Тери Пратчет
Масклин (9)

7.

XXI. Но рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Таз Табела ви давам:

XXII. „Ако не виждате онова, що ви трябва, питайте, моля.“

Из „Книга на номите“

Разпоредби, стихове XXI–XXII

— Тя не може да дойде — каза Гърдър.

— Че защо? — попита Масклин.

— Ами, опасно е.

— И какво, като е? — сопна се Масклин на Грима, която го гледаше дръзко.

— Не можеш да водиш момичетата по опасни места — каза с достойнство Гърдър.

Масклин отново бе обзет от едно чувство, което усещаше, откакто бе пристигнал в Магазина. Те говореха, устните им се отваряха и затваряха, всяка дума сама по себе си бе абсолютно разбираема, но когато ги свържеш, въобще нямаха смисъл. Най-добре беше да не обръщаш внимание. У дома, ако жените не можеха да ходят на опасни места, никъде нямаше да ходят.

— Ще дойда — каза Грима. — Ама какво точно е опасността? Само този — Рязко Смъкнати Цени, или…

— И самият Арнолд Брос (създаден в 1905) — нервно допълни Гърдър.

— Е, аз все пак ще дойда. Тук не трябвам на никого и няма какво да правя — каза Грима. — Ама какво може да се случи, все пак? Не ми изглежда да ни заплашва нещо ужасно — добави тя саркастично. — Например да взема да прочета нещо и да ми прегрее мозъкът.

— Виж, сигурен съм, че не съм казал… — смънка Гърдър.

— На бас, че Канцелариите не се перат сами — рече Грима. — Нито пък си кърпят чорапите. На бас…

— Добре се, добре де — каза Гърдър, като отстъпваше назад. — Само че няма да изоставаш и няма да се пречкаш. Ние ще решаваме, разбра ли?

Той погледна Масклин с отчаяние.

— Кажи й, че не трябва да се пречка.

— Аз ли? — учуди се Масклин. — Никога нищо не съм й нареждал.

Пътуването му направи по-слабо впечатление, отколкото очакваше. Старият абат му бе разказал за стълбища, които се движат, за пожар в кофи, за дълги празни коридори, в които няма къде да се скриеш.

Но оттогава насам, разбира се, Доркас беше въвел асансьорите. Те стигаха само до „Детски дрехи“ и „Играчки“. Но Дрехиарите бяха дружелюбни хора. Приспособили се добре към живота на висок етаж, и редките пътници, които идваха и разказваха за света долу, винаги бяха добре дошли при тях.

— Те дори не слизат в „Хранителни стоки“ — каза Гърдър. — Вземат си всичко, каквото си поискат, от Стаята за почивка на Персонала. Карат главно на чай и бисквити. И на кисело мляко.

— Ама че странно — каза Грима.

— Много са мили — продължи Гърдър. — Много мислят. Много са кротки. Ама са малко шантави. Сигурно щото карат само на чай и кисело мляко…

— Обаче за пожара в кофи не го разбрах — каза Масклин.

— Ъъ… — каза Гърдър, — мислим, че старият абат може да е… такова, паметта му… в края на краищата, той е извънредно стар…

— Няма нужда да обясняваш — каза Грима. — И на стария Торит му го има същото.

— Просто умът му не е така остър, както преди — рече Гърдър.

Масклин не каза нищо. Просто му се струваше, че ако сега умът на абата е малко нещо затъпял, едно време трябва да е бил толкова остър, че вятър да режеш с него.

Дрехианците им дадоха водач, който да ги преведе през глухите райони под пода. Тук горе имаше малко номи. Повечето предпочитаха по-шумните етажи долу.

Беше почти като навън. Слаб бриз подмяташе сиви валма прах. Нямаше светлина, освен онази, която се процеждаше през странни пукнатини. В най-мрачните места се налагаше водачът да пали клечки кибрит. Той беше извънредно дребничък ном, който вечно се усмихваше — много стеснително, и когато Грима се опита да го заговори, не каза нищо, а продължи да си мълчи.

— Къде отиваме? — попита Масклин, загледан назад в дълбоките им следи.

— Към движещите се стълби — отвърна Гърдър.

— Движат ли се? Как така се движат? Части от Магазина се разхождат?

Гърдър покровителствено се изкикоти.

— Разбира се, всичко това е ново за теб. Не трябва да се притесняваш, ако не разбираш нещо.

— Движат ли се или не? — обади се Грима.

— Ще видите. Използваме само едни, нали разбирате. Малко е опасно. Трябва да си нащрек, ще видиш. Не е като асансьора.

Мъничкият дрехианец посочи напред, поклони се и забърза обратно.

Гърдър ги преведе през тясна пукнатина в древното дюшеме. Навлязоха в ярката празнота на коридора, а там ги чакаше… движещото се стълбище.

Масклин го гледаше като хипнотизиран. Стълбите излизаха от пода, издигаха се, като скърцаха зловещо, и бръмчаха нейде във висините.

— Уф — каза той. Не беше много, но само за това се сещаше.

— Дрехианците не го доближават — каза Гърдър. — Мислят си, че е обитавано от духове.

— Не ги обвинявам. — Грима я полазиха тръпки.

— О, това е просто суеверие — рече Гърдър. Беше пребледнял, а гласът му трепереше. — Няма от какво да се страхуваме — изписка той.

Масклин се втренчи в него.

— Да си бил тук друг път? — попита той.

— О, да. Милиони пъти. Често — отвърна Гърдър. Беше сграбчил полата на дрехата си и я мачкаше усърдно с пръсти.

— И какво ще правим сега?

Гърдър се опита да говори бавно, но гласът му сам ускори обороти:

— Нали знаеш, дрехианците разправят, че Арнолд Брос (създаден в 1905) чака там горе, такова де, и номите като умрат…

Грима се вгледа замислено в изкачващите се стълби и пак трепна. После се затича напред.

— Къде така? — извика Масклин.

— Да проверя дали са прави! — изстреля тя в отговор. — Иначе има да се мотаем тука цял ден!

Масклин се затича подире й. Гърдър хлъцна, хвърли поглед зад гърба си и хукна след тях.

Масклин видя как приятелката му се завтече към огромна надигаща се стълба, после подът под нея също се надигна и изведнъж тя се оказа на платформа във въздуха. Залиташе и се бореше да запази равновесие.

Подът под него се бутна в стъпалата му и той на свой ред се издигна едно стъпало по-ниско от нея.

— Скачай долу! — извика той. — Не се доверявай на земя, която сама се движи!

Пребледнялото й личице надникна иззад ръба на стъпалото.

— И какво ще стане? — попита тя.

— Ще можем да отидем някъде и да обсъдим нещата!

Тя се разсмя.

— И къде ще отидем? Да си поглеждал надолу напоследък?

Масклин го направи.

 

 

Беше се вдигнал вече няколко стъпала нагоре. Далечната фигурка на Гърдър — лицето му се беше превърнало просто в петънце — постегна куража си, избра си най-после стъпало и скочи отгоре му.

Там горе Арнолд Брос (създаден в 1905) го нямаше никакъв.

Имаше просто дълъг кафеникав коридор. По стените му се редяха врати. На някои от тях бяха изписани някакви думи.

Но Грима чакаше. Щом стъпи на твърда земя, Масклин залитна — стъпалото по мистериозен начин се сгъна и изчезна в пода — а после размаха пръст пред лицето й.

— Да не си направила друг път такова нещо! — изкрещя той.

— Ако не бях го направила, още да си там долу. Не видя ли, че Гърдър си изкара акъла от страх! — тросна се тя.

— Но тук горе можеше да те причакват какви ли не опасности.

— Като например? — наду се Грима.

— Ами да речем… — Масклин се разколеба. — Не е там работата, важното е, че…

Точно тогава Гърдър се изтърколи от стъпалото почти в краката им. Вдигнаха го.

— Оп-па — весело се обади Грима. — Ей ни всички тук, и всичко е съвсем наред, нали така?

Гърдър се огледа съвсем безпомощно. После кихна и си пооправи дрехите.

— Изгубих равновесие — продума той. — Тия мърдащи се стълби големи номера погаждат. Ама постепенно им свикваш. — Той кихна пак и се вгледа в коридора. — Май е по-добре да мърдаме оттук.

Тримата номи запълзяха напред покрай редиците от врати.

— Дали пък Рязко Смъкнати Цени не живее тук някъде? — обади се Грима. Тук името звучеше някак си къде-къде по-страшно.

— Хм, не — отвърна Гърдър, — той живее долу в мазето, при пещите. — Той извърна очи към най-близката врата. — Тоя се казва Заплати — добави той.

— Той добър ли е, или лош? — понита Грима, вторачена в думата, изписана върху лакираното дърво.

— Отде да знам.

Масклин вървеше най-отзад — бавно се обърна, за да държи под око целия коридор. Беше твърде открит. Нямаше ни помен от прикритие, нищо, зад което да се свреш.

Той посочи редица огромни червени неща, които висяха на половината път към отсрещната стена. Гърдър прошепна, че били кофи.

— Има ги нарисувани в „Колин и Сюзън на плажа“ — довери им той.

— Какво пише на тях?

Гърдър им хвърли кос поглед.

— „Пожар“ — каза той. — Олеле, майко. Абатът е прав. Пожар в кофи!

— Пожар в кофи? — учуди се Масклин. — Кофи, пълни с пожар? Нещо не виждам пламъци.

— Сигурно са вътре, а пък отгоре имат капаци. В консервите, на които пише „Боб“, има боб, а пък в бурканите, дето пише „Мармалад“, има мармалад. И щом на кофите пише „Пожар“, онова вътре ще да е пожар — несигурно каза Гърдър. — Хайде.

Грима също впери поглед в думата. Устните й беззвучно се размърдаха, когато си я повтори наум. После забърза след другите двама.

Те тъкмо бяха стигнали края на коридора. Там пак имаше врата. Горната й половина беше стъклена.

Гърдър се вгледа в нея.

— Виждам някакви думи там — каза Грима. — Я ги прочети на глас. Аз по-добре да не ги и поглеждам — добави тя със сладък глас, — че, току-виж, мозъкът ми казал „Бум“!

Гърдър преглътна.

— Там пише Арнолд Брос (създаден в 1905). Д. Х. К. Бътъртуейт, Главен Мениджър. Ъъх.

— Той вътре ли е?

— Ами, в консервите, дето пише „Боб“ има боб, а пък в кофите с надпис „Пожар“ има пожар — опита се да помогне с нещо Масклин. — Я вижте, вратата не е затворена. Да ходя ли да хвърля едно око?

Гърдър кимна с окаян израз. Масклин се промъкна до вратата, опря се на нея и захвана да я бута, докато го заболяха ръцете. Успя да я помръдне малко.

Вътре беше тъмно, но на слабата светлина, процеждаща се през стъклото от коридора, можеше да види, че е влязъл в голяма стая. Килимът беше много по-дебел — сякаш се промъкваше през треви. На няколко метра пред него имаше нещо голямо, правоъгълно и дървено. Той го заобиколи и видя, че зад това нещо има стол. Сигурно това беше мястото, на което седи Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Къде си, Арнолд Брос (създаден в 1905)? — прошепна той.

След няколко минути другите двама чуха как тихичко ги вика. Надникнаха иззад вратата.

— Къде си? — ядосано прошушна Грима.

— Ей ме тука горе — долетя гласът на Масклин. — Ей връз това голямо дървено нещо. На него има едни такива стърчащи работи, по които можеш да се покатериш. Тука горе има каквото си щеш. По-внимателно с килима, в него може да се крият диви зверове. Ако изчакате минутка, ще ви помогна да се изкачите.

Те се промъкнаха през косматите дълбини на килима и зачакаха нервно край дървената стръмнина.

— Това е бюро — високомерно поясни Гърдър. — В „Мебели“ е пълно с тях. Невероятна ценност: Истински Стопроцентов Дъбов Фурнир.

— Какво прави той там горе? — обади се Грима. — Май нещо дрънка.

— Необходимост за Всеки Дом — продължаваше Гърдър, все едно изреждането на думи на глас някак го успокояваше. — Голям Избор на Модели за Всеки Джоб.

— Какви ги говориш?

— Извинявай. Арнолд Брос (създаден в 1905) пише такива работи по табелите. Като си ги казвам, ми е по-добре.

— А какво е онова другото там горе?

Той погледна накъдето сочеше тя.

— Това ли? Ами че стол. Въртящ се стол — Последен Щрих към Изключителния Стил.

— Изглежда ми правен като за човеци — замислено рече тя.

— Предполагам, че човеците седят на него, докато Арнолд Брос (създаден в 1905) им дава наставления.

— Хммм — рече тя.

Нещо дрънна до главата й.

— Извинявайте — долетя отгоре гласът на Масклин. — Трябваше ми малко време да ги захвана един за друг.

Гърдър се взря във висините и в проблясващата верига, която се бе спуснала от тях.

— Кламери — пророни той смаяно. — Никога не бих се сетил.

Когато се добраха до върха, откриха Масклин, който обикаляше лъскавата повърхност и току бодваше разни неща с копието си. Гърдър надуто обясни, че това било хартия и неща, с които се отбелязва.

— Е, Арнолд Брос (създаден в 1905) май го няма наблизо — рече Масклин. — Сигурно си е легнал или нещо такова.

— Абатът разказваше, че една нощ го е видял тук, седял точно зад бюрото — рече Гърдър. — Бдял над Магазина.

— Какво, на оня стол ли е седял? — извика Грима.

— Нещо такова.

— Значи, той е голям, нали така? — натискът на Грима бе все така безмилостен. — С човешки размери, да речем, а?

— Да речем — неохотно се съгласи Гърдър.

— Хммм.

Масклин откри кабел. Беше дебел колкото ръката му и се виеше през бюрото. Той го проследи.

— Ако има форма на човек и е голям колкото човек — разсъждаваше Грима, — то тогава той може би е…

— Я да погледна какво можем да намерим тук, а? — забързано се намеси Гърдър. Приближи се до купчина хартии и започна да чете горния лист на мътната светлина, идваща от коридора. Четеше бавно, на много висок глас.

— Групата „Арнко“ — прочете той, — обединяваща „Арнко Дивелъпмънтс“ (Великобритания), Обединената Телевизия, „Арнко“ — Шулц (Хамбург), Въздушни линии „Арнко“, Звукозаписна компания „Арнко“, Организация „Арнко“ (кина) ООД, Петролен холдинг „Арнко“, Издателство „Арнко“ и търговия на дребно „Арнко“ (Великобритания)…

— Има и още — развълнувано каза Гърдър, — с много по-малки букви, сигурно са предназначени точно за нас. Чуйте ги всичките тия имена: Търговия на дребно „Арнко“ включва „Обединени пазари“ ООД, Бояджийска компания „Граймторп“, Механични подочистачки „Бърз и Чийст“ ООД и… и… и…

— Какво, нещо не е наред ли?

— Арнолд Брос (създаден в 1905) — Гърдър обърна очи нагоре. — Какво мислите, че значи всичко това? Изобилен Пазарлък, опази!

Блесна светлина. Лъчът, бял и изгарящ, се закова в тях. Те стояха край черната локва на собствените си сенки.

Гърдър в ужас погледна бляскавото кълбо, появило се над тях.

— Извинявайте, май бях аз — чу се от сенките гласът на Масклин. — Намерих го тука тоя… — лост ли е, какво ли е, и като го дръпнах, той каза „Щрак“. Пак извинявайте.

— Ахаха — рече Гърдър без капка радост. — Електричество, естествено. Ахаха. Стреснах се за момент.

Масклин се появи сред яркия кръг и погледна хартията.

— Чух те да четеш — каза той. — Има ли нещо интересно?

Гърдър отново се надвеси над буквите.

— Съобщение за целия Персонал — прочете той. — Сигурен съм, че всички сме информирани за все по-влошаващото се финансово състояние на Магазина през последните години. Тази стара сграда с толкова объркан план, макар и да е била съвсем подходяща за безгрижния купувач от 1905 година, не подхожда на вълнуващия свят на 90-те. Освен това, както всички знаем, за нещастие бяха забелязани липси на стоки и значителен спад на оборота, вследствие откриването на нови големи обекти в града. Сигурен съм, че тъгата ни поради затварянето на „Арнолд Брос“, който както знаете, е бил основа за богатствата на „Арнко“, ще намалее след новината за плановете на Групата да го замени със Суперспестовния Супермаркет в Търговския Център „Нийл Армстронг“. Във връзка с това, Магазинът ще бъде закрит в края на месеца и скоро след това ще бъде разрушен, за да освободи пространство за вълнуващия нов комплекс за развлечения „Арнко“ — … Гърдър утихна и се хвана за главата.

— Пак тия думи — обади се с натежал глас Масклин. — Закриване. Разрушаване.

— Какво е развлечение? — попита Грима.

Канцеларият не й обърна внимание. Масклин нежно я хвана за ръката.

— Мисля, че иска да остане сам за малко — прошепна й той. Набоде с върха на копието си големия лист, посмачка го, и го сгъна, докато стана достатъчно малък за носене.

— Предполагам, че абатът ще иска да го види — обясни той. — Никога няма да ни повярва, ако…

Той млъкна. Грима се взираше над рамото му. Той се обърна и погледна през стъклото на голямата врата към коридора зад нея. Там имаше някаква сянка. С форма на човек. И ставаше все по-голяма.

— Това какво е? — обади се тя.

Масклин стисна копието.

— Мисля — смънка той, — че може да е Рязко Смъкнати Цени. — Те се обърнаха и притичаха при Гърдър.

— Някой идва — прошепна Масклин. — Бързо на пода!

— Разрушен! — изхленчи Гърдър. Беше се обърнал с ръце и се клатеше насам-натам. — Всичко си върви. Последно намаление! Всички сме обречени.

— Е да, но не мислиш ли, че можеш да слезеш на пода и да продължиш да си бъдеш обречен там? — попита Масклин.

— Нали го виждаш, че не е на себе си — обади се Грима. — Давайте — добави тя с ужасяващо бодър глас. — Оппалянка!

Подхвана Гърдър, вдигна го и му помогна да се пусне по веригата от кламери. Масклин ги последва. Вървеше заднишком и държеше вратата под око.

Помисли си: Онзи беше видял светлината. Сега тук би трябвало да е тъмно, а той е видял светлината. „Но никога нямаше да успее да я угаси навреме, пък и то — все тая. Не вярвам в никакъв демон на име Рязко Смъкнати Цени и изведнъж — ей ти го на. Ама че странен свят.“

Той се шмугна в сянката на купчина хартии и зачака.

Дочуваше немощните протести на Гърдър долу на пода. Но изведнъж млъкна. Сигурно Грима го бе фраснала с нещо. Тя си имаше начин да действа нагледно по време на криза.

Вратата се отвори много бавно и плавно. Там имаше някой. Изглеждаше като човек в сини дрехи. Масклин не разбираше кой знае колко от човешки физиономии, но този май не изглеждаше много щастлив. В едната си ръка държеше метална тръба. На единия й край блестеше светлина. „Ужасният му фенер“ — помисли си Масклин.

Фигурата се приближи по онзи бавен, сомнамбулен човешки начин. Масклин надникна иззад хартиите — бе омагьосан, въпреки съпротивата си. Погледна нагоре към кръглото червендалесто лице. Почувства дъха му. Видя островърхата му шапка.

Беше научил, че имената на човеците в Магазина са написани на значките, които носеха, защото — тъй му бяха обяснили — са толкова тъпи, че не могат да си ги запомнят. Името на този бе написано на шапката му. Масклин извърна леко очи и различи формата на буквите: О… Х… Р… А… Н… А… Мустаците му бяха бели.

Човекът изпъчи рамене и започна да кръстосва из стаята. Не са тъпи, рече си Масклин. Достатъчно схватлив е, та да разбере, че лампата не трябва да свети, и иска да разбере защо свети. Непременно ще види другите, стига да погледне, където трябва. Даже и човек можеше да ги види.

Той стисна копието си. Очите, помисли си, трябва да се прицеля в очите…

Охрана^[1] унесено се носеше из стаята, проверяваше шкафовете, надничаше из ъглите. После тръгна обратно към вратата.

Масклин се осмели да поеме дъх и точно в този момент истеричният глас на Гърдър се надигна отнякъде.

— Това е Рязко Смъкнати Цени! О, Изобилен Пазарлък, опази ни! Всички сме ММФМПФППФПФ…

Охрана спря и се обърна. По лицето му бавно, като мед, се разтичаше объркване.

Масклин се сви още по-навътре в сенките. Значи това е — помисли си той. — Ако мога хубавичко да се засиля към него…

Нещо зад вратата зарева. Звукът беше почти като от камион. Човекът май изобщо не се разтревожи. Той просто издърпа вратата и погледна навън.

В коридора имаше женски човек. Изглеждаше доста възрастна, доколкото можеше да прецени Масклин. Розова престилка на цветя опасваше кръста й, а краката й бяха обути в домашни чехли. В едната си ръка държеше бърсалка за прах, а в другата…

Ами, изглеждаше като че води онова, дето ревеше — нещо като торба на колелца. То се набираше напред през килима, но тя продължаваше да го държи за дръжката и да го дърпа след себе си.

Докато Масклин я гледаше, тя изрита въпросното нещо. Щом Охрана я заговори, ревът стихна. За Масклин разговорът им звучеше, все едно се надсвирват две корабни сирени.

Масклин притича до ръба и наполовина издрапа, наполовина се смъкна надолу по веригата от кламери. Другите двама чакаха в сянката на бюрото. Гърдър непрекъснато въртеше очи; Грима беше запушила плътно устата му с ръка.

— Давайте да се измъкваме оттук, докато не гледа насам! — рече Масклин.

— Как? — попита Грима. — Става само през вратата.

— Мммффммпуф.

— Добре де, хайде тогава да се промъкнем на някое по-светло място от това. — Масклин се огледа. Акри тъмен килим се простираха наоколо им. — Я вижте оня шкаф ей там.

— Ммфммпуф.

— Ами него какво да го правим?

— Виж какво — обърна се Масклин към уплашената физиономия на Гърдър. — Нали няма да почнеш пак да ми дрънкаш за обреченост? Иначе ще се наложи да те… Извинявай.

— Мммпуф.

— Добре, махни си ръката.

— Това е Изобилен Пазарлък! — развълнувано изхриптя Гърдър.

Грима погледна Масклин.

— Да му запуша ли пак устата? — попита тя.

— Да приказва, каквото ще, стига да пази тишина — каза Масклин. — Сигурно така се чувства по-добре. Май преживя малко шокче.

— Изобилен Пазарлък дойде да ни закриля! С голямата си ревяща Душесмукачка… — Веждата на Гърдър озадачено се набърчи.

— Че то това беше проста прахосмукачка, нали? — бавно каза той. — Винаги съм си мислел, че е нещо вълшебно, пък то — някаква си прахосмукачка. В „Домашни потреби“ ги има колкото си щеш. С „Допълнително дълбочинно изсмукване“, за да бъдат „Вашите килими винаги свежи“.

— Добре де. Много хубаво. Ами сега как да се измъкнем оттук?

След известно издирване откриха пукнатина в пода, зад шкафовете с папки, широка точно колкото да се промъкнат през нея. Завръщането им отне половин ден — отчасти защото Гърдър, мине не мине, се шляпваше на земята и избухваше в сълзи, но най-вече защото трябваше да се промъкват надолу вътре в самата стена. Тя беше куха: имаше жици и странни парчета дърво — тях ги бяха вързали там Дрехианците, но все пак си беше тягостна работа. Излязоха под „Детски дрешки“. Гърдър вече се беше стегнал що-годе, и надуто поръча храна и ескорт.

И тъй, най-накрая те се завърнаха в отдел „Книжарски стоки“.

Тъкмо навреме.

 

 

Щом ги вкараха в спалнята на абата, видяха баба Моркий. Седеше там, подпряла ръце на колене.

— Без силен шум! — заповяда тя. — Много е болен. Разправя, че умирал. Ами, той си знае, предполагам.

— Умира, ама от какво? — попита Масклин.

— Умира, щото вече твърде много време е бил жив — отвърна бабата.

Абатът лежеше сред възглавниците, цял в бръчки и дори още по-малък, отколкото Масклин го помнеше. Стискаше Нещото в мършавите си ръце, които бяха заприличали на куки.

Погледна Масклин и после с голямо усилие му махна да се приближи.

— Ще трябва да се наведеш — заповяда бабата. — Не може по-силно да приказва, едвам хъхре, горката стара душица.

Абатът нежно сграбчи Масклин за ухото и го придърпа до устата си.

— Великолепна жена — прошепна той. — Сигурен съм, че е пълна с прекрасни достойнства. Но, моля те, отпрати я, преди да ми е пробутала още лекарство.

Масклин кимна. Бабините цярове, направени от прости, здрави и, общо взето, кажи-речи отровни билки и корени, бяха нещо забележително. След една доза бъркоч за стомашни болки можеше да бъдеш сигурен, че вече никога не би посмял да се оплачеш от стомах. По свой начин и това си беше изцеряване.

— Не мога да я отпратя — отвърна той. — Но мога да я помоля.

Тя излезе, като на висок глас нареждаше наставленията си за забъркване на следващата порция.

Гърдър коленичи до леглото.

— Няма да умрете, нали, сър? — пророни той.

— Естествено, че ще умра. Всеки го прави. Нали точно това става, като си жив — прошепна абатът. — Видяхте ли Арнолд Брос (създаден в 1905)?

— Ами… Ъъ… — поколеба се Гърдър. — Открихме едно Писание, сър. Истинско е, и в него пише, че Магазинът ще бъде разрушен. Това означава край на всичко, сър. Какво да правим?

— Ще трябва да напуснете мястото — каза абатът.

Ужас обзе Гърдър.

— Но вие винаги сте казвали, че вън от Магазина не съществува нищо, освен въображаеми мечти!

— А ти никога не си ми вярвал, момче. Ама сигурно и аз не съм бил прав. Онзи младеж с копието, тук ли е още? Вече не виждам добре.

Масклин пристъпи напред.

— О, ето те и тебе — рече старият ном. — Тая твоя кутия…

— Да? — обади се Масклин.

— Разказа ми разни неща. Показа ми картини. Магазинът е много по-голям, отколкото си мислех. Вътре има една стая, дето държат звездите, не само ония, лъскавите, дето висят от тавана по Коледния панаир, ами стотици от тия пущини. Викат й вселена. Едно време сме живели в нея, почти цялата е била наша, била е наш Дом. Не сме живели под ничий под. Мисля, че Арнолд Брос (създаден в 1905) ни казва да се върнем обратно там.

Той протегна ръка и студените му бели пръсти стиснаха ръката на Масклин с изненадваща сила.

— Не казвам, че си благословен с мозък — рече той. — Всъщност си мисля, че си от ония… тъпи, но изпълнителни, дето се докарват дотам да станат водачи, когато това не носи никаква слава. Ти си от онези, които успяват да прозрат нещата. Отведи ги у дома. Всичките.

Той отново тупна върху възглавниците и затвори очи.

— Но… да напуснем Магазина, сър? — рече Гърдър. — Ние сме хиляди — старци, бебета, всякакви, къде да отидем? Вън има лисици, казва Масклин, и вятър, и глад, и вода, която пада на парченца от небето! Сър? Сър?

Грима се наведе и потърси пулса на стария ном.

— Чува ли ме? — попита Гърдър.

— Може би — отвърна Грима. — Сигурно. Но не може да ти отговори, защото е умрял.

— Но той не може да умре! Винаги го е имало! — рече слисано Гърдър. — Нещо не си доразбрала. Сър? Сър!

Масклин измъкна Нещото от ръцете на абата — той въобще не се съпротиви. Чули гласа на Гърдър, останалите Канцеларии нахълтаха вътре.

— Нещо? — тихо попита той, като се отдалечи от тълпата до леглото.

— Чувам те.

— Умрял ли е?

— Не различавам жизнени функции.

— Това какво значи?

— Значи „да“.

— О — замисли се Масклин. — Смятах, че за да умреш, първо трябва да те изядат, или да те размажат. Не мислех, че просто, хм, спираш.

Нещото не пожела да му съобщи повече информация.

— Да имаш някаква идея какво трябва да правя? — рече Масклин. — Гърдър беше прав. Не им се ще да зарязват топлото и яденето тук. Искам да кажа, някои от младите може и да се навият, ей-тъй, майтап да става. Но ако ще оцеляваме навън, ще ни трябват много хора. Вярвай ми, знам какво говоря. И какво се предполага, че трябва да им кажа? „Извинявайте, ама се налага да зарежете всичко това.“

Нещото проговори.

— Не — рече то.

Масклин никога преди това не беше виждал погребение. Ако става въпрос, не беше виждал и ном да умре само защото твърде дълго е живял. О, някои ги изяждаха, други не се връщаха, но на никого не му беше идвал краят чисто и просто.

— Къде погребвате мъртъвците си? — бе попитал Гърдър.

— Вътре в язовците и лисиците, най-често — бе отговорил той, и не бе издържал да не добави: — Нали знаеш, симпатичните храбри ловци?

Ето как номите казваха сбогом на своите мъртви:

Облякоха тялото на стария абат с обредно облекло — зелена връхна дреха и островърха червена шапка. Внимателно разресаха дългата му бяла брада, и докато Гърдър четеше опелото, той кротко лежеше на леглото си.

— И сега реши, Арнолд Брос (създаден в 1905), да прибереш нашия брат в своя голям отдел „Градинарство“ над Счетоводния отдел, там дето има „Идеално поръбване на зеленината“ и „Изключително изложение на цветя“, и басейна на вечния живот от „Лесен за поставяне полиетилен с истински страхотен павиран ръб“, и ние ще му дадем даровете, които един ном трябва да вземе в своя път.

Граф Железарий пристъпи напред.

— Давам му — рече той и постави някакъв предмет край нома, — Лизгаря на честния труд.

— А аз — рече херцог Галантерий, — му оставям Риболовната Въдица на Надеждата.

Други видни номи донесоха други неща: Ръчната количка на Водачеството, Пазарската Кошница на Живота^[2]. Да умреш в Магазина е доста сложна работа, схвана Масклин.

Грима си издуха носа. Когато Гърдър приключи опелото, тялото бе церемониално отнесено нанякъде.

В мазето, научиха те по-късно. В пещта. Долу в царството на Рязко Смъкнати Цени, на Охрана; там, дето той седи нощем — тъй разказваше легендата — и пие ужасния си чай.

— Тая работа е малко ужасна, да ви кажа — рече баба Моркий после, докато се мотаеха безцелно. — Като бях млада, ако някой умреше, го погребвахме. В земята.

— Земя ли? — попита Гърдър.

— Нещо като под — обясни бабата.

— И после какво ставаше?

Баба Моркий го изгледа неразбиращо.

— Кво?

— Ами, после къде отиваха? — търпеливо попита Канцеларият.

— Къде да ходят? Не смятам, че ходеха някъде. Умрелите не се разхождат много насам-натам.

— В Магазина — бавно обясни Гърдър, все едно обясняваше на някое доста закъсало дете, — когато един ном умре, ако е бил добър ном, Арнолд Брос (създаден в 1905) го изпраща да ни види пак, преди да отидат на По-Доброто Място.

— Как може… — започна баба.

— Искам да кажа, вътрешната им част — поясни Гърдър. — Онова нещо вътре в тебе, дето наистина си ти.

Те вежливо го погледнаха в очакване да каже нещо не чак толкова безсмислено. Гърдър въздъхна.

— Добре. Ще намеря някой да ви покаже.

 

 

Заведоха ги в отдел „Градинарство“. Странно място, помисли си Масклин. Приличаше на света там навън, само че някой му беше махнал всичките мъчни работи. Единствената светлина беше слабото сияние на вътрешните слънца, които горяха по цяла нощ. Нямаше ни дъжд, ни вятър, и никога нямаше да има. Имаше трева, но това бе просто боядисано зелено платно, от което стърчаха конци. Имаше планински скали, направени не от друго, ами от пакети семена, и на всеки от тях имаше картинка.

Масклин подозираше, че тези картинки нямат нищо общо с истината. На тях бяха нарисувани цветя, но тези цветя не приличаха на нищо, което беше виждал преди.

— Навънка като тука ли е? — попита водачът им, млад свещеник. — Разправят, ъъ, разправят, че сте били там. Разправят, че сте виждали какво е. — В гласа му се долавяше надежда.

— Имаше повече зелено и кафяво — чистосърдечно каза Масклин.

— А цветя имаше ли? — попита свещеникът.

— Имаше някакви цветя — съгласи се Масклин. — Но не като тия.

— Веднъж видях и като тия цветя — изтърси Торит и после — нещо необичайно за него — млъкна.

Преведоха ги покрай една огромна косачка и там…

И там имаше номи. Високи, дебелички номи с червендалести личица. Шарени номи с розови бузки. Някои държаха въдици или лопати. Някои бутаха писани колички. И всички до един се усмихваха.^[3]

Известно време племето мълчеше.

После се обади Грима, много меко:

— Какъв ужас.

— О, не! — на свой ред ужасен, възрази свещеникът. — Напротив, прекрасно е! Арнолд Брос (създаден в 1905) те изпраща новичък и спретнат, а после напускаш Магазина и отиваш на едно прекрасно място!

— Няма жени — обади се баба Моркий. — Доста милостиво, все пак.

— А, да — рече свещеникът. Изглежда, май не му беше много удобно. — Това винаги е било малко спорен въпрос, не сме сигурни защо е така, но мислим, че…

— И на никого не приличат — добави бабата. — Всичките са еднакви.

— Ами, разбирате ли…

— Ако ме видиш да се връщам по тоя начин, ела ме ритни — рече баба Моркий. — Ако вие се връщате такива, на мен хич не ми и трябва да се връщам.

Свещеникът почти ронеше сълзи.

— Не, но…

— Веднъж видях едни като тия — пак беше старият Торит. Лицето му беше твърде смирено. Трепереше.

— Млъкни, бе — обади се бабата, — кво си видял, нищо не си видял.

— Видях, видях — продължи Торит. — Като мъничък. Дядо ми Димпо веднъж ни поведе през гората, и накрая стигнахме едни каменни къщи, където живееха човеци, а пред къщите имаше малки нивички с цветенца като тия тука, а тревата им беше късичка, и имаше вирчета с оранжеви рибки, и там видяхме един от тия. Седеше връз една каменна мухоморка до едно такова вирче.

— Да бе, да — автоматично се обади бабата.

— Точно там си беше — отвърна спокойно Торит. — И си спомням, че дядо ми рече: „То туй, неговото, не е живот, дъжд те вали, вятър те вее, пилетата ти цвъкат по шапката, пък кучетата цял те препикават.“ После ни разправи, че тоя бил ном-гигант, и се обърнал на камък, щото седял там твърде дълго, а никога не хванал ни една рибка. И рече: „Ега ти умирачката, туй хич не е за мене, момчета, аз искам отведнъж, както…“ — И точно тука един котарак му скочи отгоре. Какъв ти смях тука!

— И какво стана? — попита Масклин.

— Аа, котарака хубавичко го посрещнахме с копия, после вдигнахме дядо и побягнахме като куршу… побягнахме много бързо — довърши Торит, като следеше каменното изражение на баба Моркий.

— Не, не! — простена свещеникът. — Въобще не е така! — И се разрида.

Бабата се поколеба за момент, после леко го потупа по гърба.

— Е де, е де — рече тя. — Я не го взимай навътре. Изкуфелите дъртаци изтърсват всяка дъртофелщина, дето им дойде на акъла.

— Аз не… — започна Торит. Предупредителният поглед на баба Моркий го прекъсна.

Връщаха се бавно. Опитваха се да изхвърлят от ума си ужасните каменни фигури. Торит се влачеше на опашката и мрънкаше като уморила се гръмотевична буря.

— Видях го, ви казвам — шепнеше той. — Такваз една голяма ухилена пущина там, седеше връз таз каменна гъба на петна. Видях го ей с тия очи. Ама никога не се върнах там. По-добре нищо да ти няма, отколкото да съжаляваш, винаги съм го казвал. Ама го видях, видях го, ви казвам.

 

 

За всеки сякаш бе ясно от само себе си, че новият абат ще е Гърдър. Старият абат бе оставил точни инструкции. Нямаше никакво място за спор.

Единственият, който се противопоставяше на тази идея, всъщност бе самият Гърдър.

— Защо аз? — тюхкаше се той. — Че аз никога не съм искал да ръководя когото и да било! Пък и… такова… — Той понижи глас. — Понякога имам съмнения. Старият го знаеше, сигурен съм, хич не мога да си представя защо е сметнал, че точно аз ще свърта някаква работа.

Масклин нищо не каза. Щукна му, че абатът може да си е имал нещо съвсем определено наум. Сигурно беше дошло време за малко съмнения. Сигурно беше време на Арнолд Брос (създаден в 1905) да се погледне по друг начин.

Бяха се запътили към една от стените на голямата площ под пода, която Канцелариите използваха за важни събрания; това беше единственото място в Магазина, като не броим „Хранителни стоки“, където бе строго забранено да се биеш с някого. Главите на родовете, владетели на отдели и подотдели, кръстосваха наляво-надясно. Може и да не им се позволяваше да носят оръжие, но влизаха в „престрелки“ при всяка попаднала им възможност.

Да ги накараш дори и да си помислят да работят заедно би било невъзможно без Канцелариите. Странна работа, наистина. Канцелариите изобщо не притежаваха реална власт, но бяха нужни на всички родове, а никой не се страхуваше от тях — и тъй те оцеляваха и, по един доста странен начин, ръководеха другите. Един Галантерий по принцип въобще не би обърнал внимание какво казва един Железарий, колкото и смислено да е то — но ако му го каже един Канцеларии, би го послушал, защото всеки знаеше, че Канцелариите не вземат страна.

Той се обърна към Гърдър.

— Трябва да поговорим с някои от Железариите. Те контролират тока, нали? И гнездото на камионите също.

— Ей, го там граф Железарий — посочи Гърдър. — Онзи хилавия с мустаците. Не е кой знае колко религиозен. Ама и от ток много-много не разбира.

— Мислех, че ти ми каза…

— О, да, Железариите разбират от ток. Нисшите класи, и слугите, и тоя-оня. Ама не и хора като Графа. Ох, пък и ти — усмихна се Гърдър. — Да не мислиш, че херцог Галантерий някога е докосвал ножица, случайно? Или пък че баронеса Дел Икатеси ходи да си реже самичка саламите?

Той погледна Масклин с бялото на очите си.

— Май нещо си намислил, а?

— Да бе, нещо такова.

— И какво ще им кажеш, а?

Масклин разсеяно докосваше върха на копието си.

— Истината. Ще им кажа, че могат да напуснат Магазина и да си вземат всичко. Мисля, че би трябвало да е възможно.

Гърдър се почеса по брадичката.

— Хм — рече той. — Предполагам, че е възможно. Ако всеки носи храна и покъщнина, колкото може. Но храната скоро ще свърши, пък и тока не можеш да си го носиш, във всеки случай. Той живее в жиците, нали знаеш.

— Колко Канцеларии могат да четат на човешки? — попита Масклин, като не обърна внимание на нищо от онова, което чу.

— Всички ние четем по малко, разбира се — отвърна Гърдър. — Но само четирима са наистина добри, ако трябва да го знаеш.

— Не мисля, че е достатъчно — рече Масклин.

— Ами то си има някакъв номер и не всеки може да го вдене. Какво си намислил?

— Начин да изведем всички — всички — навън. И да вземем всичко, което някога би ни потрябвало — обясни Масклин.

— Това ще е толкова тежко, че ще ги премаже!

— Няма, няма. Повечето от онова, дето ще го носят, нищо не тежи.

Гърдър изглеждаше разтревожен.

— Това да не е някоя щурава схема на Доркас, а?

— Не.

Масклин усещаше, че ей-сега ще експлодира. Главата му не беше достатъчно голяма да побере всичко онова, което Нещото му беше разказало.

А беше и единственият, който го знае. Е, абатът го бе научил, и умря с очи пълни със звезди, но дори и той не разбра. Галактиката! Старецът си бе помислил, че това е просто голяма, огромна стая извън Магазина, просто най-големият съществуващ отдел. Сигурно и Гърдър нямаше да го схване. Цял живот бе живял под покрив. Нямаше представа за какви разстояния ставаше въпрос.

Тук Масклин почувства лек изблик на гордост. Номите от Магазина не можеха да разберат за какво говори Нещото, защото нямаха опит, на който да се опрат. За тях от единия край на Магазина до другия бе най-голямото възможно разстояние на света.

Не можеха да смелят факта, че звездите, разбираш ли, са много по-далече. Дори и да тичаш през цялото време, сигурно ще ти отнеме седмици да ги достигнеш.

Трябваше да ги изведе до това внимателно.

Звездите! И много-много отдавна номите са пътували сред тях с кораби, които карали камионите да изглеждат ситни-дребни, и тези кораби са били построени от номи. А един от големите кораби, който изследвал околностите на малка звезда на ръба на нищото, изпратил по-малък кораб да се приземи в света на човеците.

Обаче нещо се объркало. Точно това Масклин не го бе разбрал, освен, че онова, което движело корабите, било много, много мощно. Оцелели обаче стотици номи. Един от тях, като претърсвал останките на кораба, открил Нещото. Не вършело никаква работа, защото нямало ток да яде, но въпреки това номите го запазили, защото то било машината, която движела кораба.

Изредили се поколения, и номите забравили всичко, освен, че Нещото било много важно.

Всичко дотук една-единствена глава можеше да го побере, помисли си Масклин. Само че то не беше най-важното, не беше онова, което караше кръвта му да ври, а пръстите му да изтръпват.

Ей го важното! Големият кораб, дето можел да лети сред звездите, още бил някъде там горе. Управлявали го машини като Нещото, и той търпеливо чакал номите да се върнат. Времето не значело нищо за него. Машини метели дългите коридори, машини приготвяли храна и наблюдавали звездите, и търпеливо броели часовете и минутите сред обширната, мрачна пустота вътре в кораба.

И щели вечно да ги чакат. Не знаели какво е Време, освен, че е нещо, което трябва да се брои и да се отбелязва. Биха чакали, докато слънцето изстине, докато умре луната — ще поправят внимателно кораба и ще го поддържат готов за номите, когато се върнат.

За да ги отведе у Дома.

„А докато те са чакали — мислеше си Масклин, — ние сме забравили всичко за тях, и сме живели в дупки под земята.“

Знаеше какво трябва да направи. Разбира се, това беше невъзможна задача. Но той бе свикнал с невъзможните задачи. Да замъкнеш плъх от гората чак до дупката беше невъзможна задача. Но да го примъкнеш донякъде не беше невъзможно, тъй че правиш тъкмо това, после си почиваш, после пак го примъкваш малко… Начинът да се справиш с една невъзможна задача беше чисто и просто да я надробиш на няколко много трудни задачи, после да накълцаш всяка от тях на групичка ужасно мъчни задачи, всяка от тях пък — на низ хитри работи, а пък всяка от тях…

Вероятно най-трудно от всичко бе да накараш номите да разберат какво са били някога и какво могат да бъдат пак.

Наистина, той имаше план. Е, беше тръгнал като план на Нещото, но той го бе преобръщал толкова пъти из главата си, че го чувстваше като свой. Сигурно беше невъзможен план. Но нямаше как да разбере, докато не го пробва.

Гърдър все още го гледаше предпазливо.

— Ъ — рече Масклин. — Този план…

— Да? — кимна Гърдър.

— Абатът ми каза, че Канцелариите винаги са се опитвали да накарат номите да работят заедно и да спрат да се дърлят — рече Масклин.

— Да, това винаги е било нашето желание.

— Този план би означавал, че ще им се наложи да работят заедно.

— Добре.

— Само че не мисля, че много ще ти хареса…

— Не е честно! Как можеш да правиш такива обобщения?

— Мисля, че ще му се смееш — смънка Масклин.

— Единствения начин да разберем, е да ми го кажеш — рече Гърдър.

Масклин му го каза. Щом Гърдър преодоля шока, той се смя, смя, смя…

После погледна Масклин в лицето и спря.

— Нали не говориш сериозно?

— Хайде да го кажем така — рече Масклин. — Ти имаш ли по-добър план? Ще ме подкрепиш ли?

— Но как ти ще… как номите ще… възможно ли е въобще ние да… — започна Гърдър.

— Ще намерим начин — рече Масклин. — С помощта на Арнолд Брос (създаден в 1905), разбира се — добави той дипломатично.

— О! Разбира се — рече със слаб глас Гърдър. Стегна се.

— Все пак, щом ще съм новият абат, ще се наложи да кажа реч — рече той. — Очакват го. Общи послания на добра воля и тъй нататък. Можем да поговорим за това по-късно. Да поразсъждаваме на спокойствие в трезвите околности на…

Масклин поклати глава. Гърдър преглътна.

— Искаш да кажеш — сега?

— Да. Сега. Ще им кажа сега.