Тери Пратчет
Масклин (12)

10.

X. Когато Един се върна, и рече: Пътувах на Колела и видях Навънка.

XI. И му рекоха: Какво е Навънка?

XII. И рече той: Ами голямо е.

Из „Книга на номите“

Счетоводство, стихове X–XII

На четвъртия ден Ангало се върна с безумен блясък в очите. Хилеше се като смахнат.

Номът, който беше на пост, се втурна в отдела, а Ангало се носеше зад него. Двама от младите номи унесено се мъкнеха подире му. Беше кирлясал, разпарцаливен и изглеждаше тъй, сякаш не е спал часове наред, но вървеше гордо, със странни, люлеещи се движения, като ном, който храбро се е отправил натам, където ном не е стъпвал, и не може да се стърпи да го питат „Как беше?“.

— Къде бях ли? — каза той. — Къде бях? По-скоро къде ли не бях. Трябва да видите какво има там навън!

— Какво има? — попитаха те.

— Навсякъде! — каза той с блеснали очи. — И знаете ли какво?

— Какво? — се обадиха те в хор.

— Видях Магазина от Навънка. Той е… — понижи глас, — красив! Целият е в колони и в ярки, шарени стъклени прозорци!

Бе се превърнал в център на тълпа, която неудържимо нарастваше след плъзването на новината.

— Видя ли всички отдели? — попита един Канцеларии.

— Не!

— Какво?!

— Отвън отделите не се виждат! Вижда се само едно голямо такова… И… и… — той затършува в торбата си за тефтера сред внезапната тишина. Тефтерът сега беше доста по-дебел. Заразгръща страниците. — Отвън има една огромна грамаданска табела — аз я преписах, щото не е на шофьорски и не я разбрах, ама това пишеше.

Той вдигна листа.

Мълчанието се задълбочи още повече. Все още твърде малко номи можеха да четат.

Там пишеше: РАЗПРОДАЖБА ПРЕД ЗАКРИВАНЕ.

После Ангало тръгна да си ляга, но все още възбудено дърдореше за камиони, за хълмове, за градове — каквото и да бяха всички тези неща — и спа цели два часа.

После Масклин дойде да го види.

Ангало седеше в леглото, а очите му все още сияеха като два ослепителни къса мрамор сред бледото му лице.

— И да не го изморяваш — предупреди го баба Моркий, която вечно се грижеше за онези, които бяха твърде зле, за да се защитят от грижите й. — Много е слаб и го тресе. Заради туй пусто друсане наляво-надясно в тая бучаща канара! Че то това не е естествено. Татко му тъкмо си тръгна. Седя пет минути и се наложи да го разкарам.

— Отървала си се от херцога? Ама как? Че той никого не слуша!

— Може да е голям ном в Магазина — рече бабата самодоволно, — но в една стая на болник не е нищо повече от смахнат досадник!

— Трябва да поговоря с него — каза Масклин.

— И аз искам да говоря с него! — надигна се Ангало. — С всички искам да говоря! Навънка има какво ли не! Някои от нещата, дето ги видях…

— Я мирувай — внимателно го бутна бабата обратно върху възглавниците. — Да се разкарват тук плъхове също не ми харесва много-много. — Бакенбардите на Бобо току-що се бяха мярнали изпод одеялото.

— Ама той е много чистичък и ми е приятел — примоли се Ангало. — Пък и нали каза, че обичаш плъхове…

— Плъхово казах. Плъхово месо, а не плъхове — натърти баба. После сръга Масклин. — И внимавай да не го шашкаш — изкомандва тя.

Масклин седеше на ръба на леглото, а Ангало говореше с дивашки ентусиазъм за външния свят — като някой, който е прекарал цял живот със завързани очи и тъкмо са му махнали превръзката. Говореше за ярката светлина в небето, за шосета, препълнени с камиони, и за едни големи работи, които стърчат от пода, и целите са в някакви зелени неща…

— Дърветата — обади се Масклин.

— И… и големи сгради, в които камионите вкарваха едни неща и изкарваха други.

Точно в такава се бе загубил Ангало. Камионът спрял, той се прекатурил навън, за да отиде до тоалетната, и не сколасал да се върне преди шофьора. И Камионът си тръгнал без него. Тъй че той се изкатерил на друг и малко след като потеглил, този камион спрял на голям паркинг, където имало други камиони. Ангало затърсил сред тях друг камион на Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Крайпътна закусвалня ще да е било — каза Масклин. — Едно време живяхме близо до една такава.

— Така ли се казва? — попита Ангало. Слушаше с половин ухо. — Отпред имаше една голяма синя табела с нарисувани на нея чашки, ножове и вилици. Както и да е…

Нямало камиони на Магазина. Или пък може и да е имало, само че имало толкова различни видове, че не могъл да ги намери. Взел, че си спретнал бивак в края на паркинга и ядял огризки, и изведнъж — чист късмет! — камионът, който му трябвал, взел, че се появил. Не успял да се промъкне в кабината, но успял да се изкатери на гумата и да си намери скатано местенце, където през цялото време се държал с ръце и колене за кабелите, за да не се изтърси на тичащия далеч под него път.

Ангало измъкна тефтера си. Беше почти почернял.

— Почти го бях изгубил — каза той. — За малко не го изядох по едно време, толкова бях гладен.

— Да, ама за карането какво ще кажеш? — настоя Масклин, държейки под око баба Моркий, чието търпение явно се бе поизчерпало. — Как точно се кара?

Ангало набързо претараши тефтера.

— Записах си някъде — промърмори той. — А, ей го — той подаде тефтера на Масклин.

Масклин разгледа заплетената рисунка на лостове, стрелки и числа.

— Врътнете ключа… едно, две… натиснете червеното копче… едно, две… натиснете педал номер едно надолу с ляв крак, бутнете големия лост наляво и го изтеглете нагоре… едно, две… внимателно отпуснете педал едно, натиснете педал номер две… — той се предаде. — Какво значи всичко това? — запита той. Плашеше се от отговора. Знаеше какъв ще бъде.

— Така се кара камион — обясни Ангало.

— О, така ли? Ама такова, всичките тия педали и копчета, и лостове, и не знам какво си… — смънка Масклин.

— Всичките ти трябват — гордо заяви Ангало. — А после се втурваш, сменяш скоростите и…

— О, да. Разбрах — опули се Масклин срещу парчето хартия.

„Как?“ — мислеше си той.

Ангало направо се беше престарал. Веднъж, като останал сам в кабината, бе измерил височината на онова, което наричаше Скоростен Лост и което явно беше много важно нещо. Един ном му се нанасяше пет пъти. А голямото подвижно колело, което също явно беше много важно, беше широко колкото осем нома, наредени в редичка.

Пък и ключове ти трябваха. Масклин представа си нямаше за ключовете.

Нямаше си представа за нищо.

— Добре се справих, а? — каза Ангало. — Всичко е тук вътре!

— Да, да. Страхотно се справи.

— Хубавичко го прегледай, вътре всичко пише. Всичко — и за мигача, и за клаксона — продължи Ангало с ентусиазъм.

— Да, да. Сигурен съм.

— Газ, спирачки — каквото си щеш!… Ама май нещо не си доволен…

— Сигурен съм, че си ми осигурил доста мислене…

Ангало го сграбчи за ръкава.

— Казваха, че имало един-единствен Магазин — възбудено задърдори той. — Не е вярно. Навънка е толкова голямо, толкова… голямо! Има и други Магазини. Видях ги. В тях може би живеят номи! Живот в други Магазини! Ти го знаеш, разбира се.

— Я вземи поспи — каза Масклин толкова учтиво, колкото успя.

— Кога ще тръгваме?

— Има много време. Не се безпокой за това. По-добре поспи.

Той се понесе от болничната стая и се натресе право сред една караница. Херцогът се бе върнал с малка свита и искаше да отведе Ангало в Книжарския отдел. Караше се с баба Моркий. Или поне се опитваше да го прави.

— Мадам, гарантирам Ви, че ще се грижат за него! — тъкмо казваше той.

— Хъм! Че вий кво разбирате от дохтурлък? Че вий тука от какво сте боледували? Там, откъдето идвам — гордо рече баба, — току се разболяваш от едно, от друго и тъй по цяла година! Настинки ли не щеш, изкълчвания ли, корем ли ще те заболи, нещо ще те ухапе ли — няма отърване! Ей на туй му се вика опит. Мога да се закълна, че съм виждала болни повече пъти, отколкото вие — топло ядене! А пък ти — тя ръгна херцога в корема, — си хапвал такова нещо, доколкото знам!

— Мадам, мога да наредя да ви арестуват! — изрева херцогът.

Баба Моркий подсмръкна.

— Че това какво общо има?

Херцогът отвори уста, за да изреве пак, и точно тогава зърна Масклин. Затвори я.

— Много добре — каза той. — Всъщност вие сте напълно права. Но ще го посещавам всеки ден.

— Ама за не повече от две минути, да знаеш! — смръкна баба.

— Пет! — каза херцогът.

— Три — рече баба.

— Четири — спазариха се те.

Херцогът кимна и повика с жест Масклин при себе си.

— Говорил си със сина ми.

— Да, сър — отвърна Масклин.

— И ти е разказал какво е видял.

— Да, сър.

Херцогът сякаш се бе смалил. Масклин винаги го бе мислил за едър, но сега осъзна, че по-голямата част от ръста му явно се дължеше на нещо като вътрешно издуване, все едно беше напомпан с важност и авторитет. Сега тези неща ги нямаше. Херцогът изглеждаше разтревожен и несигурен.

— А — каза той поверително на лявото ухо на Масклин. — Мисля, че ти изпратих хора, нали?

— Да.

— Справят се, нали?

— Да, сър.

— Ако имаш нужда от още помощ, ще ми кажеш, нали? Каквато и да е помощ — гласът на херцога бе стихнал до мънкане. Той несигурно потупа Масклин по рамото и се отдалечи.

— Какво му става? — попита Масклин.

Баба Моркий започна да намотава бинтове, все едно, че й плащаха за това. На никого не трябваха, но, според нея, друго си беше да се запасиш добре. Очевидно толкова добре, че да стигне за целия свят.

— Налага му се да мисли — обади се тя. — Хората винаги се тревожат, като опре до мислене.

 

 

— Никога не бих си и помислил, че ще бъде толкова трудно! — изхлипа Масклин.

— Искаш да кажеш, понятие си нямал как ще подкараме камиона? — попита Гърдър.

— Ама никакво? — добави Грима.

— Аз…, ами такова, мислех си, че камионите, такова, някакси отиват там, където искаш — обясни Масклин. — Мислех си, че щом го правят за човеците, и за нас ще го направят. Изобщо не съм очаквал всичкото това — едно, две, бутни, дръпни! Тия колела и педали са огромни, виждал съм ги!

Пулеше се разсеяно срещу тях.

— Цяла вечност съм го премислял — каза той. Чувстваше, че само на тях двамата можеше да се довери.

Картонената врата се пооткрехна и вътре надникна жизнерадостно личице.

— Тая ще я харесате, господин Масклин — каза притежателят му. — Попрочетох пак едно-друго и…

— Не сега, Винто. Малко сме заети — отвърна Масклин.

Лицето на Винто помръкна.

— О, можеш и него да изслушаш — насърчи го Грима. — Тъй и тъй сега няма какво друго важно да вършим.

Масклин наведе глава.

— Е, момчето ми — обади се Гърдър с насилено жизнерадостен глас. — На каква идея си се натъкнал този път? Да не би да е да впрегнем пред камиона диви хамстери?

— Не, сър — отговори Винто.

— Или пък си мислиш, че може да го накараме да му поникнат крила и да хвръкнем в небето?

— Не, сър. Ей, тази книга намерих, сър. Тя е за това, как се ловят човеци. А после може да си намерим калтак…

Масклин пусна болезнена усмивчица.

— Обясних му, че човеците не ни вършат работа — каза той. — Нали ти казах, Винто. Пък и не съм сигурен, че ако вземем да ги плашим с асоциални себеподобни…

Момчето, сумтейки от усилие, разтвори книгата.

— Вътре има картинка, сър.

Погледнаха я. Беше нарисуван легнал човек. Бе заобиколен от номи и свързан с въжета.

— А стига бе! — обади се Грима. — И нас ни има нарисувани в книгите им!

— О, тази я знам — презрително каза Гърдър. — „Пътешествията на Гъливер“. Ама това не е истина, това са приказки, измислици…

— Ние — на картинка в книга! — не спираше Грима. — Я виж ти! Видя ли, Масклин?

Масклин се пулеше в пространството.

— Браво, браво, ти си добро момче — каза Гърдър. Гласът му сякаш идваше кой знае откъде. — Много ти благодаря, Винто, а сега, моля те, тръгвай си.

Масклин продължаваше да се пули в пространството. Ченето му увисна. Усещаше как идеите бълбукат вътре в него и се бъхтят в черепа му.

— Въжета — отрони той.

— Това е само на картинка — каза Гърдър.

— Въжетата! Грима, въжетата!

— Въжетата?

Масклин вдигна юмруци и се втренчи в тавана. В такива моменти бе почти възможно да повярваш, че там горе — над Детските Дрешки — ИМА някой.

— Виждам път! — изкрещя той, а тримата го гледаха в няма почуда. — Виждам път! О, Арнолд Брос (създаден в 1905), виждам път!

 

 

Същата вечер, след Затваряне, няколко дузини дребни, набити фигурки се промъкнаха по пода на гаража, прекосиха го и изчезнаха под един от паркираните камиони. Ако някой слушаше, можеше да чуе от време на време тихичък звън, тупване или ругатня. След десет минути вече бяха в кабината.

Стояха и се оглеждаха в почуда.

Масклин се примъкна до един от педалите — беше по-висок от него самия — и го бутна за опит. Разклати се и толкова. Още няколко души притичаха да помогнат и накрая успяха да го помръднат.

Един стоеше настрани и замислено ги гледаше. Беше Доркас. От колана му висяха какви ли не инструменти — саморъчна изработка. Той разсеяно въртеше в ръцете си графита, който когато не го използваше, постоянно бе затъкнат зад ухото му.

Масклин го приближи.

— Какво ще кажеш?

Доркас се почеса по носа.

— Всичко е в лостовете и макарите — каза той. — Голяма работа са тия лостове. Дайте ми лост, достатъчно дълъг, и достатъчно стабилна опорна точка, и ще преместя Магазина.

— Засега ще стигне да преместиш и само един от тия педали — учтиво рече Масклин.

Доркас кимна.

— Ще пробваме — каза той. — Добре, момче. Давай го.

От ръка на ръка пренесоха една летва чак от отдел „Направи си сам“ и я вмъкнаха в кабината. Доркас се мушкаше тук и там, мереше разстояния с конец и най-накрая ги накара да тикнат единия край на летвата в една пукнатина на металния под. На другия край се наредиха четирима и я задърпаха напреки, докато опря до скоростния лост.

— А така, момчета — обади се пак Доркас. Напрегнаха се. Педалът се смъкна на пода. Веселба се понесе на парцали.

— Как успя?! — възкликна Масклин.

— Те това е лостът — отвърна Доркас. — Хубаво. — Той се огледа, като се почесваше по брадичката. Огледа огромната окръжност на кормилото. — А за туй чудо да имаш някакви идеи?

— С въжета, мислех си…

— Е, и как го мислиш?

— Ами, нали има едни спици там, та ако завържем за тях въжета и хванем по един отбор юнаци да ги дърпат, те могат да го въртят насам-натам и камионът ще върви натам, накъдето поискаме — обясни Масклин.

Доркас метна кос поглед към кормилото. Измери пода с крачки. Погледна нагоре. После надолу. Явно нещо обмисляше — устните му мърдаха.

— Няма да виждат накъде вървят — заключи той накрая.

— Мислех си, че един може да застане ей там, до голямото стъкло отпред, и, да речем, да им нарежда какво да правят… — погледна Масклин стареца с надежда.

— Тия чудесии бая шум вдигали, разправя Ангало — рече Доркас. Пак се почеса по брадата. — Струва ми се, че мога да помогна. Ами тоя, големия лост тука, спиртоносен ли беше…

— Скоростен — поправи го Масклин.

— Аха. Пак ли с въжета?

— Така си го мислех — честно си призна Масклин. — Ти какво ще кажеш?

Доркас пое дълбоко дъх.

— Ами-и-и — проточи той. — Щом едни ще въртят кормилото с въжета, други ще местят скоростния лост, трети ще натискат педалите с лостове, а пък някой ще седи горе и ще ги командва всичките, това май ще иска доста тренировки. Да речем, аз ще подготвя целия такелаж, всичките там въжета и не знам какво си; колко нощи ще имаме на разположение да се упражняваме? Нали разбираш, да се изпраксаме.

— Включително и оная, когато ще… ъъ… тръгнем?

— Да.

— Една — каза Масклин.

Доркас подсмръкна. После се облещи срещу тавана и си замърмори нещо под носа.

— Невъзможно е — каза накрая той.

— Виж какво, имаме само един шанс — рече Масклин. — Ако екипировката е проблем…

— А не, проблемът с нея не е никакъв — рече Доркас. — Някоя и друга летва, връвчици, до утре ще приготвя всичко. За хората си мислех, разбираш ли. Сумата номи ще ти трябват за всичко това. Пък на тях ще им трябва тренировка.

— Ама те, такова, само трябва да бутат и да дърпат, както им се нареди, нали така?

Доркас пак си замърмори под носа. Масклин бе придобил впечатлението, че винаги прави така, като се готви да изтърси някоя кофти новина.

— Е, мойто момченце — каза той. — На шест години съм. Какви ли не хора съм виждал. И, да ти кажа, ако строиш десет номи в редичка и им кажеш „дърпай!“, двама ще бутат, пък други двама ще кажат „моля?“ Такива са хората. Просто номската природа е такава.

Физиономията на Масклин увяхна. Доркас се ухили.

— Онова, което трябва да направиш — рече той, — е да намериш малко камионче за тренировка.

Масклин мрачно кимна.

— А — продължи Доркас, — да си мислил пък по въпроса как да се качим всички до един? Две хиляди номи, имай го предвид. Плюс всичката покъщнина, дето ще я мъкнат. Не може да юрнеш дъртите бабички и бебетата, дето се напикават, да дърпат въжета и да се врат по разни дупки, нали?

Масклин поклати глава. Обичайната лека усмивчица не слизаше от лицето на Доркас.

Този ном, помисли си Масклин, чудесно ги разбира тия работи. Само че ако му кажа „остави ме аз да се оправям“, той ще ме остави, само за да ми угоди. Ох, тоя анализ на Критичния път! Защо все от хората зависи?

— Да имаш някакви идеи? — попита той. — Ще съм ти много задължен, ако ми помогнеш.

Доркас го изгледа замислено, после го потупа по рамото.

— Поогледах това място — каза той. — Може би има начин и да се упражним, и да решим и другия проблем. Утре вечерта слез пак тука, пък ще видим, става ли?

Масклин кимна.

Проблемът бе — мислеше си той, докато се връщаше, — че хората не стигат. Помагаха доста Железарии, някои от другите отдели — също. Пък и доста млади номи се измъкваха тайно от къщи, за да помагат — нали всичко това беше толкова вълнуващо и необичайно. Но що се отнася до останалите, за тях животът си течеше, все едно, че няма нищо.

Всъщност, ако имаше нещо, то бе, че Магазинът е много по-натоварен от обикновено.

От всички старейшини на родове май само Графът единствен що-годе се интересуваше, а Масклин подозираше, че дори и той всъщност не смята, че идва краят на Магазина. За него беше важно просто, че Железариите ще се научат да четат и това ще подразни Галантериите. На Графа това му се харесваше. Дори и Гърдър не изглеждаше толкова уверен, колкото преди.

Масклин се върна в кутията си, заспа и след час се събуди.

Кошмарът беше започнал.