, а? Като казах да придвижите скоростния лост нагоре, наляво и пак нагоре, имах предвид точно нагоре, наляво и пак нагоре, а не нагоре и надясно и нагоре! Ясно?

— Кое „дясно“, сър? Вашето или нашето?

— Което ще да е!

— Не… Ама…

— Няма, „ама“!

— Да… Ама…

Масклин и другите седнаха, а караницата под тях буксуваше насам-натам. Гърдър все още лежеше на дъските.

— Ние наистина вървяхме! — шепнеше той. — Арнолд Брос (създаден в 1905) беше прав! Всичко си върви.

— На мен ми се ще да мръднем и малко по-нататък, ако е съгласен — намуси се Ангало.

— Ей, вие там! — избумтя гласът на Доркас. Звучеше като на развеселен луд. — Тук долу работата нещо се закучи. Сега всичко оправихме. Кажете, когато сте готови!

— Пак ли трябва да гледам в огледалото — ти какво ще кажеш? — попита Масклин Грима. Тя сви рамене.

— Аз бих го пропуснал това — обади се Ангало. — Давай направо да тръгваме. И то колкото се може по-скоро, да ти кажа. Намирисва ми на… на бит-син. Сигурно сме бутнали някое от големите консервища, знам ли…

— Лошо, а? — обади се Масклин.

— Гори — отвърна Ангало. — Само една искричка — и да видиш кво става!

Моторът пак се съживи и нададе рев. Този път мръднаха наистина напред, след малко стържене, и се плъзнаха по пода, докато не застанаха пред голямата стоманена врата. Камионът подрипна леко и спря.

— Ще ми се да се упражня малко в завоите — изкрещя Доркас. — Да позагладя някой ръб!

— Мисля, че да стоим тук хич не е добра идея — намеси се трескаво Ангало.

— Прав си — отвърна Масклин. — Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Сигнализирай на Доркас да отвори вратата.

Сигналистът се маеше.

— Не мисля, че имаме сигнал за това — смънка той. Масклин се наведе над релсата.

— Доркас!

— Да?

— Отвори вратата! Трябва да се махаме! Веднага!

Далечната фигура допря длан до ухото си.

— Кое?

— Казах, отваряй вратата! Спешно е!

Доркас май известно време обмисляше това, а после вдигна мегафона си:

— Ще ми се смееш, ако ти кажа това.

— Какви ги разправя? — обади се Грима.

— Щели сме да му се смеем — обясни Ангало.

— О. Добре де.

— Казвай! — изкрещя Масклин. Отговорът на Доркас се загуби сред моторния джангър.

— Кво? — изкрещя Масклин.

— Кво?

— Ти кво каза?

— Казах, че в целия тоя юруш съвсем забравих за вратата!

— Кво каза? — попита Гърдър.

Масклин се извърна и погледна вратата. Доркас много се бе гордял с това, как е успял да направи отварянето й невъзможно. Сега изглеждаше извънредно затворена. Ако нещо без лице можеше да изглежда самодоволно, то тъкмо тази врата бе успяла.

Той се обърна, крайно вбесен, а също и крайно навреме, за да види как вратичката, която водеше към останалата част на Магазина, леко се открехва. Там, зад малкото кръгче бяла, режеща светлина, имаше някой.

— Ужасният му фенер — мярна се в ума на Масклин. Беше Рязко Смъкнати Цени.

Масклин усети, че мислите му потекоха много отчетливо и много бавно.

— Той е просто човек — гласяха те. — Нищо страшно няма. Просто човек, а и името му го пише на значката, в случай че забрави кой е — като ония женски човеци в Магазина, дето се казват „Трейси“ или „Шарън“, или „Мисис Дж. И. Уилямс, Отговорник“. Че това си е добрият стар „Охрана“. Той живее долу в котелното и пие чай. Чул е шума. Дошъл е да види какво го вдига. Което ще рече — нас.

— О, не — прошепна Ангало, докато фигурата кръстосваше с клатушкане пода. — Видя ли какво има в устата му?

— Това е цигара. Виждал съм и при други човеци. И какво? — рече Масклин.

— Запалена е — каза Ангало. — Мислиш ли, че тя въобще може да подуши тоя бит-син?

— И какво ще стане, ако и той се запали? — попита Масклин. Подозираше, че знае отговора.

— Вика „буффф!“ — отвърна Ангало.

— Само „буффф“?

— „Буффф“ е достатъчно.

Човекът се приближи. Сега Масклин различаваше очите му. Човеците не ги биваше много да забелязват номите дори когато те стояха неподвижно, но дори и човек би се позачудил защо камионът сам се разхожда из гаража посред нощ.

Охрана стигна до кабината и бавно се протегна към дръжката. Фенерът му освети вътрешността през страничното стъкло и в този миг Гърдър се надигна, треперещ от гняв.

— Махни се оттук, сатана! — изкрещя той, сякаш в светлината на прожектор. — Подчини се на заповедите на Арнолд Брос (създаден в 1905)! Тук Не Се Пуши! Изходът е там!

Лицето на човека се разпълзя в бръчки на дълбоко смайване и тогава, бавно като облаците, носещи се по небето, го покри паниката. Той пусна дръжката, обърна се и — доколкото го можеше един човек — се понесе с бясна скорост към вратичката. И докато си се носеше, горящата цигара падна от устата му, преобърна се във въздуха — и пак, и пак — и бавно се спусна на пода.

Масклин и Ангало се спогледаха. После погледнаха сигналиста.

— Давай! — изкрещяха те.

Миг по-късно целият камион се затресе, а отборите бодро подхванаха сложния процес с превключването на скорост. После той мръдна напред.

— Бързо! Бързо, казах! — изкрещя Масклин.

— Какво става? — изкрещя и Доркас. — Ами вратата?

— Ще я отворим! Ще я отворим!

— Как?

— Е, не изглеждаше много дебела, нали?

За човеците светът на номите е забързан свят. Номите живеят толкова бързо, че нещата, които се случват покрай тях, им изглеждат бавнички, тъй че камионът сякаш бавно се понесе по пода, издрала по рампата и съвсем безгрижно фрасна вратата. Последва протяжен грохот и шум от раздиращ се метал, нещо изстърга по покрива на кабината — и изведнъж вече нямаше никаква врата, а само мрак, целият набучен със светлини.

— Наляво! Тръгвайте наляво! — изкрещя Ангало.

Камионът бавничко се размота, мързеливо трясна някаква стена и лекичко се изтърколи по улицата.

— Давай! Не спирай! Сега направо!

Ярка светлина за миг проблесна върху отсрещната стена. И после зад тях нещо рече „буффф“.